„Не само политиците и партиите, държавите
очакват сензации в предстоящите избори за Европейски парламент.“
Дмитрий Сабов, сп. „Огонёк“ бр.19 от 20.05.2019, стр. 19
8 страни, 4 дни за гласуване, 751 депутатски
мандати, които ще бъде предоставени от името на 512 милиона жители на страните
от ЕС – транснационални избори с такъв мащаб като тези, които ще определят
състава на Европейския парламент в края на седмицата, светът просто не познаваше.
Струва си да добавим – изборите са юбилейни: Европейският парламент навърши 40
години, през това време той осем пъти промени своя състав, сега европейските
граждани трябва да изберат деветия. Според прогнозите, които се появяват в
медиите, предстоящият континентален избор и самите европейци, и светът ще
донесе изненади – настроението на избирателите не гарантира никому стабилна
приемственост.
Предизвикателството е доста смело:
демокрацията, която е в основата на реалната политика в европейската
конструкция, подкопаваше дисциплината в блока, която до тогава изглеждаше
непоклатима. В първия състав на Европейския парламент на Общия пазар дисциплината
се подкопаваше от комунистите, в следващите – от неизвестните „зелени“,
възникнали от младежкия бунт от 1968 г., след това от крайно десните радикали на
Льо Пен. Всички тези скандали с проникването на политическите маргинали в светая
светих на демокрацията показаха другото, непривлекателно лице на Европа и се
превърнаха в отличителен белег на Европейския парламент: ако на национални
избори подобни маргинали се отстраняват чрез различни хватки, то тук парата
отиде в свирката!
Европейският парламент постепенно се превърна в
поле за смели експерименти, които обаче остават продължение на националните, а
не на европейските дискусии. Някакъв умник е казал: това е така, защото е
невъзможно да се създаде народ за парламента, иначе казано, при цялото й благородство,
идеята от 1979 г. за създаване на европейски народ не заработи. Нито тогава, нито
след 40 години, които са минали от тогава, както твърдят анализатори от
многоезичните страни и народи от Стария свят.
Погледнете само: всеки избирател на
евроизборите ще гласува за „своето“. На Франция, която ошашави света с бунта на
жълтите жилетки срещу всяка политика, различна от местната, отново й се налага скучен
избор – между списъка на Макрон и списъка на Марин Льо Пен, както през 2017 г.
Германия изяснява дали е спрял спадът на рейтинга на постмеркелската ХДС и
лидерите на социалдемократите в полза на „зелените“ и набиращите скорост „новите
десни“ от „Алтернатива за Германия“. Италия решава на кои популисти да се „отдаде“,
въпреки че само преди година ги събра заедно, за да направи правителството. Но
британската пиеса е най-готината през текущия сезон: уморени от безкрайната
драма за „прекрасното“ английско самоубийство, избирателите и политиците на
мъгливия Албион се готвят да занесат своя Brexit в Европейския парламент,
казвайки „сега е ред вас да поизмъчим за това, как по-добре да ви напуснем“. И
те ще гласуват – нещо като на прощаване. Това даже на Шекспир не се е
присънвало.
Всичко това е очарователно, но като цяло не е
новина. Новината е в друго. Именно на тези избори – благодарение на Тръмп –
стана ясно, че Америка ще разрешава последиците от своите кризи и
геополитически пропуски за сметка на Стария свят. От тази гледна точка необходимостта от единна европейска програма е
по-голяма от всякога. Страшните по своите размери държавни дългове, които поставян
на ръба на излизане от ЕС ту Гърция, ту Италия; крещящи различия в жизнения
стандарт между отделните страни и вътре в страните; чудовищната вълна от
неконтролирана имиграция, която заплашва идентичността на държавите-членки и техните
столици (като се започне с Брюксел); защита на интелектуалната собственост, с
която ЕС не може да се справи в дигиталната ера; нарастващата зависимост в
отбраната и външната политика, да не говорим за борбата с тероризма – тези
централни въпроси за континента, уви, не са станали ключови в кампанията на
водещи политици и партии. С едно изключение.
Тези сюжети и най-вече недоволството, което те
предизвикват, бяха взети на въоръжение от новите лидери, които е прието да се наричат
популисти. Процесът бе стартиран от „Brexit“ през 2016 година. Както изненадващо
точно отбелязва Мишел Барние – специален преговарящ на ЕС с непредсказуемата
британска страна, за Le Figaro (той е един от онези, които се надяват на високи
постове в ЕС след изборите), 52 процента от британците гласуваха срещу ЕС или по
точно срещу ЕС, който не ги защити от глобализацията. Днес това социално
недоволство се разпространи във всички региони на Европа, и всички национални
лидери трябва да разберат това.
Анализаторите смятат, че популистите ще вземат не
по-малко от една четвърт от общия брой гласове (25% от мандатите). Но правят
уговорката – да се вземат тези гласове е едно, а да се обединят популистите в
европейския парламент е съвсем друго. Това ще бъде основната грижа на Салвини, Льо Пен, а защо не и на някой нов играч. Защо ли? Ами защото проатлантическата полска „Право
и справедливост“ се противопоставя на проруската „Фидес“ на Орбан (консенсусът
по отношение на мигрантите не е достатъчен). Марин Льо Пен и Салвини са близки
по своите виждания, но се конкурират за влияние. Германците от „Алтернатива за
Германия“ са против италианското пренебрежение към икономиката и т.н. Но не
трябва да забравяме, че патриотите днес са прагматици – научили са си урока и
вече не бързат да излизат нито от ЕС, нито от еврозоната, въпреки че преди
година обсъждаха „Иекзит“ (Италия), „Фрекзит“(Франция) и дори за „Декзит“ (Германия).
) е в изобилие. Но след „Brexit“ – няма никакви
„екзити“. Патриоти отиват в Европейския парламент, за да изградят своята
Европа.
Открит въпрос е какво ще се случи. Опитът на
френския президент да противопостави на „борците за вчера“ на „полюса на
прогреса“ и да принизи европейските избори до конкуренция между популисти и
прогресисти е малко вероятно да спре лавината даже във Франция. Това ще стане
ясно след една седмица. Изглежда обаче, че сънародникът на Емануел Макрон Мишел
Барние, който работи в тясно сътрудничество с английските „брекзитери“,
формулира европейския дневен ред по-точно и социално: „Либерализмът (да се чете съвременния капитализъм – бел. на
списанието) трябва да има правила, той трябва да спазва определени етични
норми, а ние дадохме на банкерите твърде много свобода и за да се справим с
кризата от 2008 г. платихме и все още плащаме с милиони безработни и спад на
европейския БВП.“
Кой знае? Може би от съвместните уроци,
извлечени от Brexit в ЕС, и от „недоволните“, но способни за самокритика лидери
на истаблишмънта, ще започне създаването на „европейския народ”, за който
Валери Жискар д'Естен свири на акордеон преди 40 години ? Висшето ръководство на
ЕС наскоро даде да се знае, че са готови да преговарят въз основа на
резултатите от гласуването, което може не само да постави под въпрос не само
разпределението по партийни семейства, но и практиката на разпределяне на
портфейли в ЕС. Моментът е много сериозен, така че иначе бавните европейски чиновници
са готови да търсят компромиси веднага след резултатите от гласуването на 28
май. Въпросът е колко дълго ще продължат тези преговори и каква Европа ще се
случи след тях.
*-заглавието е мое
Няма коментари:
Публикуване на коментар