Текстът е част от неиздадената ми книга „Не се отказвам от живяното. Спомени за една професионална кариера“, написването на която завърших през 2012 г.
………
По Програмата за военни контакти от 16 до 18.08.1993 г. посетих щаб квартирата на Европейското командване на САЩ, придружаван от подполковник Дончо Григоров и капитан Румен Хичев от Военноморска болница Варна. На 16.08.1993 г. генерал-майор Чонг ни прие в Щабквартирата на командването в Patch Barracks (букв. казармите „Баракс“, бивши немски казарми, кръстени на името на американския генерал Александър М. Пач – бел.моя) – Щутгарт-Вайхинген.
Изслушахме три брифинга посветени на:
1.Историята и задачите на Европейското командване на САЩ;
2.Американската оценка за военнополитическата обстановка в Европа и Близкия изток и
3.Задачите и структурата на медицинския щаб на генерал Чонг.
По време на втория брифинг, България беше поставена в групата от страни с нестабилна политическа обстановка и етнически конфликти. Не се сдържах, прекъснах лектора и поисках думата. Не се бях готвил за подобно изказване, но то прозвуча долу-горе така:
„Информацията на лектора не е съвсем точна, както по отношение на развитието на демократичния процес у нас, така и по отношение на етническите конфликти. Процесът ма демократизация на е прекъсвал и следва своя ход, а етническите конфликти са един неприятен спомен от миналото, който разбира се ма може изведнъж да бъде забравен. Вярно е, че България изпитва сериозни икономически трудности, но че и не можем да очакваме друго при преминаването от общодържавна собственост към плурализъм на собствеността от административен тип към пазарен тип икономика, разпадането ма пазарите в бившия СИВ, ембаргото срещу Сърби и Черна гора и т.н. МО и МВР твърдо стоят извън политиката и независимо от икономическите трудности се занимават с ежедневното ръководство за изпълнение на задачите по гарантиране на националния ми суверенитет и като гаранти на демократичните процеси”.
Получих извинение от лектора. По мое убеждение формално. Мисля си, че и двамата останахме на собствените си позиции.
Задачите на медицинския щаб на генерал Чонг включваха:
1.Стратегическо планиране на медицинското осигуряване за Европа, Африка и Близкия Изток;
2.Координиране действията на медицинските служби на видовете въоръжени сили;
3.Снабдяване с медицински материали и
4.Евакуация.
На 17.08.1993 г. посетихме Щабквартирата на американските ВВС в Европа в базата Рамщайн. Беше ни показана дентална поликлиника. В нея са развърнати 26 дентални кабинета, в които при 7-м часов работен ден се обслужват около 5000 пациенти месечно (военнослужещи и членовете на техните семейства). Част от стоматологичните услуги са платени, при което цената на услуги по нови технологии (поставяне на зъбни импланти) може да стигне до US$3000. Обичайното дентално оборудването не се различава съществено от това, с което разполагаме във ВМА. След това разгледахме Медицинският център на 7-мо медицинско командване на Сухопътните войски в Ландщул. Българските граждани добре запомниха тази по същество военна болница покрай инцидента с българския батальон в Ирак. В мирно време центърът разполага с 300 легла, като в случай на необходимост могат да се увеличават до 1000. Болницата е нова, строена е през 1992 г. и се поддържа във великолепно състояние, независимо от сравнително либералния режим за посещение на болни. Оказа се, че храната и ползването на телевизор, радио и междуградски телефон се заплащат в пълен размер от пациентите. Всичко останело е безплатно. Противно на съществуващото мнение и тук видяхме болнични стаи с повече от две легла и общи санитарни възли. Апаратурата се оказа на нивото на ВМА с изключение на ядрено-магнитния резонанс, с който ние тогава не разполагахме. Болницата притежава мощен компютърен център, като е осъществена пълна автоматизация на всички нива по отношение на информационния процес. Чрез сателитни спътници са в състояние да дават консултации във всяка една точка, където има войски на САЩ (през 1996 г. на семинар на КОМЕДС в Брюксел щях да си изясня, че този център е в техническата основа на телемедицината – бел. моя). В зоната за отговорност по центъра (по територия колкото България) има разположени поликлиники, които осъществяват първичната медицинска помощ.
 |
|
Брифинг в 2-d АЕSQ (отляво надясно ген.-майор Върнън ЧОНГ, полк . доц. Колев, кап .Хичев) |
Впечатли ме подготовката на сержанта-парамедик, който съпровожда хеликоптера – може да канюлира периферен венозен съд с цел вливания и да интубира пострадали. Показаха ни средства за обездвижване при счупване на гръбначния стълб и за борба е кръвозагубата. Те можеха лесно да се внедрят и в БА, поради това, че производството им не беше сложно. Не съм чул това да е станало.
В практически план беше демонстрирана евакуация на ранен от „минно поле” с фабрично оборудван санитарен вариант на вертолета UH-60 „Блек Хоук”.
 |
|
Горе – UH-60 „Блек Хоук” (в долния край на снимката се вижда медицинското оборудване на парамедика); Долу – подполковник Дончо ГРИГОРОВ в пилотската кабина. |
Машината „увисна” на около 15-20 м. над мястото на „инцидента”. Лебедката спусна сержанта-парамедик и евакуационния кош. „Условно раненият” получи помощ, беше натоварен в коша и лебедката започна да го изтегля на борда. Вертолетът, без да изчаква завършването на изтеглянето, бавно започна да се отдалечава от мястото на евакуация. Преди около 2 години медицински сестри от ВМА бяха сертифицирани да придружават вертолетите „Кугър” от авиобазата в Крумово. Спомних си за показаното в Ландщул. Нашите сестри бяха млади и елегантни хубавици. Сигурно имаха и добра медицинска подготовка. Питам се обаче дали биха се справили с онова, което видях преди повече от 15 години. Защото за изпълнението на тази задача се изисква и физическа сила.
На 18.08.1993 г. посетихме 55-th AASQ (отговаря за стратегическата евакуация) в Рамщайн. Бяхме запознати със стратегическата въздушната медицинската евакуационна система на Европейското командване. Разгледахме ескадрилата самолети DС-9 предназначени и оборудвани за трансатлантическа евакуация – до територията на САЩ. В полет самолетът се придружава от една медицинска сестра и санитари. Всички са обучени на прийомите на неотложните реанимационни техники. В самолета има оборудвани две реанимационни места. В пасажерския салон могат да се монтират само носилки или комбинирано седалки и носилки в зависимост от конкретните нужди. Това определя евакуационните му възможности.
Посещението в Европейското командване на щатите ме накара да се замисля над много въпроси. Най-важният от тях бе този, че у нас се подценяваше ролята на фелдшерите, сестрите и санитарите. Особено в тактическите звена, на предния край. Липсваха ни санитарни вертолети. Не приемам днешния „ентусиазъм”, че със закупуването на „Кугър”-ите проблемът е решен. Подобно е и положението с автомобилните линейки. Продължавам да смятам, че увлечението по т.нар. реанимобили в мирновременно изпълнение е погрешно. Видяното в Пирмасенс ме убеди, че започналото редуциране на медицинската складова система и извеждането й на централно подчинение е правилно. Мислех си и за все още многобройните български военни болници повечето, от които по оборудване и условия за работа и пребиваване на пациенти бяха някъде във времето от средата на отиващия си ХХ век.
Разказа си за това посещение ще завърша с историята на капитан Румен Хичев. По това време той все още беше военен лекар. В делегацията изпълняваше ролята преводач. Събитията, за които ще разкажа нямат пряка връзка с посещението, но ми се струват интересни от друга гледна точка, тъй като ще видите, че в тях има замесени и действащи през 2011 г. политици. По време на визитата ми направи впечатление, че Хичев води разговори с генерал Чонг извън задачата да превежда. Тогава не обърнах внимание на този факт.
Три месеца след като се завърнахме в България – 23.11.1993 г., американците проведоха конкурс за участие в курс за напреднали медицински офицери във Форт „Сам Хюстън” в Сан Антонио САЩ. За участие в конкурса бяха допуснати капитан Николай Богданов от ВМА (по-късно началник на Медицински отдел към Главно управление „Логистика” на ГЩ, на която длъжност се уволни по пределна възраст – бел. моя), споменатия Хичев и капитан Валентин Куйкин от „Лечебния отдел“” на Медицинско управление (бащата на Куйкин е фелдшер, преподавател в Школата за санитарни инструктори към Военна болница Русе – бел. моя). Конкурсът включваше изпит по английски език пред сътрудник на аташето по отбрана. Богданов не се яви, а Хичев издържа изпита с три точки преднина пред Куйкин. Познавах същността на курса – подготовка на военномедицински администратори. Знаех и амбициите на Хичев за развитие в клиничната област – травматологията, както и готовността на Куйкин да работи в управлението. От тази гледна точка той бе по-подходящ (класирането бе важно, но американците се съобразяваха и с решенията на българските военни власти – бел. моя). За да не си помисли някой, че решението ми е плод на субективно отношение към Румен, ще си позволя да цитирам изказвания по време на заседанието на Военномедицинския съвет към началника на управлението (Протокол № 1/05.01.1994 г.): „..полковник Гигов (зам. началник на ВМА) – И двамата кандидати са на високо интелектуално ниво, последователни в своето развитие, но к-н Хичев се колебае и търси непрекъснато изгода от военната работа. К-н Куйкин е с по-добри възможности и по-добре е той да бъде изпратен..., подполковник Цеков (началник на отдел в Медицинско управление) – К-н Куйкин от 10 години е в Българската армия. Към организационната работа има добра ориентация, докато к-н Хичев се колебае и търси непрекъснато изгодата..., полковник Милан Петров, (началник на ВМА) – Везните клонят към Куйкин, ...к-н Хичев има 5 години във Военноморския флот След това той твърде много се колебае и не е целеустремен. Търси само личната облага”.
 |
|
Факсимиле от протокола за заседанието на Военномедицинския съвет |
Опитът ми да лансирам Куйкин за участие в курса не успя. Не бях подкрепен от армейски генерал Любен Петров, въпреки солидните ми аргументи. За окончателното решение бях уведомен официално от началника на управление „Кадрова политика” полковник доц. Емил Велинов с писмо с изх. № 28/ 17.01.1994 г. (преди да оглави управлението Велинов е доцент по военна география във Военна академия. След приключване на управленската кариера отново се върна в академията, в началото като доцент, а впоследствие като началник на катедра “Оперативно изкуство” – бел. моя).
Кога Хичев е заминал на обучение в САЩ не зная. Между другото Куйкин спечели конкурс по линия на Министерството на образованието и завърши едногодишна специализация по нуклеарна медицина в Англия. Впоследствие се реализира успешно във ВМА.
За Хичев бях забравил. Вече като пенсионер ми попадна вестник „168 часа” и в него прочетох интервю с въпросната личност. Не съм запазил вестника и данните за кариерата на Хичев, които цитирам са по сайта https://zemedelskozname.com. Те обаче отразяват същността на онова, което Хичев е разказал пред журналист на часовия вестник.
„През последните 15 години д-р Хичев работи в областта на здравеопазването на САЩ и по-конкретно в сектора на органната и тъканната трансплантология. Пристига в САЩ в началото на 90-те години като първият български военен лекар, допуснат с конкурс от американските военни власти да специализира в елитни американски военни и медицински институции, вкл. Военномедицинската академия „Сам Хюстън” и Езиковия институт към Министерството на отбраната на САЩ. Д-р Хичев завършва с отлична диплома Езиковия институт към Пентагона, който е водещият център за езикова и комуникационна подготовка, обслужващ нуждите на американското военно разузнаване. Впоследствие той завършва с отличие и пълната следдипломна програма за напреднали офицери на щатската Академия на военномедицинските науки „Сам Хюстън”. През 1995 г. Министърът на военноморските сили на САЩ г-н Джон Далтън и Председателят на Съвета на началник щабовете на американските въоръжени сили Адмирал Уйлям Оуенс присъждат на д-р Хичев специален статус, за да се извърши медицинска евакуация на семейството му от България в САЩ с цел лечение на 4-годишния му син, който боледува от рак. Изпратен е специален военен самолет, който каца в гр. Варна и взема на борда си семейството на д-р Хичев, за да ги откара във Вашингтон. Синът му претърпява поредица от операции във Военноморската болница в Бетезда във Вашингтон и бива излекуван. Няколко години по-късно д-р Хичев и семейството му получават американско гражданство”.
По отношение на Хичев агенция „Фокус” съобщава на 04.09.2008 г.: „Конгресът на Международното хирургическо общество за научноизследователски и развойни дейности в областта на гръбначните деформации удостои „Остеотех”, САЩ със специалната си награда за спонсорирането на програма за безплатно хирургическо лечение на деца с тежки гръбначни деформации в България, съобщиха от пресцентъра на "Остеотех". По този повод Сам Оусо Ачиау – президент на „Остеотех”, и д-р Румен Хичев - вицепрезидент на „Остеотех” и президент на Тъканна банка „Остеоцентър – България”, ще пътуват на 10-ти септември до Солт Лейк Сити, щата Юта, където се провежда тази година конгреса на SRS, за да им бъде връчена наградата.
Оставям на читателя да коментира метаморфозите на Хичев.
Не искам да бъда разбран погрешно. Уважавам желанието му да лекува детето си по най-добрия начин и бих се радвал ако то е живо и здраво и днес.
Питам се обаче на каква цена постигна лечението му в САЩ? Защо това не успяха да постигнат други български офицери със същите проблеми? На какво се дължи шеметната му кариера зад океана? Само на лични му качества ли?
А що се отнася за връзката на Хичев със съвремието – тя е съвсем простичка. Заради него и „Остеотех” си отиде първия министър на здравеопазването в правителството на Бойко Борисов – Божидар Нанев и пострада и други приятел на премиера – личния му лекар, депутата от ГЕРБ Лъчезар Иванов. Наричан от пресата ”Лъчо мозъка”.
Послепис от 30 януари 2021 г.
За новото амплоа и изяви на д-р Хичев в САЩ по повод епидемията от COVID-19 вероятно знаете и повече от мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар