БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО

 

От блога на Lion1234, 21.04.2014 г. 

Как възниква идеята за баналността на злото? В какво се състои баналността? Преди процеса в Йерусалим Хана Аренд е очаквала да види в лицето на Айхман извергът, чудовището, виновно за смъртта на милиони нейни сънародници. За своя огромна изненада обаче, по време на процеса тя съзира, по собствените й думи, един ,,слаб, среден на ръст, на средна възраст’‘ индивид, чийто военен чин даже – оберщурмбанфюрер (подполковник) е нещо по средата между генерал и лейтенант. Всичките тези ,,усреднени’‘ характеристики на малокултурния бюрократ Айхман оформят у авторката представата за последния като за една банална посредственост. Дори и театрално-сценичната хрумка на властите да поставят ,,експерта по еврейските въпроси’‘ в стъклена клетка по време на процеса (асоциацията със звяра е очевидна, нищо че властите се мотивират със съображения за сигурност) не е в състояние да разсее у авторката усещането, че той е един напълно обикновен, нормален мъж.     Именно оттук започва своя философски прочит на процеса Аренд: тя стига до извода, че големите престъпления срещу човечеството не са дело на някакви зли гении, на някакви чудовища, на някакви измислени тъмни супергерои, а на такива посредствени, обикновени, нормални индивиди, изгубили собствената си воля, способността да мислят и да различават добро и зло. С оглед на последното, тази нормалност, според авторката, е много по-страшна от всички зверства, взети заедно, доколкото носителят й - новият тип престъпник - извършва престъпленията си при такива обстоятелства, в които не е състояние да разбере или да почувства, че постъпва неправилно.  И тъкмо тази нормалност на тези, бих ги нарекъл, „непрофесионални“ престъпници, неразличимостта им от всеобщата маса дава основание на авторката да определи извършеното от тях зло като „баналност“.   Тревожният въпрос, пред който се изправя Аренд е: как тези напълно нормални във всекидневието индивиди в критични ситуации изведнъж се превръщат в чудовища? Причината за тази зловеща метаморфоза тя съзира в тоталитарната система, която чрез шумната си пропаганда те въвлича в един изкривен свят, изпъстрен с псевдоценности и съмнителни идеали. В резултат ти губиш реална представа за света, за случващото се около теб. Ти си в някакво сънно състояние, в което преставаш да мислиш, преставаш да се съпротивляваш, преставаш дори да се опитваш да застанеш очи в очи с реалността. Така се превръщаш в онази абсолютно анонимна, изцяло деперсонализирана „маса“, онова „всемство’“ (Шестов), което в ръцете на поредния диктатор се превръща в оня зловещ инструмент, призван да въдвори било „светлото бъдеще“, било „хилядолетния райх’“. Без тази „маса“ нито един диктатор, нито една тоталитарна система не биха просъществували и миг - биха се сринали като пясъчни кули.    Като стана дума за нормалност, обикновеност ми хрумна една интересна аналогия, илюстрираща въпросната еволюция от нормалност в ненормалност: става дума за статийката на Расколников, посветена на обикновените и необикновените. Нека си припомним: обикновените, според героя, са материал, „треперещи твари“, докато необикновените са „господар“, личности, творящи историята и движещи човечеството напред. Обсебен от „носещите се из въздуха“ на Петербург идеи за Наполеон, изведнъж никому неизвестният Расколников решава да извърши „проба“, за да разбере дали е необикновен или обикновен („Господин ли я или тварь дрожащая...“).    По същият начин и някой си Айхман, както и подобните нему, обсебен от идеята за хилядолетния райх, решава да извърши своята „проба“, с цел да разбере дали е ,,свръхчовек’‘(необикновен) или пък е „подчовек“ (обикновен, подобно на евреите, циганите, славяните, комунистите, хомосексуалистите, недъгавите и пр.).   Всъщност хората тип „Айхман“‘  не са наясно не само с доброто и злото, както твърди Аренд,  но те не са наясно преди всичко и със самите себе си, доколкото са обикновени, пък са си въобразили и са се взели твърде на сериозно за необикновени. Тъкмо това болезнено, бих казал, разминаване, тази тяхна натрапчива, абсолютно обсебила ги идея за необикновеност, изключителност се явява основната причина за последвалите чудовищни престъпления срещу човечеството. Защото в стремежа си да се докажат на всяка цена, в стремежа си да се представят за необикновени, т.е. за такива каквито всъщност не са, „нормалните“‘ са готови да преминат през планини от трупове и през реки от кръв – впрочем, нацистката практика е живият пример за това.    Въпросното разминаване, неяснотата, в която битуват Айхман и себеподобните му, ведно с еволюцията на последната идеално се вписват в Ницшевата схема на  нихилизма. Смело можем да заявим, че всъщност нацизмът, както и тоталитарният му аналог – комунизмът, се явяват връхната точка в европейската нихилистическа перспектива. Тук е мястото да напомним, че в „Тоталитаризмът“ Хана Аренд за пръв път прави аналогия между двете тоталитарни идеологии и практики.  Нормалността, обикновеността, „баналността“ на Айхман блика и от биографичните справки за него, представени от автора, а и от свидетелските показания на самия подсъдим. Цялото му житие-битие е низ от посредственост, неудачи (той ги нарича „нещастия’“), скука и досада. Ето какво споделя Аренд: „...Впрочем, нещастията се оказват съвсем банални: доколкото той не е бил „сред най-трудолюбивите“‘ ученици или, както някой би добавил, сред най-надарените – баща му сам го е изтеглил първо от училището (професионално-техническото – бел. авт.), а по-късно и от Института по електротехника, машиностроене и строителство. Така че професията „строителен инженер“, посочена в документите му, е била просто фиктивна...“. Където и да се озове нашият герой – дали като агент по продажбите в Горноавстрийската електрическа компания, или пък във Виенския клон на компанията „Вакуум ойл“ –  навсякъде го посреща Н. В. Скуката. Известно оживление у него настъпва, когато встъпва в редовете на нацистката партия и в СС по предложение на младия юрист от Линц Ернст Калтенбрунер. Скоро обаче първоначалният ентусиазъм на „експерта по еврейските въпроси“ бива охладен от факта, че неистовият му кариеризъм и жаждата му за власт са сериозно накърнени: обстоятелството, че в края на кариерата си успява да додрапа до скромния пост началник отдел В-4 към 4-ти департамент на Главното управление за имперска безопасност с чин оберщурмбанфюрер (подполковник) красноречиво говори за това.  Цялата командно-административна природа на „винтчето“, на homo faber-а („трудещото се животно“) Айхман, лишено от каквато и да е лична инициатива, лъсва в откровението му, по повод 8-ми май 1945 г. – официалната дата на победата над Германия: „Чувствах, че ми предстои труден живот, живот на индивид, лишен от своя вожд, който няма вече да получава указания, заповеди, команди и ясни предписания, чрез които би могъл да бъде в течение за нещата – накратко, пред мен се разпростираше едно съвършено неизвестно и неясно бъдеще.“    Цялата тази картина на въпиещата посредственост дава основание на Аренд да стигне до извода, че „...най-голямото зло е злото, извършено от нищожества, злото извършено от хора без мотив, без убеждения, без извратени сърца или демонични желания, от човешки същества, които отказват да са личности.“ Именно това е есенцията на феномена, наречен от нея „баналност на злото“. От времената на Сократ и Платон, споделя авторката, мисленето се е възприемало като „мълчалив диалог на Аз-ът със себе си“. Без този „диалог“ ние губим своето „аз“ и преставаме да бъдем личности. Дилемата, пред която ни изправя Аренд е: ще съхраним ли способността си да мислим и да бъдем личности, различаващи добро и зло или ще се откажем от тази си способност, ще останем в „неяснотата“ и неразличимостта на добро и зло, за да се влеем в масата на посредствеността и да се превърнем в потенциални кандидати за повърхностното, плитко, „банално“‘ зло.   В заключение, чест прави на тази изключително смела и високоинтелигентна жена, че редом с морално-етичната и юридическата, чрез своя прочит тя произнесе и присъдата на Философията над Айхман и над нацизма, в цялост. Може би ще полюбопитствате какво гласи присъдата? Ами, ето какво гласи: който не приема различието и многообразието, диалога и съжителството между различните култури и нации, за него няма място на тази земя, където „чрез диалога сме ние“ - неговото място е там, където му е мястото - в просторното и необятно Нищо. 

КАКВО СЕ СЛУЧВА С АМЕРИКАНСКОТО ЛИДЕРСТВО?

 

Джордж Фридман, 27.10.2020

Международните конференции за хора от моята професия като цяло са нещо от близкото минало, след като бяха заменени от виртуални конференции чрез платформи като Zoom и Webex (лидери в съвременните видео комуникации, платформи за видео и аудио конферентна връзка, чат и уебинари – бел.моя). Участвах само в три през този месец и в много повече през предходните. Многократно се повдигаше един въпрос, особено на европейските конференции: Какво се случи с американското лидерство? Обикновено той беше последван от друг въпрос – а не се ли връщат САЩ към изолационизма. Изобщо не съм наясно какво означава лидерство, особено когато нямаш много последователи. По-скоро ме смущава идеята за завръщане към изолационизма.

Концепцията за „завръщане“ ме обърква, тъй като САЩ никога не са се изолирали. Вярно е, че в междувоенния период САЩ се опитаха да избегнат отново да воюват в Европа. САЩ се включиха в Първата световна война, за да блокират германската победа и след това изтеглиха войските си. САЩ гледаха на това като на войната за прекратяване на всички войни, а европейците все повече се държаха така, сякаш това беше примирие в рамките на една война. Съединените щати не искаха да бъдат въвлечени в друга европейска кървава баня, но не бяха в състояние да спрат безкрайното европейско желание да действат със сила.

И докато САЩ търсеха начини да се дистанцират от Европа, (след Първата световна война – бел.моя) те бяха ангажирани в Азия. Америка се противопостави на нахлуването на Япония в Манджурия, като предостави ограничена военна подкрепа на Китай, ангажира се с Филипините и поддържаше значителни военноморски сили на Хаваите. Икономическите мерки на САЩ нараснаха толкова интензивно, че предизвикаха атаката на Япония срещу Пърл Харбър. За европейците или това, което бих могъл да нарека европейци в Съединените щати, нежеланието на Америка да се ангажира в Европа се приемаше за изолация, а значителният й ангажимент в Азия беше без значение. Съединените щати не бяха ангажирани с Европа, защото основателно вярваха, че имат малко влияние там и че разширяването на влиянието им би било твърде рисковано. САЩ не искаха да преиграват отново Първата световна война и бяха въвлечени във войната в Европа от Хитлер, обявил ни война след Пърл Харбър. Не е ясно какво биха направили САЩ ако това не се беше случило, но желанието им да не попаднат в капана в следващата европейска кървава баня не беше нито ирационално, нито безотговорно.

След като Хитлер обяви война, Съединените щати логично поеха лидерството. Американската промишленост беше изключително важна за Великобритания и Съветския съюз. Съединените щати бяха принудени да водят тихоокеанската война срещу Япония и европейската война срещу Хитлер, но това не беше по техен избор. Те станаха лидери на двата театъра (на войната – бел.моя) заради силата, която имаха. Лидерството беше резултат от дисбаланс на силите.

След Втората световна война за Вашингтон беше ясно, че без американското присъствие в Европа, Съветският съюз щеше да доминира над континента и по този начин да заплаши контрола на САЩ над Атлантика. Така че САЩ останаха в Европа, изпращайки войски, организирайки европейската икономика, възстановяването на Германия и т.н. Най-важното беше, че американските сили и заплахата от ядрени оръжия създадоха разумно, макар и не съвсем спокойно разбирателство между САЩ и Европа. САЩ наложиха стратегията на единство на не съвсем единната Западна Европа. Това обаче беше ръководство на силният над слабите.

През цялото това време САЩ бяха въвлечени в Тихия океан, водейки две големи войни в Корея и Виетнам, при които загинаха близо 100 000 американци. Това беше уникален период от историята на САЩ, в който бяха ангажирани с противопоставянето на коалиция от комунистически държави. Това се разглеждаше от съюзниците като нещо нормално. Създаването на антикомунистическата коалиция от САЩ донесе значителна икономическа тежест и военен риск за страната. Единственото предимство в случая беше отбранително – предотвратяване на господството в Европа и Азия на съперничещи сили (СССР и Китай – бел.моя). Иначе ползата беше малка.

Разпадът на Съветския съюз и еволюцията на Китай след смъртта на Мао Дзедун промениха драстично глобалната реалност. Европейците подписаха договора от Маастрихт, който не засягаше особено САЩ. Сега Европа беше свободна да поеме по своя път. По същия начин Азия (особено Япония) процъфтяваше, а с препроектирането на Китай стана излишно масово присъствие на щатите там.

Американското присъствие в двата края на Евразия не беше родено от някаква реална икономическа полза. То беше предизвикано от американския интерес да поддържа Атлантическия и Тихия океан като буфер срещу евразийските заплахи за Съединените щати. През 90-те години тези заплахи изчезнаха и поради това се изискваше нова стратегия, но тя се появи бавно. Вашингтон не изостави Европа; нямаше значими врагове, на които да се противопостави, европейската икономика се разрастваше и нуждата от американско лидерство отслабваше. Старите навици обаче умират трудно. Институции като НАТО продължиха с далеч отслабени военни способности, изправена пред значително отслабени заплахи. Европа призна това и коригира своята отбранителна политика, така че да може да се съсредоточи върху икономическите и социални въпроси. В много отношения американското присъствие стана анахронично. През последното десетилетие САЩ се съсредоточиха върху малката, но все пак вероятната руска заплаха за Европа, разполагайки американски войски в Полша и Румъния. Но тъй като Европейският съюз има брутен вътрешен продукт, приблизително равен на този на САЩ и няма значителна военна заплаха, интересът на САЩ към Европа и европейската нужда от САЩ намаляваха.

 САЩ са сила, разположена на два океана. По време на Втората световна война и двата океана имаха значение. По време на Студената война значението им в стратегията за сигурност се променяше от време на време. Сега доминиращият интерес на Съединените щати е ограничаването на китайската морска мощ. Те разполагат със система от съюзи, която се занимава точно с това. Япония, Южна Корея, Тайван, Сингапур и Австралия са формално или имплицитно свързани. Индонезия, Виетнам и Индия не са официално ангажирани, но имат интереси, успоредни на тези на САЩ спрямо Китай. Това създава линия на сдържане от Алеутските острови до пролива Малака и Индийския океан. Както по време на Студената война, американската стратегия е стратегия на сдържане, основана на съюзи, изградени около огромна американска мощ. Те са предназначени да направят китайските офанзивни действия твърде рисковани за Пекин, като същевременно сдържат Китай, товарейки го с високи финансови разходи, но при нисък военен риск за САЩ.

И така, отговорът на първия въпрос – „Какво се случи с американското лидерство“? – това е, че историята продължава напред и Европа трябва да се справя сама. С каквито и рискове да се сблъска Европа, тя трябва да ги преодолее със собствени сили и ръководство, а където е необходимо, САЩ могат да я подпомогнат. Интересите днес изискват САЩ да се съсредоточат върху Тихия океан, точно както го правиха преди Втората световна война. И там американското лидерство е очевидно.

С други думи, американското лидерство се реализира там, където САЩ имат значителни интереси. Европа не се нуждае от американското лидерство в икономиката или отбраната. САЩ имат интереси към Азия. Заплахата от руско нашествие в Европа е малка, но САЩ поеха разумни ангажименти към европейските страни от първа линия.

САЩ не са изолационисти, нито възнамеряват да бъдат, нито пък ще им бъде позволено да арбитрират европейските пререкания (в Европейския съюз – бел.моя). Европейците преживяха период на масово американско икономическо и военно участие в Европа. Този период свърши. Структурите на съюза не могат да стоят на едно място, защото историята продължава да се движи напред. Същото се отнася и за САЩ.

ПОСТСЪВЕТСКА СОЦИОЛОГИЯ. УРОЦИТЕ НА ТАКСИМЕТЪРДЖИЯТА

 

Удивително проста и точна философия – „овце“ и „хищници“ и нине, и присно, и во веки веков

От блога на Иля Константинов, 25.10.2020

Зная, че сред естетите в мрежата „разговорът с таксиметров шофьор“ се счита за презрян жанр.

И въпреки това съм готов да издържа ...

И така, случи ми се да говоря с много умен таксиметров шофьор, който беше дошъл от Киргизстан, за да спечели пари.

Попитах го какво мисли за киргизката революция, която в този момент беше в разгара си.

- Празна работа – махна с ръка таксиметровият шофьор – Хищниците си уреждат отношенията.

Този неочакван обрат на думите му ме заинтересува и аз започнах да разпитвам непринудения си събеседник за това как е устроен животът в Киргизстан. А той говореше руски изненадващо добре.

От неговите думи се очерта следната картина: население в страната е разделено на две неравностойни групи: „овце“ и „хищници“.

„Овцете“ се хранят от труда си, както могат (и обикновено не много добре), а „хищниците“ ловят овцете от стадото и ги използват по различни начини. Не всички наведнъж, разбира се, но в разумен мащаб, както подобава на ревностните санитари на гората.

„Хищниците“ са организирани в групи според кланово-ведомствения принцип. Има много групи, но най-силните са тези на номенклатурата и ченгетата. Членовете на номенклатурната група избират по-дебелите „овце“,  а ченгетата - по-постните, но го компенсират с по-големия брой. А останалите вземат това, което остане.

- Казват, – вметнах аз – че се бият помежду си северните и южните кланове?,“, сложих трите си копейки.

- Да, бият се – съгласи се таксиметровият шофьор – Само че и едните и другите са хищници и за обикновената овца не остава нищо.

- А вие вероятно сте от „овцете“, щом сте дошли?" –попитах безцеремонно.

- Бях ченге – призна таксиметровият шофьор  карах шефа. Веднъж той арестува един човек (за дребно нарушение) и започна да иска голям откуп от семейството. А тези нямат пари – една крава ги хранеше. Накара ги да продадат кравата и взе парите. След този случай напуснах ченгетата.

- Съвестта ли те замъчи?

-Тези, които не са родени хищници, не могат да ядат сурово месо – отбеляза философски събеседникът ми.

- И след това се преместихте в Москва?

- Да. Тук е по-добре, овцете почти никога не ги колят – отбеляза дипломатично той.

- Колят ги - разочаровах го.

- Но не като при нас. Тук можеш да си изкараш прехраната с честен труд и дори да спестяваш.

- Ние казваме – опънах се аз – „С честен труд не можеш да построиш дворец!“

Таксиметровият шофьор сви рамене:

- Няма истина на земята, тя е само на небето. Трябва да живееш праведно, да се молиш, и да се подготвяш за срещата.

- С кого?

- С Аллах!

Често се сещах за този разговор.

Невероятно проста и точна философия: „овце“ и „хищници“, и нине, и присно и во веки веков.

Както при животните, така и при хората. Банална, но истинска.

Ако не си хищник, те стрижат, а може и да те заколят.

Вероятно можете да отвърнете, ако краката ви са силни, а рогата – здрави.

Ако се отървете, те ще заколят съседа ви. Ако съседът ви се отърве, ще заколят вас. А иначе и двамата ще бъдете стригани.

Оказва се, че целият социален прогрес се свежда до процента на закланите: малко повече или малко по-малко.

Е, дълбочината на стригане на вълната (както я наричат ​​овцевъдите) е различна: до голо или да ви оставят малко.

А справедливостта, хуманизмът, солидарността, хуманността и т.н. и т.н. са опиум за хората.

И единствената надежда са копитата и рогата.

Така ли е? Или не е?

А може би напредъкът е неизбежен, хуманизирането е е неизбежно и рано или късно вълкът с радост ще похапва тревичка до невинното агне? И двамата ще станат активисти на Движението за правата на животните?

Или може би има избрани и отхвърлени народи и държави?

За някои, поради някакви неразбираеми причини историята е осигурила напредък, други са лишени от тази благодат, и тревопасни и хищници са принудени да вървят по извечния маршрут на африканската савана –  антилопите за трева, хищниците за антилопи. И така от хилядолетие в хилядолетие.

И нима нашата Русия е сред отхвърлените?

Ето въпрос без отговор, за който ние сме слепци.

А нашите лидери приличат на слепи водачи на слепите.

Слепотата обаче не винаги е отрицателна.

Къртицата, например, е почти сляпа: очите й са само 0,5 мм., но какво обоняние има ... Предвижда генералната линия предварително и копае в строго съответствие с нея.

Ето защо остава вечно млада, почти недоразвита.

Нещо, но нашето историческо обоняние е развито.

Ние знаем как да слушаме, да подушваме, да се преструваме и да се правим, че им вярваме, когато ги питаме за едно, а те ни будалкат, говорейки ни за съвсем друго.

Така си и живеем.