сряда, 15 май 2019 г.

Епохата на развития милитаризъм

„В масовото съзнание на руснаците не останаха други опорни точки, освен митовете за Великата Победа.“
Лев Гудков, социолог, директор Левада център, доктор на философските науки, „Новая газета“, 09.05.2019, (www.novayagazeta.ru).
 Днес никой не си спомня този забележителен марша: „Артиллеристы, Сталин дал приказ...”, който показваше „правилната” версия за войната, одобрена от властите. По нататък в текста „ стотиците хиляди батерии“ се призовават да дадат залп за сълзите на майките, за Родината. Огън! Огън! И в крайна сметка огънят се превръща в салют в чест на водача.
Победата във войната от 1941-1945 г., според руснаците, е основното събитие в световната история. Със смъртта на поколенията фронтоваци и ветерани, които знаеха от първа ръка какво е война, митът за Победата става все по-важен от година на година.
В днешна Русия 9 май е основен символ на националната идентичност, основа за колективна гордост и самочувствие и морален капитал на режима. Това е нашата Победа, и ние не искаме да я споделяме с никой друг.
От 60 до 70% от руснаците (брежневското и следващите поколения!) са убедени, че „ние“ бихме победили фашистите и без помощта на съюзници.
В общественото съзнание практически е изтрита паметта за страшните делници на войната, за кръвта, страха, глада, мръсотията, каторжническия труд на мобилизираните, за милионите затворници и осакатени. Те бяха заменени от церемониално прославяне на войната по време на празници и от телевизионни снимки на компютърни битки.
В края на 80-те и началото на 90-те години, общественото мнение свързваше огромния брой на загиналите, както военни, така и цивилни (официално 27 милиона, а някои историци говорят за повече от 40 милиона), с неподготвеността за войната, с репресиите сред командването на Червената армия, с това че животът на войниците в очите на генералите беше нищо, то през първото десетилетие на ХХI век, след честването на 60-та годишнина от Победата, обясненията за провалите на първите години на войната и военните загуби бяха върнати на релсите на съветските версии: вероломното нападението на Хитлер и жестокостта на фашистите. На безличните и нечовешки числа за понесените загуби започна да се предава специално, свещено и сакрално значение в контекста на цената на победата.
През 60-те и 70-те години най-важните въпроси в дискусиите за войната бяха: каква е цената й, какви са причините за нея, каква е връзката между войната и природата на тоталитаризма, каква е мярката за отговорността на съветското ръководство за започването на войната и за поражението през първите години? Днес темата войната не е интересна за повечето руснаци (особено за младите). В публичното пространство посочените въпроси са табу, а  войната е превърната в свещен символ за величието на руската държава, който не подлежи на съмнение и анализ. Ако вчера бившият войник от първа линия с право можеше да каже „имаме нужда от победа, и ще я постигнем на всяка цена”,  днес тези думи са трудно разбираеми.
Продължаващата милитаризация на масовото съзнание не се осъзнава от руското общество. Миналата война се прикрива с днешните. През 19 години от 27-те постсъветската история, Русия води и продължава да води локални войни: Първа чеченска война – 3,5 години и 9 години – Втората чеченска; 3,5 години – в Сирия; 5 години хибридната война в Украйна („незначителните“ случаи на използване на войски,  както 1993 г. не се броят). Подобна политика не предизвиква никаква забележима вътрешна съпротива или критика в обществото, както няма и виновни за десетки хиляди отнети животи.
От 2004 г. руският патриотизъм (национална гордост) се е слял с представата за собствената ни военна сила, подсигурена от притежаването на ядрени оръжия, които могат да унищожат всички живи същества. Сред обществото се затвърди убеждението, че в световен мащаб „нас ни уважават, защото се страхуват". Другите причини за престижа на Русия в света се изчерпаха. Победата и военната мощ станаха най-важната основа за легитимността на руския авторитаризъм.
През това време се промени самото значение, което е заложено в понятието „велика държава”. Ако през 90-те и дори през първите години на новия век, руснаците свързваха това понятие преди всичко с идеята за развита икономика, високо равнище на народно благосъстояние, общопризнати постижения на науката и културата в света, то днес неговото съдържание се отъждествява с „много голяма територия“, „природни богатства“, „военна мощ“ и славата на руското оръжие. Космосът, науката, руската литература, постиженията на социализма и много други неща, които бяха високо ценени в нашата история, днес губят своята символична тежест. В този контекст значението на „армията” нараства от година на година. Парадоксът е, че повечето руснаци смятат почти всички войни, които Русия води през ХХ век, за несправедливи - както Японската, така и Първата световна, Гражданската, Финландската, Афганистанската и Първата и Втората чеченски войни. Единственото изключение е Великата отечествена война, което се приема за напълно нормално.
Досадният официален култ към Победата замества мазохистките преживявания на национална малоценност и историческа несъстоятелност, възникнали след разпадането на СССР.
Увереността, че „руснаците са велики хора от особено значение за световната история“ се е повишила: за 25 години (от април 1992 г. до ноември 2017 г.) броят на анкетираните, които споделят това мнение, се е увеличил от 13 на 64%. Споделящите другото мнение – „руските хора са същите като другите“, напротив, намалява от 80 на 32%.
Наред с възхода на милитаризма, се променят и масовите представи за достойнствата на президента Путин. През първия му мандат основните постижения на Путин, според респондентите, са свързани с повишаване на жизнения стандарт на населението, увеличаване на заплатите и пенсиите, осигуряване на икономически растеж и оптимизъм за бъдещето. След кризата от 2008–2009 г. първенстващо значение в масовите представи заема „укрепването на международната позиция на страната и възстановяването на статута на Русия като велика сила“ (през 2010 г.  така смятат 51% от респондентите).
А от пролетта на 2014 г. хората започват да приемат като основна заслуга на Путин „укрепването на боеспособността на въоръжените сили” (през есента на 2018 г. 41% от респондентите мислят по този начин). Приносът на президента за „повишаването на благосъстоянието на народа“ отстъпва на 11-то място.
Пиковете на популярност и одобрение на Путин съвпадат с военни кампании – войната с Грузия през 2008 г. и анексирането на Крим  през 2014 г.
Както показват многогодишните социологически проучвания на Левада център, според гражданите, политиката на Путин разчита основно на армията и специалните служби. Той е изразител и защитник основно на  тези институции. Руснаците вярват, че Путин е възвърнал авторитета на Русия, такъв какъвто е имал СССР,  авторитет, загубен при Горбачов и Елцин.
Ако в средата на 90-те години по-малко от една трета от руснаците признават Русия за „велика държава”, то след „Крим е наш” и конфронтацията със Запада през 2017–2018 г. повече от 70% от населението е убедено в това.
Възхвалата на армията, както и характерът на руския милитаризъм, са се променили през последните 100 години –  от „нашия горд Варяг не се предава на врага“ до „ние сме мирни хора, но нашия брониран влак ”, от„ Червената армия е по-силни от всички” или „с гръм от огън и с блестяща гора от стомана  ще тръгнем в яростен поход, когато Сталин ни изпрати в бой“ до „внимавайте, защото нашите „Искандери“ (по НАТО SS-26 Stone, руска балистична ракета – бел.моя),  но смисълът е останал непроменен – защита на властите под  прикритието за защита на страната и хората. В единен строй са се слели войниците на Александър Невски, Иван Грозни, Суворов, Жуков, а отскоро и  войниците от Първата световна война. Главния в тази картина на света е образът на врага. Неговата функция е да осигури единството на народа с правителството, което му позволява да изисква солидарност и пълно подчинение от всички, представяни като „самоотвержен героизъм“ и „преданост към Родината“.
Отношението на руснаците към армията отразява своеобразно раздвоение – от една страна отношението на отделния човек към държавата, от друга – отношението на „народа“ към държавата. Като индивид,  руснакът се опитва да се отклони от служба на господаря, доколкото е възможно да предпази сина си от служба в армията, иска увеличаване на разходите за медицина и подпомагане на бедните, и е безразличен към „политиката“. Като „народ” той одобрява действията на Кремъл в Донбас или в Сирия (докато той самият категорично не иска да ходи там или да плаща за неизбежните разходи за подобна политика). Той смята, че пари за отбрана трябва да се отделят толкова, колкото е необходимо,  а ако трябва да се използват за нещо друго. Съотношението на тези нагласи варира в зависимост от това дали: ситуацията в страната е спокойна и доходите на населението се увеличават, или обществото се намира във фаза на „възбуда“ (предизвикана от външни заплахи), патриотична гордост и готовност за съпротива. Периодичните вътрешни кризи драматично намаляват значимостта и ефективността на милитаристичната реторика, докато периодите на просперитет, съчетани с антизападна пропаганда и вражеските заплахи, пораждат изблици на патриотизъм и доверие в армията.
Краят на осемдесетте години бе белязан от парализа на всеобщата военна служба. Обществото осъзна непосилното за страната запазване на предишните военни разходи, в армията настъпиха процеси на вътрешно разложение, а целите, които оправдаваха съществуването й се размиха. Индикатор за силното обществено недоволство от военната политика беше  искането (макар и не открито) за прекратяване на войната в Афганистан, за изтегляне на съветските войски от, прекратяване на хипертрофиралото влияние на военните в политиката, намаляване на военните разходи, спиране на практиката за безвъзмездна военна помощ на „приятелски“ държави. По това време абсолютното мнозинство от руснаците смяташе за необходимо не само да се намали числеността на армията, но и да се премине възможно най-бързо към военна служба по договор, или, както казваха, към професионална армия, което би осигурило не само увеличаване на нейната ефективност, но и по-голяма защита на правата на военнослужещите.
През 1998 г.  само 35% от руснаците са съгласни, че трябва да се изразходват повече бюджетни средства за армията и отбрана, а 52%, настояват за намаляване на военните разходи и преразпределяне на бюджета в полза на социалните нужди.
Фактическото поражение в Първата чеченска война, корупционните скандали във висшето военно ръководство, смъртта на „Курск“ (атомна подводна лодка „K-141“ потънала на 12.08.2000 г. в Баренцово море по време на най-мащабното учение на руския флот от времето на СССР – бел.моя), срамното поведение на държавното ръководство и висшите военни в тази ситуация допълнително подкопаха авторитета и доверието в армията.
Но след Крим ситуацията напълно се преобърна: още през 2015 г. 52% от анкетираните подкрепят „увеличаване на разходите за отбрана, дори ако това би създало проблеми за нашето развитие“, 34% не са съгласни с това,  а 14% се затрудняват да отговорят.
В масовото съзнание липсва връзка между нарастващата икономическа стагнация и спада на доходите на населението от една страна и подкрепата на милитаристичната политика. Тази връзка е успешно  потискана и стерилизирана.
Гордостта от военната мощ и вярата на мнозинството от руснаци, че армията ще защити страната в случай на война  (през 2005 г. 52% мислят така, а през 2018 г. – 88%), парадоксално се комбинира с изключително двусмислената позиция по отношение на техния собствен избор. На въпросът: „Ако трябва да се сражавате за родината, готови ли сте д да отидете на фронта като доброволци, както през 1941 г.?“ 21% от анкетираните отговарят положително; 22% – само ако бъдат мобилизирани; 31% заявяват, че ще се отклонят  от служба, а други 26%, че не подлежат на задължителна военна служба.
 С други думи, настоящата милитаристична пропаганда пробужда чувство за колективна гордост. Тя обаче не се превръща автоматично във фанатизъм и саможертва, както в миналото. В същото време отново се проявява обичайния за съветското съзнание феномен: „Аз съм като всички”. Ако през 2000 г. само 30% смятат, че е необходимо да се поддържа всеобща военна служба (63% са против), то през 2017 г., след Крим, картината се променя почти напълно: 58% са „за“,  а 37% са „против“.
Укрепването на властта на Путин и промяната на управляващия елит означава увеличаване на влиянието на специалните служби и генералите. Свободата на медиите явно им пречеше по време на Първата чеченска кампания. Въвеждането на цензурата и прочистването на политическите партии позволиха на военните да си отмъстят. След войната с Грузия армията получи приоритетно финансиране, започна модернизацията на оръжията, нараснаха доходите и привилегиите на висшите офицери. Министерството на отбраната се превърна в един от ключовите играчи в популяризирането на идеологията на държавния патриотизъм, в борбата срещу „чуждата“ идеология на либерализма, демокрацията, правата на човека и върховенството на закона. Всичко това бе поставено под една шапка - борба срещу „износа на цветни революции“.
Днес министърът на отбраната и новият командващ на военно-политическото възпитание във въоръжените сили обещават, че през следващите години задължително ще бъдат въведени във всяко училище отряди „Млада армия“. Общественото мнение се обработва и от многобройните „военно-патриотични“ канали и пропагандни програми по телевизията („Звезда“, „Полигон“, „Територия на заблужденията“, „Военна тайна“ и прочие…).
Ежедневното представяне на материали за превъзходството на най-новите ни оръжия, които, разбира се, „нямат аналози в света“, и които са в състояние да унищожат Ню Йорк и Лондон за няколко минути, стъпка по стъпка „набива“ в съзнанието на обикновения човек: ние сме по-силни и по-силни, да, ние сме мирни хора, но нас ни унижават, унищожават, отслабват, не ни обичат и презират за това, че сме по-силни от всички. Ние не нападаме, но нас винаги ни заплашват, ние сме само жертви на агресия. Комбинацията от няколко мотива - вечната „русофобия“, моралното право на победители на фашизма и на право на собствен, „особен“ път измества основния въпрос в съзнанието на руснаците: защо толкова много не ни харесват?
Може би, несъзнателно чувствайки собствената си малоценност и срамно раболепие, ние приписваме на другите това, от което се срамуваме вътрешно? Според абсолютното мнозинство руснаци, правителството трябва първо да бъде загрижено за проблемите със спадането на жизнения стандарт, повишаването на цените, влошаването на медицинското обслужване и социалното благосъстояние, корупцията и некомпетентността на администрацията, заплашващия спад в качеството на образованието и развитието на социалната инфраструктура. Вместо с това, то е заето с войната в Сирия и с конфронтацията със Запада и Украйна. Да, реформите в армията са важни и модернизирането на въоръженията е важно, но досега резултатът от тази политика е международна изолация на Русия и санкции на Запада, които стават все по-осезаеми във времето, намаляване на производството и на доходите на домакинствата. След като Путин подписа закона за пенсионната реформа, неговият рейтинг спадна рязко и през септември 2018 г. армията вече беше на челно място в списъка на най-влиятелните институции, които се ползват с доверието на населението.

Няма коментари:

Публикуване на коментар