сряда, 18 септември 2019 г.

Реч на Гари Каспаров на международната конференция „Ден на траурната лента“, посветена на 80-годишнината от сключването на Пакта Молотов-Рибентроп.

Торонто, Канада, 12 септември 2019 г.


Благодаря на Боб Рей за това въведение ... Мога само да отговоря, че аз (борейки се за свобода) просто правя това, което майка ми ми каза и следя завета на съветските дисиденти: „Ако не ти, тогава кой?“ Госпожо Кристия Фриланд [1], благодаря за Вашата решителна защита на правата на човека и демокрацията по целия свят. Благодаря на моя приятел Маркус Колге и на всички, които организираха това важно събитие. За мен е чест да бъда днес тук. И винаги ми е приятно да посетя Канада – безкомпромисният лидер на свободния свят! Или на това, което е останало от него ...
Тази сутрин прелетях от Ню Йорк до Торонто и вече дадох на канадската телевизия няколко интервюта, в които ме питаха за вашата предизборна кампания. Отговорих, че мога само да ви завидя: канадците отиват на урните, без да знаят предварително резултатите! И най-важното, което днес е много рядко в демократичните страни, не се вижда пряка намеса от страна на Русия, както и пропутински кандидат сред фаворитите в предизборната надпревара. Бъдете обаче внимателни!
Беше ми трудно да се подготвя за тази реч: по темата почти ежедневно се появяват нови факти, което не е много характерно за 80-годишнина на историческото събитие. Но да си припомним истината за пакта Молотов-Рибентроп днес е необходимо както никога досега, защото тя е подложена на безпрецедентни атаки. Кремълската пропагандна машина прилага своята методология не само за намеса в чужди избори и други днешни престъпления, но и в исторически събития като Втората световна война. Сега в Русия се провежда мащабна дезинформационна кампания за реабилитация на пакта. Той е представен като короната на блестящата дипломатическа стратегия на Йосиф Сталин, а не какъв всъщност беше –  престъпна конспирация между две диктатури, довела до избухването на световната война.
Да, днес, след десетилетия отричане на пакта и няколкото постсъветски години от неговото осъждане, Русия на Путин открито подкрепя споразумението между двамата тирани, което пряко доведе до най-голямата катастрофа, която никога не е била наблюдавана в историята на човечеството. Днес пактът се превърна в почти основния идеологически компонент в руския износ на фалшиви новини.
Защо възникна този ревизионизъм и защо точно сега? Това не е само опит за запазване на съветско-руската митология за Великата отечествена война. Путин възстановява мухлясалата съветска историческа концепция: сякаш Втората световна война наистина е започнала през юни 1941 г., когато Хитлер напада СССР. Тази концепция игнорира двете предходни години, когато Хитлер и Сталин бяха съюзници, когато Съветският съюз превзе огромни територии в Източна Европа и снабди Германия с природни ресурси, използвани за нападение на Западна Европа.
Ще повторя още веднъж: Хитлер и Сталин бяха съюзници. Те заедно започнаха Втората световна война с цел съвместно поробване на Европа. Сталин толкова искаше да сключи сделка с нацистите, че заради подкрепата на Хитлер той замени своя външен министър, евреинът Максим Литвинов, с Молотов. И това проработи.
Съветският съюз беше агресор, който (след нападението на Германия срещу Полша) изчака 17 дни, за да прехвърли вината върху Хитлер за започване на световна война, а след това нанесе удар в гърба на Полша. Червената армия нападна Полша толкова коварно, колкото и Германия. И на 22 септември 1939 г. съветските и германските нашественици проведоха съвместен парад на победа в полския град Брест-Литовск, след което германските войски дисциплинирано се оттеглиха зад линията, договорена от Пакта Молотов-Рибентроп. А по-малко от година по-късно СССР окупира и анексира трите балтийски държави. Хората, които искаха само независимост, бяха хванати в капан между две кръвожадни чудовища, които се опитваха да ги унищожат и поробят. Дори днес украинските и балтийските патриоти клеветнически са наричани фашисти, въпреки че всичко, за което са мечтали и са се били, е свободата за техните държави. Финландия също беше в менюто на Сталин, но нейната героична съпротива и суровата зима попречиха на агресивните му планове.
И все пак, тъй като (след 22 юни 1941 г.) Сталин нямаше друг избор, освен да влезе в съюз с Англия и САЩ, за да победи Хитлер, историята и съвременността остават сравнително благоприятни за чичо Джо. След войната беше неудобно да се споменава сговорът между Сталин и Хитлер през август 1939 г. и други сталински престъпления. Авторът на Гладомора и Големия терор беше посрещан на световната сцена като равен. И дори когато Уинстън Чърчил предупреди света за съветската заплаха в речта си във Фултън на 5 март 1946 г., истинската роля на СССР за разпалването на войната продължаваше да бъде заглушавана. Сталин избяга от историческата отговорност за своите зверства, даже след като спусна желязната завеса над половината от Европа.
Ялтенското предателство на съюзниците по отношение на Източна Европа показа на Сталин, че САЩ и Великобритания са твърде слаби, за да му се противопоставят. Правейки тези чудовищни ​​отстъпки, Рузвелт се надяваше, че в замяна Сталин ще се присъедини към новото си дете – ООН. Но Сталин с удоволствие се присъедини към това, знаейки, че никакви международни задължения няма да го спрат. И вече Хари Труман, вдъхновен от Чърчил, трябваше да създаде наистина функциониращи институции, включително ЦРУ, НАТО и Съвета за национална сигурност, които спасиха половината свят от комунистическата тирания. Нито досиетата, нито Хартата на ООН не спират диктаторите. Само НАТО спира диктаторите.
В деня на известната реч на Чърчил за желязната завеса, процесът в Нюрнберг е в разгара си. И Йоахим фон Рибентроп се първият, обесен след присъдата на съда. Присъдата на Рибентроп беше обоснова с „престъпления срещу мира“, „умишлено планиране на агресивна война“ и участие в „окончателното решаване на еврейския въпрос“. Някои педантични юристи критикуваха Нюрнберг за липсата на ясни правни основания. По дяволите с тази критика! Аз казвам – това беше правилно решение. Истинският проблем за нюрнбергските бесилка на Рибентроп беше, че Вячеслав Молотов не висеше с примка на врата до него. И фактът, че КГБ не беше осъден заедно с Гестапо като престъпна организация.
Вместо това Молотов доживя до почтената 96-годишна възраст и почина спокойно в Москва през 1986 година. Той умря пет години преди разпадането на тоталитарната империя, в създаването на която взе активно участие. Той умря, без да се разкае за престъпленията си при Сталин: до края на дните си продължаваше да отрича съществуването на подписания от него секретен протокол, който беше разкрит за света след войната, но официално се отричаше от Съветския съюз до 1989 г.
Така че още веднъж – защо? Защо режимът на Путин толкова усърдно се опитва да изопачи детайлите и мотивите на споразумението, прието преди 80 години? Защо в първите години на своето президентство той наричаше този договор „неморален“ и „неизбежно зло“, а сега го нарича „блестяща стратегия на Сталин“? Разгадаването на тази промяна се крие в тенденциите на времето.
Путин и неговият режим започнаха да променят позицията си по пакта Молотов-Рибентроп преди пет години. Отхвърляйки предишното осъждане, Путин каза на 5 ноември 2014 г.: какво му е лошото на това, че Съветския съюз не е искал да воюва? Той „забрави“ за тайния протокол и бързо се върна към обичайната лекция за това, колко повече съветски граждани са загинали в сравнение със съюзниците в антихитлеристката коалиция. Да, 27 милиона съветски граждани загинаха във войната, стартирана от Сталин. 27 милиона души загинаха, след като Сталин пренебрегна десетки съобщения, че неговият съюзник Хитлер се готви да нападне Съветския съюз. 27 милиона души загинаха като част от грандиозния план на Сталин, като се започне от унищожаването на Полша, да превърне СССР в световна робовладелческа империя.
Отговорът на въпроса, защо Путин промени оценката си на пакта, е в датата 2014 г. Годината на инвазията в Украйна и анексията на Крим – първата подобна агресия в Европа след края на Втората световна война. А този, който реши да имитират методите на Сталин – репресии у дома и агресия в чужбина, неизбежно трябва да оправдае действията си с историята.
От този момент нататък тенденцията стана необратима. Дори позорният секретен протокол беше възстановен. Появиха се много лъжливи извинения, като например „защитата на руснаците в Украйна“, което напълно повтаря претенциите на Сталин към Източна Полша и претенциите на Хитлер към Судетската област.
Друго познато оправдание е „борбата срещу фашизма“. Както хората в Русия се шегуват днес – „Русия винаги се бори срещу фашизма независимо от това, колко фашисти подкрепят Путин и колко фашисти подкрепя Путин“! Въпреки че самият режим на Путин твърдо потиска всички области на руското гражданско общество, използвайки класически диктаторски методи като антисемитизъм и преследване на хомосексуалистите. Държавната пропаганда облъчва руснаците, че те „се борят срещу фашистите“ ... в демократична Украйна! В страна, която наскоро избра евреин за свой президент! Междувременно международната коалиция от всякакъв вид националисти и крайнодесни изказва възхищението си от Путин. Както се казва, рибарят вижда рибаря отдалеч.
Повярвайте ми, не съм от тези, които охотно цитират Маркс и Енгелс. Но в кореспонденцията им се роди крилата фраза, че историята се повтаря два пъти: първият път като трагедия, вторият - като фарс.
Днес историята се повтаря, но се страхувам, че това не е фарс. Никой не понесе отговорност за престъпленията на сталинизма, даже след разпадането на Съветския съюз. Престъпленията на комунистите не получиха правилна оценка, за тях нямаше Нюрнберг. Нямаше нито един процес срещу съветските лидери за етническо прочистване в балтийските страни и Украйна, потушаването на народните въстания в Източна Германия (1953 г.), Унгария (1956 г.), Чехословакия (1968 г.) ... Нямаше лустрация за архитектите и агентите на съветската полицейска държава. Чудно ли е тогава, че само девет години след като се зарадвахме на събарянето на паметника на основателя на ЧК-КГБ Феликс Дзержински през август 1991 г., подполковникът от КГБ стана президент на Русия? Никога не казвам „бивш подполковник от КГБ“, защото, както каза самият Путин, такова нещо като бивш офицер от КГБ не съществува.
Амнезията и ревизионизмът не са изключително руски проблем. Няколко инициативи за признаване на престъпленията и зверствата на комунизма не преминаха през Европейския парламент. Защо? Защо свастиката е забранена и осъждана, а сърпът и чукът, с редки изключения, остават легален политически символ или дори сантиментален кич?
Путин се позиционира като наследник на Сталин. И това не е своеволно обвинение на Гари Каспаров - това е собствената пропаганда на Путин. Сталин е обявен за лидер, на когото трябва да се възхищаваме. Най-страшните му престъпления са забравени, а предателствата му се отбелязват тържествено. Стъпка по стъпка Путин реабилитира мотивите и действията на един от най-масовите убийци в историята. Игнорирането на реваншизма и агресията от Путин е наистина трагично. Геноцидът в Сирия не е фарс. Подкрепата за главорези и националисти – от Венецуела до Великобритания и Германия – не е фарс. Хилядите мъртви в Украйна – не е фарс. Уви, лидерите на свободния свят отново предпочитат, затваряйки си очите, да изчакват. Но ние с вас не можем да седим със скръстени ръце и затворени очи.
Нека погледнем назад, към историята на 30-те години на миналия век: да, Невил Чембърлейн и Едуард Даладие направиха ужасна грешка, като се довериха на Хитлер в Мюнхен. И въпреки това, макар и съвсем условно, те могат да бъдат простени, защото не са имали възможност да предскажат бъдещето. Те и техните избиратели, спомняйки си ужасите от Първата световна война, искаха мир на всяка цена. И най-малкото, за разлика от настоящите лидери, Чембърлейн и Даладие не са имали никакви лични облаги в отношенията си с дявола.
Днес около нас открито се сключват нови пактове Молотов-Рибентроп, авторите на които вече не смятат за необходимо да се крият зад тайни приложения. Съществува ос на сътрудничество между авторитарните режими и техните потенциални имитатори в свободния свят. Пропутинската реторика (тя трябва да бъде разграничена фундаментално от проруската – те са противоположни по смисъл и съдържание) редовно звучи в Унгария и Италия, да не говорим за Белия дом. През последните дванадесет години индексът на глобалната свобода непрекъснато намалява и кремълският паяк, който седи в центъра на глобалната тоталитарна мрежа, играе основна роля в този процес.
Бизнес връзките на западния свят с Путин и неговите поддръжници също миришат лошо – сделки, които финансират маховика на вътрешните репресии, хибридните войни и по този начин удължават диктаторското му управление. Например газопроводът "Северен поток 2" с Германия или руският завод за алуминий в Кентъки или френската търговия с Русия, която е нараснала с 11% през миналата година. Съветът на директорите на руския държавен петролен гигант „Роснефт“ включва четирима американци и двама германци - и няма съмнение, че техните услуги са щедро възнаградени. И всичко това, наместо да изолира престъпно-чекисткия режим на Путин и да принуди елита му да направи избор –  или да седи и да управлява в сталински стил в дома си или да живее в свободен свят.
Путин е уверен, че Западът винаги ще действа от принципа за печалбата и е трудно да се каже, че греши. Той плаща на лобисти, на глобалната пропагандна мрежа, на спортни отбори – и свободният свят посреща всичко това с отворени обятия и отворени джобове [2].
Призивите за мирни преговори и умиротворение са също толкова неморални, докато в същото време Путин не прави и най-малките отстъпки, продължавайки окупацията на Крим и нахлуването в Източна Украйна – война, която може да приключи за миг, толкова бързо, колкото започна , Но нас не можете да заблудите. Това са аргументи не в полза на „подобряването на отношенията с Русия“, а в полза на подобряването на отношенията с диктатора. Докато всичко това се случва, Путин ще продължава кампаниите си за убийства и войни.
Сталин се нуждаеше от войни, за да укрепи позициите си и да обедини своята разклатена империя. И тук Путин също върви по неговите стъпки, опитвайки се да отвлече вниманието на хората от реални проблеми с въображаема заплаха за руската държава от чужда агресия. След като вече 20 години е на власт, много трудно може да се обясни защо всичко в Русия е толкова лошо, кое налага да се търсят вътрешни врагове там, където ги няма. И когато „петата колона“ вече не е достатъчна, диктаторите неизбежно се втурват зад границите на собствените си държави.
 „Война“, това е правилното описание на действията Путин в момента, независимо от това, как той ги квалифицира. Наречете го хибридна война, но това е война. Путин атакува не само своите съседи, но и институциите на свободния свят, в които вижда заплаха за властта си. Най-опасните му съюзници в никакъв случай не са свръхдясно ориентирани политици или гангстерски и терористични режими, такива като във Венецуела или Иран. Не, най-опасните съюзници на Путин са лидери на свободния свят, които не му се противопоставят, като разполагат с всички средства за това. Те винаги са готови да повярват в най-измамните уверения на Путин и търпят всичко - от третирането на Украйна като буферна държава до опитите да забавят разследването за сваления самолет MH17 или нежеланието да доведат до край разследванията на политически убийства във Великобритания, Германия и САЩ ...

Винаги съм казвал, че диктаторите не питат „защо?“, а питат – „а защо не?“. Путин се намесва в избори по света, защото никой не го спира. Той окупира територията на съседна държава, защото никой не го спира. И ще продължи, докато си мисли, че никой няма да го спре. В крайна сметка, като всеки диктатор, той ще стигне твърде далеч и ще се сблъска с неразрешими вътрешни проблеми или поражение във външната политика и това ще бъде последвано от катастрофа. Но всеки ден, в който Путин остава на власт, увеличава цената, която трябва да плати светът, за да се освободи от застаряващия параноичен диктатор на ядрена държава.
В началото на Втората световна война антивоенните демонстранти викаха: „Защо да умираме за Данциг?" Днес това би звучало така: „Защо да умираме за Нарва?" Ето защо Естония нервничи, че два автономни района на Грузия все още са окупирани, а Украйна все още е обсадена – между другото, не от така наречените сепаратисти, а от руски военни под командването на Москва. Но Путин не е Сталин, а путинова Русия е бледа сянка на сталинската империя. Днес свободният свят се намира в много по-силна позиция, притежавайки доминираща военна, икономическа и културна мощ. Единственото, което липсва, е политическата воля за използване на потенциала на свободния свят срещу пълзящата агресия на Путин.
Нека погледнем с бистър поглед на това, което се случва. Какво бихме могли да направим? Какво трябва да се направи? Политиката на умилостивяване не е успешна; тя само разпространи корупцията на Путин навсякъде и засили властта му. Промяната на поведението на Русия може да стане само като се застраши властта на Путин. Всичко останало е само шум, който той ще пренебрегне. Това означава, че са необходими целенасочени санкции срещу приятелите на Путин, сиреч премахване на зависимостта от руския нефт и газ, прекъсване на достъпа на олигарсите на Путин до свободния свят, където те обичат да живеят, да се принудят да търсят начини за промяна на руската реалност. Това може да се направи и ако Канада поеме инициативата.
Позорният сговор от 1939 г. подпали целия свят. Изборът, направен от Запада през 1945 г., доведе до поробването на половина Европа, което продължи десетилетия и струваше безброй жертви. Трябва ли да наблюдаваме безстрастно как регионални държави се връщат към тъмното си минало и светът се разделя на сфери на влияние? Трябва ли да изоставим принципите на свободата и демокрацията, за които е пролята толкова кръв? Не, не бива! В никакъв случай!
На тази годишнина е време да се даде окончателна оценка на престъпния пакт Молотов-Рибентроп и най-вече на ролята на Сталин като един от основните виновници за Втората световна война. Нека научим този урок и тогава ще можем да наричаме нещата с истинските им имена. Лъжата е лъжа. Убиването е убийство. Диктаторите са диктатори. И както не бива да допуснем преразглеждане на историята, така и не трябва да допуснем и изкривяване на съвременните събития – тези, които се случват в момента, точно пред очите ни.
Бележки:
[1] – Кристия Фриланд (род. 1968 г.)  е журналистка по професия, била е редактор във „Financial Times“, „Globe and Mail“ и „Thomson Reuters“, от 24.11.2013 г. е член на Камарата на общините, а от 10.01.2019 г. – министър на външните работи на Канада.
[2] – по повод отношението на Запада към Путин, Антон Орехъ пише в блога си: „Мога да предположа, че рано или късно Украйна ще се откаже от всичко, осъзнавайки, че Крим не може да бъде върнат и ще признае действителното състояние на нещата. И просветена Европа ще го направи още по-рано. Тя никога не забравя за келепира и не е склонна да се кара завинаги с Русия за парче земя. И тогава, като цяло, всички ще забравят за спазването на правата на човека в Крим – Европа, Америка, Украйна ... А Русия никога не си е спомняла за тях…
P.S. Нямам спомен българските средства за масова информация да са съобщавали за подобно събитие.


Няма коментари:

Публикуване на коментар