СРУТВАНЕ

 

Алексей Макаркин, 14.08.2021

Цялата модернистка и образована прослойка в Афганистан е на ръба на катастрофата. Следващият текст ще бъде голям и тъжен.

Не защото психологически е трудно за експерт да признае грешката си по очевидни причини. Точно преди месец изхождах от предположението, че талибаните (забранени в Русия, но приети от руски дипломати – както и от американски и китайски) едва ли ще могат бързо да окупират значими провинциални центрове. Сега това се случи – официалните афганистански власти в Кандахар, Херат, Газни и Кундуз изчезнаха за няколко дни. И остава да наблюдаваме като Розанов [1] трагедията, която се случва пред очите ни.

Кабул, Джелалабад, Мазари-и-Шариф се задържат, но е трудно да се каже колко дълго това ще продължи предвид липсата на силно ръководство. Във всеки случай няма сили за връщане на изгубените територии. Американците могат да бомбардират талибаните, но това не решава проблема (трудно е да се седи дълго на щикове), а и бомбардировките рано или късно атентаторите със сигурност ще разрушат или джамия, или училище, или сватба. Войната в Афганистан не е Великата отечествена война – там воюват, а наоколо животът продължава, и хората искат да го запазят колкото е възможно по-автентичен. И информационната катастрофа е гарантирана.

Талибаните принесоха в жертва няколко хиляди свои привърженици и няколко десетки командири от различни нива, и разклатиха конструкцията, която, както се оказа, след напускането на американците, се държеше на няколко хиляди бойци от специалните части, изтощени от непрекъснати боеве, мятайки се от една провинция в друга в опит да закърпят непрекъснато възникващите „дупки“. И на няколко десетки пилоти, които талибаните започнаха да разстрелват на земята, близо до собствените им домове. Логично беше това да не се случва, ако се вземат предвид стотиците хиляди въоръжени служители по сигурността и местните опълченци (милиции). И като се има предвид липсата на подкрепа за талибаните от някоя от големите държави (Северен Виетнам разчиташе на помощ от СССР и Китай).

Разбира се, можем да хвърлим вината за случващото се върху всемогъщото пакистанско междуведомствено разузнаване, но преувеличаването на неговата роля напомня за теорията, че германският Генерален щаб е довел болшевиките на власт, а австро-унгарският е измислил Украйна.

Трагедията на сегашното положение в Афганистан е, че цялата модернистка и образована прослойка на страната е на ръба на катастрофата. Тя беше много по-малка през 1978 г., когато след Саурската революция се раздели на просъветска и прозападна част. Първата направи кариера, втората избра емиграцията – вътрешна или все по-често външна. След краха на Наджибула [2] през 1992 г. много просъветски афганистанци избягаха от страната, докато прозападните не се върнаха поради избухването на гражданска война между муджахидините. Когато талибаните влязоха в Кабул през 1996 г., този слой в страната беше изключително изтънен, а старото разграничение започна да губи своята актуалност. И Афганистан започна да напомня на една хипотетична Русия, в която гражданската война не е спечелена от тогавашните тревопасни „зелени", а от Коковцов [3], Милюков [4] и Бухарин [5], които обсъждат в Париж какво ще се случи по-нататък с тази полудяла държава.

Тогава талибаните отидоха твърде далеч, приютявайки се и не желаейки да предадат бин Ладен, и лесно бяха разпръснати от американците. Емигрантите се основно се върнаха, в продължени на две десетилетия израсна нова, много по-голяма прослойка от хора, фокусирана върху ценностите на съвременния свят, който освен това стана и глобален.

И ако талибаните се научили да произнасят думата „амнистия“, това не означава, че са станали по-умерени. И този модернистки пласт е напълно несъвместим с тях, независимо от характеристиките на конкретните хора, включени в него (техните политически, религиозни или културни предпочитания).

Какво се случи? Едно невежо село е тръгнало срещу просветения град? Но в градовете има много поддръжници на талибаните. Афганистанците, както често в историята, се разбунтуваха срещу чужденци? Раздразнение спрямо американците присъстващи там? Случвало се е и другаде по света, но би било погрешно да се обяснява само с това. Вярващи срещу невярващи? Но ако Наджиб, който се превърна в президента Наджибула, изглеждаше напълно несъстоятелно в джамията, то настоящите афганистански лидери са вярващи мюсюлмани, някои от тях се биха срещу съветската армия под лозунга за свещен джихад. Само много пристрастен човек би нарекъл местните военачалници, които са били във война от десетилетия и са придобили мощна клиентела, американски марионетки. Нещо, което напомня на китайските милитаристи от времето на гражданските войни – силни, мощни, корумпирани, отлични тактици и лоши стратези (между другото, в съвременен Китай дейността на някои от тях се преоценява - Чжан Цзолин [6] например изглежда напълно разумен владетел на контролираната от него територия, а не японска марионетка, което очевидно беше несправедливо.

Може би тук е най-вероятният отговор на въпроса какво се е случило.

Труман беше обвинен за загубата на Китай през 1949 г., сега Байдън може да загуби Афганистан. Причините са лошо управление и несправедлив съд, които се коренят в корупцията и се умножават по липсата на легитимност. Нито едни президентски избор в Афганистан не бяха истински легитимни, признати от обществото, и на този фон човек наистина започва да копнее за монархия.

Чан Кайшъ [7] е далеч по-волеви лидер от Карзай или Ашраф Гани. Той лично не се е занимавал с пари и се е придържал към конфуцианската етика. В среда, в която трябва да започне почти от нулата постигна впечатляващи успехи в Тайван. Но в условията на континентален Китай, където е трудно да се излезе от многогодишната война, водена от провинциалните милитаристи, той не би имал сили да създаде структура, която да е дееспособна в дългосрочен план. Не му помогна дори ролята на национален лидер на анти-японската съпротива, тъй като се оказа редом с неблестящия с изключителност селски лидер Мао Цзедун, който също бе издигнал знамето на борба срещу външния враг. Мао също защитаваше идеите за справедливост и равенство, за борба с корупцията и за истинската селска демокрация. И беше въоръжен при това с единственото истинско учение, което тогава беше във възход.

През 2001 г. американците в Афганистан не заложиха на традиционна легитимност, който британците исторически бяха използвали там с различна степен на успех (ако сгрешиш, можеш да загубиш не само военната мисия, но цяла дивизия и конкретния неудачен играч може буквално да загуби главата си), но в крайна сметка да решиха проблемите си. И Дост Мохамед [8], и Абдур-Рахман [9] бяха много трудни партньори, но в крайна сметка съвместими с приоритетите на империята.

Между другото, в Китай традиционната легитимност беше невъзможна поради манджурския характер на династията Цин – японците я използваха в своята локална игра, конструирайки Манджоу-Го 1[10], начело с последния император от династията Цин – Пу И. За подобна традиционна легитимност в Камбоджа се погрижи селския хитрец Хун Сен [11], който беше едновременно селски командир и провиетнамски служител и накрая стана фактически владетел на страната при Негово Величество Нородом Сихамони [12], в миналото професионален танцьор.

Интересното е, че по време на Арабската пролет нито една монархия не рухна – независимо от личните качества на монарсите.

Традиционната легитимност силно се дискредитира през ХХ век – от Виетнам до Ирак. Но също така показа своята ефективност, например, в Йордания. Случаите се различават един от друг, като в резултат на това в Афганистан американците решиха да построят президентско-парламентарна република (а в Ирак – парламентарно-президентска).

Но в същото време в Афганистан се оказа, че няма местна сила, която да има авторитет сред населението и на символно ниво да е способна да обедини разнородната държава. С което се свързваха надеждите за добро управление и справедлив съд, като последното бе свързано с обуздаване на своеволията на военните командири. Роля, която в традиционното общество се представя като крал, който раздава правосъдие, подобно на Свети Луи [13] (Луи IХ първият канонизиран френски крал – Н.К.).

Ашраф Гани е етнически пущу от рода Гилзай, тоест дори не е роднина на Мохамед [14]. Подобно на Тараки, Амин и Наджибула. Той е технократ, избран да ограничи корупцията на военните командири, но без да успее в това безнадеждно начинание. Той ограничи влиянието на военните командири (тази политика беше започната от Карзай [15]), но само отслаби структурата на властта, защото нямаше адекватна замяна. В тази ситуация ролята на най-висшата власт и върховен арбитър вместо от местния крал бе играна от външна сила – американците. И талибаните не смееха да атакуват, докато върховният арбитър оставаше в страната, макар и под формата на малък контингент войски.

А след това върховния арбитър реши да си тръгне – беше се напрегнал пряко сили. Обама също искаше да си тръгне, но не можа, а на Тръмп, който можеше не му стигна времето. Байдън можеше да отложи заминаването за няколко години, но това нямаше да промени нещата, освен да повлияе на междинните избори през 2022 г. В този смисъл напускането беше неизбежно.

  И в същото време арбитърът си тръгна зле – не както СССР през 1989 г., който напусна с развети знамена и тържествени церемонии. Тръгна си подобно на крадец през нощта – в съответствие с препоръките на експерти, но не по външната политика и психологията на афганистанците, а по сигурност.

С разбирането, че ако атентатор-самоубиец се беше слял с тълпата по време на тържествената церемония, тогава всички американски медии щяха да гръмнат с новината за напразно загиналите сънародници, чакани у дома от семействата им, и разбира се, това щеше се превърне в имиджова катастрофа. Ето защо напускането беше идеално бързо и безкръвно – но срамно за традиционния манталитет, за който ритуалите са от голямо значение. След това настъпи катастрофа – в страната се образува вакуум на авторитет

И той бе запълнен от селски мъже, които подобно на войниците на Мао искат справедливост. Не под формата на комунистическа утопия, а като шериатски съдилища с бързи съдопроизводства и неизбежно наказание. И много по-малко корумпирана администрация, макар и сурова и архаична. И тези хора наистина заплашват не само слоя, възникнал при американците, но и целия процес на афганистанска модернизация. А монархическата легитимност, като подвид на традиционната, е несъвместима с теократичната легитимност, към която апелират талибаните. Нещо повече, за разлика от Китай, където Мао имаше местни цели, а той беше своеобразен наследник на Чжу Юанчжан, селският император, основател на династията Мин [16], талибаните смятат окупираната от тях територия като набор от вилаети, които могат да се умножават до безкрай. И това вече представлява реална опасност за Централна Азия.

Бележки:

[1]-вероятно стана дума Юрий Албертович, телевизионен коментатор на футболни и хокейни срещи, починал през 2021 г.;

[2]-Мохамед, род.1947, афганистански политик, ръководител на службите за сигурност на Демократична република Афганистан, генерален секретар на Национално демократичната партия на Афганистан и лидер на партийното крило „Парчам“, президент на Република Афганистан, свален от муджахидините и убит от талибаните през 1996 г.;

[3]-граф Владимир Николаевич, 1853-1943, председател на Съвета на министрите на Руската империя от 1911 до 1914 г.;

[4]-Павел Николаевич, 1859-1943 руски историк, публицист и политик, един от водачите на Конституционно-демократическата партия и на руската емиграция след Гражданската война;

[5]-Николай Иванович, род.1888, болшевишки революционер и политик, разстрелян през 1938, по време на сталинските репресии;

[6]-1865-1928, китайски военен и политически деец от ерата на милитаристите;

[7]-известен и като Чан Кайши, 1887-1975, китайски политик и държавник, партиен лидер, генералисимус, президент на Тайван;

[8]-Дост Мохамед Хан, основател на династия Баракзай в Кабул;

[9]-Абдур Рахман хан, 1844-1901, внук на Дост Мохамед Хан, управлявал Афганистан от 1888 г. до смъртта си;

[10]-в превод „Държавата Манджурия“, марионетна държава, създадена от Япония в китайската област Манджурия, която просъществува от 1 март 1932 до 15 август 1945 г.;

[11]-род.1952 г., съвременен камбоджански политик и държавник;

[12]-род 1953 г., син на Нородом Сианук, от 2004 г. крал на Камбоджа;

[13]-става дума за Луи IХ първият канонизиран френски крал;

[14]-има предвид пророка на исляма Мухаммад ибн Абд Аллах;

[15]- Хамид, род. 1957 г., афганистански политик, бивш президент на Афганистан от 2001 до 2014 г.;

[16]-династията управлява Китай от 1368 до 1644 година.