петък, 29 май 2020 г.

ИЗВЕСТНИТЕ ЛИЧНОСТИ В ОБЩЕСТВОТО НА РАВНИТЕ

Откъс от книгата на Helmut SCHOECK, ENVY. A Theory of Social Behaviour (Завистта. Теория на социалното поведение), 1966 (преводът е по руското издание от 2008 г.)
 Очевидно е, че във всяко модерно общество именно интелектуалният елит е особено склонен към една наивна и безполезна, но политически значима форма за избягване на завистта. Има обширна литература (както биографична, така и политологическа), която свидетелства за склонността да се флиртува с комунизма, типична за високо образованите хора – изключителни художници, актьори, известни учени. Това ни позволява да изложим тезата си, че човек е по-готов да избере философски маскираната дългосрочна комунистическа програма, (за разлика от тълпата, която се мобилизира като краткосрочна мярка за първоначалните актове на сплашване и улични борби), отколкото неравностойното, привилегировано и изключително положение, което той заема в обществото, особено ако то се съчетава с чувство на вина.
Тази „парализа“ на елита, в резултат на страх пред символичното изтъкване на завистта в масовите социалистически движения, е добре документирана от Роберт Микелс (Robert Michels, 1876-1936, италиански социолог, роден в Германия, представител на италианската школа на  егалитаризма, изследва политическото поведение на интелектуалните елити и доразвива теорията за елита, известен с книгата си „Политическите партии“, която описва т.нар. „железен закон на олигархията” – бел.моя). Показателно е признанието на Андре Жид (André Paul Guillaume Gide, 1869-1951, френски писател, лауреат на Нобеловата награда за литература за 1947 г. – бел.моя), който се отрича от симпатиите си към съветския комунизъм, след като, пристигайки в СССР през 1936 г., не намира очакваното равенство, но открива огромната разлика между комфорта и удоволствията, които елитът има, и условията на живот на обикновените хора.
Това чувство на вина може да възникне в един изключителен човек, например, защото родителите му не са успели да дадат същото образование на останалите си деца, или защото самият той е постигнал много, а останалата част от семейството му е „заседнала“ в по-ниските обществени слоеве, или, да речем, защото той е оцелял, а по-талантливият му брат е починал рано.
Колкото и да е странно, в главата на такъв човек никога няма да се роди идеята да се стреми към общество, което е толкова просто, че няма нужда нито от физици, нито от математици, нито от виртуозни цигулари - с други думи, общество, в което би могъл да намери анонимност и следователно се отърси от вината за известността си. Подобна идея никога не би му минала през ума в резултат на суетата му, придобитото му право да бъде знаменитост, без да казва, че той е, твърде вероятно, твърде умен, за да прибягва до помощта на идилична аграрна утопия. Но той вярва, и вярва не съвсем без основание, че едно радикално социалистическо и комунистическо общество или нещо в духа на Третия райх ще осигури социална солидарност чрез принуда и по този начин ще създаде за някои неквалифицирани и по-малко надарени граждани своеобразен рай на земята, в който той няма да има нужда да се чувства виновен за изключителността на своето положение.
Всъщност тази надежда е оправдана до известна степен, тъй като за ограничено време социално-революционните системи наистина могат да доведат до идентификация на „работниците на физическия труд“ с онези, които някога евфемистично наричахме „умствени работници“: ако високоплатен физик и работник случайно се окажат на една пейка в парка, тогава физикът може да се забавлява с мисълта, че завистта, която работникът може да изпитва към него, всъщност е предателство на идеологията на всеобщата солидарност, обявена от фюрера, президиума на Централния комитет или някой подобен на тях. Черноработникът понякога също вярва в това, въпреки че, както показват изследванията, той обикновено завижда не на физика или певеца, а на изключителния майстор или, по-вероятно, на друг работник, на когото са разрешели да работи няколко часа повече извънреден труд.
Както в християнския свят, в който всички споделят една и съща вяра, всеки, независимо от светския му статус и положение, може да счита себе си за свързан със своя ближен и да се примири с него чрез трансцеденталния Бог и освен това не можеше да му завижда, тъй като това би означавало да постави под въпрос Божията мъдрост, така през XX век. агностичният интелектуалец търси ново божество, което обещава същата защита срещу завистта на ближния (често просто въображаем) като християнския Бог и същата свобода от поглъщащата вина, породена от личното му превъзходство над другите. Такова сурогатно божество е прогресивистката (прогресистката) идеология (от лат.progressio, политическа доктрина или идеология, най-често лява, насочена към пропагандиране и осъществяване на социални и политически реформи отгоре надолу, т.е. от правителството, която често се противопоставя на консерватизма и традиционализма – бел.моя), или по-точно утопично общество на пълно равенство. Тази утопия може никога да не бъде осъществена, но дори когато човек просто се преструва на неин привърженик, това му помага да понесе тежестта на неравенството.
Около средата на нашия век изненадващата нерешителност и слабост към завистливите хора започнаха да се проявяват в много по-голям брой хора отколкото преди. Днес малко хора се интересуват обективно да решат дали една ситуация на завист е легитимна или не. Вече е достатъчно да бъде даден най-обикновен израз на завистта: в политическа реч, в карикатура, в сатирична песен и т.н., за да се убедят такива хора, че има обективно нарушение на справедливостта. Съблазнително е това да се разглежда като форма на регресия. При примитивните народи, а също и днес в много прости аграрни общности, влиянието на „лошото око“ на завистливия човек върху обекта на неговата завист изглежда се проявява на по-ниско лично ниво от нивото на чистото функциониране на ума. Описани са много случаи, когато новината за проклятието на завистниците е била достатъчна, за да предизвика болестни симптоми у човека, срещу когото то е било насочено. Необходимо условие за напредъка на цивилизацията като цяло е способността на достатъчен брой хора да се освободят от този страх. Този процес беше улеснен от някои религиозни доктрини, както и от светски идеи, вкоренени в културата, като например концепцията за късмета.
Днес много хора от западните индустриални общества очевидно са толкова склонни да се страхуват от завистта, колкото и представителите на примитивните общества. Използването на магически средства срещу „злото око” е рядко, с изключение на селските общности и някои малцинства; вместо това ние срещаме с недостатъчно разумна реакция, която в светлината на идеята за равенство възприемаме като оправдана за всички форми на завист.
Вероятно съвременният завистлив човек, търсейки социално одобрение, се възползва от несигурността и прекомерната чувствителност на много от своите съвременници, които от своя страна са отговорни за универсалната склонност към предразсъдъци. Казано по-просто, човек, който не може да се идентифицира със завистлив човек и неговите искания, разчита твърде много на късмета си.
Социалната съвест на егалитарната личност
Социалната съвест и чувството за вина, че той може да предизвика завист, се събуждат в душата на егалитарната личност, когато открие, че започва да получава доходи, които са достатъчно големи, за да се извиси не само над работника на физическия труд, но и над много други интелектуалци.
Автобиографичните бележки на две авторки, Беатрис Уеб (Beatrice Webb, Lady Passfield, 1858-1943, британска общественичка, социолог, икономист, социален реформатор, член на редица правителствени комисии по проблемите на безработицата и правата на жените, историк и теоретик на работническото движение, автор на термина „колективен трудов спор” – бел.моя) и Симон дьо Бовуар (Simone-Ernestine-Lucie-Marie Bertrand de Beauvoir, 1908-1986, френска писателка, феминистка и философ, автор на новели, изследвания върху философията, политиката, и социалните въпроси, есета и биографии, известна с дългогодишната си връзка с Жан-Пол Сартър – бел.моя). И двете се придържат към политическите възгледи на левицата, и демонстрират онзи тип интелектуални и емоционални структури, които позволяват на егалитарната личност да възстанови равновесието.
В дневниците си Беатрис Уеб разказва за разгорещените дебати в рамките на Лейбъристката партия преди Втората световна война, когато партията е на прага на идването на власт и лидерите й чакат министерски заплати. Към бъдещото лейбъристко правителство има очакване да намали всички заплати на министрите до  хиляда паунда годишно. Въпреки че г-жа Уеб разбира, че за средният член на Лейбъристката партия заплата от 5000 паунда е огромна, тя с ловкост, която не отстъпва на тази на всеки капиталист-председателят на съвета на директорите, тя успява да докаже, че след приспадане на данъка върху дохода и и други присъщи разходи, е твърде вероятно министърът-лейбърист да е на загуба. Тя смята, че трябва да се определи справедливо възнаграждение на човек, като се оценява неговата кариера като цяло, а не само в годините на успеха, и споменава за финансовите жертви, които много лидери на лейбъристите са направили, преди да станат министри със съответните заплати. Като аргумент тя изтъква и факта, че министърът, след като подаде оставката си, ще се сблъска с големи трудности по отношение на продължаване на кариерата, прекъсната поради назначаването му за министър.
И тук Беатрис Уеб е принудена да разгледа моралното положение на онези членове на лейбъристкото правителство, които вече имат гарантиран доход, който биха продължили да получават, ако заемат министерски постове.
Първо, това са синдикалисти, за които тя пише с известно презрение. Престоят им на политическата авансцена не само ще засили значително позицията им на предишните места; че ще могат да заделят значителна част от заплатата си и след няколко години на министерския пост до края на живота си да бъдат „малки рентиери“. След това Беатрис Уеб се занимава с този сложен морален въпрос по отношение на съпруга си и други заможни интелектуалци.
„Друга група от хора, които неочаквано се възползват от министерските заплати, са тези, които вече живеят с незаработени пари, Тревелян (Sir Charles Philips Trevelyan, 1870-1958 г., член на Либералната, по-късно Лейбъристка партия, политик и собственик на земя, министър в двата кабинета на  Рамзи Макдоналд – бел.моя), Бъкстон (Noel Noel-Buxton, 1869-1948 г., английски политик, член на парламента от Либералната, по-късно от Лейбъристка партия, министър на земеделието и рибарството в двете правителства на Рамзи Макдоналд – бел. моя) и, в по-малка степен, самите ние, хора, които няма да харчим значително повече от тях, вече харчим като неплатени държавни служители. Вероятно поради факта, че Сидни (съпругът й – бел.моя) ще стане министър, ние ще започнем да харчим, да речем, 500 паунда годишно допълнително за приеми и административни разходи, но останалите 3 хиляди, ако не харчим конкретно тези пари, са си чиста печалба. ... Наистина прекарахме целия си живот в услуга на обществото, без да получаваме заплата за това, но като социалисти трудно бихме могли да оправдаем факта, че ще получаваме хиляди паунда годишно. Това важи и за Бъкстон и Тревелян ...”
Заплатите на министрите
В следващия параграф Беатрис Уеб заключава, че поради индивидуалната разлика в житейските обстоятелства и факта, че по всяка вероятност много министри ще останат на загуба в резултат на мандата си, би било практически невъзможно да се реши морално трудният въпрос, оправдани ли са министерските заплати. Тя не е в състояние да разреши тази етична дилема за себе си и за съпруга си, но намира утеха в слабата надежда, че заемането на министерско длъжност ще бъде за кратко: „Съмнявам се обаче, че размерът на министерските заплати ще се превърне в проблем за нас лично: не морален проблем няма да възникне, защото считам, че това не е за дълго и се съмнявам, че заплатите за няколко седмици или месеци ще са достатъчни, за да покрият разходите за следващата предизборна кампания. Може да ни останат няколкостотин паунда, но се съмнявам.“
И още едно „убождане” по адрес на синдикалните лидери: „Политиката за лейбърист, който не принадлежи към групата на синдикалните лидери, е игра без победа“.
Успокояващите забележки на Беатрис Уеб относно разходите за кампанията осигуряват на демократичните политици с егалитарни възгледи дълготрайна защита от угризения; защита, значението на която в Съединените американски щати от средата на нашия век непрекъснато нараства. Тъй като разходите за президентската предизборна кампания или кампанията за изборите за сенат са практически неограничени, днес това може да бъде оправдано с нарастващите разходи за преизбиране –  и пред собствената съвест и пред електората –  с всяко наследствено състояние, с всякакво богатство, независимо по какъв съмнителен начин би могло да бъде придобито по време на обществена служба, с всяка произволно висока заплата, получена като избран представител на народа. Краят оправдава средствата, в случая – парите.
Няма да има възражение срещу това, ако политиците се придържат към същата „етика” и в други професионални области. Всъщност зад това се крие по-общият проблем за съществуването на различни потребности в обществото, основани на разделението на труда. Ако социалистическия политик, който по дефиниция се стреми към общество на равни (или общество от хора, които той ще „направи равни”), може да оправдае собственото си специално финансово положение с изключителните изисквания, които се предявяват към него, а също и от фактът, че е толкова необходимо за общото благо, това трябва да се отнася и за други професии. Един надарен и енергичен 30-годишен мениджър, който би искал да постигне независимост, с право може да твърди, че поради прогресивния данък върху доходите, който му вземат, той не може да спести достатъчно, за да стане независим от работодателя и по този начин да допринесе в областта на индустриалната организация, иновациите и т.н. принос, който според него само той е в състояние да направи.
Идеалът, който дори по отношение на егалитарното общество, е несъвместим с културния етос (от гръцки, буквално морален характер, природа, предразположение, навик, обичай, в случая характерът, личността на индивида, който трябва да буди уважение, за да може да се вярва на думите му – бел. моя), който позволява на индивида да определи степента на своя принос към общата кауза и да високо да го заяви. Но именно тази свобода е най-високо ценена от авторите, които поддържат социалистически възгледи.
Симон де Бовуар и Сартр
Подобно на Беатрис Уеб, и Симон де Бовуар в своите автобиографични текстове описва проблемите на интелектуалеца-социалист, виждайки как неговия литературен успех го издига високо над света на  колегите му. След дълги години на лишения тя се сблъсква с този проблем през 1945 г., когато нейният спътник Жан-Пол Сартр, с когото имат общо домакинство, постига световна слава. Когато разбира, че сега Сартр винаги ще има много пари, тя се ужасява и започва да мисли, че техен дълг е да харчат тези пари за добри дела. Но как? Нито тя, нито Сартр искат да се превърнат в благотворителна фондация. Тя се опита да харчи възможно най-малко за себе си, но в крайна сметка си купува скъп костюм за лекционното турне и през сълзи казва на Сартр: „Това е първата отстъпка“. Приятелите й и се присмиват. Въпреки това, Симон дьо Бовуар „продължи да си въобразява ... че човек може да избегне съучастие в социалната несправедливост“. Тя казва, че се е почувствала виновна и че едва по-късно тя и Сартр започнали да се наслаждават на удоволствията от живота, например скъпи ресторанти, и да ги ценят. Дискомфортът от тази непряка експлоатация на масите ставало все по-малко.
Симон дьо Бовуар обаче не успява да разреши дилемата за това, колко социална несправедливост може да си позволи един успешен социалистически писател. „Като се има предвид обстоятелството, начинът, по който реших дали да си позволя някои „отклонения“, а да не позволя други, беше напълно произволен. Струва ми се, че за човешкото поведение в тази област е невъзможно да се разработят логически принципи“
Артур Кьостлер
В автобиографично есе Артур Кьостлер (1905-1983,  унгарско-британски писател и журналист, през 1938 г. напуска комунистическата партия, през 1941 г. излиза антитоталитарният му роман „Мрак по пладне“, който му донася международна известност, а през втората половина на 1956 г. е ангажиран с антисъветски протестни писма и митинги в подкрепа на унгарското въстание – бел.моя) описва своя опит, подобен на този, на Симон де Бовуар. Той, както и много други, става комунист, защото други хора (по-богати от него) не чувстват вина за неравенството, нещо, което винаги го измъчва, когато харчи пари за себе си:
„Разбирайки, че нямаме пари, разкъсван от жалост към татко (той беше нещастен изобретател – бел. авт) ... винаги съм чувствал вина, когато родителите ми са ми купували книги или играчки. Това продължи и по-късно, когато всеки костюм, който купувах за себе си, означаваше, че мога да изпратя родителите си много по-малко пари от обикновено. В същото време изпитвах силна неприязън към очевидно богатите хора – не защото те биха могли да си позволят повече (завистта играе много по-малка роля в социалните конфликти, отколкото обикновено мислят), а защото не се чувстват виновни за това. Така проектирах моите лични затруднения върху структурата на обществото като цяло.“
За съжаление (за да бъдат разбрани текстовете на съвременните социални критици), много малко са тези автори, за които социализмът е станал решение на техните проблеми, и които са достигнали до такова ниво на разбиране, на което се оказва Кьостлер.
Възможно ли е усърдието, с което човек със социалистически възгледи призовава към общество, в което, както той предполага, всичко ще бъде социално справедливо, да произтича на първо място от нуждата му да въплъщава, поне към обществото тази абстракция, този идеал, който осъзнава, че е непостижим в личния му живот – идеал за справедливо общество, в което никой няма да бъде принуден да изпитва вина пред завистта на другите за по-високото му положение спрямо тях?
Твърдението, че този, на когото се завижда, е виновен за завистта (и следователно собствеността не е само кражба, но и завист от другите хора), тази любима тема на левите писатели е също толкова лицемерна, колкото е абсурдно твърдението им, че завистливият човек никога няма оправдани причини за възмущение. Въпреки това, няма такава форма на човешко съществуване, която да ни позволи да се освободим от „вината“, че подбуждаме завист у другите. Това е източникът на онази универсална, безсмислена вина, влиянието на която през последните 100 години беше толкова разрушително и дезориентиращо. Угризенията на съвестта (социалната съвест) и наивното предположение, че по принцип е възможно общество, което или би било безкласово, или не би предизвиквало завист по какъвто и да е начин, са отговорни за присъединяването на голям брой хора от средната и висша класа към левите движения. В допълнение, това направи задачата на комунистическите държави да вербуват шпиони сред висшата класа на Запада сравнително проста.
Желанието за общество, в което никой не би могъл да бъде „виновен“ за завистта, настроението, и алчността на другия, е безнадеждно и следователно или нечестно или наивно. Такова общество не би могло да функционира. Не би имало дори елементарни институции, които да поддържат и съхраняват предимствата на цивилизацията, които успяхме да постигнем; то не би могло да направи никакви подобрения, нито би могла да възпита ново поколение. В крайна сметка ще се окаже, че неравенството между деца и възрастни в сферата на собствеността и дискреционната (юрид. неограничената – бел.моя) власт по отношение на средствата за образование е също толкова невъзможно да се запази, колкото и неравенството между хората на една и съща възраст. В крайна сметка, егалитарната утопия се обезсилва на първо място от съществуващата във всяко общество йерархия на възрастта. Между поколенията съществува значително напрежение и негодувание и неслучайно примитивните народи внимателно са създавали церемонии, за да канализират тези чувства. Не е необходимо особено живо въображение, за да се разбере до каква степен в обществото, в което възрастта ще бъде единствената отличителна черта, хората от различни възрасти ще бъдат обсебени от противоречията, възникващи в тази връзка.
Бъдете това, което сте
Императивът „Бъдете верни на себе си!” е ядрото на множество морални системи, както християнски, така и нехристиянски, но нищо не буди такива подозрения у хората както това „да бъдеш себе си“. Не е необходимо дълго време да се търси причина: колкото повече човек е истински верен на себе си, толкова по-болезнено ще бъде за другите да се сравняват с него, защото индивидите могат да бъдат равни само когато всеки от тях скрие истинската си същност.
Въведената от Дейвид Рисман (David Riesman, 1909-2002 г., американски социолог, професор в Харвард, в интелектуално отношение е повлиян от Маркс, Зигмунд Фройд, Ерих Фром и др., през 1953 г. въвежда понятието „етнос”, а книгата му „Социалната тълпа” го катапултира през 1954 г. на корицата на сп. Time през 1954 г., правейки го един от най-уважаваните социолози в САЩ – бел. моя) концепция за „личност, ориентирана към другите“, която според него е типична за съвременните общества е пример за социално очакваното поведение в култура също е жертва на егалитаризма.
Турние (Michel Tournier, 1924-2016, френски писател и философ – бел.моя) безпощадно описва диктатурата на другите в нашето „Аз“: „... чувстваме се виновни ... за това, че се поддаваме на парализиращият страха, адаптираме се към нашето обкръжение ... ние сме в плен на безплодния конформизъм; на факта, че не сме такива, каквито сме всъщност. ... Тук ясно се проявява противопоставянето на фалшивата вина, насадена от обществото за отговорността за себе си пред Бог. ... Един поет ми каза, че когато започва да пише, винаги се чувства виновен, защото чувства, че е критикуван, че губи време, за да прави хартия за боклука, вместо да изкарва прехраната си."
В своята забележителна книга за децата в кибуците Мел Спиро (Melford Elliot "Mel" Spiro, 1920-2014, е американски културен антрополог, специалист в областта на религиите и психологическата антропология, изследвал кибуците в Израел – бел.моя) описва почти идентичен случай – млад мъж, който след всяко написано стихотворение изпитва угризения на съвестта заради своите събратя по общежитие, които не умеят да пишат поезия
Съществуват хора, които непрекъснато се опитват да изкупят вината си, че са се родили. Когато такъв човек трябва да каже нещо, за да изрази собственото си мнение или това, което може да се счита за негово мнение, той го придружава с безброй извинения и резерви. Той отказва награди, почетни знаци и подаръци и винаги избира най-неудобния стол в стаята. Този тип личност е описана в литературата на много култури и народи. Крайното му проявление е задължителен ритуал за всеки китаец, когато срещне някой, равен нему по позиция в обществото. Ритуал, който изисква в никой от участниците в срещата да не остане впечатление, че другият, макар и с намек показва своето превъзходство.
Ние не сме сами, когато смятаме това за универсален метод на човешко поведение, с помощта на който човек се стреми да предотврати или успокои завистта, потенциална или реална. Голяма част от това, което постепенно се превръща в добри обноски или любезности в определени общества в хода на историята, се състои главно от правила на поведение, предназначени да избегнат завистта на другите. Вероятно можем да говорим за „избягване на престижа“ като специфична форма за избягване на завистта. Във всички култури, от най-примитивните до най-развитите, съществуват различни степени на ограничения, върху всеки начин на самоизразяване, който потенциално може да предизвикат завист. Случаи, когато такова поведение стане толкова неестествено и преувеличено, че възпрепятства нормалния живот, са описани в трудовете по психопатология.
Завистливият гостенин
Благодарение на един от пациентите си, 22-годишен американски ветеран от Втората световна война, психиатър Робърт Сайденберг (Robert Seidenberg, 1929-2019, психиатър, професор, привърженик на равните права на жените и мъжете, публикува книги и статии, посветени на историята на психиатрията, равенство в брака и промяната на половите роли, изследва борбата на жените, които губят личния си живот, докато съпрузите им се движат, за да се издигнат по корпоративната стълбица – бел.моя) успява да опише невероятно точно връзката между скромността и потиснатата завист. Ето неговото описание:
„Това е индивид, който не е в състояние да получи или да приеме - той не може да бъде гостенин. Да му подарите нещо означава да му причините дискомфорт. Той трябва незабавно да ви отплати по същия начин и обикновено е по-щедър от вас. Той не може да дължи нищо никому. С голяма трудност той приема вашата покана за вечеря и съответно задължението за половин часов светски разговор след нея. Уж идеалния познат на пръв поглед, и въпреки това винаги кара човекът, който го е поканил, и съседите му по масата да се чувстват неловко. Въпреки че неговото мото е „По-добре да даваш, отколкото да получаваш“, неговата саможертва и подчертаната любезност са обвързани с вътрешно разрушителни импулси.“
Пациентът на Сайденберг принадлежи към този тип личности. Всеки обяд е мъчение за него. В крайна сметка той отива при лекаря. По време на изследването „той започна да разкрива аспекти на ревност и завист към домакина, които дотогава се проявяват прикрити зад добри нрави любезност. На практика истинското му чувство е било желанието да придобие за себе си домакина и цялото му имущество! И тъй като не може да получи от домакина това, за което му завижда, би започнал да краде (от къщата му, от сигурността му и т.н.).“
Сайденберг припомня обичаи, които са широко разпространени сред различни народи, особено при примитивните култури. При тях „се приема за изключително лош маниер, за да изразяваш възхищението си от нещо, което принадлежи на домакина. Ако гост, несъзнателно, постъпи по този начин, домакинът е длъжен да му  предложи нещото като подарък. Този обичай вероятно е свързан с признаване от страна на домакина, че гостът му завижда. За да смекчи тази завист и евентуално да предотврати злото, произтичащо от това нещо, той го дарява на госта.“
Сайденберг прави следващата стъпка в своя анализ: „Филогенетично, за да бъдеш гост, ти е необходимо повече емоционално развитие, отколкото да си домакин. За гостуващия се изисква много по-високо ниво на сублимация и цивилизация отколкото от домакина, за да приеме ролята си и да я изиграе, без да предизвика безпокойство у домакина и в себе си. По този начин, ако сме съгласни с мнението на Юнг, че емоционалното развитие на индивида възпроизвежда филогенезата (еволюционното развитие на човека – бел.моя), тогава намираме обяснение за някои черти на характера, присъщи на психопатологията на ежедневието ... "
Срещал съм и в Европа, и в Америка хора, принадлежащи към типа, анализиран от Сайденберг преди повече от 20 години. Вероятно, този тип личности могат да ни помогнат да разберем младежките бунтове започнали през 1966 г. Подобно на „завистливия гостенин” – пациент на психоаналитика. Вероятно не тези млади хора  не им е достигала зрелост, за да бъдат „гости на нашето общество на изобилието”. Младите хора, от Калифорния до западен Берлин, от Стокхолм до Рим се отдадоха на вандализъм заради неясна завист към света на изобилието, за създаването на  който нямаха никакъв принос, а наслаждението от ползването на неговите плодове  беше съпроводено с чувство на вина. С години те бяха принудени да споделят тази вина, сравнявайки своя живот с този на бедните в техните страни и зад граница. И тъй като бедните нямаше как да изчезнат мигновено, те, за да се избавят от чувството на вина, насочиха своята агресия срещу онова, което е скъпо за обекта на завистта им – старшото поколение. 
Един случай, описан Дейвид Рисман
Описаната от Рисман „личност, ориентирана към другите”, представлява описание на начин на поведение, който ние наричаме „избягване на завистта”. Само че в САЩ човек от този тип често пъти се стреми да подражава на начина на живот и потребителски навици на околните, казано с други думи да купува вещи, които биха предизвикали завист в хора, които стоят по-ниско от него във финансово отношение. Рисман обаче смята, че страхът на респондентите да се откроят по някакъв начин, да проявят индивидуални вкусове, различни от вкусовете на другите, или да си позволят разточителност, която може да предизвика завист у хората, които биха могли да им навредят също има важно значение.
През 1952 г. в обширната си монография „Лица в тълпата“ Рисман представи някои от биографиите и интервютата, които са в основата на теоретичната концепция на работата му „Самотната тълпа“. В някои случаи мотивът за избягване на завистта е напълно очевиден. Той например описва талантлив ученик, страдащ от дълбоко съмнение в себе си. Подобно на много други американци от неговото поколение, той не е в състояние да се наслади на собствените си изключителни способности. Емоционално той прилича на човека, описан от Сайденберг. Клайд Хигинс, както го нарича Рисман, се преструва, че смята, че футболът е нещо много важно. Рисман подозира, че неговият футболен ентусиазъм, подобно на много други ученици, се дължи единствено на желанието да скрие от другите това, което наистина чувства, или, по-вероятно, че този ентусиазъм е истински, но трябва да бъде защитен от вина и тревожност; той не само иска да изглежда посредствен, той иска да изпита същите чувства като посредствените. Рисман продължава:
„Талантът е опасен”. Ако човек по рождение принадлежи към висшата класа, тогава неговият талант може да краси живота му. Но социално мобилният човек от по-ниския клас е склонен да разглежда талантите си амбивалентно ... ако той ги развива, тогава в някакъв смисъл става по-трудно да се развива отношения си с други хора. ... Талантите на човек го поставят в конкурентна ситуация, в която той привлича вниманието и се превръща в мишена ... Като омаловажава собствените си таланти, той се стреми да постигне две цели, които се сближават в един момент: първо, да се избегне „подчинението им”, което би могло да доведе до появата на нови обстоятелства и до нарастване на личните амбиции и второ, да отклони стрелите на завистта. Това е по принцип безсъзнателен процес, дори ако отчасти това може да се отдаде на умишлената скромност.”
По-нататък Рисман пише:
„Човек, ориентиран към друг, започва живот в група, страхувайки се от присмех:„ Аха, значи ти си мислиш, че си по-добър от другите“ и ... понякога той се бори със своите таланти, така че да не предизвикват конфликт с останалите. ... Аспирациите на човек, ориентиран към друг, обикновено са фокусирани върху ограниченията, свързани с присъствието на други хора – например с опасността да предизвикат завистта им или да оскърбят егалитарните им възгледи.“
Рисман обаче греши, като смята, че поведението за избягване на завистта, което, той убедително показва, води до унищожаване на собствените таланти на човек, което според него е характеристика на съвременното индустриално общество. Както можем да покажем, то обаче има много по-дълбоки корени и е по-силно изразено в аграрните общества, сред примитивните народи и в изолирани общности, например, в норвежките рибарски селища, отколкото в САЩ. Рисман наблюдава по-скоро „следродилните контракции“, последиците от отношението, което в Америка, за разлика от Европа, все още е насочено към интелектуалните, а не към икономическите разлики – разлики в доходите или в потребителското поведение.
Човешка общност, състояща се само от хвалипръцковци, не може да функционира дълго. Минимумът конвенционална скромност в човешкото общуване е същата предпоставка за съществуването на обществото както табуто върху кръвосмешението. Неслучайно суеверията, поговорките и религиозните вярвания на всички народи винаги са единни, вдъхновявайки добродетелта и скромността във всеки нов член на общността, докато той израства. Фактът, че епохата след Реформацията позволи на индивида без срам да се чувства превъзхождащ другите и освен това да демонстрира превъзходството си с работата си, беше поразителен обрат в историята и особеност на калвинизма. Това беше началото на разрушаването на бариерата на завистта. Може би развитието е тръгнало по този път, защото християнството е започнало чрез създаване на нова, специална връзка на човека със света. Когато обаче Реформацията постави този духовен източник на енергия на разположение на индивида, едно от последствията от това беше по-малката му податливост на заплахата от „злото око” на по-малко надарените и по-малко успешните.
Добродетелта „скромност” вероятно е необходима на обществото. Тези обаче, които се стремят към властта, може би трябва чрез пропаганда или реторика да увеличат скромността на всеки отделен гражданин, най-малкото  поради неясен страх да не станат обект на завист. В един момент обаче скромността може да се превърне в невротично поведение за „избягване на завистта”, като по този начин се създават предпоставки за въвеждане на уравнителни мерки. Те от своя страна улесняват контрола върху обществото от страна на властта, а това би било твърде съмнителен начин на действие.


четвъртък, 28 май 2020 г.

ФАКТИ БЕЗ АНАЛИЗ



ФАКТИ ОТ ДОКЛАДА ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ 2019
1.Разходите по Основна програма 5 Медицинско осигуряване” са 180 230 000 лв., което представлява 4,84% от бюджета на Министерството на отбраната. Основните усилия бяха насочени към здравното осигуряване, провеждането на профилактика, диагностика, лечение и рехабилитация на личния състав.
2.В стационара на Военномедицинска академия бяха проведени общо 304 608 амбулаторни прегледи, от които 256407 планови и 48201 по спешност. В стационарите на Военномедицинска академия са проведени 410 244 леглодни и са преминали 78618 болни. В стационарната дейност се отчита ръст с 3,68 %. Средната стойност на разходите за един преминал болен е 1048,14 лв; за един леглоден - 200,86 лв. и за издръжката на едно легло - 46 529,04 лв.
3.Военномедицинска академия участва с 586 медицински екипа в медицинското осигуряване на 347 мероприятия на Министерството на отбраната и военните формирования.
4.В Болницата за продължително лечение и рехабилитация – Хисар е проведено лечение и рехабилитация на 109 украински военнослужещи по споразумение между Република България и Агенцията на НАТО за подпомагане и доставки по проекта за доверителен фонд за медицинска рехабилитация за Украйна.
5.Бяха осигурени медицински екипи при участието на български военнослужещи в операции и мисии, провеждани извън територията на страната:
-Афганистан  - двама офицери и двама сержанти;
-Босна и Херцеговина - двама офицери;
-Мали - трима офицери и девет сержанти. Всичко седем офицери и единадесет сержанти.
ВЪПРОСИ ПО ПОВОД ФАКТИТЕ В ДОКЛАДА (НЯМАШЕ КОЙ ДА ГИ ЗАДАДЕ В ПАРЛАМЕНТА):
1.За какво са разходвани средствата по основна програма 5? В тях включени ли са средствата изплащани:
-към НЗОК като вноски за военнослужещите по Закона за здравното осигуряване;
-от НЗОК по клинични на болничните заведения от състава на ВМА? Ако приемем, че въоръжените сили ще поддържат обща численост от 37 000 до не повече от 40 000 (План за развитие на въоръжените сили до 2020 г., раздел ІV, стр.23) то осигуреността на един военнослужещ за една година по линия на медицинското осигуряване е 4 405-4 871 лв.
2.Къде са проведени плановите амбулаторни прегледи – в медицинските пунктове на частите или в болничните заведения на ВМА?
3.Какъв е процента на военнослужещите от общо лекуваните в стационара на ВМА?
4.Колко средства от бюджета на Министерството на отбраната бяха вложени в МБПЛР „ВИТА“ ЕООД и защо търговското дружество е с отрицателен резултат за 2019 г.?
5.Колко години са необходими на Министерството на отбраната за осигуряване на:
а)индивидуални средства за първа помощ на личния състав (не само в Сухопътни войски);
б)медицинска апаратура за реанимация на пациенти на мястото на произшествието;
в)санитарните автомобили, отговарящи на стандартите на НАТО? Слабостите по т.5 „а” и „б” само за Сухопътни войски ли се отнасят или за цялата Българска армия.
Мога да продължа с въпросите и да детайлизирам зададените.
АМА КЕЛ ФАЙДА?