събота, 11 септември 2021 г.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА МАСОВИТЕ ПАРТИИ В БЪЛГАРИЯ

 Светослав Стамов, 10.09.2021 г.

https://voinaimir.info/2021/09/mass-parties-bulgaria/

Авторът е магистър по Антропология в университета Дюк, Северна Каролина. В периода 2004-2006-а работи в УНС (UNC, University of of North Carolina at Chapel Hill) като координатор на научни изследвания. През 2009-2010 г. е преподавател по историческа антропология в бакалавърската програма на Duke University. През 2015 е координатор на научни публикации и литература в Pearson Education Canada. В момента е консултант по проекти в Harvard Medical School, департамента по популационна генетика. Публикувал е в утвърдени англоезични научни издания изследвания от областта на историческата антропология и популационната генетика.

 Фашистка партия ли е Има Такъв Народ? А има ли други неонацистки или фашистки партии в България? Модерните партии, т.е. западните след Втората световна война, спазват едно неписано правило – отказ от масовост на партийното членство. Партийните апарати са микроскопични, дори при мастодонти като републиканците и демократите в САЩ, вигите и торите в Англия, германските партии и т.н.

Масовите партии са артефакт от 20-те и 30-те години на XX век. Те са движения, които включват огромни народни маси – нацисти, фашисти, комунисти и т.н. Тогава партиите генерират избиратели, като генерират членове. „Новата мода“ в България и някои други европейски страни, примерно Италия, е да се копира организацията на движенията на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Владимир Ленин, както и на БКП от тоталитарните времена – създаване на масови партии, които търсят избиратели чрез членство. В България първи ползваха модела ДБ, ИТН и ИБГНИ, но виждам, че напоследък и други повличат крак, а ще се появят неизбежно и още имитатори заради успеха на модела на ИТН.

В какво се изразява партийното строителство на, примерно, Бенито Мусолини? Партийните членове на фашистката му партия са представяни един на друг като съмишленици, братя, стимулира се сътрудничеството помежду им, общението. Кой не би искал да е член на мрежа от 600 хиляди души, които активно се подпомагат един друг, освен че подпомагат Партията си? Това дава криле за неща като предприемачество, ликвидира типичната за индустриалния урбанизиран човек самота, връща ни към едни по-стари, атавистични форми на съществуване в кооперация с братя и сестри, обединени с една цел и водени от велик, непогрешим, благороден водач, от намръщен, но благ фюрер (т.е. водач), често в генералска униформа. Да ви напомняна нещо? Изглежда, че в България и примерно Италия в момента възкръсват старите фашистки модели на партийно строителство, на масови партии, каквито Европа не помни от 20-те и 30-те на миналия век. Това става някак под радара на социолозите, но се ползва психологическия механизъм на тези партии от миналото за превръщането им в атрактивни и рекрутирането на „членове“. Това са основно ИТН и ИБГНИ, но и други „партии”. Ще се опитам да се аргументирам.

1920-те години на Европа видяха раждането на масови движения, които хвърлиха ръкавицата на класическите партии, победиха ги на избори и взеха цялата власт. Имам предвид на първо място движението на фашистите на Мусолини в Италия и движението на националсоциалистите на Хитлер в Германия. Това обаче не са единствените – мога да добавя комунистически партии и фалангата на Франко. Тези партии са били различни от съществуващите, на първо място, заради масовостта си.

За разлика от класическите партии, където членове бяха само партийните функционери и хората с политически амбиции, а останалите се водеха в графа привърженици или регистрирани гласоподаватели, НСДАП на Хитлер и фашистите на Мусолини внесоха нещо ново – масовата партия, която увлича и увеличава членската си маса до цифри, изглеждащи непонятни за останалите партии – през 1921 г. НСДАП има 60 члена, през 1927 г. има вече 130 хиляди члена, а през 1933 г. е огромна политическа машина с 4 и половина милиона члена и печели изборите. Хитлер предлага нещо ново на германците – партийна общност и масовост, предлага им братство и сътрудничество в рамките на партията му, усещане, че от обикновените членове „зависят нещата”, че те са нещо повече от партия, че партиите са статукво, което НСДАП ще разбие с безценната помощ на членовете си, а членовете, разбира се, ще получат за награда Германия, власт, позиции, уважение и ще избягат от алиенацията на урбанистичната изолация в големи нацистки организации тип разширено семейство, тоест, към връщане на пасторалната, патриархална идилия на довоенна Германия в идеализиран вид.

Това е модата на 1920-те, която формира тоталитарните чудовища – имам предвид масовите партии, които се превръщат в свръхорганизми, воюващи на полето на изборите – в милионни армии от съмишленици, които действат като организирани банди, или мафии, обединени от една цел – да унищожат статутквото, да вземат властта и да я упражняват над другите с всичките и привилегии. 20-те и 30-те са люти и кървави. Те не биха били такива, ако не бяха формациите на масови граждански движения, всяко от които с една цел – да вземе властта и да облагодетелства партийните си членове.

В началото на XXI век, в България, мисля, че виждаме възраждането на масовите фашистки движения от Европа на 20-те. Те отново са на мода и това е голямата промяна на политическия пейзаж на България. Но нека се върнем обратно в 20-те на миналия век. Освен масов характер, една тоталитарна, фашистка партия от 20-те притежава още няколко характеристики:

1. Тя си има намръщен, високомерен лидер, който я олицетворява – Хитлер, Мусолини, Франко; в България е същото – Слави Трифонов, Румен Радев, (условно, той е лидер без партия, което не го прави по-безобиден), Николай Хаджигенов, Христо Иванов. Лидерът олицетворява партията и е непогрешим, тя не може да съществува без него; има култ към личността му, със стотици хиляди фанатизирани последователи; често лидерът е в униформа, за предпочитане – генералска. При всички случаи е навъсен, всеотдаен борец за правдини срещу враговете на народа, обект на преклонение от партийните членове.

2. Водачът начело на такава партия задължително има враг, който пречи на народа и трябва да бъде унищожен; респективно водачът го сочи с пръст и се заканва. За Хитлер, врагът са евреите, които иска да чегърта, за Мусолини това са „плутократите“ (т.е. олигарсите) и „мафията“ и пак евреите. На всички враг е съдебната система, защото им пречи да вземат властта. За Слави, ролята на врага са 600-те хиляди гербера, които ще чегърта, те са мафията, която ще изправи пред стената, когато вземе властта, големият враг и причината за всички беди. Герберите в България са еквивалента на евреите в нацистка Германия – описвани като враг, който ще бъде чегъртан. Абсолютно същото се отнася и за останалите „противници на статуквото“ – за Христо Иванов и Николай Хаджигенов, за Кирил Петков и, разбира се, президента генерал Румен Радев. Врагът са ГЕРБ и Сараите (общо над милион души, с децата и жените), които трябва да бъдат чегъртани, тоест, изметени от обществения, политическия и икономическия живот, както Хитлер е измел евреите.

Всички „партии на протеста“, без изключение, са фашистки и по тези показатели.

1. Идеологията на чегъртането на големи маси от хора – евреи, ГЕРБ, „плутократи”, „олигарси” , „сараи” (т.е. българските турци) и т.н.;

2. Непогрешим намусен лидер, обект на обожание и култ към личността, измерващо се в наши дни с десетки и дори стотици хиляди последователи в социалните мрежи;

3. Наличие на „враг“, срещу когото намусеният лидер води военна кампания;

4. Ненавист към „статуквото“ което е „недоизчегъртани гербери”, „плутократско“, управлявано от „слуги на мафията“ и се изразява в милиони хора, които следва да се чегъртат;

5. Най-важното, масовост на движенията, в които разликата между партиен апарат и обикновен член е добре прикрита.

Движенията всъщност търсят избиратели срещу членство в партията; членството предполага достъп до „благини“ след великата победа и изтреблението на врага, предполага взаимопомощ и активно участие на членовете в партийния живот, усещане, че членовете активно градят бъдеще заедно, че от тях нещо „зависи”, че вече са активен агент. Например, кампанията „Ти броиш„, която дефакто рекрутираше избиратели под претекст контрол над изборите. С оглед на горното, изглежда, България навлиза в една необикновена фаза – възраждане на фашистките движения и другите тоталитарни партии от 1920-те.

Разбира се, изобщо не изключвам ГЕРБ и БСП от процеса, като и двете партии вървят в посока масовост, тоест, в същата посока. Масовостта на партийния живот обаче неприятно напомня на масовостта от 20-те и води до политизация на хората и напомня на организирани банди от стотици хиляди хора, които се стремят към властта и привилегирована позиция, за сметка на всички останали. През 30-те това доведе до диктатури, граждански войни, избиване на „врагове“ и други престъпления, Втора световна война и в крайна сметка рухване на Европа. Неприятно, учудващо и тревожно е да видя същия процес, стартиращ отново, в България, но не само в България.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар