Пьотр Аколов, „Взгляд“, 2 ноември 2019 г.
Вместо
послеслов
В деня за размисъл попаднах на статията на
Аколов. Първоначално бях решил да я преведа и да я кача в блога си. След това
се отказах. И мисля, че направих добре. Местните избори отминаха. Снощните
телевизионни студия ми показаха, че в нашенската действителност могат да се
открият твърде много аналогии с времето на Николай II.
Особено в
убежденията и увереността на някои, къде действително, къде не толкова, умни и
красиви събеседници и събеседнички. Днес публикувам много малка част от текста
на Аколов. Желаещите да го прочетат мога да ползват следващия линк: https://vz.ru/politics/2019/11/2/1006365.html
Някои, по умен от мен е казал: „Този, който
притежава миналото, управлява бъдещето“. За съжаление това май не се отнася за
значителна част от българите, които са се устремили към властта?!
Апропо – не препоръчвам текста на хора, които
отказват да мислят със собствените си глави.
„……
Каква ти критика? Толкова мръсотия, колкото
беше излята върху Николай II приживе, нито един владетел на Русия не е получавал.
Клюки и митове, а всъщност напълно умишлена демонизация и клевети – с това се
сблъскваше последният руски цар през по-голямата част от управлението си.
Разбира се, всичко беше комбинация от искрена глупост и омраза към властта като
такива, съчетана с умишлена дезинформация (включително и такава, идваща от
чужбина).
Имаше и такива, които се целеха в царя съвсем
съзнателно. Формулата „целеха се в комунизма – уцелиха СССР“, която описва
втората руска катастрофа на 20 век – разпадането на СССР, по отношение на
Николай II би звучала така – „целеха се в царя, за да уцелят Русия“. Омразата
към монархията, към руското православно самодържавие при много от борците бяха
напълно безплодни, и само частично могат да се обяснят с национални или
социални особености. Империята не беше унищожена от „слабия цар Николай“, който
не беше нито парцал, нито слабоумен човек, нито слаб владетел. Тя беше съсипана
от атмосферата на омраза към него лично и следователно към истинска Русия, която
той не просто олицетворяваше, а Русия, в която беше израснала част от тогавашната
„мислеща” класа.
Тези, които ненавиждаха Николай II се смятаха
за най-добрите хора, които заслужават да управляват страната. И когато през
март 1917 г. беше поставен в ъгъла в резултат на заговор на върхушката (с
несъмнено чуждо, но не немско, а съюзническо участие), той се отказа от трона
(и, естествено, престана да бъде върховен главнокомандващ), за да успокои
страната и да победи Германия), взеха властта в Русия. За да покажат след
няколко месеца своята посредственост и да сринат държавата ….
Главното в урокът на Николай II е, че няма нищо
по-страшно от самоувереността и жаждата за власт сред тези, които се самопровъзгласяват
за най-умни и най-достойни. Това ги
подтикна към предателство през март 1917
г., и те нанесоха удар в гърба на царя. Беше предаден не само Николай II, беше
предаден руския народ, в името на когото те се бореха.“
P.S. Всяка прилика с действителни лица и събития в
България през 2019 г. е случайна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар