Интервю на Олга Филина с Андрей Юрганов (на малката снимка), историк,
завеждащ катедра „Средновековна и нова руска история“ в Руския държавен
университет за хуманитарни науки (създаден 1991 г.), сп. „Огонёк“, бр.4, 03.02.2020,
стр. 18
- Бихте
ли нарекли създаването на опричнината [1] една от първите руски „революции отгоре“?
- Строго погледнато, този термин се появява в
науката едва през 90-те години благодарение на Нейтън Аделман [2]. Той описа ситуация, в която властите се
опитват по някакъв начин да променят обществото, за да предотвратят развитието
на неприятни тенденции в него. Важното тук е, разбира се, желанието да променим
обществото и да го променим фундаментално – на ниво ценностна система, възгледи
за живота, оценки. Опричнината, въпреки факта, че става новина за всички
(руската земя внезапно се разделя и царят се премества заедно с цялата си
съкровищница, прибори, църковна утвар и икони към Александровския Кремъл [3]),
не променя ценностната система, по-скоро постепенно я довежда до някакъв апогей.
Опричнината не беше разбрана от всички, но това не означава, че беше напълно
неразбираема. Тя някак си корелира с религиозното съзнание от онази епоха, с
обществения морал. В този смисъл нито събитията, които са се случили преди
четири века и половина, нито съвременните промени (когато се опитвате да
проведете някакви паралели) не са „революции отгоре“, но, разбира се, те
поставят ново качество на живота.
-Коя е
причината опричнината да стане разбираема?
-От началото на 16 век в руското общество се
затвърждава схващането, че царят не е просто светски владетел, а пастир. За
европейското съзнание това е нещо странно. Дори и днес, опитвайки се да обясня тази
особеност на националния манталитет, се натъквам на учудването на
чуждестранните колеги. В темата за опричнината това е основното. Върховният
владетел за нас е владетелят като цяло, който е отговорен за всичко. През XVI
век той отговаря за цялото православие, за целия Божи народ – и непосредствено
пред Бога. В този случай невероятен товар се стоварва върху един, единствен
човек. А сега си представете един много надарен, впечатляващ, талантлив и добре
образован велик княз от фамилията Калитичи – Иван IV, който разбира, че е
отговорен за всичко и всички. Представете си, че е дошъл Страшният съд и Бог,
когото представляваш и на когото дължиш отговор за всичко и всички, за които
отговаряш. Какво би направил, ако такава тежест е паднала върху теб? Когато
говорим за апокалиптичните настроения на руското средновековие, често мислим за
тях, както през ХХl век – като за страх
за нашия живот, за съществуването на света. Основното в апокалиптиката на
руското средновековие е тежестта на отговорността, която смазва, която не можеш
да отстраниш от себе си и която те кара да извършваш странни, на пръв поглед
нелогични действия.
-Независимо
от това в учебниците настояват, че Грозни е замислил опричнината, за да
елиминира опозицията на болярите ...
-Царят не се е интересувал от политическата
борба в смисъла, в който ние я разбираме. Обикновено промените в Русия се определят от други фактори.
Апокалиптичното от онова време е свързано с идеята за умножаване на човешките грехове,
с идеята, че светът е станал толкова много лош, че идва краят му. В царят,
както това се разбира в Русия през XVI век, се съчетават същности. Едната е човешката,
грешната (Грозни обича да изброява безбройните си грехове!), а другата
божествената – царят. И с тази (обективна) двойствена същност той е като Бог. И
ако това е така, тогава, виждайки общия упадък на морала и очаквайки скоро да
дойде Божия съд, царят избира измежду две решения – или да гледа как човечеството
ще стигне до своя край и да поеме отговорност за всичко, което се случва, или
да се намеси в Божия съд, така както го разбират по това време – да наказва, да
наказва безпощадно. Изборът, при такова разбиране за лична отговорност всъщност
е плашещ ... Казваме, че чрез опричнината Грозни е съсипал страната, унищожил е
най-добрите хора на своето време. Каква е разликата, ако е смятал, че след него
ще настъпи потоп? Това е типичен пример, когато, по принцип опитите за „земно
планиране“ не намират морално оправдание.
-Нашето
планиране е все още лошо. Съзнанието от XVI век си отиде, но някои негови характерни
черти май останаха?
- Всякакви паралели, разбира се, не
исторически, са възможни, и когато виждаш някои провали в нашето минало, е
логично да смяташ, че те имат определени предпоставки в съзнанието и културата.
Или се удивяваш, когато днес се дискутира въпросът за „върховния владетел“. В
своето време получихме Конституцията от 1905 г. и си мислехме, че тя ще векува
в руската история ... А сега, като че ли
ни е нужен един нов Иван Василевич, макар и с по-малка корона и със силно
намален товар на отговорност.
-Що за
боляри са били при Грозни? Подозирал ги в държавна измяна, насъсквал е срещу
тях опричниците... Неоснователно ли е било?
-Знаете ли, съществува един добре известен
парадокс – слабите владетели в Русия са обречени - и Александър II, и Николай
II, а силните толкова укрепват властта си, че не могат да бъдат сменени. И Иван
Грозни, и Сталин непрекъснато търсят предателства и предатели, но няма нито
един, даже много малък, но доказан факт, че срещу тях е имало покушения. А при Сталин е било възможно да се организира!
Даже Хитлер са се опитвали да го взривят ... Но не, в Русия насилието над насилниците
е парализирано. От това често се прави, и с основание извод, че сме страна на
роби, че не умеем да са съпротивляваме.... Подобно мнение е възможно, защото
ние абсолютно не познаваме историята или националните си особености. По-скоро
знаем нещо за собствените си недостатъци (опитваме се да ги героизираме
периодично), но много малко за силните си страни. В това отношение филмът „Цар”
е забележителен за мен. Режисьорът се е опитал да покаже не само Грозни, но и
митрополит Филип Количев [4], но цялото внимание е
насочено към личността на царя. А ви уверявам, че действията на Количев са
по-силни от бляскавите триковете на талантливия параноик Грозни. И съдбата му е
по-интересна.
-Той е
ярък представител на „гражданската съпротива“ срещу опричнината? Как е стигнал
до това?
- Той е бил благородник в двора на Василий III.
През 1537 г. избухнало въстанието на княз Иван Старицки. Любимецът на Елена
Глинска, княз Иван Овчин Оболенски, докарва бунтовниците в Москва. При
последвалите екзекуции Фьодор Степанович Количев (бъдещият митрополит Филип) се
плаши за живота си и бяга от Москва на север и той, благородникът цяла година пасе
добитъка на някакъв селянин. Научава за пожара в манастира в Соловки и решава
да отиде там. Той е много талантлив „в инженерството“ – изгражда
водоснабдителна система, резервоари ... С негова помощ манастирът живва, а Фьодор
Степанович скоро става игумен Филип. И тогава започва опричнината – още без
крайните й форми, без масови екзекуции, без да е съсипан Новгород. Царят решава
да привлече талантливия игумен и го прави митрополит. Грозни очаква да има до
себе си умен и срамежлив благородник, който е готов да се унижи, за да спаси
живота си. Като такъв е запомнен след събитията в Москва. Но Филип се държи
странно. Той е открито враждебен към опричнината и опричниците, протестира
срещу разделянето на земята и срещу екзекуциите! Какво прави царят? Публично
обижда митрополита, арестува го с надеждата да го пречупи. Филип е сложен в
бъчва с нечистотии и носят отсечената глава на един от роднините му. Защо? За
да му напомнят за бягството от Москва – ти си страхливец, подчини се! В този сакрален
момент от живота Количев не се уплашва. Целува отсечената глава, и повторно се
отрича от опричнината. Да не мислите, че Грозни се отказва от намеренията си.
Не, разбира се. Количев не е помилван. Заточват го в Тверския манастир, където
Малюта Скуратов го удушва. Но този опит за духовна съпротива е изключително
важен, той в крайна сметка се оказва по-силен от опричнината, той помага за възраждане
на страната.
-И вие го
смятате за противоотрова срещу неограничената власт? Един вид национална версия
на „сдържане и баланси"?
-Изучавам както историята на руското
средновековие, така и историята на сталинизма и наблюдавам някои подводни
течения в живота на страната – хората, които не се страхуваха пред лицето на
върховната власт, дори и малцина днес да си спомнят имената и съдбите им, са
много важни. И напротив, всеки опит да бъде „уплашен“ някой, насилствено да се завземе
властта – без значение дали става дума за свалянето на царя или за разпръскването
на Думата, води до още по-големи неприятности. Когато идеята за насилие заема
мястото на идеята за доброта, не очаквайте нещо хубаво. От това обикновено
наблюдение могат да се направят различни изводи. Единият е, че просто не е
нужно да пипаме нищо, че не трябва да се съпротивяваме, защото ще стане
по-лошо. Другият е, че не трябва да се съпротивляваме със силови, а с някаква
своя, вътрешна, лична истина. Ефектът може и да не е бърз, но проблемите ще бъдат
преодолени. Човек не може чрез външна намеса да бъде освободен повече,
отколкото е свободен вътре в себе си.
-Колко бяха
борците, духовно съпротивяващи се на царя?
-О, имало е много достойни хора! В края на
краищата те не потънаха в забвение и въпреки екзекуциите остана спомен за тях. Бих
припомнил Иван Петрович Фьодоров – руски хуманист от 16 век. Колко са чували за
него? Но той е най-богатият човек за своето време и в същото време – филантроп
и просветител. Царят, както обикновено, го заподозрял в държавна измяна, взел
цялото му имущество и го изпратил на война срещу татарите. Вече без пари,
благодарение на доброто си име, Фьодоров си купува кон и оръжие и изпълнява
заповедта. През 1568 г. се завръща от кампанията, но Грозни прави добре известното
представление: кани го в двореца, поставя го на трона си, отдава му почести и
след това забива нож в сърцето му. Това е образът на болярина. Ето ви и образът
на княза – Владимир Старицки, братовчед
на царя. Когато царят го вика в Александровския Кремъл и нарежда той, жена му и
дъщеря му да изпият отровата (обвинени са в заговор), той също не се уплашва и
не е унижен. А слугите на княза, станали свидетели на екзекуцията, започват публично
да изобличават царя, знаейки как може да свърши това. За образ на средновековен
чиновник ще ви посоча Иван Висковати [5], човек, който е бил в
състояние да кореспондира с всички чужди дворове и в същото време очевидно не е
конекрадец ...
-И той
завършва зле …. Оказва се колко и да е достоен човек, той лесно губи от един
луд цар.
- Имам различно мнение по въпроса – достойните хора ще загубят, ако напълно ги
забравим и дори не тях, а техния опит,
характер, действия. Те са водили битка на един много сложен фронт – двореца. В
крайна сметка какво представлява двореца?
Това е пространство на кривите огледала, където непрекъснато се разпространяват
някакви клюки, незначителни хора се надуват и надценяват значението си,
достойните хора изглеждат подозрително и така нататък ... „Горе" е много
трудно да видиш нещата в тяхната истинска светлина, „върховният владетел“ в
крайна сметка е обречен на това да разчита на интуиция си, на „шестото
чувство“. И ако интуицията е болезнена и параноична, като тази на Иван Грозни, това
е огромна беда. Но бих искал да обърна внимание и на факта, че, по исторически
стандарти опричнината приключва много бързо - след седем години. А след 1579 г.
всъщност екзекуциите престават. Иван Грозни изживява духовна криза и,
съставяйки своето завещания, записва в преамбюла – противно на всички канони – царското си
покаяние. Той напомня на самия себе си, че е виновен пред Бога за пиянство и
разврат, че не е забравил за убийствата на невинни хора, но, още по-лошо, че е
виновен за най-непростимия грях – братоубийството. На какво се е надявал
руският Каин, може само да се гадае. Пита се кой е победил? Ако Грозни и неговите
наследници от ХХ век престанат да бъдат главни герои на нашата история,
отговорът, струва ми се, става очевиден.
Бележки:
[1]- част от територията на
Русия по времето на цар Иван Грозни, върху която властта на царя е неограничена
и има за цел повишаване на държавните приходи, но мярката се проваля и
просъществува само от 1565 до 1573. Служителите, чрез които Иван lV Василевич Грозни
управлява територията се наричат „опричници“;
[2]-руски историк, според
който обществените промени винаги идват „отгоре“;.
[3]- стара руска крепост-резиденция
на царя в село Александровско, която е била действителната столица на
опричнината в московската държава от 1564 до 1581 г. Разположена е на сегашната
територия на град Александров, Владимировска област;
[4]-Филип ll Московски, московски митрополит, канонизиран;
[5]-Иван Михайлович, руски
дипломат и политик, член на Болярския съвет, ръководител на посланическото
учреждения в Русия, от 1549 до 1562 г., екзекутиран на 25 юли 1570 г. в Москва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар