вторник, 21 май 2019 г.

ИЗБОРИТЕ В ЕВРОПА*

Не само политиците и партиите, държавите очакват сензации в предстоящите избори за Европейски парламент.“
Дмитрий Сабов, сп. „Огонёк“ бр.19 от 20.05.2019, стр. 19


8 страни, 4 дни за гласуване, 751 депутатски мандати, които ще бъде предоставени от името на 512 милиона жители на страните от ЕС – транснационални избори с такъв мащаб като тези, които ще определят състава на Европейския парламент в края на седмицата, светът просто не познаваше. Струва си да добавим – изборите са юбилейни: Европейският парламент навърши 40 години, през това време той осем пъти промени своя състав, сега европейските граждани трябва да изберат деветия. Според прогнозите, които се появяват в медиите, предстоящият континентален избор и самите европейци, и светът ще донесе изненади – настроението на избирателите не гарантира никому стабилна приемственост.
Предизвикателството е доста смело: демокрацията, която е в основата на реалната политика в европейската конструкция, подкопаваше дисциплината в блока, която до тогава изглеждаше непоклатима. В първия състав на Европейския парламент на Общия пазар дисциплината се подкопаваше от комунистите, в следващите – от неизвестните „зелени“, възникнали от младежкия бунт от 1968 г., след това от крайно десните радикали на Льо Пен. Всички тези скандали с проникването на политическите маргинали в светая светих на демокрацията показаха другото, непривлекателно лице на Европа и се превърнаха в отличителен белег на Европейския парламент: ако на национални избори подобни маргинали се отстраняват чрез различни хватки, то тук парата отиде в свирката!
Европейският парламент постепенно се превърна в поле за смели експерименти, които обаче остават продължение на националните, а не на европейските дискусии. Някакъв умник е казал: това е така, защото е невъзможно да се създаде народ за парламента, иначе казано, при цялото й благородство, идеята от 1979 г. за създаване на европейски народ не заработи. Нито тогава, нито след 40 години, които са минали от тогава, както твърдят анализатори от многоезичните страни и народи от Стария свят.
Погледнете само: всеки избирател на евроизборите ще гласува за „своето“. На Франция, която ошашави света с бунта на жълтите жилетки срещу всяка политика, различна от местната, отново й се налага скучен избор – между списъка на Макрон и списъка на Марин Льо Пен, както през 2017 г. Германия изяснява дали е спрял спадът на рейтинга на постмеркелската ХДС и лидерите на социалдемократите в полза на „зелените“ и набиращите скорост „новите десни“ от „Алтернатива за Германия“. Италия решава на кои популисти да се „отдаде“, въпреки че само преди година ги събра заедно, за да направи правителството. Но британската пиеса е най-готината през текущия сезон: уморени от безкрайната драма за „прекрасното“ английско самоубийство, избирателите и политиците на мъгливия Албион се готвят да занесат своя Brexit в Европейския парламент, казвайки „сега е ред вас да поизмъчим за това, как по-добре да ви напуснем“. И те ще гласуват – нещо като на прощаване. Това даже на Шекспир не се е присънвало.
Всичко това е очарователно, но като цяло не е новина. Новината е в друго. Именно на тези избори – благодарение на Тръмп – стана ясно, че Америка ще разрешава последиците от своите кризи и геополитически пропуски за сметка на Стария свят. От тази гледна точка  необходимостта от единна европейска програма е по-голяма от всякога. Страшните по своите размери държавни дългове, които поставян на ръба на излизане от ЕС ту Гърция, ту Италия; крещящи различия в жизнения стандарт между отделните страни и вътре в страните; чудовищната вълна от неконтролирана имиграция, която заплашва идентичността на държавите-членки и техните столици (като се започне с Брюксел); защита на интелектуалната собственост, с която ЕС не може да се справи в дигиталната ера; нарастващата зависимост в отбраната и външната политика, да не говорим за борбата с тероризма – тези централни въпроси за континента, уви, не са станали ключови в кампанията на водещи политици и партии. С едно изключение.
Тези сюжети и най-вече недоволството, което те предизвикват, бяха взети на въоръжение от новите лидери, които е прието да се наричат ​​популисти. Процесът бе стартиран от „Brexit“ през 2016 година. Както изненадващо точно отбелязва Мишел Барние – специален преговарящ на ЕС с непредсказуемата британска страна, за Le Figaro (той е един от онези, които се надяват на високи постове в ЕС след изборите), 52 процента от британците гласуваха срещу ЕС или по точно срещу ЕС, който не ги защити от глобализацията. Днес това социално недоволство се разпространи във всички региони на Европа, и всички национални лидери трябва да разберат това.
Анализаторите смятат, че популистите ще вземат не по-малко от една четвърт от общия брой гласове (25% от мандатите). Но правят уговорката – да се вземат тези гласове е едно, а да се обединят популистите в европейския парламент е съвсем друго. Това ще бъде основната грижа на Салвини, Льо Пен, а защо не и на някой нов играч. Защо ли? Ами защото проатлантическата полска „Право и справедливост“ се противопоставя на проруската „Фидес“ на Орбан (консенсусът по отношение на мигрантите не е достатъчен). Марин Льо Пен и Салвини са близки по своите виждания, но се конкурират за влияние. Германците от „Алтернатива за Германия“ са против италианското пренебрежение към икономиката и т.н. Но не трябва да забравяме, че патриотите днес са прагматици – научили са си урока и вече не бързат да излизат нито от ЕС, нито от еврозоната, въпреки че преди година обсъждаха „Иекзит“ (Италия), „Фрекзит“(Франция) и дори за „Декзит“ (Германия). ) е в изобилие. Но след „Brexit“ –  няма никакви „екзити“. Патриоти отиват в Европейския парламент, за да изградят своята Европа.
Открит въпрос е какво ще се случи. Опитът на френския президент да противопостави на „борците за вчера“ на „полюса на прогреса“ и да принизи европейските избори до конкуренция между популисти и прогресисти е малко вероятно да спре лавината даже във Франция. Това ще стане ясно след една седмица. Изглежда обаче, че сънародникът на Емануел Макрон Мишел Барние, който работи в тясно сътрудничество с английските „брекзитери“, формулира европейския дневен ред по-точно и социално: „Либерализмът (да се чете съвременния капитализъм – бел. на списанието) трябва да има правила, той трябва да спазва определени етични норми, а ние дадохме на банкерите твърде много свобода и за да се справим с кризата от 2008 г. платихме и все още плащаме с милиони безработни и спад на европейския БВП.“
Кой знае? Може би от съвместните уроци, извлечени от Brexit в ЕС, и от „недоволните“, но способни за самокритика лидери на истаблишмънта, ще започне създаването на „европейския народ”, за който Валери Жискар д'Естен свири на акордеон преди 40 години ? Висшето ръководство на ЕС наскоро даде да се знае, че са готови да преговарят въз основа на резултатите от гласуването, което може не само да постави под въпрос не само разпределението по партийни семейства, но и практиката на разпределяне на портфейли в ЕС. Моментът е много сериозен, така че иначе бавните европейски чиновници са готови да търсят компромиси веднага след резултатите от гласуването на 28 май. Въпросът е колко дълго ще продължат тези преговори и каква Европа ще се случи след тях.
*-заглавието е мое
 


ДЕМОКРАЦИЯТА Я РАЗРУШАВАТ ТЕЗИ, КОИТО Я ПРАВЯТ НЕРАЗБИРАЕМА ЗА МНОЗИНСТВОТО

Интервю на Елена Пушкарская с Емилио Джентиле, Рим, сп. „Огонёк“, бр. 19,   20.05.2019, стр. 19
Емилио Джентини
Главната политическа лаборатория на Европа - Италия - безстрашно експериментира върху себе си. Преди година тя ожени в правителството леви и десни популисти, а днес те вече се бият помежду си за евромандати, търсейки другари из цяла Европа. Дали историята няма да се повтори?
Предизборните допитвания в страната дават 30% за „Лигата“ на вицепремиерът Матео Салвини, който замени флага на популизма с флага на борбата за суверенитет, само че без глупостите от типа напускане на ЕС. „Създателят на Тръмп“, а днес – свободен играч Стив Банън, не само видя в Салвини водач, който може да обедини недоволните от имигрантите и глобализацията, но и способен да формулира вълнуващ дневен ред – създаване на де консервативен интернационал, превръщането му във фракцията на Европейския парламент и от там, от „леговището“, промяна на старата Европа. Сега лидерът на „Лигата“ е идеологически подкован.
Какво може да стане? В момента привържениците на националния суверенитет от Франция и Федерална република Германия до Унгария и Полша, не са особено единни, предпочитайки да играят сами. Затова пък в самата Италия под влияние на новите заплахи и въпреки топлата пролет през тази година, страната замръзна на кръстопътя на емблематичните дати, които подчертаха вътрешните й противоречия, а всъщност и противоречията на европейската история. И така, на 25 април, когато Италия празнуваше 74-та годишнина от освобождението от фашизма, вицепремиерът Салвини нарече този национален празник „празника на червените” и отиде на Сицилия като началник на МВР, за да открие полицейски участък. А предишния ден футболните фенове в Милано развърнаха, близо до Пиаца де Лорето, където през 1945 г. беше обесен Дучето плакат с надпис: „Слава на Мусолини!”. Кметът възложи на антитерористичното подразделение разследване. Месец по-рано, през март, в същото това Милано беше чествана стогодишнината  от раждането  на Fascio Italiani di Combattimento – Съюз за борба, от който се смята, че се е зародил фашизма, отхвърлен през 1945 година.
„Салвини умишлено поддържа двусмисленост в отношенията с миналото”, казва писателят Леонардо Коен. Мнозина не са съгласни с него. Според повечето избиратели обвиняването на „Лигата" във фашизъм е просто смешно,. Междувременно, колега от Салвини в правителството, също вицепремиер и конкурент на евроизборите Луиджи ди Майо (неговото 5-звездно движение, което се нарича Леви популисти може да получи 20% от евровота) предупреждава: „Напрежението между ултрадесните и ултралевите се пренася на площадите.“ И така, доколко уместни са паралелите между днес и реалностите от 20-те години на миналия век в родината на фашизма в Италия, където националистите и популистите отново са на мода? За да се разберат нюансите на миналото и настоящето, в навечерието на евроизборите „Огонёк“ разговаря с изтъкнатия изследовател на фашизма и професор по история Емилио Джентиле.
- Как да си обясним факта, че тоталитарните режими имат все повече поддръжници? В Русия нивото на одобрение на Сталин бие всички рекорди. Наскоро председателят на Европейския парламент и бивш външен министър на Италия Антонио Таяни  говори за „положителните резултати“, постигнати от Мусолини. Как си  обяснявате самия феномен?
- Ще кажа така – в една лоша книга може да има и няколко добри страници. Е, да, при Мусолини блатата бяха пресушени, построени бяха пътища, както при Сталин, метро и дворци на културата. Въпреки че от устата на председателя на Европейския парламент тази фраза звучеше странно. Мнозина я приписват на кампанията за избори за Европейски парламент.
- Това е още по-лошо – това означава, че брандът „Мусолини” е наистина привлекателен, както наскоро каза правнукът на дучето Гай Юлий Цезар Мусолини, кандидат за Европейския парламент от крайно десния. А какво да кажем за модата на „бранда на партията на Мусолини“?
- В Италия от 1952 г. действа закон, който забранява фашистката партия. Но той никога не е бил прилаган, включително по отношение на най-голямата неофашистка партия в следвоенна Европа, имам предвид „Социалното движение на Италия” (основана през 1946 г. като партия с антикомунистическата и неофашистката идеология, през 1995 се превръща в "Национален алианс" – бел. на списанието). В продължение на няколко десетилетия партията беше представена в парламента, беше част от правителството (като част от дясноцентристкия блок  на Силвио Берлускони – бел. на списанието) и никой не призова да бъде разпусната според действащия закон. Освен това през 1994 г. лидерът на Алианса (Джанфранко Фини – бел. на списанието) говори за Мусолини като за най-великия държавник на 20-ти век, което не му попречи да стане министър на външните работи.
Между другото, неговата партия изчезна не заради забраната на закона и не под натиска на демократичните сили, а заради амбициите на Берлускони – през 2009 г. тя се разтвори и стана част от партията му „Свободен народ“. Така че, по мое мнение, може да се твърди, че ако в Италия има неофашизъм, то това е по вина на демократите, които не са използвали силата на закона срещу него.
- Две думи за събитията от преди един век. Като историк вие, г-н Джентиле, не признавате срещата в Милано от 1919 г. като отправна точка за фашизма. Защо? Съюзът за борба е създаден, черни ризи …, присъства Мусолини ...
- А знаете ли, че сградата на площада в Милано, където беше провъзгласено движението Fasciо Italiani di Combattimento на 23 март 1919 г. беше разрушена по нареждане на Мусолини? И то през 1936 г. - в разцвета на неговата сила! Няма да се спирам на програмата на Fascio Italiani di Combattimento, но Мусолини ненапразно нарича движението „антипартийно“. Дучето лесно можеше да се нарече за цял живот „другаря Бенито”, както го наричаха през 1919 г.  Между другото, това се случи с много от тези, които присъстваха на срещата в Милано на 23 март, а по-късно се превърнаха в антифашисти. Всъщност това, за което говоря – 23 март 1919 г. не е датата на основаването на фашизма във формата, в която го познаваме. Това е датата на основаването на друго движение, което към края на 1919 г. е на ръба на разпадане.
- Сега се говори много за нова заплаха от фашизъм, имайки предвид растежа на националистическите и расистки настроения в западните общества. Виждате ли такава заплаха?
- Исторически фашизмът в Италия е престанал да съществува през 1945 година. Всички тези настоящи Forza nuova, Casa Pound могат да бъдат наречени ксенофобски, расистки, но не и фашистки, тъй като фашизмът е партия или движение, което открито прокламира целта за сваляне на демокрацията и използва метода на насилието и заплахите. Ще кажа още – използването на термина „фашизъм” по отношение на партии и движения, които не са такива, само вреди на демокрацията и антифашизма, тъй като създава илюзията за непобедимост на фашизма, която не е била разрушена 74 години след разпадането на известните режими. И тази илюзия може да бъде опасна за незрели умове ...
- А жаждата за авторитарни десни управници в Италия и в Европа не ви впечатлява? Например електоратът на лидера на лигата Матео Салвини нарасна почти три пъти за година ...
- Превеждайки въпроса си в равнината на нашата тема, ще кажа: силен човек на кормилото не означава фашизъм. В едно демократично общество ролята на бушон играят изборите за смяна на властта. Фашизмът, от друга страна, предполага власт, която не може да бъде сменена.
Чърчил, Рузвелт, де Гол бяха силни управници. Но те спасиха демокрацията от заплахата на фашизма. Виждате ли, демокрацията е метод, диалектиката й е такава, че ако управниците бъдат избрани демократично, няма заплаха за демокрацията. Дори и утре мнозинството да гласува за расисти и ксенофоби, то правилата на играта ще бъдат спазени, ще я има и демокрацията, защото следващия път избирателите могат да направят друг избор. Въпросът е друг: защо авторитарните и националистическите движения отново са популярни?
- И защо? Какъв отговор ще дадете на този въпрос седмица преди изборите? Мнозина се страхуват, че Европа ще се промени значително след тях.
- Ако 74 години след поражението на фашизма в Европа няма стабилно мнозинство на избирателите със силни демократични убеждения, вината е върху тези, които не успяха да пропагандират тези идеали пред масите. С други думи, демократите сами унищожават демокрацията, когато я правят неразбираема за мнозинството. подобни грешки отслабват демокрацията. И в този смисъл е полезно да не забравяме, че същият този Мусолини е дошъл на власт не заради силата си, а заради слабостта и страхливостта на опонентите си.