сряда, 19 юни 2019 г.

Защо руската военна медицина не беше готова за Първата световна война.

Първата помощ на ранените, най-често превръзки, се оказва от санитари и фелдшери. След това раненият постъпва в Предния превързочен пункт, където се коригират наложените превръзки и шини, и се решава въпросът за по-нататъшната евакуация.. След това раненият постъпва в Главния превързочен пункт на дивизията. Той се развръща от дивизионната болница или от лазарет на обществени организации и се разполага на разстояние, недостъпно за пушечния и артилерийски огън на противника. Евакуацията на ранените в предните медицински етапи се извършва основно с конски линейки обр. 1877 г. (фиг.1.) или  пеш. 
Фиг.1 Конска линейка обр.1877 г.
Депутатът от Държавната Дума А. И. Шингарьов [1] по време на заседание на законодателното събрание през 1915 г. заявява: „… по време на войната само много малък брой войскови части бяха оборудвани с нови конски линейки – тип файтони, образец 1912 г. (с амортисьори), останалите се оказаха оборудвани с конски линейки образец 1877 г.  Тези линейки в много случаи биваха изоставяни и всъщност някои части оставаха без средства за евакуация. "
Към февруари 1917 г. ситуацията малко се  подобрява – на фронта има 257 конни колесни линейки. Продължава използването и на примитивни дървени плазове (на руски „волокуша” – двата плаза са свързани помежду си), влачени от коне или магарета.
В планински условия се извършва евакуация с  коне, както е показано на фиг. 2.


Фиг.2 Евакуация с два коня и един кон.

Товароносимостта на един кон е 90-100 кг., скоростта на движение – 4-4,4 км/час, денонощния пробег – 25-30 км (за магарето тези стойности са съответно 50-70, 3,5-4 и 25).
Не е добро комплектуването с автомобилни линейки, макар че към началото на войната са изминали почти тридесет години от появата на самоходни бензинови превозни средства. В руската армия до 1914 г. има само две автомобилни линейки! В предвоенната 1913 година военният лекар П. И. Тимофеевски [2] заявява: „Няма съмнение, че в следващата военна кампания автомобилите ще имат много важна роля като цяло и в частност – като средство за евакуиране на ранените..."
Още през декември 1914 г. от чужбина са закупени 2173 линейки, от които по време на войната са формирани близо сто мобилни евакуационни единици.
Неподготвеността на руската индустрия за война се компенсира частично компенсирана чрез внос от съюзни държави.
Работата на военните лекари в началото на Първата световна война се организира на принципите, заложени в Руско-японската война. Основният от тях е свързан със стремеж за бързо освобождаване на армията от ранени и болни, за да не се ограничава мобилността на войските и незабавна евакуация на ранените към вътрешността на страната. Смята се, че там, в спокойна обстановка и с осигурено достатъчно медицинско оборудване, ще се извършат необходимите операции и окончателно лечение. Военното ръководство, страхувайки се от епидемии, с всички средства се опитва да избегне масово концентриране на ранени и болни войници в тила на армиите.
Повечето от ранените са насочвани към  болници в Москва и Санкт Петербург, тъй като в другите региони на страната няма достатъчно болнични заведени.  Когато към тила на страната тръгва огромен поток от ранени,  евакуационната система се проваля.
В Руското отделение на Червения кръст описват характера на войната така – „необичайни по продължителност и непрекъснатост активните бойни действия, различаващи се от тези в предишните войни, включително руско-японската, когато активните бойни действия имат определена периодичност и се редуват с паузи, по време на които войските маневрират, укрепват позициите си и т.н. Необичайна е и силата на огъня – обикновено след успешен шрапнелен залп, само 7 от 250 души не са ранени.
В резултат на първенстващото значение на евакуацията, ранените са били принудени да чакат в пунктовете за претоварване, като се има  предвид фактът, че голяма част от тях са получили само първична помощ в предните превързочни пунктове. В пунктовете за претоварване не достигат помещения, медицински персонали и храна. Хирурзите не оперират даже при проникващи наранявания в коремната област, тъй като това не е предписано в инструкциите. Квалификацията на лекарите е недостатъчна. Основната работа на лекарите в първите етапи е „десмургия” (учение за превръзките, от desmos – превръзка). Огнестрелни рани се лекуват предимно консервативно, дори в болниците, което води до масово развитие на ранева инфекция. При пристигането на военно-санитарни влакове, които хронично не достигат (259 влака за цяла Русия) в главните пунктове за евакуация, ранените, без сортировка, са насочвани към тиловите евакуационни пунктове. Често на ж.п. станции се създават задръствания от по няколко санитарни влака, които също удължава времето за доставяне в болници, в които да получат адекватно лечение.. В доклад на А. И. Шингарьов пред заседание на бюджетната комисия на Държавната Дума от 10 декември 1915 г., се казва: „Евакуацията на ранените е неправилна, в определени евакуационни направления липсват подкрепителни пунктове, а на ж.п.станциите – устроени места за хранене. Когато за първи път видях тази картина бях ужасен. Влаковете пристигаха в Москва с ранени, които не са били хранени в продължение на няколко дни, с рани, които не са били превързвани, или са били превързвани само веднъж.  Понякога в раните имаше толкова много мухи и червеи, че гледката беше трудно поносима даже за медицинския персонал, който обработваше раните.”
 Според най-скромните изчисления около 60-80% от всички ранени и болни, които са били евакуирани във вътрешността на страната, не са се нуждаели от това. Този контингент е трябвало да получи медицинска помощ в ранните етапи на евакуация, а извършената безполезна евакуация става причина за усложняване на състоянието им. Нещо повече, транспортирането на ранени във вътрешността на страната често пъти се организира с транспорт на животинска тяга или  неподходящи товарни вагони, понякога непочистени от конска тор, без осветление и т.н.    Хирургът Н. Н. Теребински [3] разказва, че понякога „ранените са пристигали в тиловите евакуационни пунктове в такова състояние, че той се е учудвал на силата и издръжливостта на човешкия организъм"
В тиловите евакуационни пунктове са организирани болници с 3000-4000 легла, в които се осъществява пълноценно хранене, сортировка и лечение. Ранени и болните със срок за лечение до 3 седмици се задържат в тях, а останалите се евакуират в тила на страната с военно-санитарни влакове. Инфекциозно болните се отделят от общия поток в изолатори, а след това се насочват за лечение в т.нар. инфекциозни (заразни) градчета”. Тежко и хронично болните се евакуират в окръжните евакуационни пунктове и в болници на обществени организации или частни лица.
Голямото разнообразие на организации, куриращи болниците, се оказва слабост в организацията на военновременната медицина защото усложнява централизираното управление. Например, през октомври 1914 г.  Руската църква разкрива болница в Киев, но до декември в нея не постъпва нито един ранен, защото фронтовите медици просто не знаят за съществуването й. През септември 1914 г. началникът на снабдяването на армиите от Юго-Западния фронт телеграфира до Върховното главно командване „…съгласно мобилизационните планове в тиловия район на фронта трябваше да пристигнат 100 болници (26 подвижни и 74 резервни) но пристигнаха само 54 … Потребността от болници е много голяма и недостигът им се отразява отрицателно… Телеграфирах на главния военно-санитарен инспектор   с молба срочно да изпрати необходимите болници за попълване на некомплекта.”
Поради хроничния недостиг на легла в болниците и на необходимите медикаменти, в руската армия се налага т.нар. „двоен стандарт” – офицерите получават помощ първи по ред, а войниците – според възможностите.
Тежката ситуация, освен концептуалната грешка – стремеж за незабавна евакуация в дълбокия тил, се дължи и на абсолютната некадърност на началника на санитарната евакуационна част – принц А. П. Олденбургски [4].  Той не притежава медицинско образование и организационни способности. Освен това към началото на войната армията е осигурена с медицинско имущество само за четири месеца. Не се води точен отчет на загубите. Според Л. И. Сазонов („Потери России в войну 1914–1919 гг.”, Труды комиссии по обследованию санитарных последствий войны 1914–1918 гг., М,, 1923). общите санитарни загуби са 9 366 500 души, от които ранени – 3 730 300, отровени (от химическо оръжие) – 65 158 и 5 571 100 болни, от които  264 197 – заразни. В друг източник („Россия и СССР в войнах XX века”, Статистическое исследование, под общей редакцией Г.В.Кривошеева, Москва, "ОЛМА-ПРЕСС", 2001) санитарните загуби са значително по-ниски  – 5 148 200 души (2 844 5000 – ранени, останалите – болни). Докторът на историческите науки, президент на Санкт-Петербургского военно-историческо общество А. В. Аранович [5] съобщава за загуби на руската армия от 12-13 милиона души, което означава, че на всеки 1 000 000 воюващи на фронта Русия е губила 800 000 души ежегодно. Това „разминаване” в данните се дължи на лошото управление на евакуацията и лечението – твърде много ведомства се занимават с това.  Главното санитарно управление се занимава с доставка на медикаменти и медицинска техника, Главното интендантско управление – със санитарно-домакинско имущество,  Главното управление на Генералния щаб – с евакуацията, Червения кръст, санитарните служби на фронтовете и армиите и Общоруските земски и градски съюзи – с лечението.
Масовото използването на обществени организации за лечение на ранените и болните показва неспособността на държавата да организира пълноценно медицинско осигуряване в хода на мащабен военен конфликт. Едва през 1917 г.със Заповед № 417 на Временното правителство са направени първите стъпки към централизирано управление на медицинското осигуряване – създадени са Временен главен медицински съвет и Централен санитарен съвет на фронтовете. Тези закъснели мерки не водят до съществени подобрения. Резултатите от медицинското осигуряване в края но войната са трагични –   от  100 ранени  в строя се връщат 43-46%, 10—12% умират, а  останалите стават негодни за военна служба поради инвалидност. В армията на Германия в строя се връщат 76% от ранените, а във Франция – до 82%.
В интерес на истината, и в другите европейски армии в някаква степен господства идеята за евакуация на ранените в дълбокия тил независимо от всичко и на всяка цена, но тя се благоприятства от добре развитата и предварително подготвена пътна и железопътна мрежа, достатъчното количество санитарен евакуационен транспорт и значително по-късите разстояния.   За съжаление, към този фактор в  руската военно-медицинска служба от състава на частите, съединенията и обединенията се добавя и недостатъчния  брой добре подготвени лекари, особено хирурзи, липсата на сложни медицински апарати за работа в полеви условия (например рентгени) и разбира се недостатъчното количество медикаменти.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Андрей Иванович (1869-1918) – руски общественик, политически и държавен деец, лекар на обща практика, специалист в областта на държавното стопанство.и финансите, публицист, финансов министър във временното правителство.
[2] Павел Илич (1878-1943) – руски и съветски деец в областта на военната медицина, участник в Първата световна война, специалист по организация и тактика на медицинската служба, доктор на медицинските науки.
[3] Николай Наумович (1880-1959) – участник в Първата световна война, по-късно професор по хирургия.
[4] Александър Константин Фридрих ( 1844-1932)  руски генерал от пехотата, сенатор, член на Държавния съвет, от 03.09.1914 г. заема новоучредената длъжност Върховен началник на санитарната и евакуационна част, даваща абсолютна власт над лечебните, санитарните и евакуационни учреждения на фронта и в тила.
[5] Алексей Владимирович,  доктор на историческите науки, защитил дисертация на тема: „Интендантско снабдяване на руската армия във втората половина на ХІХ и началото на ХХ век”.