понеделник, 14 октомври 2019 г.

ДОБРЕ, АМА МАО ….

Китай е на прага на конкуренцията между две леви революции. Китай трябва да се страхува само от себе си.
Дмитрий Косирев, сп. „Огонêк“, бр. 48, 14.10.2019, стр.23

Годишнината отмина – откриване на най-голямото летище в света в Пекин, подобен на гръм военен парад на площад Тянанмън. Ентусиазъм от безпрецедентните постижения в най-новата история – статут на една от първите две икономики в света, първата държава по отношение на търговските обеми, най-големият собственик на запаси от чужда валута, вторият инвеститор в света в икономиките на други страни и така нататък. Така изглеждаше празникът по повод на 70-годишнината от основаването на Китайската народна република (1 октомври 1949 г.)
Възниква естествения въпрос: ако Китай се справя толкова добре, тогава какво е лошо има в това? По-точно, какво би могло да подкопае тази държава в обозримо бъдеще – САЩ с тяхната уж търговска война? Малко вероятно е, по този начин днес е възможно само да се забави развитието на Китай и да се отложи момента, когато той ще бъде първият в света по всички показатели (освен това, самата Америка и нейната икономика едва ли ще успеят в тази „война на сдържане“). Що се отнася до чисто военната неуязвимост, то и тук всичко е много ясно: благодарение на решението на Русия, КНР в в близко бъдеще ще се окаже една от трите световни сили, която има собствена система за ранно предупреждение за ракетни атаки...
В резултат се оказва, че  ... само Китай може сам да се лиши от това бъдеще. Как?
Американски изследователи, които не вярват, че Съединените щати могат да „сдържат“ Китай, започват да изследват вътрешните „линии на разлом“ в страната, опитвайки се да очертаят една от забележимите, но все още не особено ясна тенденция. Някой поставят въпроса така (цитирам заглавие от списанието „Foreign Affairs“): „Без демокрация Китай няма да може да продължи по-нататък – Пекин няма да може да се конкурира с Вашингтон, ако не разбере собствения си народ“. Някой в това списание, който не е забравил остарелите схеми и илюзии относно демокрацията, се опитва да проумее – има ли нещо до болка познато в настоящата вътрешна политика на страната? И се появява следващата статия със заглавието: „Неомаоистки момент“.
Речено, сторено. И не само в една статия. Нека да разгледаме току-що публикуваната книга-събитие в Университета в Оксфорд (Великобритания): „Завръщането на радикализма и възкресението на Мао Дзедун“ на американеца Джуд Бланшет (Jude Blanchette) [2], който изследва бъдещите рискове пред Китай, наричайки ги „неомаоизъм“. Бланшет всъщност не е съвсем учен, той е практик, работи за компания, която оценява глобалните търговски рискове и постоянно общува с много китайци. Съответно заслугата на публикацията не е в някои дълбоки изводи, а в самата формулировка на въпроса: „те се завръщат [3]“ .
Кои са тези „те“? Веднага ще стане ясно, ако си припомним собствения феномен –  днес в Русия има не само много сталинисти (поне с тях има за какво да поспорим), но и много брежневисти. Хора, които не са живели през 70-те години на миналия век, не са изпитали срамът от срива, упадъка и развалата на СССР, но хора, за които времето на Брежнев е златен век. Има прилика с поколението на китайците, което си спомняха ужаса от „културната революция“ и тежката стагнация, която го последва, поколението, което сега напуска политическата сцена и отстъпва място на новото поколение. За част от това ново поколение Мао, който почина през 1976 г., е герой.
Проблемът, припомня Бланшет, е в острието на идеологическия бръснач, по което висшето ръководство на Китай вървя повече от 40 години след Мао. То не искаше да повтори тъжния опит от разпада на СССР, придружен с отричане на минало като цяло. И е разбираемо защо. Тогава възниква въпросът, на какво основание тази партия и тези хора, остават на власт? Изоставянето на Мао е път към срив и нова катастрофа, като че ли бяха малко сривовете и катастрофите по време на неговото царуване.
Но ако признаем, че при Мао всичко беше наред, тогава четвъртото поколение лидери след него не трябваше да следват курс, който беше абсолютно противоположен на маоистката идеология. Но ако те бяха следвали същия курс, тогава всички постижения на Китай, изброени по-горе, биха били невъзможни, страната щеше да си остане бедна и гладна. Да, всички грандиозни успехи на Китай, които се празнуват днес, все още не са навършили 70 години, те са основно от последните 40 години, на годините след Мао и противно на неговите идеи и практика.
Ще оставим на тесните специалисти честта, да се разберат в сложните китайски идеологически конструкции, издигнати по схемата „от една страна, Мао направи много добро, а от друга ...“. Ще вземем предвид само, че благодарение на тези „словесни дантели“ Китай е запазил цялата бивша външна опаковка, включително името на управляващата партия (комунистическа), като всъщност е водил изцяло некомунистически курс. Тези дантели са необходими, тъй като в управляващата партия с нейните близо 90 милиона членове винаги е имало много различни гледни точки. Просто по-рано маоистите бяха стари хора в изтъркани полувоенни облекла, а днес маоисти са не много грамотни младежи.
Проблемът, с една дума, съществува и той не е в някакви вид онлайн дискусии или дебати на събрания. Има и опасни практически експерименти. Това беше отбелязано на няколко конференции, проведени тази година в Москва по повод уроците от 70-та годишнина от съществуването на КНР (да-да, за нас също е интересно доколко е неуязвим или уязвим нашият най-близък партньор на международната арена).
Става въпрос за идеята да превърнем кредитните рейтинги на милиони китайци в „социални рейтинги“ за всички. Тоест, използвайки цялата мощ на съвременните технологии за следене, постоянно да присъждаме цифрова оценка на всички както за честност, така и за нечестност и като цяло за всичко, включително да пресичане на улицата на непозволени места (камерата със система за автоматично лицево разпознаване веднага ще понижи рейтинга ви). Тази оценка ще ви придружава навсякъде  винаги и във всичко – при кандидатстване за работа, в банката, при издаване на самолетен билет ... Ето тази идея е чист маоизъм, няма накъде повече в вляво.
Ще припомня, че след френската революция с нейния Робеспиер, съществуваше и ще съществува ясна граница между консерватора и левичаря-революционер. Консерваторът се занимава с хората, такива, каквито са. Революционерът смята, че е възможно и дори необходимо да се променят хората, същността на човека, с неговата култура, натрупана през вековете, добра или лоша. Така наречената „културна революция“ в Китай беше такъв експеримент, който катастрофира (апропо, подобни експерименти завършват така винаги и навсякъде).
Това говореха участниците в московските конференции. Идеята за „социален рейтинг“ се харесва на някои китайски лидери и плаши други. Засега тя се прилага като експеримент (макар и вече в 30 града), навсякъде в различни версии. Но ако стане тотална, тогава китайското общество ще избухне отвътре и не се знае как и кога, тъй като ще има все повече и повече хора, които са жизнено заинтересовани да разбият цялата система. И тази заплаха е много по-страшна от всичко, което САЩ се опитват да направят с Китай.
Ще отбележа, че всички конвулсии на днешните западни общества също са свързани със своеобразна „културната революция“, тоест с промяна в поведението на хората и взаимоотношенията помежду им ... като цяло, с промяна на човека.
Така че съдържанието на епохата може би е конкуренцията между две леви революции, освен ако, разбира се, Китай не се опази от изкушението да възроди маоизма.
Бележки:
[1] – Дмитрий Евгеневич (род. 28.04.1955 г.) – специалист по Близкия Изток и Азия, журналист, политически наблюдател в РИА Новости“, автор (под псевдонима Майстор Чен) на детективска и историко-приключенска литература.
[2] – Джуд Бланшет е магистър по съвременни китайски изследвания от Оксфордския университет и бакалавър степен. по икономика от университета Лойола в Мериленд, работи в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS), преди това е бил директор в Китайския център за икономика и бизнес в Пекин, където изследва политическата среда на Китай с акцент върху работата на Комунистическата партия и нейното въздействие върху чуждестранните компании и инвеститори, работил е като помощник-директор на Китайския център към Калифорнийския университет, Сан Диего, сътрудник е на Националния комитет за отношенията между САЩ и Китай.
[3] – книгата на Бланшет е сериозно изследване върху дерадикализирането на Китай от Дън Сяопин през 80-те години на миналия век, върху дебатите за това кой път ще следва страната под ръководството на Комунистическата партия, би ли се демократизирала, би ли възприела капитализма, ще устои ли на приемането и разпространението на Интернет и дали предстои  политическо завръщане на Мао Дзедун.

 


Няма коментари:

Публикуване на коментар