сряда, 18 август 2021 г.

„ГОСПОДАРЯТ СПАСИТЕЛ“ И НЕГОВОТО „НЕВИННО ГОСПОДАРСТВО“ – ИМАШЕ ЛИ РУСИЯ ШАНС ЗА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ?

 

Анастасия Голубева, ВВС, руска секция, 16 август 2021 г.

Преди 22 години, на 16 август 1999 г., Държавната дума одобри Владимир Путин за премиер. Седмица по-рано Елцин беше обявил младия директор на ФСБ за свой наследник. Назначаването на наследник, а не конкурентните избори за нов държавен глава, се превърна в прецедент, който постави основата за цялото последващо управление на Путин и политическата ситуация по неговото време.

Изследователите на политическите науки наричат ​​90-те години на ХХ век в Русия период на преход. Този термин описват състоянието на държавата, когато тя променя политическата си система от авторитарна на, да предположим, по-демократична.

Всички републики от бившия СССР, които станаха независими държави, преминаха през този преход. Някои от постсъветските държави дори не се опитаха да станат демокрации, а се превърнаха в директно в персонални автокрации, докато други направиха своя избор в полза на демократичните свободи и честни избори.

Но Русия се откроява от тази поредица с факта, че 90-те години, поне формално, бяха посветени на изграждане на демокрация и свободен пазар. Руските официални лица все още наричат страната си успешна и свободна демокрация, макар да е ясно, че не е така. И изследователите посочват двамата руски президенти – Елцин и Путин, като ключови фигури в „провала на демократизацията“.

ВВС разказва за четири изследвания (на Владимир Гелман, Евгений Ясин, Тимоти Снайдър и Стивън Фиш), които анализират как демокрацията е изградена и разрушена при Борис Елцин и Владимир Путин. И възможно ли е изобщо Русия да свикне с демокрацията?

ИНСТИТУЦИОНАЛНИЯ КАПАН НА ПУТИН

Владимир Гелман

Изтъкнатият руски политолог Владимир Гелман в книгата си „Авторитарна Русия“ (Authoritarian Russia. Analyzing Post-Soviet Regime Changes, 2015 г,) от., анализираща промените в постсъветския режим, се опитва да опише как страната е достигнала до авторитарен режим чрез увеличаване на президентската власт.

Гелман описва подробно конфликтите на Елцин с парламента през 90-те години и именно в тях вижда заложени основите за провала на демокрацията в Русия.

През 1991 г. Конгресът на народните депутати не започна работа по проекта за конституция, но даде на Елцин извънредни правомощия. Гелман казва, че това е замразило всички политически институции, съществували в Русия по това време, тъй като президентът е получил правото да издава укази с юридическата сила на закони, приети от парламента.

Гелман отбелязва, че новият политически елит начело с Елцин никога не е имал „идеологическо или организационно единство“, а е бил формиран въз основа на „отрицателен консенсус“ срещу предишния руски режим.

Следователно прецедентът с изключителни правомощия на президента просто поставя пред Елцин и обкръжението му задачата да запазят и запазят тази власт.

 „Ако, по думите на Адам Пшеворски (род.1940 г., полско-американски професор по политически науки, през 1994 г. на български е издадена книгата му „Демокрацията и пазарът“ – Н.К.) и други, демокрацията е „система, в която участниците губят избори и напускат своите постове, когато правилата го изискват “, то при Елцин и победилата коалиция около него през октомври 1991 г. няма стимул за изграждане на демокрация – не защото това е тяхната лична позиция, а поради липсата на рационална мотивация да рискуват доброволно да загубят властта си“, пише Гелман и настоява, че проектът за демократизация в Русия е отложен и забравен тогава, през 1991 г.

Това желание за засилване на президентската власт доведе до спорове относно новата конституция на Русия и добре известните събития от есента на 1993 г. – разгонването на парламента и щурмуването на Белия дом.

Елцин искаше конституцията да установи президентско-парламентарна форма на управление в Русия а парламентът настояваше за република с премиерско- президентска. Не беше възможно да се постигне компромис и Елцин направи преврат.

„Елцин и неговият екип ефективно елиминираха своите съперници, които нямаха обществена подкрепа, а самата идея за отчетността на изпълнителната власт пред законодателната власт беше погребана, както и идеята за контрол и баланс на властите“, описва последствията Гелман.

Следователно новата руска конституция всъщност беше „юридическо затвърждаване на победата на Елцин над парламента“.

„Въпреки факта, че конституцията включваше дълъг списък от декларации за правата на човека и индивидуалните свободи, тези декларации бяха повече или по-малко празни приказки, тъй като документът не предвиждаше работещи механизми за реализиране на тези права и свободи. На практика само Елцин, който беше законовият гарант на конституцията, би могъл да упражняват тези права и свободи въз основа на принципа на доброжелателност“, пише Гелман.

Самият Елцин потвърждава това: „Грубо казано, някой в страната трябваше да бъде главен. Това е всичко.“

И Гелман описва политическата логика в Русия с цитат от политолога Адам Пшеворски: „Тъй като всеки ред е по-добър от всяко безредие, редът се установява“.

Въпреки това, Гелман намира, че все още е било трудно за Елцин да установи „какъвто и да е ред“ поради слабата икономика, отслабващото влияние на „центъра“ върху етническите републики, упадъкът в работата на правоохранителните органи и разцъфтяването на престъпните групи .

Нещо повече, самата политическа коалиция около Елцин продължаваше да губи популярност и да се разпада на съперничещи си политически кръгове.

Гелман смята, че всички тези отрицателни резултати от управлението на Елцин са се превърнали в уроци за новия президент Путин. Политологът описва задачата на първите мандати на Путин много просто – да стане единственият господар в страната, за което говори и Елцин.

Така че, след като Путин дойде на власт, за първи път от 10 години руският парламент започва да оказва стабилна подкрепа на президента, а „влиянието на законодателния орган се свеждаше до решително гласуване за предложенията на изпълнителната власт, независимо от тяхното съдържание“.

Гелман сравнява Путин с „кръстник“ – водач на мафиотски клан, който управлява по метода на „моркова и тоягата“.

Според политологът „лоялността на различните слоеве от руския елит към режима и лично към Путин им даде достъп до огромни възможности за печалба в замяна на подкрепата им за политическото статукво. Този механизъм, основан на широко разпространената корупция, обогати включените в този наложен консенсус, но също така позволи на руските управници да уволняват нелоялни подчинени по всяко време, обвинявайки ги в злоупотреба или небрежност“.

Ако едноличното управление на Елцин се основаваше на принципа „разделяй и владей“, който той прилагаше по отношение на различни регионални и олигархични групировки, то Путин и неговото обкръжение „се стремяха да създадат дългосрочна основа за стабилността и приемствеността на собствения режим“."

Впрочем, краткото отсъствие на Путин от президентския пост през 2008-2012 г. не намали по никакъв начин неговата власт, защото никой друг нямаше авторитет, сравним с личното влияние на Путин.

Гелман нарича тази политическа конфигурация в Русия „институционален капан“ – „стабилно, но социално неефективно равновесие“.

Русия се оказа в ситуация, в която единственият стимул за политически трансформации представляват реални заплахи за политическото оцеляване на руския елит.

„Така че докато се поддържа стабилността“, предлагана от Кремъл, Русия се оказва в омагьосан кръг и колкото по-дълго се запазва статуквото, толкова по-малки са шансовете на страната успешно да преодолее институционалния капан, в който се намира“, смята Гелман.

Забележка:

1. Препоръчвам изследването на Гелман на нашенските любители на президентската република. Книгата му не е издавана на български, но в Интернет може да бъде открита на руски език.

2. Утре очаквайте разказите за изследванията на Евгений Ясин, Тимоти Снайдър и Стивън Фиш.

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар