сряда, 4 септември 2019 г.

ПРЕМИЕРЪТ ГАЙДАР: АВТОРЪТ НА ШОКОВИТЕ РЕФОРМИ МЕЧТАЕШЕ ЗА ЧИЛИЙСКА ХУНТА В РУСИЯ

Автор: Алексей Анпилогов
Източник: https://riafan.ru
Либералната икона Егор Гайдар (1956-2008), без преувеличение, е най-емблематичната персона, изразяваща същността на хищническите реформи от 90-те години в елцинова Русия. Именно правителството на Гайдар стана автор на людоедски закони, които затвориха за десетки милиони граждани възможността за еволюционния преход от планова към пазарна икономика. И именно „младите реформатори“ на Гайдар започнаха прословутата „шокова терапия“, която е по-правилно да се нарича варварско унищожаване на съветския икономически модел.

Самите решения на Гайдар – ако за тях нямаше нарочни препоръки от Съединените щати – бяха продиктувани единствено от собственото му разбиране за същността на „реформите”. Спасението на Русия от пропастта, където тя падна в началото на 90-те, стана не благодарение, а въпреки усилията на „момчетата от Чикаго“.
Федералната агенция за новини възстанови пътя на „сина на Тимур” от прост съветски икономист до злия гений на Русия през 90-те години на ХХ век.
***
Егор Гайдар е внук на двама христоматийни съветски писатели. Първият от тях, който дава името на бъдещия реформатор, е Аркадий Голиков-Гайдар, автор на известния роман „Тимур и неговата команда”, който разказва за пионерското детство на бащата на Егор на име Тимур. По майчина линия той е внук на писателя Павел Бажов, автор на знаменитите „Каменното цвете“ и „Стопанката на Медната планина“.
Тимур Аркадевич е един от онези, които, след като се интегрираха напълно в съветската система, получиха всички благини от нея. След босоногото детство, описано в в повестта на баща му, Тимур завършва военноморското училище и факултета по журналистика на военно-политическата академия, и става военен кореспондент. Работил е във вестниците „Советский флот" и „Красная звезда", а от 1957 г., година след раждането на Егор, е на работа в „главното” издание на СССР – вестник „Правда”. Там Тимур Гайдар работи във военния отдел, а от 1972 г. става негов ръководител. Работата е свързана с постоянни командировки в чужбина – Гайдар е кореспондент на „Правда” в Куба, Югославия и Афганистан.
Малкия Егор придружава семейството си навсякъде. Като дете Гайдар прекарва две години с родителите си в Куба (от началото на 1962 г. до края на 1964 г.). Раул Кастро и Ернесто Че Гевара гостуват в къщата Гайдар на остров Либърти. А от 1966 г. Егор прекарва част от времето си с родителите си в Югославия, където за първи път, на десетгодишна възраст, започнал да се „интересува“ от проблемите на икономическите реформи.
Трудно е да се каже доколко адекватни представи за такива сложни категории могат да възникнат в главата на петокласник, но фактът си  е факт: Гайдар получава по-голямата част от първоначалните си икономически знания чрез самостоятелно изучаване на работите на учени-икономисти. Нещо повече, при него те по причудлив начин се преплитат с идеите, изложени в творбите на писатели на научна фантастика, по-специално на братя Стругацки.
Впоследствие Гайдар пише за особеностите на своето самообразование в автобиографичната книга „Дни на поражения и победи“. В нея той разказа, че е бил подтикнат към подробно проучване на обществените науки от влизането на съветските войски в Чехословакия през 1968 година. Тогава Гайдар се „запознава“ с произведенията на класиците на марксизма, като прави заключение, съмнително за юноша: в СССР бюрокрацията се е превърнала в нова класа, корените на която лежат „в присвояването на държавна собственост“.
Според Гайдар първите му съмнения относно правилността на икономическата част на марксизма се появяват след като прочел произведенията на Адам Смит, в сравнение с които теориите на Маркс изглеждали „архаични“. Колко „архаичен“ е самият Смит, който е работил век преди Маркс, Гайдар скромно мълчи.
Докато е още в училище, Гайдар се запознава с учебника Пол Самюелсън и Уилям Нордхаус „Икономикс“, публикуван в СССР през 1964 г. в незначителен тираж. По-късно тази противоречива книга, наситена с изключително либерални идеи, ще се превърне в „Икономическа библия“ за Гайдар, а той ще се срещне лично с един от нейните автори, Нордхаус, през 1990 г., две години преди началото на реформите му.
По-късно, докато учи в Московския университет, ултралибералните възгледи на Гайдар за икономиката само ще укрепват. Там той ще получи достъп до четене на оригиналните произведения на други класици на западната икономическа теория – от Рикардо до Фридман. Друг фактор за формирането на икономическия мироглед на Гайдар ще бъде неговата образователна специализация - чуждестранната икономика.
Би трябвало, потапяйки се в първоизточници, Егор Тимурович да си изгради цялостно мнение за западните икономически модели. Но не било съдено да се случи – странна е неговата фиксация и, очевидно, болезнена привързаност към латиноамерикански сценарии.
„Той (Гайдар) учеше в катедрата по икономика на чуждите държави и след това специализира в Чили. Ние заделяхме време в учебната програма, за  да учат езика на страната “, – припомня си известният либерал от началото на 90-те години Гаврил Попов, който по това време е декан на Стопанския факултет на Московския държавен университет. – И съкращавахме курсовете по политическа икономия и по историята на икономическите доктрини. В резултат тези, които изучаваха икономиката на Швеция, познаваха „шведския модел”, а тези, които изучаваха икономиката на Чили познаваха само шоковия модел на Пиночет. След това западните експерти препоръчаха „шока“, като начин за излизане от социализма. Оттук и ангажираността на Гайдар към монетарната концепция и идеята за „шоков“ преход към пазар, който по-късно приложи силово”.
И така, с мечтата за чилийската хунта в стила на проклетия в родината му диктатор Пиночет, се е формирал мирогледът на бъдещия баща на руската „шокова терапия”, който разби десетките милиони съдби на нашите сънародници.
***
През 1980 г., след като завършва икономическия факултет на Московския държавен университет, Гайдар постъпва на работа във Всесъюзния научно-изследователски институт за системни изследвания (ВНИИСИ). Задачите на ВНИИСИ включват сравнителен анализ на икономическите показатели на страните от „социалистическия лагер“ и формирането на най-ефективната икономическа политика както в рамките на СССР, така и извън него, в отношенията със съюзници и партньори.
Както самият Гайдар си спомня, още в началото на 80-те години в института цари съвсем различна атмосфера – основната идея беше не развитието на социалистическия модел, а неговата „реформа”. Често това има характер на контролирана разработка на преход към капиталистически начин на производство.
Гайдар мотивира идеята си за „задвижване на пазарни механизми“, която се оформи точно по време на работата му във ВНИИСИ, защото в противен случай, според него „социалистическата икономика ще влезе във фаза на самоунищожение“. По зла ирония на съдбата именно Гайдар се превърна в основния разрушителен фактор за забавящата растежа си икономика на СССР края на 80-те години.
Ръководител на Гайдар във ВНИИСИ е Станислав Шаталин, един от авторите на най-новата съветска програма за икономическа реформа, наречена „500 дни” и изготвена съвместно с Григорий Явлински. Именно благодарение на покровителството на Шаталин, с който Гайдар има много общи възгледите, младият икономист последователно е повишен на две ключови длъжности: първо, от 1987 г. – редактор и ръководител на отдела за икономическа политика в списанието на ЦК на комунистическата КПСС „Комунист”, а след това от 1990 г. – ръководител на отдел „Икономика“ на вестник „Правда“.
Всъщност именно Гайдар залага идеологическата основа за тоталното „коопериране“ на съветската икономика, когато под прикритието на създаване на кооперативи започна глобалното източване на пари от съветските предприятия към частни фирми. По това време Егор Гайдар и Ото Лацис, работещи в „Комунист“, помагат на кооперативното движение и допринасят за публикуването на статии в списанието, които са в противоречие с официалната позиция. По този начин, по ирония на съдбата, Гайдар гарантира под прикритието на създаването на кооперативи „присвояването на държавна собственост на СССР от бюрокрацията”, срещу която някога се изказва.
Друг покровител на Гайдар е Анатолий Чубайс, който по това време е станал неформален лидер на ленинградската група икономисти от Инженерно-икономическия институт.
***
 През 1986 г. ленинградските и московските икономисти, работещи по въпросите на реформата, се събират на икономически семинар в пансиона край Ленинград. Както по-късно си спомнят Чубайс и Гайдар, те обсъждат „тайния“ си дневен ред, свързан с бързите пазарни трансформации, отделно от основната дискусия, в група  от „не повече от осем души“. След това подобни семинари се провеждат през 1987 и 1988 година. На последната среща, според Гайдар, е ясно формулирана идеята за неизбежния крах на Съветския съюз, с което повечето от присъстващите се съгласяват.
Можете, разбира се, да се порадвате на „прозрението“ на Гайдар или Чубайс, но не забравяйте, че през 1988 г. няма и следа за предстоящия крах на съветската икономика, докато дейността на тази „сладка двойка“, от друга страна, видимо приближава този срив.
Например публикациите на Гайдар в централната партийна преса, наред с други неща, са посветени на неефективното инвестираните средства в „скъпите“ проекти на късния СССР. В действителност тези големи инфраструктурни проекти биха могли да изведат Съветския съюз от икономическата безизходица – но Егор Тимурович се нуждае от шок, а не от спасяване на „обречена страна”.
Между другото, известният израз „дайте пари на пенсионерите вместо инвестиции“ идва от пасквилите на Гайдар, например от статията „Труден избор“, публикувана в „Комуниста“ през януари 1990 г. Тогава, включително заради подобни статии в СССР, се спря строителството на модерните нефтени и газови комплекси в Сургут, Тоболск и Новоуренгой. Впоследствие се наложи тези строителни проекти да бъдат стартиране, но при много по-лоши икономически условия – и в много по-скромна версия.
Интерес е още един факт: през юли 1990 г. в унгарския град Шопрон се провежда семинар, на който присъстват известни западни икономисти (включително вече споменатия автор на „Икономикс“ Уилям Нордхаус) и почти целият бъдещ екип за „шокови“ реформи от СССР, т.е. включително Егор Гайдар, Пьотр Авен и Анатолий Чубайс. На този семинар, много преди провала на програмата „500 дни“, на ГКЧП [1], на демаршът на Борис Елцин и Беловежкото споразумение, са обсъдени всички аспекти на предстоящите радикални реформи: шокова терапия, либерализация на цените, максимално намаляване на бюджетните разходи, премахване на социалните гаранции и т.н. За това по-късно разказа Евгений Ясин, един от участниците в срещата.
За какво става дума – за „велико прозрение в бъдещето“ или за обсъждане на бъдещия план за собствените действия?
Независимо от това, бързото издигане на Егор Гайдар на един от най-високите държавни постове в нова Русия изглежда парадоксално. Обяснението на този „ракетен старт" е във факта, че по това време Борис Елцин най-активно се противопоставя на ръководството на СССР и лично на Михаил Горбачов и на „стария” елит на РСФСР, който в по-голямата си част подкрепяше опита за преврат или беше взел изчаквателна позиция.
Можем да кажем, че Гайдар е бил „в точното време и на правилното място“: в нощта на 20-21 август 1991 г., по времето на конфронтацията с ГКЧП, той е в Белия дом, където се среща с държавния секретар на РСФСР Генадий Бурбулис, който е много приближен до Елцин.
След запознаването, тайната става явна: Гайдар подготвя за Елцин програма за икономически реформи, която президентът представя на 28 октомври 1991 г. пред V конгрес на народните депутати на РСФСР. Не е необходимо да се изяснява, че тази програма вече включва станалата за Гайдар отдавна „неизбежна“ практика на „шоковата терапия“, която в съчетание с едноличната власт на Елцин ще стане единственото въплъщение на икономическата политика в постсъветска Русия.
Още на 6 ноември 1991 г. Егор Гайдар е назначен за заместник-председател на правителството на РСФСР по въпросите на икономическата политика. През декември той участва в преговори по друг важен въпрос: в Беловежската гора именно Гайдар подготви окончателния текст на споразумението за създаване на ОНД, като лично подписа смъртта на СССР.
Такава услуга не остава незабелязана: на 19 февруари 1992 г. Гайдар е назначен за министър на финансите на РСФСР, а на 15 юни 1992 г. става изпълняващ длъжността председател на правителството на Руската федерация. Така той оглавява кабинета, наречен кабинет на „шоковата терапия”, за която Гайдар мечтаеше още студентското си увлечение по Пиночет.
***
И досега практиката на „шокова терапия“, която Гайдар предписа през 1992 г. на руската икономика, се счита за едно от най-противоречивите икономически начинания. Нещо повече, подобни оценки звучат не само от противници на „смазващия премиер“, но и от най-близките му сътрудници и дори приятели.
Факт е, че като единствено оправдание за нееднозначните си действия Гайдар многократно сочи плашилото на „неизбежния глад“, който уж трябвало да се стовари върху цяла Русия до зимата на 1992 г., но трезвия анализ на икономическите показатели от онова време показва съвсем друга история.
Например, такъв либерален мастодонт като Явлински в интервю за списание „Форбс“ през 2010 г. заявява, че „нямаше признаци на глад“. Според него ситуацията към момента на започване на опустошителните действия на Гайдар е изглеждала много различно:
„Да, в магазините „с трън да минеш, няма какво да закачиш, но нямаше признаци на глад. Възникнаха алтернативни начини за продажба на много потребителски продукти”, припомня Явлински. „Съветската система за разпределение умираше пред очите ни. Но на нейно място се появи друга - да, беше хаотична, странна, извратена, сенчеста, но реално наличното количество храна не предизвика опасения, че всичко ей сега ще загине. В крайна сметка, храната има едно интересно свойство – трябва да се реализира, преди да се развали.“
На Явлински приглася и Пьотър Авен, с които Гайдар работи няколко години в една и съща лаборатория ВНИИСИ. Според Авен, Гайдар само се е „самовъзхвалявал“, разпространявайки тезата, че като „по чудо е спасил Русия от глад“. Това обаче е преувеличение, тъй като „ако държавата не пречи на хората, организирайки например войни или въвеждайки изземването на излишъците, никой няма да замръзне и да умре от глад“, при това през 1992 г. нямаше предпоставки за такава твърда политика.
Според оценката на академика от Руската академия на науките Олег Богомолов пред „Новая газета" през 2000 г., „шоковата терапия" не е нищо повече от извратена идея на Гайдар, която той реализира с възмутителен садизъм по отношение на обикновените руснаци. „Шокът“ на Гайдар няма нищо общо със спасението от глада:
„Отговорът може да бъде само един – Русия оцеля или за сметка на огромни заеми от Запада, или в резултат на изяждането на безбройните природни и други богатства, които реформаторите наследиха от предишния режим. И едното, и друго се случиха, и поради това, а не от шоковите реформи, успяхме да оцелеем“, казва Богомолов.
През 1992 година няма глад и в другите републики на бившия СССР, макар че не всички от тях прилагат предложената от Гайдар „шокова терапия”.

***

Любопитно е, че почти всички непопулярни реформи бяха проведени от Гайдар или в статуса му на министър на финансите, или в напълно неконституционния му статут на „изпълняващ длъжността председател на правителството“. Това беше спецификата на първите години от съществуването елциновата Русия: приемане на поредица от закони, които завинаги промениха облика на страната, без тогавашните власти да си направят труда да им предадат законен облик..
Достатъчно е да споменем, че през април 1992 г. Шестият конгрес на народните депутати на РСФСР три пъти (!) отказа да ратифицира Беловежкото споразумение и да изключи от текста на конституцията на Русия споменаването на Конституцията и законите на СССР. Впоследствие това разминаване става една от причините за противопоставянето на парламента с президента Елцин и впоследствие води до неконституционното разпръскване на Конгреса през октомври 1993 г.
В своите мемоари Гайдар говори за това толкова открито, че не оставя особен избор на съда на историята:
 „Всичко говори, че конституционните ресурси са изчерпани. Попитаха хората на референдум, получиха техния отговор и сега, противно на това мнение, коалицията от комунисти, националисти и просто мошеници иска президентът да бъде отстранен, който в последно време Русия убедително подкрепяше.”
До октомври 1993 г.  Гайдар не издържа в неразбираемия си статут на „изпълняващ длъжността“ . На 1 декември 1992 г. в Москва се открива VII конгрес на народните депутати на РСФСР, където при гласуването на кандидатурата за председател на Министерския съвет Гайдар е едва на трето място. Първи по резултат е Юрий Скоков, втори –  Виктор Черномирдин. Игнорирайки мнението на депутатите, Елцин за втори път представя Черномирдин като единствена кандидатура , която в крайна сметка е подкрепена от Конгреса. След това Гайдар е освободен от всички постове в правителството.
За втори път,  на 22 септември 1993 г., Гайдар за кратко се връща в кабинета, като „изпълняващ длъжността”  министър на икономиката, Тогава, по времето на конфронтацията между Елцин и Конгреса на народните депутати, той става един от инициаторите на блокадата на руския парламент в центъра Москва, като заповяда да бъдат изключени всички системи за поддържане на живота и комуникациите в сградата и не позволява да бъдат допускани до телевизията представителите на Върховния съвет. Игор Тимурович отправя известния „призив към московчани“, в който нарича защитниците на Дома на съветите „бандити“ и призова за подкрепа на Елцин.
Така „злият демон” Гайдар, превърнал се в един от архитектите на разпада на СССР, през октомври 1993 г. още веднъж помога за попадането на Русия в лапите на разрушението.

***

По-нататъшната съдба на Гайдар може да бъде описана с една-единствена фраза: „Мавърът си свърши работата, мавърът може да си тръгне“.
Още през януари 1994 г. той се обръща към Елцин с писмо за оставка. Според самия Гайдар това се дължи на факта, че неговите ултралиберални идеи не са съчетани със „способността да влияе върху процеса на вземане по фундаментални икономически и политически решения, което на практика ги прави нищожни“.
Гайдар обаче не напусна публичната политика веднага. През декември 1993 г. той е избран за депутат в новата Държавна дума, а от януари става председател на парламентарната група „Изборът на Русия", която обединява привържениците на ултралибералния курс.
Той обаче не успява да направи кариера като парламентарист. Въпреки факта, че „Изборът на Русия” формално е най-голямата фракция (76 депутати от 450 места в парламента), това очевидно не е достатъчно за стабилно мнозинство в Думата, дори като се вземат предвид ситуационните й съюзници. В резултат на това при почти всички ключови гласувания фракцията се проваля.
Заслужава да се отбележи, че като депутат Гайдар последователно се противопоставя на амнистията на участниците в събитията от октомври 1993 г., заявявайки, че „под прикритието на лицемерни призиви за мир и гражданско помирение, хора, участвали в организирането и извършването на убийства, безредици, палежи и погроми, хора, които през последните няколко години по всякакъв начин са възпрепятствали постигането на мир и хармония в обществото, са се стремили насила да завземат властта.“
Законодателната програма на Егор Тимурович, шумно наречена „Курсът на Гайдар“, се оказа несъстоятелна. От предложените 114 законопроекта, само 25 са одобрени, и то със значителни изменения. А на следващите избори за Държавна дума през 1995 г. Гайдар начело на блока „Демократичен избор на Русия - Обединени демократи“, просто не успява да преодолее 5-процентовата бариера.
Край на кариерата? Не, защото 90-те все още не са си отишли – предстои дефолт [2]! Малко се знае за ролята на Гайдар в икономическата катастрофа от 1998 г. Забележителни са спомените на още един либерален икономист Андрей Иларионов. Според него, в началото на същата година Гайдар лично го моли да се скрие от журналистите и в резултат на това да скрие от руските граждани предположението си за дефолт на Русия
В същото време два дни преди обявяването на дефолта на 17 август 1998 г. Гайдар и Чубайс се срещат с ръководителя на европейския отдел на МВФ Джон Одлинг-Сми, за да обсъдят предстоящите спешни мерки на руското правителство. Тогава по същество те дават възможност на  западните международни институции да се подготвят за въвеждането на такива мерки. Тоест, както в случая на „шокова терапия“, либералите прехвърлят всички разходи по дефолта на плещите на руските граждани.
Последното идване на Гайдар в Държавната дума е през 1999 г., когато неговата партия „Демократически избор на Русия” става част от избирателния блок „Съюза на десните сили”. От 20 май 2000 г. Гайдар заема поста съпредседател на „Съюза на десните сили”, от който подава оставка на извънреден конгрес през януари 2004 г., след поражението на блока при следващите избори за Държавната дума.
За щастие на Русия, при завръщането си в законодателната власт Гайдар не успява да придвижи следващия етап от либералните си реформи – влиянието на „Съюза на десните сили” стига само за скромното участие на Егор Тимурович в разработването на Данъчния и Бюджетния кодекси на Руската федерация.
Егор Гайдар почива на 16 декември 2009 г. на възраст 53 години. Причината за ранната смърт е белодробен оток в резултат на сърдечен пристъп. Показателен факт за „любовта" на хората към героя е, че семейството на починалия не разкрива датата на погребението, не желае да ги направи публични и се ограничава до скромната официална церемония по прощаване с покойника, проведена в Централната клинична болница.
Бележки:
[1] – „Държавен комитет за извънредно положение“, създаден от превратаджиите с цел недопускане на разпада на СССР в състав: Олег Бакланов – първи заместник-председател на Съвета за отбрана на СССР, член на ЦК на КПСС, Владимир Крючков – председател на КГБ на СССР, член на ЦК на КПСС, Валентин Павлов – премиер-министър на СССР, Борис Пуго – министър на вътрешните работи на СССР, член на ЦК на КПСС, Василий Стародубцев – председател на Селския съюз на СССР, член на ЦК на КПСС, Александър Тизяков – президент на Асоциацията на държавните предприятия и промишлеността, строителството, транспорта и връзките на СССР, Дмитрий Язов – министър на отбраната на СССР, член на ЦК на КПСС и Генадий Янаев – вицепрезидент на СССР, председател на „Държавния комитет за извънредно положение“, член на ЦК на КПСС.
[2] – във финансите е невъзможност за обслужване на задължения. На 17 август 1998 г. правителството на Русия, обявява прекратяването на плащанията по редица задължения, включително по държавни облигации и става повод за избухване на тежка и продължителна икономическа криза в страната. Спомнете си последствията от отказа на Луканов да спре плащанията по външния дълг на България.
P.S. Подзаглавията в статията не са преведени, тъй като някои от тях са използвани в преносен смисъл. Това не променя същността на текста.
 


Няма коментари:

Публикуване на коментар