Евгений Ихлов, 03.10.2016
Източник: https://ikhlov-e-v.livejournal.com/3857.html
 |
Евгений
Ихлов (1959-2019)
|
Правозащитник, публицист и експерт на движението „За човешки права“ (до 2016 г. ръководи
експертно-аналитичната служба). От 1990 г. е участник в движението „Демократична
Русия“. Активен противник на войната в Чечения.
Вместо
послеслов:
Подходящо
четиво за настоящи управници и за стотиците желаещи (според моите впечатления
от кампанията „Местни избори-2019“) да управляват. Макар че се съмнявам в това,
че четат друго, освен собствените си мисли….
След като прочетох за поредните Хорациеви клетви
„да доубием влечугото“ в комбинация с дискусии за „имперската матрица“, смeтнах,
че съм длъжен да отговоря накратко, като изложа някои от своите историософските
хипотези ... Прости ми за суровия тон ...
Малко въведение. За съжаление, отървавайки се
от вулгарния „съветски“ „исторически материализъм“, ние със замах прескочихме
„блатото на буржоазния обективен идеализъм“ и със замах цопнахме в локвата на
субективния идеализъм… Трезво казано – не е толкова опасно разбира се – все пак
е локва, не е тресавище, но е нелепо ... Искам да кажа, че забравих за
съществуването на закони, които обективно действат в историята, за общите стадии
на трансформацията, които ясно се различават на ниво на, както би могло да се
каже, "мегатрендовете" ... С една дума, мечтая да върна „историческата
кибернетика“. На фона на слуховете за империя и пасионаризъм [1],
дори марксистките теории с комичната им „база” и „настройка”, опровергаването
на които отнема десетилетия интелектуални усилия, изглеждат по-цялостно и
убедително…
И така. Първо трябва да отбележа, че в Русия
няма отделна „имперска матрица“. Русия е локална субцивилизация, „дъщеря“ на
европейската и византийската цивилизации (това е историческа „телегония“ [2]).
В средновековието, ако локалната цивилизация се самоорганизира като единно
политическо тяло, тя винаги е империя - „континентална” или „трансгресивна”.
Или - конгломерат от останките на империя, който все още запазва обща базова
идентичност ...
При модернизацията (де-средновековизацията)
такава цивилизация-империя, или един от нейните обособили се социокултурни
центрове или се разпада на национални държави или се превръща във федерация с
политически единна нация. Колкото и забавно да ви звучи и Ерефия (иронично от абревиатурата на Руската
Федерация – бел. моя), но и СССР са планирани като такава форма на държава.
Следователно няма никаква „имперска матрица“, а
има „локално-цивилизационна“ матрица, която в предбуржоазната (донационална)
ера винаги представлява съсловна и деспотична империя. Разпадането на „имперската“
матрица на този етап от цивилизацията води само до връщането на обществото на
етапа на феодална разпокъсаност. Но в процеса на буржоазно-демократичното
развитие, „империализмът“ със своя ценностен универсализъм спомага за
формирането на обща гражданска (суперетническа и светска) идентичност.
Друго нещо е, че това няма нищо общо с
напредъка на хуманизма. Гражданската нация на Американската федерация
санкционира геноцида на индианците, робството в плантациите и бруталната расова
сегрегация, а в латиноамериканските колонии (по-късни републики) и Канада, в
сравнение с тези ужаси царува образцов космополитизъм и толерантност. И
най-лошото в европейските колонии е апогеят на либералния прогрес в
метрополиите.
Казвам това, защото е необходимо да се унищожи „матрицата“
на съсловността и деспотизма ... Именно те носят социалния негатив, който днес
либералите наричат „империализъм“. Но тъй като либералните реформатори
(по-точно привърженици на либералните реформи) не отричат просветения
авторитаризъм като необходима историческа фаза от управление на държавата и
искрено се асоциират с аристокрацията, за тях „империализмът“ е лоша,
антилиберална, реакционна тирания и лошо съсловие, състоящо се от „опричници“ и
„чекисти“ [3].
Затова пък за техните противници е скъпата за
сърцето им система на „пазарен сталинизъм“, най-доброто от което се концентрира
в концепцията за „империя“.
Следователно най-важната дискусия на
поколенията относно ползите или разрушителността на де-феодализацията на Русия
протича под формата на теоретично празния дебат за и против империята. Всичко е
просто: руският народ се провали и при третия опит да стане основата на
гражданска нация (как успяха американските WASP [4]) и след време получихме
набор от етнонационални и субнационални държави ... Няма нужда да се разрушава,
защото тече процес на саморазрушаване... Това е като с къщичките на трите
прасенца: „сламената“ беше съборена през 1917 г., „дървена” през 1991 г., а
сега големият лош вълк изпробва да събори третата – „каменната”, която май е
изградена от „добре нарисувани червени тухли“ върху гипсокартон, [5]?
Второ. Трябва да осъзнаем, че путинизмът, както
и двамата му деспотични предшественици – царизмът и съветската власт, взаимно
се отричат („отрицание на отрицанието“), и то в значителна степен автоматично
по време на латентната де-феодализация на обществото. Вече няколко пъти се
спрях на темата за спонтанната реформация – като фазов едноактов преход на
обществото (локалната цивилизация или нейния „полюс“ или „сегмент“) от едно към
следващото ниво. Руската цивилизация е един такт зад западната. Затова, когато
Европа преминаваше от феодализъм към модерността, тогава Русия преминаваше от
източния към западния феодализъм ...
Преходът към европейското средновековие (включително
култа към рицаря герой) току-що беше завършил под формата на съветска власт:
псевдорелигиозна месианска империя (квази-халифат), строга номенклатурна „съсловност,
антибуржоазност и антиеснафщина (радикален антибюргеризъм
[6]), наддържавност
на партията-църква от католически тип, невиждана до тогава в Русия с нейните
неизбежни спътници – тоталитарна „религиозност“ и най-суровият „антиеретизъм“
... А всички източни характеристики са от покълването на западния феодализъм
чрез първичния, византийския слой на наложената цивилизация ... Няма да се
задълбавам още веднъж в темата защо византийски форми на социални практики не
принадлежат на „ордата“ и „монголите“. Ще отбележа само, че в основата на
религиозната политика на Ордата – почти до последната й фаза – беше широко
разпространената религиозна толерантност, а социалната база беше свободния член
на общността, който имаше право на стоманени оръжия, а не само на дебела тояга,
лък и нож, като гордия британски йомен [7]...
Задачите на обществото (цивилизацията) за
достигане на органично необходимите му нови форми се поставят обективно чрез „тектоничнии
промени“. Западната феодализация на Русия, която започна при майката Екатерина,
изискваше „католизация“. Руската църква не само не беше способна на подобна
реформация, но като цяло стремително беше маргинализирана в духовна сфера. През
по-миналия век преливането на руския интелектуален елит в католицизма се
считаше за неизбежен процес. Включително до инициативата за създаване на Религиозно-
философско дружество през 1880 г., когато започва втората латентна католицизация
на православието (първата е от възпитаници на Могилянската академия през 17 век
[8]).
Работата е в това, че църковната реформация протича
по същия начин – ако католическата
църква е повлияна от протестантството, тогава източните църкви трябва първо да
бъдат „католицизирани“ и едва след това да „веберизират“. Формата на
"католизация" на Русия е КПСС. Формата на „католизация" на
исляма е ИДИЛ (ДАЕШ).
Сега Русия е в разгара на „веберизация“ (съдържанието на понятието съм изяснил в публикацията
„За икономическите успехи на Южна Корея“ от 27 октомври – бел.моя) и един
от признаците за това е превръщането на партията на власт от всемогъща
идеологическа корпорация в привилегирован клуб по интереси. ПЖиВ [9] изобщо не е
„общество на свидетелите на Путин“ (по
аналогия със сектата „Свидетели на Йехова“ – бел.моя), а е по-скоро
демократичната опозиция наподобяваща на малки харизматични евангелски
деноминации ...
Да си припомним същността на известната „Руска
идея“ на Владимир Сергеевич Соловьов – тя е в сливането на Руската църква с
католицизма! Гениалният философ е прозрял самата същност на идващите културни процеси.
Но тогава православието не е могло да се превърне в наднационална духовна сила
и щафетата на спасението на архаичния руски цивилизационен модел от разпад
преминава към болшевиките-ленинисти.
Вторият етап на руската реформация е обективно
даден от дълбоки процеси както на дъщерната руска, така и в майчината
европейски цивилизации. Ако искате, представете си, че имперското и феодалното
са разделени с помощта на космически „циркулярен трион" ... Ето защо Москва,
доскоро успешно решаващата въпросите с Приднестровието, Чечения, Абхазия и Южна
Осетия (Цхинвали), се провали унизително в Новорусия и Сирия.
И тук започва най-интересното – ролята на
прославената руска демократична интелигенция. Ако де-феодализацията върви сама
по себе си, точно както в случая с ортодоксалните-марксисти, според които
унищожаването на феодализма е свързано с растежа на стоково-паричните отношения,
а унищожаването на либералния капитализъм – поради монополизацията и милитаризацията на
икономиката, тогава може би е по-просто да направим, както го описва
Достоевски: пийте чай и да се суетим и бездействаме за несвършването на
световната история?
Това е като разрушаването на селската общини.
Имаше два варианта за избягване на обезлюдяването и архаизацията на селото –
колективни земеделски стопанства или земеделски кооперации, тъй като извън
черноземния регион не може да има латифундистко земеделие. Но самото
унищожаване протичаше все по-бързо и изискваше бързи и енергични мерки от всяко
правителство ...
За унищожаването на съветската власт по
естествен начин бяха достатъчни развитието на търговските отношения на черния
пазар и административния квазипазар, както и изтласкването на формално
доминиращата съветска идеология във всичките й криптовалутни националистически
идеологии на републиките. Тогава преходът от феодализъм към буржоазизъм щеше да
протече по-гладко, забавяйки някои от фашизоидните, авторитарно-пазарни модели.
А по-нататък от самите структури на КПСС щеше да зависи това дали да станат
жертва на хипотетичната антикомунистическа национална революция или да се преформатират
в Национална (фашистка) партия.
Но „сахаровската“ демократична интелигенция улови
и пое контрола върху революционния процес. За това тя получи приказните,
безпрецедентни в руската история 13 години непрекъснат либерализъм. Като „ваймарските“
германци.
Либералите не правят революции (в дълбокия
смисъл на това понятие, т.е. като процес на промяна на системата или
цивилизационен етап в рамките на фазова реформация), но те насочват нейния ход
и поставят матрицата за нов етап на развитие на обществото. Затова е по-добре
да не обещаваме нова революция, а да обещаем да насочим своята енергия към
постигане на хуманистични и демократични цели.
Следващите революционни ситуации периодично ще
обхващат самото руско общество. В тези условия от либералите не се изисква да
вършат нещо особено трудно – те просто трябва да бъдат себе си, т.е класа която
произвежда смисъл. И да не наричат фискалните политики либерални, да не
популяризират демофобски доктрини и, ако е възможно, да неутрализират
разпространението на погроми и демагогски идеи, така че бъдещата протестна
вълна да бъде демократична, а не нацистка ...
Смятам, че не е необходимо напълно да се
отчайвате, правейки списък на периоди на периодичен крах на реформите (тоест
вече не на реформацията, а на съзнателната поетапна политика на социалното
инженерство). Просто трябва да си представите, че роботът-манипулатор, вземайки
този космически циркулярен трион, ще започне да прави възвратно-постъпателни движения
и да реже миналото от настоящето. И следващата такт ще го доближи още повече до
окончателната де-феодализация на Русия.
Изборната активност през 2011 г. даде плод под
формата на протести, които политически създадоха „новата средна класа“.
Част от тази „нова средна класа“ формира на
изборите през 2016 г. „групата на отхвърлящите“– няколкостотин хиляди
интелектуалци, свързани с общата идеята за пълното освобождаване от путинизма,
независимо зад колко „многопартийни“ политическа коалиция се е прикрил.
Най-вероятно сърцевината на новата революционна
партия ще възникне именно на базата на „групата на отхвърлящите“, точно както отделенията
на „Мемориала“ станаха точки, около които кристализира демократичната политика
през 1988 г.
Наистина не разбирам от къде идват този плач и стонове
за безкрайните провали на опитите за руска модернизация.
В Русия имаше един, макар и много мащабен
провал на реформите – това са скандалните провали на втората половина от
петербургския период.
Първата половина - от Петър до Павел - се оказа
забележителна и не само даде началото на Северноевразийска империя, която беше
напълно адекватна на предизвикателствата на времето (Османската империя беше Южноевразийската
империя), но и угаси робските ексцеси на крепостничество.
Провалът беше в невъзможността на истаблишмънтът
да премине от декоративна към автентична европеизация. И тази конкуренция с
историята вървеше успешно напред – манифестът от 17 октомври за гарантиране на нерушимостта
на „основни свободи“ [10] и Булигинската
[11] (съвещателна)
версия на Думата трябваше да се случат няколко години по-рано. 5
години бяха пропуснати и за провеждане на аграрната реформа, начертана още от
Столипин.
Липсата на хипотетичен
„бухарински“
преход от НЕП към социалдемокрация не може да се счита за провал на реформите.
Точно както не може да се приеме за провал на модернизацията, невъзможността на
Иван III да премине към просветлен абсолютизъм в духа на Ришельо ... Но и Карл
IX не можеше да следва политиката на „краля-слънце“, както и Хенри IV не
можеше… А неговите съвременници (на
Бухарин – бел.моя) в Холандия се модернизираха с пълна сила.
И Горбачов проведе своята част от реформите,
т.е. почти перфектно завърши етапа на феодалност с абсолютизъм. Ще спомена, че прозорливата
Валерия Илинична (1950-2014, съветски и руски
политик, дисидент, публицист, основателка на дяснолибералната партия „Демократичен съюз“ – бел.моя) непрекъснато
обръщаше внимание на този базов момент неговата политика. Човек е длъжен да
разбере, че смисълът на неговата политика не беше в „новото мислене“,
демократизацията и обновяването на Съюза, а в замяната на идеократичната
партократична система с лична президентска конституционна власт т, изтласкване
на съветската идеология и замяната й с безсистемни реформаторски бръщолевения,
интеграция в съвременния западен свят, обуржоазяване и асиметрична
федерализация на империята. А пък Елцин не успя да създаде Руски Съединени Щати.
Между другото, в САЩ преди администрациите на Франклин
Рузвелт-Хари Труман също има няколко провала на реформи – при Грант, при Теодор
Рузвелт (чичото), при Уилсън ...
Дайте да се разберем. Ако Волтер смяташе за
главна задача на европейското просвещение премахването на католическия
клерикализъм, процес, който завърши едва преди 111 години със секуларизацията
на Франция и „масонизацията” (от масон –
бел.моя) на Италия и Латинска Америка, то основната задача на руските
реформатори беше ликвидирането на квазикатолическата псевдоцърква КПСС. Дори
елциновата забрана (на КПСС – бел.моя)
и седемте години държавен антикомунизъм (включително до премиера Евгений Примаков)
не можаха да премахнат неформалните номенклатурни структури, запазващи се като
някакъв криптоорден в безсилната среда на аматьорските политически импровизации
на реформаторите ... И само Путин намери изход, превръщайки този напълно безвластен,
аморфен и раболепен политически памук в ПЖиВ. Останалата работа беше свършена от
простото биологично стареене.
Путинизмът е в процес на самоликвидация, защото
осуети прилагането на програмата на Горбачов,
даже в един от нейните най-прости аспекти – реинтеграцията на бившия СССР, но вече не като
„вертикална“, а като „хоризонтална“ империя, нещо като „Pax Russia“ (аналогия с Pax Americana, от лат. „Американски
свят“, термин за определен период на икономическа и обществено-политическа
стабилност на западния свят след Втората световна война – бел.моя), който
стана поредната жертва на курския „Бук
М1“ (аналогия със ЗРК на руската 53-а бригада
ПВО, който сваля самолет на малоазийските авиолинии МН17 над територията на
Украйна – бел.моя) .
Следователно, както през 1988-89 г., основните задачи
на интелектуалците-демократи е не да правят планове за революции или партийни
програми, а да предлагат обмислени и отговорни решения за бъдеща политика ...
И, разбира се, да бойкотират всякакви инициативи за квазиреформи ...
Бележки:
[1] – или пасионарност (от латински: passio –
страст) е масова готовност за саможертва от страна на представителите на
определена народност в името на добруването и успехите на своя народ. Терминът
е въведен от руския учен Лев Гумильов (1912 – 1992). Това качество по своята
същност се определя като антиинстинкт. Според Гумильов пасионарността е решаващ
фактор при формирането и възходящото развитие на етносите и нациите.
[2] – (от гр. "теле" –
"далече", "гонос" – раждане) наименование на хипотетичното
въздействие на гените на предишни сексуални партньори на една жена върху
поколението ѝ от следващите ѝ партньори.
[3] – 1.От „опричнина“
територия от Русия, пряко управлявана от цар Иван Грозни в борбата му с едрото
дворянство и „опричници“, царските чиновници, които управляват на тази
територия от негово име и 2.Служителите на ЧК („чрезвичайна комисия“),
структура за борба с контрареволюцията и саботажите, създадена след
Октомврийската революция в Русия.
[4] – от White Anglo-Saxon Protestant (бели
англосаксонски протестанти), популярно клише през ХХ век в САЩ за означаване на
привилегирован произход.
[5] –
ирония по приказка „Трите прасенца“(на български – в детската книжка „Приказки от Англия и
Шотландия“, прев. Емилия Николова)
[6] – от немското Bürger, буквално гражданини
[7]
– военно
звание за охранител на британският монарх, охраната е създадена през 1485 г. от крал
Хенри VII, охранителите са наричани и бийфитъри (буквално човек, който яде
телешко), защото в древността са получавали месо вместо заплата, в момента
пазят Tower of London.
[8] –
Киевско-Могилянската
академия е историческа образователна институция в Киев, под това име съществува
от 1632 до 1817 година, основател на Академията беше митрополит Петър Могила.
[9]
– абревиатурата
означава „Партия жуликов (мошениците) и воров“, популярен израз за партията на
Путин „Единна Русия“.
[10]
–законодателен
акт на Върховната власт на Руската империя, обнародван на 17 (30) октомври 1905
г., разработен е от С. Ю. Витте по
поръчение на император Николай II във връзка с продължаващите „вълнения“ в
империята.
[11]
–проект
за реформи
в руската
Дума, подготвен от министъра на вътрешните работи Александър
Булигин.
