Преди почти 12 години катедрата
във Военна академия, в която работех, трябваше да даде становище по Концепция за
основните положения на проект за Закон за резерва на въоръжените сили на
въоръжените сили на Република България. Не познавах авторите на документа с
изключение на ръководителя им – пенсионирания генерал Аньо Ангелов.
Злите езици говореха, че за тоя
„фундаментален“ труд екипът на генерала е получил от Народното събрание скромния
хонорар от 20-на хиляди лева.
Становището беше прието на
катедрен съвет с протокол № 7 от 08.11.2007 г. и изпратено на началника на Факултет
„Командно-щабен“. Ще спестя подробности с изключение на това, че в крайна
сметка концепцията беше отхвърлена и не влезе за обсъждане в Парламента.
Вероятно се питате защо качвам
текста на становището. Причината е проста – аз съм негов автор, това първо. И
второ – калпавите проекти на нормативни актове не са от вчера.
Следва текста на становището:
I. Бележки по първа и втора част на Концепцията.
Извършения анализ в първа част на Концепцията за
основните положения на проект за Закон за резерва на въоръжените сили на
въоръжените сили на Република България е задълбочен и отразява правилно
състоянието на проблема в действащата нормативна база. Част от заключенията
обаче (стр. 9 и 10) не могат да бъдат приети, тъй като несъответствията в Закона
за отбраната и въоръжените сили на Република България могат
да бъдат отстранени в чл. 140, ал. 1, като в т.2 думата "уволнените"
се замени с "освободени", т. 3
се заличи, а в т.4 се запише следния текст "жените и мъжете с висше или
средно медицинско, зъболекарско и фармацевтично образование, които не са
отслужили наборна военна служба".
Не
е обосновано твърдението, че промените във Военната доктрина от 2002 г. (стр.11) с които се въвежда
понятието "Резерв на Българската армия", доколкото в чл. 7 от Закона
за отбраната и въоръжените сили е записано, че "Въоръжените сили на Република България се състоят от формирования, окомплектовани
с личен състав, оръжие, бойна и друга техника, имущество и средства за
управление, подготвени за осъществяване на възложените им от Конституцията и
този закон функции по гарантиране на националната сигурност (ал.1), а личният състав на въоръжените сили се състои
от военнослужещи от Българската армия, Министерството на отбраната и
структурите на подчинение на министъра на отбраната (ал.2)". Смятаме,
че връщането на разширеното тълкуване на
понятието "въоръжени сили", което се съдържаше в първоначалните
текстове на този закон е нецелесъобразно.
В
анализът на стр. 11 се критикува и Военната стратегия на страната, доколкото тя
не отразявала развитието на мобилизационната система, и маркирането на
проблемите със стратегическите резерви при широко мащабен военен конфликт -
"Но това не е нищо друго, освен
изпразнено от съдържание пожелание по простата причина, че ако няма
предварително заделени и подготвени човешки ресурси и поради факта, че ВГК се
формира при военно положение, то едва ли би било реализуемо" . Подобни
разсъждения ни връщат към времето на масовите армии, но и логично поставят
най-малко три въпроса:
1.Какъв стратегически резерв трябва да поддържа Българската армия като численост
и за кой вид въоръжени сили?
2.Как ще бъде подготвян този резерв при положение, че е отпаднала наборната
военна служба и какви финансови средства ще струва това?
3.С какво ще бъде въоръжен стратегическия
резерв? На тези въпроси концепцията не дава отговор. Ако отидем обаче на
страница 29, където е анализиран опита на Белгия, ще видим вътрешното
противоречие. Една страна, съизмерима с нашата по територия и население и
разбира се много по-добре стояща в икономическо положение поддържа резерв от
7000, като „се предвижда до 2015 г. да бъдат намалени на 6000“. Това означава,
че Белгия не се готви за широкомащабни войни.
По отношение на т. нар.
„слабости“ във Военната доктрина и Военната стратегия трябва да се отбележи, че
текстовете и в двата документа трябва да се прецизират или редактират, без това
обаче да изисква законодателна инициатива. За да не връщаме отново към
изследването на белгийския опит ще приведем още един цитат от същата страница –
„Използват се бивши редовни (разбирай
наборни) военнослужещи, които остават
военно задължени в продължение на 10 години след освобождаването им, освободени
от кадрова военна служба военнослужещи до навършването на 60 години и
доброволци. Резервът се подразделя се подразделя на доброволен резерв, резерв с
незабавна готовност и обикновен резерв“, който ще използваме при анализа на
трета част от концепцията – проекта за закон. Подобни критични бележки могат да
се отправят и към текстовете на страници 13-17. Ще се ограничим само с един
пример – „Не е направено разграничение
между активната служба за обучение и активната служба за участие в операции“.
За какви операции става дума – на територията на страната, на Европейския
театър на военните действия или в други райони. Отговор няма. Трябва обаче да
се уточни , че въпросът за т.нар. експедиционни
операции е законово уреден в Закона за изпращане и използване на български
въоръжени сили извън територията на Република България, обн. ДВ. бр.102 от 20
декември 2005г. Според чл. 16 на закона „кадровата
военна служба може да бъде изпълнявана извън територията на Република България:
в състава на български или многонационални формирования; в дипломатическите
представителства на Република България; на длъжности в щабове и/или органи на
международни организации или на други международни инициативи“. В тази
връзка, ако за комплектуването на определени длъжности в експедиционното
формирование се наложи да се използва личен състав от резерва (примерно поради
липса на подобни специалисти в Българската армия за конкретна мисия),
резервистите автоматично сключват договор за кадрова военна служба, т.е губят
предишния си статут за срока на договора. Като основна слабост на първа част от
концепцията можем да посочим липсата на йерархично изследване на съществуващата
нормативна база относно военната сигурност на страната в контекста на
членството ни в НАТО и Европейския съюз, което би очертало потребността или
обратното на закон за резерва.
По втората част на
концепцията нямаме бележки, тъй като тя се занимава с чуждия опит по отношение
на резерва.
II. Бележки по трета част на концепцията.
1.Според Речник на чуждите думи в българския език (Издателство
на Българската академия на науките, София, 1982) резерв (м.р. от руски) на български означава резерв, а резерва (ж.р. с корен в лат. Reservo, „запазвам“)
във военния смисъл означава „човешки и материални запаси, предназначени за
използване в хода на войната.“ Привеждаме тези определения с оглед на
понятийния хаос, който съществува в проекта за закон. В него са употребени
следните понятия – резерв и резерва
(чл. чл. 1,2,4,6,7 и т.н. до края на проекта), основен резерв, спомагателен резерв и запас.
2.Липсва яснота за съдържателната разлика между чл. 2 и
чл. 8 и не е ли възможно те да се обединят.
3.Защо се дава разширително тълкуване на понятието „въоръжени
сили“ и какво е мястото на Национална агенция „Сигурност“ в състава им, след
като законът за създаването й все още не е приет (чл. 7, т. 3)? Чий е
териториалният резерв (чл. 7, т. 6) или това са „военизираните формирования“ по
чл. 2, т. 3.? Кои държавни предприятия се визират в чл. 10, ал. 3? Възможно ли е частни
фирми да участват в изпълнение на военновременния план?
4.Каква е разликата резерв и запас?
5.Защо в глава
четвърта „Управление на резерва“ са регламентирани задълженията на общинските
органи на военната администрация – военни отдели (чл. 19), по отношение на
централния орган и териториалните органи има препратки към подзаконови актове –
съответно устройствен правилник на Министерството на отбраната и наредба на
министъра на отбраната.
6.
Прави ли се и в действителност има ли разлика между „резервисти“ и „запасни“?
7.В чл.26 ал. 2 са разписани пълномощията на Министерския съвет да определя с
постановление „броя единици техника по
тип, марка и по други специфични характеристики, която се предоставя за нуждите
на съответните структурни компоненти на резерва“. Защо сред лицата правещи
предложения липсват директорите на НСО и НРС (чл. 7, т. 4 и 5), а се появява министъра на
държавната политика при бедствия и аварии?
8.Съдържанието на чл. 27, ал. 1, който вменява на министъра на отбраната да „определя на всеки териториален органи броя
единици техника по тип, марка и по други специфични характеристики, която се
предоставя за нуждите на съответните структурни компоненти на резерва“ не
противоречи ли текстовете от предходния член?
9.Цялата глава шеста „Предоставяне на техника за нуждите на резерва“ е пълна с
противоречия и не отговаря на новите реалности в областта на собствеността,
застрахователното дело и търговията. Ще посочим само един текст от чл. 28, ал.
7, т. 1, който гласи, че собственикът на резервна техника има право на „предимство при провеждане на конкурси за
обществени поръчки“, който е в грубо нарушение на друг закон и още нещо не
е включен текст в преходните и заключителни разпоредби, който да уреди тази
материя в Закона за обществените поръчки. Финансовите обезщетенията за
собствениците предоставили техника при нейното унищожаване или довеждане до
негодност за ползване са оставени на някакви неясни договори (чл.28), докато размерът
на глобите за същите тези собственици, които не са си предоставили техниката е
подробно разписан в чл. 91. В главата не е разгледана и
хипотезата, при която доставената техника
за нуждите на резерва се управлява от жени, които не са в списъците на резерва.
10.Член 84 освобождава българските граждани от задълженията по воденето на военния
отчет по реда на чл. 73. Тогава как се изпълняват разпоредбите на ал. 2, т.2 на
същия този член или разпоредбите на чл. 74, т. 2.
11.
Законът не дава отговор как ще се решават проблемите с българските граждани и
българските моторни превозни средства от състава на резерва, които имат конституционно
прогласена свобода да пътуват в чужбина.
В
заключение трябва да се подчертае, че
1.Липсват убедителни доказателства за спешната потребност
от подобен закон, тъй като това е възможно да се постигне чрез хармонизиране на
съществуващата нормативна база;
2.Разработката на подобен закон следва да се извърши след
изясняване на йерархията на нормативната уредба относно въоръжената сигурност
на държавата, което да позволи логическото и свързано преминаване през
концепции, стратегии и доктрини и съответните закони;
3.Преди да се предлага закон за резерва, трябва да се
определи броя на хората и техниката в резерва и тогава да се реши къде да бъде
уредена тази материя – в Закона за отбраната и въоръжените сили или в отделен
законов акт.
4.Предложеният проект за закон има повече слабости, отколкото
положителни качества и се нуждае от пълна преработка в аспекта на предното
мнение.
P.S. През 2007 г. Аньо Ангелов имаше изключително самочувствие на ЗАКОНОТВОРЕЦ, тъй като Тотомиров, през 1995-1996 г. му беше предоставил правото да бъде водещ при разработката на първия ЗОВСРБ. Запази го и след като седна
в министерския стол на ул. „Дякон Игнатий“ № 3. Спомням си как с голям зор успях да вкарам текстове при промяната, която Ангелов направи в ЗОВСРБ, приет по времето на Станишев-Царя-Доган. Отговорът на юристката от МО беше: „Предложенията са целесъобразни, но Ангелов не приема нищо, което не е написано от него или приближените му.“ Как се чувства днес – не зная!
Подобни
на цитирания проект на Концепция недомислия се творят и днес от екипите на Каракачанов.
Нямам
какво друго да кажа освен: „Боже, опази българската войска!“
В текста са направени незначителни редакционни поправки, свързани с правописни грешки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар