вторник, 3 септември 2019 г.

КОНСЕРВАТИВНИЯТ РЕСУРС. КОЙ Е ФОРМИРАЛ СЪВРЕМЕННА РУСИЯ?

Публикация на Иван Грек в сп. Огонёк”, бр. 34, 02.02.2019 г., стр. 8. Авторът е историк, защитава докторат (PhD) в Американския университет във Вашингтон, САЩ. Основните изследователски теми, над които работи са консервативните и десни движения в СССР и Русия, политиката на паметта, национализма и гражданите. 

 Когато изнасям доклади пред американските си колеги-изследователи, винаги започвам речта си с една шега. „Както всички знаем – казвам, – репресивната социалистическа система беше унищожена отдолу от либералните граждански движения. Така се срути Берлинската стена, така изчезнаха СССР и Варшавският договор приключиха.” Публиката обикновено мълчи в знак на съгласие. И след това продължавам: „Сред тези движения бяха „Съюзът на младите демократи“ на Виктор Орбан в Унгария, „Солидарност“ с братята Качински в Полша ...“ Мълчанието на слушателите става тревожно ...  Факт е, че както Орбан, така и управляващият в момента Ярослав Качински, изключително влиятелни в своите страни политици, на Запад директно се наричат ​​„антилиберали“. За да бъда честен, проблемът не е в тяхната метаморфоза – те никога не са били либерални, а Западът просто побърза да ги впише в познато клише. Защо? Защото това е схемата: само либерализмът се бори с авторитаризма. Освен това, ако има някакво гражданско движение (и „Солидарност” и „Съюзът на младите демократи”, разбира се, са такива), то не може да не бъде либерално. Последната теза се основава на авторитета на „бащата” на съвременната теория на гражданското общество, Робърт Путнъм (Robert David Putnam) [1]. Този известен политолог изучава емпирично обществата в САЩ и Северна Италия и стига до извода, че местните общности, обединявайки се (по терминологията на Путнъм: „играят боулинг заедно“), неизбежно се превръщат в мая за либералната демокрация, тоест те се оказват това гражданското общество, което търсеха Унгария, Полша, Русия и други постсъветски страни. Съмненията, че тази теория е универсална, периодично се промъкват в дискусиите на американските политолози. Появи се дори терминът „лошо гражданско общество“. „Лошо” – в смисъл, че не е такова, каквото го вижда Путнъм. Но дискусиите не надхвърляха обичайните научни схватки. Аз смятам, че тези дискусии могат да се окажат изключително ползотворни, ако се обърнем към най-новата руска история. Без преразглеждане на шаблонните идеи за гражданското общество и местните форми на самоорганизация, както самите руснаци, така и Западът, очевидно, няма да могат да стигнат до пълно разбиране на това, което се случва както в Русия, така и в по-общ план – в цялото постсъветско пространство. Дълго време САЩ обясняваха развитието на СССР с помощта на т. нар. тоталитарна теория, според която, че при определени режими всичко се решава по вертикала на властта – каквото решат „горе”, точно това правят „долу”. И макар, че още  през 80-те години на миналия век се появиха авторитетни „ревизионистични“ изследвания, които доказваха, че дори при Йосиф Сталин тоталитаризмът не работи толкова еднозначно, то логиката за безспорното влияние на „върха“ върху „низините“ се пренесе по инерция и в съвременна Русия. И следователно идването на власт на Владимир Путин и последвалата „промяна в курса“ бяха интерпретирани като прояви на изключителната воля на суверена –  идва, иска, прави и всички се подчиняват. Смея обаче да твърдя, че в Русия нещата са доста по-сложни. Моята теза е, че Владимир Путин, идвайки на власт, не донесе нищо ново със себе си. От една страна, той използва инструментите на централизация, заложени от Елцин, а от друга, отдолу, проникваха идеите на гражданското общество, но не само на либералното, описано от Путнъм, а и на консервативното гражданско общество, което беше останало скрито от изследователите поради нашата тясна теоретична рамка. Именно опората на консервативни идеи, които идваха отдолу, помогна на администрацията на Путин да „попадне във вената” и засега осигурява много стабилната подкрепа на гражданското общество и на обществото като цяло. Трудно е да пренебрегнем традиционните политологични клишета, когато се вгледаме в руските 90-те години, но ако се опитаме да направим това, ще се видим интересна картина. През 1993 г. горя не само Белият дом в Москва, но пламнаха и „хоризонтални” институции на властта в цялата страна: тогавашните демократи изчистваха остатъците от Съветите – единствените съществуващи институции на местното самоуправление – и спряха всякакви възможности за формиране на нови. Това защити елцинската администрация от комунистите в регионите – укрепването на властта на губернаторите, легалния сепаратизъм и други форми на децентрализация. Не всички обаче бяха съгласни, че жертвите са оправдани. На фона на това изчистване се надигнаха някои несъмнено местни организации от консервативен вид, които смятаха събитията за грешка. Не говоря за просъветските сили, участващи в политическата борба. По-скоро си струва да се обърне внимание на такива квазиполитически асоциации като руското земско движение, вдъхновено от идеите на Александър Солженицин или Фондът „Андрей Первозванний” (ФАП, основан между другото още през 1992 г.), или Съюзът на писателите в Русия, на чиито заседанията о през 90-те години говореше бившият губернатор на Санкт Петербург Георги Полтавченко ... Всички тези организации формираха своя собствена картина на света и я изнесоха във висините, срещайки съчувствие и подкрепа сред елитите – да речем от такъв представител на тогавашния политически елит като Егор Строев [2]. Въпреки че движението на консервативните идеи отдолу нагоре често беше скрито от медиите, това силно повлия на политическия дневен ред: след провеждането на поредица от интервюта с държавници от 90-те години, стигнах до извода, че е трудно да се намери поне един значим държавник от онова време, който никога не е участвал в „консервативни срещи” и не е присъствал на техните мероприятие. В движение отбелязвам, че това се отнася не само за чиновниците – например тогавашният шеф на отдела за външни  връзки на Руската православна църква, а сега патриарх, Кирил, през 90-те години е начело на земското движението. По места представителите на консервативно гражданско общество също постигнаха значителни успехи. Случаят с Белгородския регион е много показателен. Когато през 1996 г. назначеният преди това от Елцин губернатор Евгений Савченко е законно преизбран и се почувства достатъчно уверен, той реализира в своя регион програмата на Руското земско движение, паралелно с безсилната система на самоуправление на Елцин. Заслужава да се отбележи, че консерваторите разработиха тази програма в координация с Конгреса на местните и регионалните власти на Съвета на Европа и се застъпиха за демокрацията и модерността на тяхната институция. С други думи, консервативното гражданско движение създаде система на самоуправление в съответствие с европейските принципи и успя да го осъществи в отделни региони в противоречие с федералното правителство. Парадокс е, но консерваторите се оказват по-последователни в защитата на „демокрацията от долу“, отколкото руските либерали в Кремъл. Да се съгласим с очевидното през 90-те консерваторите не се приспособиха към властта, по-скоро бяха опозиционери. Но до края на 90-те те успяха да убедят частично федералните власти в своите идеи. Разбира се, с известни резерви, но успехът на консервативното гражданско общество беше очевиден. Наред с нарастващата популярност на тези идеи, нарастваше и политическата активност на членовете на „консервативната мрежа“ нарастват Бившият шеф на руските железници Владимир Якунин, например, както той самият признава в интервю, се включва във ФАП през 1998 г. в търсене на „нов смисъл“, а няколко години по-късно вече е включен във федералната власт. Можем да кажем, че не той е създал ФАП, а ФАП го е формирал като политик с консервативна идеология. Путин дойде на власт като политик без ясно артикулирана идеология, а след това тя дойде отнякъде. Откъде, ако не от многото хора от неговия близък кръг, които се присъединиха към консервативните граждански организации още през 1990 г.? ..Да се ​​каже, че описаното от мен гражданско общество не съществува е много трудно, като изключим личната привързаност към либералната идея, защото по всички класически критерии, тези консервативни организации съответстват на модела. По-специално, те също не са склонни към т.нар. „бондинг” (от англ. bond, спойка, връзка, в случая привързване – бел.моя.) по оста „свой-чужд: а се изграждат на принципа „бриджинг” (от англ. bridge мост – бел.моя) – изграждане на мостове към външния свят в търсене на съмишленици. Те говореха независимо от администрацията на Елцин и го критикуваха. Източниците на тяхното финансиране са същите бизнес среди, които финансират и либералното гражданско общество. Какво означава това? Класическото либерално общество се състои от общности, които работят в полза на отделни групи, противопоставяйки техните интереси на интересите на правителството и защитавайки ги на принципа „ние сме държавата”. Консервативното гражданско общество, както успях да забележа, се състои от общности, работещи в полза на някаква въображаема историческа конструкция, свързана с автентичната държава, с реалната Русия в тяхното разбиране, а участниците в нея се виждат като верни граждани на тяхната исторически непоклатима страна. По принцип този набор от идеи е отразена добре работите на Солженицин. Не твърде внимателните наблюдатели често идентифицират консерваторите като недвусмислени привърженици на вертикалната власт, но това не е така. Идеалът им за държавата значително се различава от супер централизираните управленски практики, което запазва потенциала им за опозиционност. И ето как само мисленето за подобна възможност се оказва интересно. Както показва примерът с разпадането на СССР, промените в нелибералните режими не винаги се случват по волята на либералните сили. Оказва се, че носителите на идеи, които доскоро изглеждат безобидни или даже съюзнически, често стават опасни за управляващите елити. И така, приковавайки цялото си внимание към либералното гражданско общество, отново можем да не видим нещо много важно в метаморфозите на съвременна Русия.  


Бележка:  

[1]–Путнъм е роден на 09.01.1941. Той е американски политолог, професор в Правителственото училище „Джон. Ф. Кенеди” на Харвардския университет. Доктор хонорис кауза на университетите в Стокхолм, Антверпен, щата Охайо и др. Член на Съвета по международни отношения, академик от Националната Академии за наука и изкуство, вицепрезидент (1997-1998) и президент (200-2002) на Американската асоциация за политически науки,  консултант на редица президентски администрации в САЩ. 

[2]–Егор Семьонович (1937-2014), съветски и руски политически и държавен ръководител, доктор на икономическите науки, действителен член на Руската академия за селскостопански науки (1997), академик от Руската академия на науките (2013), пълен кавалер на ордена „За заслуги към Родината”.





 

Няма коментари:

Публикуване на коментар