НЕКА НОСИМ ЙОЩЕ…

„На Шипка всички вие преподавате урок по история на цяла България. В последните десетилетия немалко бе сторено, за да бъде изтрита и пренаписана тази история в услуга на политически шарлатани от ново време. …. И както Вазов казва с вашето присъствие на този легендарен връх, вие „строшавате на клеветата зъбът”…..

От словото на Р. Радев по случай 141-та годишнина от боевете на Шипка.

Др. Радев, в стихотворението си Вазов възпява само и единствено подвига на българските опълченци, който „строшава зъбът” на чуждите клеветници на българите.  И нищо повече, цитирам:

„Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди

……

защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.”

Др. Радев,  в този смисъл не е зле да изясните кои са НОВИТЕ ШАРЛАТАНИ в  България и НОВИТЕ ОПЛЮВАТЕЛИ на българите.

Нашенски ли са или чуждоземни?

Ако Вие нямате време, може да го стори и др. Димитър СТОЯНОВ. Като лично мнение….

Вертикалът на разпределението или разпределение по вертикала...

До какво доведе отмяната на правото на частна собственост върху недвижимите имот в градовете

(Огонëк, 20.08.2018 г., по www.kommersant.ru)

Преди 100 години болшевиките отмениха правото на частна собственост върху недвижимите имоти в градовете и под предлог за задоволяване на потребностите на всички нуждаещи се, въведоха тотален контрол над ежедневието на хората, а самият жилищен фонд бе даден за управление на НКВД¹. Квартирата се превърна едновременно в мечта и в средство за репресия. А съществуването на хората се определяше от вертикала на разпределението, пронизал всички сфери на живота (от хранителната дажба до мястото в гробищата). Действаше прост принцип: не само желаното, но и жизнено необходимото не може да се купи, а може да се получи единствено от властта, която бе монополизирала правото да определя на кого, какво  и колко да даде. Истината е, че „разпределителната икономика” процъфтяваше в Русия и преди болшевиките.

 Съветска Русия още не съществуваше, когато нейният бъдещ вожд се замисли за значението на въпроса с квартирите. Според Владимир Илич „пролетарската държава трябва принудително да засели в квартирите на богатите крайно нуждаещите се семейства на работниците…. Нашият работнически отряд се състои примерно от 15 души:двама матроси, двама войници,, след това един интелигент и 8 души от трудещите се бедняци, непременно не по-малко от 5 жени, прислужници, черноработници и т.н. Отрядът пристига в квартирата на богатия, оглежда я и намира 5 стаи за две жени  и двама мъже: „Вие,граждани, ще се постесните през тази зима в две стаи, а две от стаите ще приготвите за настаняване на две семейства от  мазето…..  ”( „Удержат ли большевики власть?”, написано в конце сентября — 1 (14) октября 1917 г., Напечатано в октябре 1917 г. в журнале „Просвещение” № 1—2). Така според вожда на революцията се утвърждава авторитета на властта – „социално близките” народни слоеве получават премия от по-добри жилищни условия, а „социално чуждите” разбират, кой е стопанина. И всички слушат.

Апогеят в изпълнение на идеите на Ленин е приетият преди 100 г. декрет на ВЦИК² „За отмяна на частната собственост върху недвижимите градски имоти”.

Между другото в Русия  няма нищо по мимолетно от частната собственост.

Малко известен е фактът, че още по времето на Екатерина ІІ на дворяните е било забранено да извършват сделки по продажба или залагане на именията си, без разрешение на централната власт. Едва в епохата на Великите реформи от 1861 г.³ фабрикантите стават собственици  на жилищата на собствените си заводи, а селяните получават индивидуална собственост върху къщите си. Честно казано, Русия винаги е гравитирала към „разпределителната”, а не към „пазарната” икономика.  

С няколко декрета Съветите връщат в лоното на държавата целия жилищен фонд и правят всичко възможно, за да се запомни „ръката”, която разпределя. Вече не само покупко-продажбата, но и „дишането” се извършва с разрешение на „централните ведомства”. Както се казва: „нищо лично!”

Вождът на революцията дефинира що е това „богато” жилище – това е жилище, в което броя на стаите е равен или по-голям от броя на хората, които живеят в него.  Тази простичка формула се запазва почти до разпада на СССР. „Хрушчовките”⁴ например се раздават така – на семейство от двама души гарсониера, от трима – едностаен и т.н.

През 1919 г. Наркоматът⁴ на здравеопазването изчислил, че на един възрастен човек, за пълното му възстановяване след нощен сън, са необходими 30 куб.метра въздух, които се осигуряват от 8,25 кв.м. жилищна площ. Апропо такава площ дълго време се смята за „лукс”. В средата на 20-те годи на ХХ век повечето от съветските граждани се задоволяват с по 6,3 кв.м. на човек.

Съществена роля в „комуналното стопанство” се пада на НКВД. Болшевиките добре разбират, че който владее жилищата, той управлява и обитателите им. Владеейки цялата жилищна площ в градовете, НКВД получава пълен контрол над хората, които живеят в тях. От покрив над главата, жилището се превръща в мощно оръжие за управление на населението, поради възможността да ти бъде отнето всеки момент.

През 20-те години НКВД издава „Правила за вътрешния ред в къщите и апартаментите”, с които въвежда института на „квартирните комисари – отговорни другари, пред които всички живеещи за длъжни да представят точни и верни сведения за своето положение и трудови доходи, а също така и за всички промени в това отношение.”

Хоризонталният контрол „всеки за всички”, едновременно с практиката за доноси, идеално виреещи сред живеещите в комуналки, се засилва през 30-те години. Има и известна съпротива. Поради голямото количество жалби на населението през 20-те години,  в Ленинград са създадени нарочни „жилищни отделения” към народния съд. В Тбилиси (по това време основно арменски) живеещите в комуналки се опитват да запазят отделни входове за живеещите в комуналки като гаранция за някакво „лично пространство”.

Благоприятно влияние върху  болшевишката жилищна политика оказва НЕП-а⁵. Например през 1924 г. 72% от новопостроените жилища са частни, но за съжаление НЕП бързо е закрита.

След въвеждането на институцията за регистрация през 1932 г. апартаментът получава свещен статут на „котва” в съветското общество: нямаш заветното жилище ставаш никой. Законът предвижда наказания – лишаване от апартамент за „нарушаване на трудовата дисциплина”, и награди – особено отличилите се в труда, например стахановците⁶, имат право на частни жилища. Завръщат се и „квартирните комисари”, със същите функции, но под ново име – „отговорни наематели", които трябва  да подават сигнали „нагоре” за ситуацията зад затворените врати на апартаментите.

Оказа се обаче, че самият съветски, болшевишки елит не може да живее според „високите стандарти на социалистическото общество. Ето защо в „апартаментите за специалисти”, проектирани още по времето на Сталин, се предвижда всеки да разполага с кухня, баня, пералня, килер, шкаф за сушене, стая за слуги и два входа. Тези оазиси на комфорт също се родееха с „комуналките”, защото бяха раздавани от държаната, а техните привилегировани обитатели се страхуваха от „бдителни съседи” и нощни чукания на входната вратата не по-малко от средния съветски гражданин.

Хрушчов, освободи населението от масови репресии и инициира масовото типово строителство на панелни апартаменти, като замени принципа на „разпределителната икономика” с друг, по-прост: „работи за държавата, за да се сдобиеш с апартамент”. Този принцип е все още любим на доста руснаци.

Оказа се, че възхваляваната справедливост на съветската система е сведена до абсолютно прозрачни правила на играта: бъдете приятелски настроени към държавата и ще участвате в играта. А това как да „вървиш нагоре” и как можеш да „изпаднеш” от системата, беше пределно ясно.

До 1986 г. средният съветски човек е разполагаше с 15 кв.м. жилищна площ. Михаил Сергеевич обеща да я увеличи на 22 кв.м. в началото на новото хилядолетие като част от програмата „Жилище-2000”.

Днес, според различни статистики, на човек в Русия се падат между 23 и 25 кв.м. Така че ние все пак постигнахме съветския идеал, и днес 78,8 милиона души в Русия са собственици на жилища.

Само че „разпределителната икономика” в Русия е все още жива. Който може – купува, който не иска - отива на служба при царя и си чака реда.

Ето защо не са странни отговорите на руснаците на социологическия въпрос: „Кой трябва да Ви осигури жилище – държавата или Вие самия?” Голяма част от анкетираните се затрудняват да отговорят на въпроса, а останалата част е разделена на два, почти еднакви лагера.

Това е индикатор за дълбоко вкоренената в Русия идея за „държавната дажба”⁷.

БЕЛЕЖКИ:

¹-Народный комисариат внутренных дел (по днешната терминология Министерство на вътрешните работи);

²-Всеросси́йский Центральный Исполнительный Комитет, висш законодателен, изпълнителен и контролиращ орган на болшевишката власт от 1917 до 1937 г.;

³-имат се предвид реформите на Столипин по време на император Александър ІІ – Освободител;

⁴-по днешната терминология Министерство на здравеопазването;

⁵-нова икономическа политика. Въведена е през 1921 г. Тя възражда частично частното предприемачество и пазарните отношения (особено в селското стопанство и услугите) и има за цел да възстанови страната, която се намира в дълбока икономическа криза, в резултат от Първата световна и Гражданската война  и следреволюционния полуфеодален военен комунизъм. В страната са привлечени чужди капитали под формата на концесии,  извършена е паричната реформа (1922-1924 г.), а рублата стана конвертируема и др. Много от членовете на ръководството на болшевишката партия смятат, че НЕП е временно решение, а капиталистическите ѝ черти –предателство на комунистическите принципи. Политиката бива изоставена от Йосиф Сталин,  който въвежда първия петгодишен план;

⁶-работническо движение по името на Алексей Стаханов, миньор, който добива известност през 1935 г. с рекордното преизпълнение на производствените норми;

⁷-материалът е преведен със съкращения.

ДВЕ ХИЛЯДИ ДУМИ....

СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!

БЪЛГАРСКА  ТЕЛЕГРАФНА АГЕНЦИЯ

СПРАВОЧНА РЕДАКЦИЯ

ПО-ВАЖНИ СЪОБЩЕНИЯ ОТ ЧУЖБИНА,

обед, 3 юли 1968 г.

ДВЕ ХИЛЯДИ ДУМИ

ОТПРАВЕНИ КЪМ РАБОТНИЦИТЕ, ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ, СЛУЖЕЩИТЕ, НАУЧНИТЕ РАБОТНИЦИ, РАБОТНИЦИТЕ НА ИЗКУСТВОТО, КЪМ ВСИЧКИ

27 юни 1968 г.

Четири пражки вестника -        „Литературни листи”, „Прага”,        „Земеделске новини” и „Млада фронта” - поместиха едновременно отворено писмо „Две хиляди думи”, отправено към работниците, земеделците, служителите, дейците на науката и всички останали. Писмото е написано от Лудвиг Вапулик.(в. „Сов. Култура”, 23.7.68 г.)

Най-напред войната застраши нашия живот. След това дойдоха други лоши времена и събития, които застрашиха неговото духовно здраве и характер. Болшинството от народа посрещна с надежда програмата на социализма. Неговото ръководство обаче попадна        в ръцете    на недобри     хора. Нямаше да бъде голяма беда, че те нямаха достатъчно държавнически опит, конкретни познания, философско образование, ако поне имаха обикновена мъдрост и почтеност, ако умееха да изслушват мнението на другите и да допускаха да бъдат постепенно сменявани с по-способни хора.

Комунистическата       партия,   която след     войната се ползваше с голямо доверие сред народа, постепенно заменяше това доверие срещу        постове и       учреждения, докато завзе    всички и нищо друго не        й      остана.   Това трябваше да се каже открито, това знаят и онези комунисти между нас, чието разочарование от резултатите е така голямо, както и разочарованието на останалите. Погрешната политика на ръководството превърна партията от политическа партия и идеен съюз в организация на властта, която получи голяма притегателна сила за властолюбивите егоисти, за пресметливите страхливци и за хората с лоша съвест. Техният прилив оказа влияние върху характера       и възпитанието на    партията, която     не беше вътрешно така устроена,        че    в нея, без да бъдат дискредитирани, да получат влияние порядъчните хора, които постепенно биха я изменили    така, че постоянно      да бъде в крак със съвременния свят. Много комунисти се бореха против този упадък, обаче не можаха да предотвратят нищо от това, което стана.

Положението в Комунистическата партия бе обречено и причина за също такова положение и в държавата. Нейното сливане с държавата направи тя да изгуби изгодата да се разграничава от изпълнителната власт. Нямаше кой да критикува дейността на държавата и стопанските организации. Парламентът отвикна да разисква, правителството - да управлява и ръководителите - да ръководят. Изборите нямаха значение, законите загубиха тежест. Не можехме да вярваме в своите представители в който и да е комитет, а когато можехме, нищо не можеше да се иска от тях, тъй като те не бяха в състояние да постигнат нищо. Още по-лошо беше обаче, че ние почти не можехме да  си вярваме един        на    друг.

Личната и     колективна чест деградира, честността не водеше доникъде. А за някаква преценка на хората според способностите да не говорим. Поради това повечето от хората загубиха интерес към обикновената работа и мислеха само за себе си и за пари. Към лошото състояние на нещата трябва да добавим и това, че и парите днес са ненадеждни. Развалиха се отношенията между хората, изчезна радостта от труда. Накратко казано, за народа настъпиха времена, които застрашават неговото духовно здраве и характер.

За днешното положение отговаряме всички, повече обаче комунистите. Но главната отговорност носят онези, които бяха част или оръдие на неконтролираната власт. Това беше власт на упорита група, простираща се посредством партийния апарат от Прага до всяка околия и община. Този апарат решаваше кой какво може да прави и да не прави. Той ръководеше кооперативите и кооператорите, заводите на работниците и народните съвети на гражданите. Никоя организация не принадлежеше в действителност на своите членове, дори и комунистическата. Главната вина и най- голямата измама на тези управници бе, че те представяха своето своеволие за воля на работниците. Ако се вярва на тази измама, би трябвало днес да хвърляме върху работниците вината за упадъка на нашето стопанство, за престъпленията срещу невинни хора, за въвеждането на цензура, която забрани да се пише за всичко това. Работниците биха били виновни за погрешните капиталовложения, за загубите в търговията, за недостига на жилища. Никой разумен човек, разбира се, няма да припише на работниците такава вина. Всички знаем, особено добре знае това всеки работник, че работниците фактически не решаваха нищо. Друг избираше работническите функционери. Докато много работници си мислеха, че управляват, от тяхно име управляваше определен слой функционери от партийния и държавния апарат. Те фактически заеха мястото на свалените класи и сами се превърнаха в нови господари. Справедливо е обаче да кажем, че някои от тях отдавна разбраха тази игра на историята. Тези        комунисти днес     познаваме по това, че те поправят несправедливостта, връщат на партийната членска маса и на гражданите правото да взимат решения, ограничават правата и броя       на административния апарат.       Те са с    нас, против назадничавите възгледи сред партийната членска маса. Но голяма част от функционерите се противопоставят на промените и досега още имат влияние! Те все още държат в ръцете си средствата  на властта,     особено в околиите и общините, където могат да ги използват тайно и безапелативно.

От началото на тази година ние се намираме във възродителния процес на демократизация. Той започна в Комунистическата партия. Трябва да кажем това и то е известно и на онези некомунисти между нас, които оттам вече не очакваха нищо добро. Трябва обаче да добавим, че този процес не можеше да започне другаде. Та нали само комунистите можеха в тези 20 години да живеят някакъв политически живот. Само комунистическата критика съществуваше там, където се вършеше нещо, само опозицията в Комунистическата партия разполагаше с преимуществото, че беше в контакт с противника. Така че инициативата и усилията на демократичните комунисти са само погашение на дълга на цялата партия към некомунистите, които държеше в неравноправно положение. Следователно на Комунистическата партия не дължим никаква благодарност, трябва може би само да й се признае, че честно се стреми да използва последната възможност да запази своята и народната чест. Процесът на възраждане не носи нищо особено ново. Той носи идеи и предложения, много от които са по-стари от грешките на нашия социализъм, а други възникнаха под повърхността на видимите действия и отдавна трябваше да бъдат направени, но те бяха потискани. Нека не си правим илюзии, че тези идеи побеждават сега със силата на правдата. Тяхната победа дойде по-скоро поради слабостта на старото ръководство, очевидно уморено от двадесетгодишното управляване, в което и никой не му пречеше. Напълно трябваше да узреят всички дефектни елементи, скрити още в основата и в идеологията на тази система. Поради това   ние не бива    да надценяваме значението на        критиката       от    страна на писателите и студентите. Източник  на        обществените изменения    е икономиката. Правилната дума има своето значение само ако е казана в условия, които са вече правилно подготвени. Правилно подготвени условия - под това у нас за съжаление трябва да се разбира нашата цялостна беднотия и пълното разпадане на старата система за управление, когато тихо и мирно, за наша сметка, се компрометираха политици от определен тип.    Следователно        правдата не   побеждава,     тя просто остава, когато всичко останало отиде по дяволите, т.е. няма основание за национално тържествуване, има само основание за нови надежди.

Ние се обръщаме към вас в този момент на надежда, която е все още застрашена. Изминаха няколко месеца, докато мнозина от нас повярваха, че могат да проговорят, обаче мнозина не вярват и сега. Но вече проговорихме и дотолкова се открихме, че не ни остава нищо друго, освен да доведем докрай намерението си да направим по-човешки този режим. В противен случай отплатата на старите сили ще бъде жестока. Ние се обръщаме главно към онези, които досега главно изчакваха. Времето, което настъпва, ще бъде решаващо за много години.

Времето, което настъпва е лято, и ваканции, и отпуски, през което по стар навик ще ни се иска да зарежем всичко. Нека бъдем сигурни обаче, че нашите мили противници няма да си позволят лятна почивка:        те ще мобилизират всички свои съмишленици и още отсега ще могат да си осигурят спокойна коледа! Ето защо трябва внимателно да следим какво става, да се стараем да разбираме и съответно да отговаряме. Нека се откажем от практиката някой по-висш да даде на нещата единственото тълкувание и единственото заключение. Всеки ще трябва да направи свои изводи на своя отговорност . До общи, сходни изводи може да се стигне само чрез дискусия, за която е необходима свобода на словото, единственото наше демократично завоевание през тази година.

Следващите дни обаче трябва да проявим собствена инициатива и собствени решения.

Преди всичко ще се противопоставяме на възгледите, ако се появят такива, че е възможно някакво демократично възраждане без комунистите или евентуално против тях. Това би било не само несправедливо, но и неразумно. Комунистите имат изградени организации, в тях трябва да се подкрепи прогресивното крило. Те имат опитни функционери, имат все още в ръцете си решаващите лостове и бутони. Пред обществеността стои и тяхната програма за действие, която е и програма за  бързо изправяне      на    най-големите неравноправия. Никой друг няма подобна конкретна програма. Трябва да се иска от всяка околия и то всяка община да излязат пред обществеността със свои местни програми за действие. След това       ще стане дума за твърде     обикновени и отдавна очаквани действия. ЧКП се подготвя за конгрес, който ще избере нов Централен комитет. Да настояваме той да бъде по-добър от днешния. Ако днес Комунистическата партия казва, че за в бъдеще ще продължава да изпълнява своята ръководна роля с доверието на гражданите, а не с насилие, нека вярваме на това дотолкова, доколкото можем да вярваме на хората, които    сега тя изпраща    като делегати на околийските и областните конференции.

Напоследък хората     се разтревожиха,  че процесът на демократизация спря. Това чувство е отчасти проява на умора от бурното развитие на нещата, отчасти отговаря на фактите. Мина сезонът на изненадващите разобличения, на оставките във висшите сфери и на опияняващите речи с небивала словесна смелост. Борбата на силите обаче само донякъде остава скрита: сега се води борба за съдържанието и буквата на закона, борба за обсега на практическите мероприятия. Освен това на силните хора, министри, прокурори, председатели и секретари трябва да дадем време за работа, че да могат или да оправдаят действието или да се провалят. Освен това от централните политически органи днес не може да се очаква друго.

Стойността на бъдещата демокрация зависи от това какво ще стане с предприятията и в предприятията. Въпреки всички дискусии, в последна сметка ние сме в ръцете на икономистите. Добрите икономисти трябва да се търсят и да се издигат. Известно е, че в сравнение с развитие страни всички сме лошо платени,    а някои съвсем лошо. Можем      да искаме повече пари, които могат да се напечатат и с това да се обезценят. Да,        искаме, но по-скоро      ръководители и председатели, които  да ни кажат какво и за колко ще    се произвежда, на кого и за колко ще се продава, колко ще се печели от това и      колко       от печалбата ще се вложи      за модернизация на производството и колко може да се раздели между хората. Под външно скучните заглавия на вестниците се вижда извънредно тежката борба за демократизация или за кокала. В тази борба работниците като стопани на предприятията могат да се намесят, като решат кого ще изберат в ръководствата на предприятията или в заводските съвети. Като служители те могат да извлекат най-много за себе си като изберат за свои представители в профсъюзните органи свои естествени водачи - способни честни хора, без оглед на партийна принадлежност.

Ако в момента не може да се очаква от сегашните централни политически органи повече, трябва да се постигне повече в околиите и общините. Ние настояваме да си отидат хората, които са злоупотребявали с властта, които са нанесли щети на общественото имущество и са действали нечестно или жестоко. Трябва да се намерят начини как да ги принудим да си отидат. Например: публична критика, резолюции, демонстрации, демонстративни трудови бригади,        събиране        на пода-ръци за пенсионирането им, стачки, бойкот. Трябва да се отхвърлят обаче незаконните, непристойните и грубите методи, тъй като те ще бъдат използвани за оказване на влияние върху Александър Дубчек. Нашият отпор срещу писането на груби писма трябва да бъде всеобщ. Всяко писмо, което получат да бъде написано така, както сами биха си го написали. Да съживим дейността на Националния фронт. Да искаме публични заседания на националните комитети. Да създадем собствени граждански комитети и комисии, които да разглеждат въпроси, които никой не иска да решава. Това е просто: събират се няколко души, избират си председател, водят редовен протокол, публикуват своите изводи    и настояват да бъде решен въпросът и не позволяват да бъдат заплашвани. Нека превърнем околийския и местния печат, който се изроди в официален глашатай, в трибуна за всички положителни политически сили, нека поискаме да се създадат редакционни съвети от представители на Националния фронт или пък да основем други вестници. Да създадем комитети за защита на свободата на словото. Да организираме при своите събрания собствена служба на реда. Ако чуем странни новини, да ги проверим. Да направим делегации до компетентните места, да публикуваме техните отговори дори по вратите. Да подкрепяме органите на сигурността, когато те преследват действителни престъпни деяния. Нашият стремеж не е   да  предизвикваме безвластие и състояние на всеобща неувереност. Да избягваме махленските        кавги,      да не се опиваме, когато говорим за политика. Да разкриваме доносчиците.

Оживеното лятно движение в цялата република ще предизвика интерес към уреждането на държавно-правните отношения между чехи и словаци. Ние смятаме федерализацията за начин на решаване на националния въпрос, което е само едно от важните мероприятия за демократизация. Това мероприятие само по себе си едва ли ще донесе по-добър живот на словаците. За това, че ще бъде отделен за чешките земи и отделен за Словакия, не се решава въпросът за режима. Властта на партийно-държавната бюрокрация може да продължи в Словакия дори по-дълго, тъй като тя си е "извоювала по-голяма свобода ".

Голямо безпокойство възниква напоследък от възможността в нашето развитие да се намесят външни сили. Лице срещу лице с всички превъзхождащи ни сили можем само да настояваме ан своето и да не предизвикваме. На своето правителство можем да дадем да разбере, че докато върши това, ние ще стоим до него, ако трябва и с оръжие, а нашите съюзници можем да уверим, че ще опазваме съюзническите, приятелските и търговските договори. Нашите раздразнени упреци и неаргументирани подозрения само ще усложнят положението на нашето правителство, без да спечелим от това. Равноправни отношения можем да осигурим само като подобрим своето вътрешно положение и да доведем процеса на възраждане толкова далеч, че да можем един ден да си изберем чрез избори държавници, които ще имат достатъчна доблест, чест и политически разум, че да създадат такива отношения и да ги запазят. Това е проблем на всички правителства на всички по-малки държави в света.

Тази пролет ние получихме отново, както след войната, голяма възможност. Отново можем да вземем в собствените си ръце нашето общо дело, което засега се нарича социализъм и да му дадем облик, който най-добре да отговаря на някогашната наша добра репутация и на изключително доброто мнение, което имахме за себе си. Тази пролет току-що свърши и вече няма да се върне. През зимата ще разберем до къде сме стигнали.

С това завършва нашият манифест към работниците, земеделците, служещите, работниците от изкуството, научните работници, техниците и към всички. Той беше написан по инициатива на научните работници. Това не е пълен списък на съгласилите се, само подписи на представители на различни групи граждани, които можахме да намерим в момента.