ПЕХЛИВАНЛЪК ….

 

Вместо послеслов: Текстът е от рубриката „Политическа борба“ на вестник „Щурецъ“, бр. 144 от 1.IХ.1935 г. Публикувам го, защото много ми напомня на моментната, а и не само, ситуация в страната. Жалко е, че и нямаме съвременни данколовци и ферещановци. Заглавието и бележките са мои.

Цяло лято на първа линия в обществения ни живот бяха борбите на Съни-Мъни, Сантен-Мантен, Дан-Ман, Ферещанов*-Мерещанов. Всички тичахме към ринговете и игрищата, викаха ура и долу и един вид изживявахме национални емоции (вълнения) – както би рекъл проф. Балан. Само някои философски си въздържаха емоциите (вълнения) и се мръщеха:

-Стига – думат – тия борби, тия груби зрелища!

-Груби зрелища ли? Нищо подобно – тия работи са наши национални качества и затова трябва да се гордеем. Така е, Бога ми. От време оно е така.

Който не вярва, да отвори съчинението „Византия“ на учените историци Дил и Рамбо** (напечатано в „Историческата библиотека“, редактирано от проф. Кацаров) и ще се убеди.

Там в това съчинение, което описва историята на Византия се разправя следното:

„…В древна Византия борбите били най-обичайното зрелище на императора и на народа

Веднъж при византийския император имало събрани разни чуждестранни дипломатически пратеници да водят разговори и преговори по политически и стопански въпроси. Дошли били и пратеници на българския цар, за да преговарят за доставяне на сухо месо (пастърмица) и кожи.

Когато всички делегации привършили мисиите си, императорът ги поканил в хиподрома да гледат борбите.

Наредил ги той около себе си и зрелището започнало.

Борили се петима борци – най-силните борци на империята. Тръшкали се един-друг и най-сетне най-якият, естествено, излязъл победител.

-Аз имам и от тебе по-як – рекъл императорът на победителя – ще го пратя да се преборите. Който победи ще види добро от мен.

И императорът пратил своя снажен слуга от конюшната си – Василий.

Тоя селяк бил с такава сили, че на бърза ръка тръшнал най-силния от византийските борци.

Народът ревнал от възторг и тъкмо щял да понесе победителя на ръце, „от дипломатическата трибуна, пише историкът, скочил един от представителите на българския цар – и предложил на юначния яхърджия*** да се пребори с него“.

И за голяма изненада на всички, българинът тръшнал на земята византиеца. А този византиец не бил някой друг, а същият Василий, който впоследствие станал Василий II Българоубиец.

Така пише съчинението на Дил и Рамбо.

**********

Та …думата ни е, вместо да се мусят на борците, разните там философи и да наричат груби зрелища борбите ми, по-добре е да пратим Дан Колов и Ферещанов да се побоят из разните балкански пактове и политики. Все повече ще ни прославят от дипломатите.

Наистина, след това от тръшнатите, може би, да ни хване карез**** и да ни отмъсти като Василий II, но нищо.

Пък най-после, ако не са удобни за външно употребление – да си ги употребим за вътре.

Вътре си имаме толкова неща за тръшкане о земята, та случая не е за изпускане. Да живее, значи, националното пехливанско***** качество, плюс Дан Колов и Ферещанов.

Хип, хип, ура!

Козирог

БЕЛЕЖКИ

*-Петър, 1902-убит след 9. IХ.1944 г. (заради работата му като бияч в полицията, чрез взривяване на тротилова шашка в устата му, твърди се, че е бил Тодор Живков), професионален борец;

**- Алфред Рамбо, 1842-1905, френски историк и обществен деятел, Шарл Дил, 1859-1944, френски учен, историк византолог;

***-от „яхър“ – обор, в смисъл човек, работещ в обора;

****-или гарез, диал. омраза, злоба към някого.

*****-от пехливан – персийски и може да се преведе като „герой”, „юнак”, „сърцат” (разг. борец).