"ИДЕИТЕ НА ЕДИН ПРОФЕСОР....."

Пред Епицентър.бг, проф. Генчо Начев директор на „Света Екатерина (01.12.2015 г.http://www.cross.bg) заявява, цитирам: "Приемането на Националната здравна карта ще сложи ред в системата, а болните ще усетят промяната, когато всички загърбим търгашеството и по-често си припомняме в какво сме се клели ……Не искам никого да убеждавам в нищо. Но трябва да погледнем какво става в нормалните страни. Няма държава в света, в която да можеш да откриеш болница навсякъде, къде ти искаш и по вид и специалности, каквито си решиш. Създаването на болници и използването на публичния ресурс е много строго регламентирано и само там, където има нужда се откриват нови лечебни заведения, които имат право да работят с публични средства."

Г-н професоре, Вие сте достоен  продължител на делото на Семашко! Жалко е, че не сте били забелязан по времето на Живков, или като моя милост сте били твърде млад, иначе щяхте да бъдете достоен заместник на един друг семашковец в Министерството на народното здраве и социалните грижи – Ангел Тодоров, който ликвидира частната практика и отвори корупционните практики в България. До 1989 г. – в натура, днес в пари!

А тъй като следя дейността Ви отдавна, ще припомня и друга Ваша "велика" идея. На нея попаднах  в един от безплатните вестници с формат А4 от 02.06.2009 г. Цитирам:

"Сигурно е било жега. Ако не метеорологична, то поне предизборна...

Факсимиле от многотиражката

Току да го хвърля и се загледах на страница 4. Почти цялата е заета от огромно заглавие “КАМЕРА В ЛИНЕЙКАТА СПАСЯВА ОТ ИНФАРКТ”. От материала, който е по-малък по обем от заглавието и снимката на професор Генчо Начев разбирам, че “... специални видеосистеми ще свързват спешните еки­пи в линейките със сърдеч­ни медици от столичната болница "Света Екатери­на". Модерните уреди тръг­ват на помощ още от днес (02.06. – бел. моя), като първоначално с тях ще се оборудват 10 линей­ки. Камерите ще докладват на дежурните кардиолози в болницата за пулса, сатурацията и електрокардиограмата на пациента, а те ще вземат спешни решения, ако има риск от сърдечен удар. Така точната диагно­за ще може да се постави още в дома на болния или по път за лечебницата и ще се пести ценно време...”. Целта на професора е повече от благородна. И ако се вярва информацията на вестника за италиа­нския регион Пулия (от където е заимствана идеята – бел. моя) ще намалим смъртно­стта от инфаркти от 38 на 8%. Малко се съмнявам в намалението, но приемам, че в кардиологията съм лаик и по тази причина...

Година и половина по-късно, когато чета вестника нямам представа колко линейки са оборудвани в София, както и с колко е снижен броят на сърдечните инфаркти в София.  Пък и едва ли е важно да зная такива подробности. Зная обаче, че през 2009-2010 г. в една национална телевизия спореха за липса на дефибрилатори в част от линейките на Софийския Център за спешна медицина. Те пък май се ползват при сърдечни аритмии, но има ли ги при инфарктите или ги няма, кой да каже на неспециалист като мен...

Както и да е. Важното е, че през 2009 г. г-н професорът се е самореакламирал, макар и в безплатна многотиражка, за която пенсионерите чакат на Орлов мост от ранни зори.

Чета вестника и си мисля за инфарктите в другите области на България. Как ли ще ги преборят като си нямат болница "Света Екатерина" и професор от ранга на Начев? Сигурно няма да успеят? Жалко!"

КАКВО СТАНА С ТАЗИ ВИ ИДЕЯТА, Г-Н ПРОФЕСОРЕ??

ШЕСТ И КУСУР ГОДИНИ ПО-КЪСНО!

Господин професоре, споделете мислите си с премиера Борисов, който напоследък ви е легнал на сърцето.

Последната ви идея досежно публичните и частни болници е много приложима за малките магазини покрай МОЛ-ве и супермаркети за хранителни стоки.

Да бъдат немедлено закрити!

Какво се мотат в краката на големите!

Разни нещица....

На днешния ден (27.11.) е подписан Ньойския договор! Той унищожава българската войска! До подписването на договора това е бил Ден на бойната прослава (победата на Българската армия в боевете при Сливница в Сръбско-българската война от 1885 година).
Днес без война, продажниците от българския парламент - ГЕРБ, РБ, ПФ, ДПС и тюфлеците на Бареков сложиха кръст на българската авиация.
А АБВ-ейци, во главе с храбрия шивач, пардон летец Михов, избягаха от Камарата, за да не гласуват и да ядосат Светиня Му.
Бог да прости ВВС, а в скоро време и Българската армия!

***
В otbrana.com Спиридон се чуди, цитирам: "През тази седмица Народното събрание обсъди, гласува и прие два много важни документа за отбраната и Въоръжените ни сили. Първият е Програмата за развитие на отбранителните способности на Въоръжените сили до 2020 г. и вторият – ратифицирането на споразумението за ремонта на двигателите на шест изтребителя МиГ- 29. Всичко това се случи без присъствието на представители на висшето военно командване, т.е. на тези, за които се приемат документите и които трябва да ги изпълняват. За сметка на това от политическото ръководство на МО в зала и извън нея имаше поне осем представители. Ако ръководството на парламента уважаваше българските генерали и адмирали, би могло да покани поне като гости началникът на отбраната и неговите заместници, както и командира на ВВС. За да не се налага да следят дебата, който ги засяга изключително много, по Интернет. Още повече, че предложението на Атанас Мерджанов заседанието да се предава пряко по БНР и БНТ не бе подкрепено от мнозинството. Добре е да се върнем назад в парламентарната история, за да видим, че в сградата на Народното събрание са влизали началници на Генералния щаб и командири на Видове въоръжени сили. Дори е давана възможност да говорят от трибуната. През тази седмица обаче това не се случи. Дори и като присъствие."
Не се чуди, Спиридоне!
В БА отдавна няма генерали!!
И приносът на Николай Цонев и Аньо Ньойски за това е съществен!!
Да запалим по една свещ за войската. Пък има и повод!!
*** 
Предложение за обръщения по време на петъчния парламентарен контрол:
"Господин ПРЕДСЕДАТЕЛСТВАЩ (председател на НС е само плевенското недоразумение),
Уважаеми, четирима-петима народни представители, дето имате въпроси и все още стоите в залата,
Неуважаеми останали народни представители (180-200 чиляка), дето си тръгнахте..."
Докога ще продължава този парламентарен цирк, колеги?
***
Научихме се да летим като птиците, да плуваме в океани и морета като рибите. Остава ни да се научим да живеем на земята като хора!
***
 - Моше, вярваш ли, че българите ще победят корупцията?
- Вярвам Сами, как да не вярвам! Само ме вълнува един въпрос: когато нямаше корупция, в съда вземаха за услуга по 200-300 долара, а откакто Кунева-Пръмова взе безпощадно да я бори - по 3000. Колко ли ще вземат когато я победят?

 "Земя като една човешка длан.." Пък колко идиоти в нея. Особено в София!

Спомени за едно загубено време - с. Виден

Тези, които ще прочетат след време следващите редове, вероятно ще се учудят на преклонението към баби, дядовци, роднини и съседи, в което моето поколение беше възпитавано. Може би няма да ме разберат и когато разказвам за любимите си учители от началното, прогимназиалното и гимназиално образование. За които и до днес си спомням с признателност и умиление.

Нашите баби и дядовци, родители и ние самите живяхме разделени между отломките на т.нар буржоазно минало, чиито патриархалност и морал вече безвъзвратно си отиваха и различното от него социалистическо настояще. Днес, за съжаление историята се повтаря. Разграничителната линия минава между комунизма и демокрацията. Това ме амбицира да разкажа за живяното между 1951-1973 година.

След уволнението на татко, семейството ми се прибира в родното му село Виден. От 15 януари 1951 г. летецът-пилот започва работа като счетоводител в местното ТКЗС (трудово кооперативно земеделско стопанство – бел. моя) Виден се намира на 3 км. от днешния град, а в детството ми село - Павел баня. Пътят между двете тогавашни села се пресича от река Турийска, близо до  която дядо ми имаше градина. 

Днес от Виден е останала само една махала, разположена южно от къщата на дядо ми към училището.  Причината е, че заради вдигане на преливника на тогавашния язовир „Г. Димитров”, днес „Копринка”, е решено част от селото да бъде изселено (Постановление № 110  на Министерския  от 1960 г.). В него попада и бащината ми къща. Парадоксът е, че тя оцелява и съществува и до днес. През късната есен на 1991 г. заведох татко да я види. Не зная какво го е вълнувало, когато се е върнал години назад. По пътя да София не сме разговаряли по темата. На следващата година татко си отиде от този свят. За последен път бях във Виден през 2007 г.

Споменът за къщата и двора на родителите на татко са много ярки. Вероятно поради фактът, че след като се преместихме в Сливен (1955 г.) почти всяко лято гостувах на баба и дядо. Къщата беше разположена на 100-150 м. южно от центъра на селото, на един ъгъл в който се събираха четири селски улици. От към пътя беше оградена с висока, колкото човешки ръст ограда. И къщата и оградата бяха от кирпич (неизпечени тухли – бел. моя). Дворът беше разделен на две част – жилищна и стопанска. Жилищната, освен новата къща, строена някъде около 1930 г. имаше и стара пристройка към нея. Тя представляваше една голяма стая с вградени долапи. Тук живееха баба и дядо. Разбира се за нас децата най- интересни бяха долапите. Много обичахме да ровим из тях. Макар и никога да не открихме „съкровища”.

В жилищната част, срещу къщата имаше сайвант с пещ, която никога не се ползваше. Интересни работи  имаше в подпокривното пространство на сайванта. Веднъж открих там една съвсем запазена пушка. Вероятно е била донесена от дядо, участник в двете Балкански и Първата световна война. Баща ми бързо ме лиши от удоволствието да имам истинско оръжие, като строши дървената й част. За съдбата на цевта и другите метални части нямам спомен.

 

Семейството на баща ми пред  новата къща, вероятно около 1930 г. Баба Ана (втори ред вдясно с пендари на врата), дядо Кольо (седналият  с бялата риза). В ляво от него е татко. Другото семейство не го познавам. Когато снимката ми попадна, баща ми вече не беше жив, за да го попитам. На следващата снимка - дядо като войник (седналия вляво)

Покрай пътеките в двора имаше пояс от чемшир. Баба го поддържаше винаги добре подрязан. Земята в тази част на двора не се използваше за селскостопански нужди. Баба ми сееше цветя, в ъгъла към улицата имаше дрян, а до чешмата в центъра – бряст. Заварих го при едно от посещенията ми на село през 90-те години. По-късно новия собственик на къщата, също виденчанин го отряза.

Новата къща беше едноетажна. В средата й имаше широк коридор с прозорец към улицата, която водеше към центъра на селото. Интересна вещ в него беше масивна квадратна маса, на която имаше щемпел на Вермахта. От едната страна на коридора бяха две стаи – в едната, към двора живеехме ние, а другата, към улицата така си остана недостроена. Там баба съхраняваше през есента ябълки, къснозрейни круши, дюли и чепки грозде. Третата стая, в противоположната част на коридора, беше почти колкото останалите две. Прозорецът й гледаше към двора (на снимката по-горе е покрит с платнище – бел.моя). В нея беше спалният комплект на родителите ми (легло, две нощни шкафчета и гардероб) и един бял кухненски бюфет. Интересната вещ, която открих в бюфета беше пистолет „Валтер”. За съжаление и това ми откритие изчезна много бързо. Вероятно баща ми беше взел мерки да не се докосвам в бъдеще  до него. Спалният комплект, бюфетът и „германската маса” оцеляха до смъртта на татко през 1992 г. После сестра ми Антоанета ги затри, макар и да бяха интересни антики от онова време. И след реставрация можеха да се ползват и днес.

Добре си спомням и устройството на стопанската част на двора. От жилищната ги разделяше телена ограда. До къщата беше залепен покрит със стряха вход за влизане откъм улицата в двора. Беше с две врати, една  голяма двукрила – за влизане на каруцата и добитъка и друга малка – за хората. Стрехата беше толкова голяма, че даваше възможност под нея да се извършват селскостопански дейности. Там пърлеха и разфасоваха прасето преди Нова година. От другата страна на входа беше залепена плевнята. Първият етаж от кирпич се състоеше от една голяма стая за съхраняване на продукти, зимнина, вино и ракия. Над него беше мястото за сеното, изцяло от дърво. Под плевнята дядо ми гледаше няколко овце. Тук стоеше и ръчната веялка (горе) и диканята  (долу)

 

Оборът за конете и биволицата, мястото за гледане на прасето и хамбарът бяха в отделни постройки.

Дядо ми е бил среден селянин.  Явно е обичал селския труд и дома си. Домът му, без да е богато подреден беше спретнат и добре поддържан. Убеден съм че заслуга за това имаше и баба Ана.

Спомените ми за първите години на село са смътни. Чудя се дали са мои или са неща, които са останали в съзнанието ми благодарение на разказите на баба, дядо и майка. Селото не беше електрифицирано. В късите зимни нощи си светехме с газена лампа. Като че ли и в момента виждам татко наведен над счетоводните книги на ТКЗС. Пишеше с автоматична писалка. Изхвърлена по-късно от практиката, за да претърпи ренесанс през 80-те години на ХХ век. Газената лампа ми рисува картината за последните дни на болния ми брат Васил. Васко, кръстен на бащата на майка ми е роден през 1951 г. в Павел баня. Заболява от пневмония. Като че ли виждам как майка го носеше из стаята, за да не плаче и нещо му говореше. Смъртта го отнесе преди да навърши една година. Липсата на електричество не позволяваше да ползваме красивия радиоапарат ВЕФ, който татко беше донесъл от обучението си в СССР. Тази антика се затри благодарение на моя милост в медицинския пункт на 12 мсп в Елхово. От това време се спомням и за един брой на вестник „Работническо дело”. На първата му страница беше публикувана огромна траурна снимка със саркофага на Сталин. Едва ли споменът е от март 1953 г. Най-вероятно съм намерил вестника като по-голям, при гостуването ми през летните ваканции във Виден.

През 1952 г. се роди сестра ми Анета. Тогава не се питах защо не я бяха кръстили на името на баба Ана. Днес това може да бъде обяснено с модата от онова време. Или с прикритата или скрита вражда между българските снахи и свекърви. Тя не беше подминала и майка ми. Мисля че и днес шефства из българската земя. Докога – не зная. Доста по-късно разбрах, че баба Ана не е долюбвала майка ми. Модата за промяната на имената на баби и дядовци засегна и малката ми сестра, родена в Сливен през 1956 г. Вместо хубавото име Дона, на баба ми по майчина линия, бе записана Антоанета.

Баба и дядо ни обичаха много, както и ние тях (на снимката съм седнал в дядо, а сестра ми - в баба). Баба беше по-строга, а дядо – много милозлив. Ние със сестра ми Ани бяхме послушни. Играехме си в двора или на улицата със съседските деца. Тогавашните селски, а по-късно и градски улици бяха безопасни за децата. От която и гледна точка да се погледне.

Много обичах да се возя с дядо в каруцата. По-късно, когато поотраснах ми даваше поводите, за да управлявам конете. От онова време са ми спомените за жътвата със сърпове и паламарки. Сърпът е ръчно земеделско сечиво с къса дървена дръжка и извито острие наподобяващо формата на буквата „С“, а паламарката – дървена ръкавица за последните три пръста на лявата ръка, която се използва при жътва със сърп. Интересно беше и по време на вършитба. Беше ми много хубаво когато дядо ме вземеше при себе на диканята.  Тя представлява е прост уред, който се тегли от животни по хармана – специално подготвеното място за вършеене на ечемика или пшеницата. Изработва се от надлъжни дъски и напречно поставени скрепващи греди. Предната й част е извита нагоре и заоблена като шейна, за да се плъзга върху сламата за вършеене. Отдолу в шахматен ред са закрепени остри кремъци, които очукват зърното и нарязват сламата.

В двора на ТКЗС гледах как силажират храна за преживните животни. В предварително изкопани ями хвърляха свежи царевични стъбла, които се валираха отгоре с верижен трактор. Единствен в селото. Най-накрая силажната яма се засипваше с пръст.

И по онова време, животът на село не беше само труд. Имаше самодеен драматичен състав, в който майка и татко участваха. Представленията се изнасяха в малката театрална зала на училището. През лятото на селския площад се устройваха летни кинопрожекции. Електроагрегат осигуряваше електрозахранването. Помня и манифестациите на селския площад, арките, портретите и лозунгите по тях.  Манифестираха учениците и възрастните. Нямаше начин обаче и ние със сестра ми да не сме в строя

По онова време млекокомбинати и хлебозаводи нямаше. Млякото се заквасваше в къщи. В един продълговат дървен цилиндър баба избиваше масло от биволското мляко.

Олиото не беше рафинирано, готвеше се с т.нар шарлан. Баба месеше хляб един път седмично. Днес „нощви” – дървени съдове за замесване и втасване на тестото и „месали” – кърпи, с които се завива тестото, за да втаса са архаични думи.

Печаха хляба във фурната на улицата, водеща към центъра на селото. За мен беше голямо удоволствие когато от току що опечения хляб си отчупвах крайче. Вкусът и уханието му бяха прекрасни.

Много интересно се пътуваше на гости до родния град на майка ми Сливен. Дядо ни натоварваше на каруцата и през река Тунджа ни откарваше на ж.п. спирката в Горно Сахране. Защо не на спирката на  Павел баня не зная, а и не съм питал. Влаковата композиция се теглеше от парни локомотиви. Вагоните бях с дървени седалки и без купета. По някой локални линии ги експлоатираха до 1970 г. Пътували сме с тях със съпругата ми от Харманли до Нова Загора. По онова време вагоните почти винаги бяха претъпкани с правостоящи пътници. Кавгите, за да си намериш място за сядане бяха нещо обичайно. Пътуването не беше особено приятно.

Обичах да гостувам на баба и дядо през лятната ваканция – сам или със сестра ми Анета. В началото си играехме със съседските деца, докато комшиите не започнаха да се изселват. Кой в Казанлък, сой в Павел баня. Много обичах да си играя със сина на татков братовчед - Христо. А като поотраснахме 1960-1961 г., започнахме да правим и магарии – да пушим цигари. Баба имаше навика да ме души, та по този повод съм издъвкал доста джоджен. Гълчеше ме, но не докладваше на майка и татко.

В последните години от живота си баба Ана боледуваше от някаква форма на хронична левкоза. Помня, че на два пъти беше в Сливен, за да я лекуват в болница. През лятото на 1962 г. (31.07) се спомина. За село заминахме с майка и татко.

Опелото беше в селската църква „Св. Анастасий”, чиито останки стърчат и до днес. 

За първи път видях татко да плаче. Вечерта в къщи дойде попа, някаква рода на баба. Събрахме се в пристройката, където живееха баба и дядо. По едно време попа, вероятно подпийнал се разпя, като говореше на дядо, че покойната ми баба много обичала да пее. Дядо нищо не отговори, само очите му се насълзиха. Осем месеца  по-късно, на 31.03.1963 г той  последва баба. Все си мисля, че беше от мъка. Не помня да беше боледувал. Тръгнахме за село. Оказа се, че чичо ми е побързал да го погреба в Стара Загора, където го бяха оперирали по повод рак на стомаха. Защо беше постъпил така – не зная, а и никога не се опитах да узная!

ИМА ЛИ ВРЪЗКА МЕЖДУ......*

Има ли връзка между последното заседание на Консултативния съвет за национална сигурност от 10.11.2015 г., мълчанието на лидерите на всички парламентарни партии по приетите на съвета препоръки към правителството и проекта за Закон за бюджета 2016 г.?

Преди да се опитам да отговоря на въпроса се налага да се върна малко назад. Преди години учех слушателите и студентите във Военна академия, че ВЪЗНИКВАНЕТО на кризите от невоенен характер – земетресения, терористични актове и др. може да се разглежда като ЗАГУБА на човечеството в природната, технологичната или геополитическата ЛОТАРИЯ. Намаляването на щетите от тях и ликвидирането на последствията Е И ЩЕ БЪДЕ само и единствено въпрос на национална ПОЛИТИКА!! Ако разгледаме само терористичните актове, ще видим че съществуват достатъчно основания за тези ми твърдения! Добре известно е, че терористичните актове, вкл. и последните събития в Париж са явления от т.нар. „отворен тип”, при които е невъзможно да се предвидят времето, мястото, честотата на случване, мощността на използваните средства за поразяване и т.н. както в регионален, така и в глобален план.

Да се върнем на осемте препоръки на КСНС към правителството, които аз наричам ОСЕМТЕ ЕДНОСТРАННИ ЛОЗУНГА.

ЕДНОСТРАННИ са, защото са насочени само към предотвратяване на неща, които трудно могат да се прогнозират и нито дума ЗА ТОВА, какво да се прави при СЛУЧВАНЕТО им. И как трябва да реагират съответните системи при СЛУЧВАНЕТО.

А ЛОЗУНГИ по няколко причини:

–               Препоръки с №№  1, 6, 7, и 8 са от типа на някогашното „дайте, да дадем” или от по-модерното днес „бля-бля-бля”. Целесъобразно е да се закачат на видно място по улиците на столицата, като нагледна илюстрация за компетентността на президент и политици;

–               Препоръка № 4 е от типа „видяла жабата, че подковават вола”, а № 5 от типа „хармонизираща”. Както ни учи близката история и най-мощните държави не могат да защитят комуникационните и информационните си системи от хакерски атаки. Пък и какво ли има да се защитава в българския ПСЕВДОполитически живот! А непрекъснатото хармонизиране с НАТО от 2004 г., и с ЕС от 2007 г. насам, май не е донесло кой знае каква национална полза;

–               Неадекватна е препоръка № 3 за приемане на Закон за противодействие на тероризма. Имаме нужда от Закон за защита при кризи от невоенен характер, който да обедини нескопосания Закон за защита при бедствия и отменения Закон за управление при кризи. Ама кой да каже това на президента – дамите, калинки или „грамотните му военни съветници”. Даже и Сталинка не му се притече на помощ, пък тя май беше комисар по извънредните ситуации.

От цялата дунанма в КСНС, единствено внимание заслужава препоръка № 2, цитирам: „Съветът по сигурността при Министерския съвет да приеме план за действие в ситуация на мащабна бежанска и миграционна вълна, на която и да било външна граница на България, който да бъде осигурен финансово и технически. Основен приоритет е ефективната защита на държавната граница.”

САМО ЧЕ ТЯ НЕ Е НАМЕРИЛА ОТРАЖЕНИЕ В ПРОЕКТА ЗА БЮДЖЕТ 2016.

КОЙТО НЕ Е НИТО АНТИМИГРАЦИОНЕН, НИТО АНТИТЕРОРИСТИЧЕН!!!

Схванахте ли каква е връзката между безсмисленото плямпане в КСНС и защо срамежливо се спотайват и мълчат партийните бонзи на парламентарните партии.

А АКО НЕ ВИ Е ЯСНА ВРЪЗКАТА С ПРОЕКТА ЗА БЮДЖЕТ 2016 – СЛУШАЙТЕ ДЕБАТИТЕ В КАМАРАТА ПО ПРИЕМАНЕТО МУ НА ПЪРВО И ВТОРО ЧЕТЕНЕ!

КАНАЛ 3 ГИ ПРЕДАВА СРАВНИТЕЛНО ПЪЛНО!

* - непременно прегледайте повторно и материала "По повод на един терористичен акт...4

Истерясване......

Българските средства за масова информаци истерясаха:
-„Краят на наивността”, Мартин Карбовски в www.lentata.com;
-Четири апокалиптични материала в рубриката „Наблюдател” на в-к „Сега”: „Абсолютно варварство”, Тони Николов; „Третата световна започна.Какво предстои”, Ясен Бояджиев; „Хибридните учения свършиха, започна войната”, Светослав Терзиев; „Европа вече никога няма да се чувства свободна както досега”, Ник Коен (препечатка от „Гардиън”) Пропускам останалите електронни варианти на вестниците.
Вчера БНТ 1, бТV и Нова ТV също изобилстваха с апокалиптични прогнози и най-вече сълзливи репортажи, връх на които беше господин Президента и върховен главнокомандващ.
Нещо взе да ми писва.
Дами и господа журналисти, що така бързо забравихте атентатите в Мадрид (11.03.2004 г., убити – 177, ранени – 2000) и Лондонското метро (07.07.2005 г., убити – 52, ранени над 700). Да припомням ли за кинотеатъра на Дубровка или за дечицата в Беслан! Мир на праха на загиналите и по-малки болки на осакатените!
Но както виждате светът е все още жив!!! И се надявам да остане!!!
Какво ви стана, че истерясахте???
МАЙ АТЕНТАТА ПОСТИГНА ЦЕЛТА СИ ДА ВСЕЕ СТРАХ, А???
НЕ БЕЗ ВАША ПОМОЩ!
Ще ви припомня една приказка от матроса Железняк: "Господа, караул устал!" В превод за срамуващите се да говорят на матерния си език – „Ladies and gentlemen, the sentries tired” и „Bayanlar ve baylar, nöbetçiler yorgun”.....
ГОСПОЖИ И ГОСПОДА ЖУРНАЛИСТИ, А НА МЕН МИ ПИСНА ДА ВИ СЛУШАМ И ЧЕТА!
Я ПОЧНЕТЕ ДА СИ ПИЕТЕ ХАПЧЕТАТА!!

По повод на един терористичен акт......

Земетресението в Перник (22.05.2012 г.) и атентатите в Париж (13.11.2015 г.) значително „разшириха” теоретичните ми знания в областта на бедствията. Научих, че при земетресенията, полицейските патрулки ще се движат из населените пунктове и чрез говорещите си устройства ще ни уведомяват за опасността. При терористични актове пък трябва да се въздържаме от пътувания до съответната страна, „докато не се уточни окончателно всички терористи задържани ли са или убити, а цялото общество да бъде възможно най-внимателно, осторожно и бдително.”

И взех, че се сетих за един учебник, в който съм съавтор.

И за една скала на антитерористичната заплаха в САЩ (стр. 144).

Скала на антитерористична заплаха в САЩ

Равнища на терористична заплаха/опасност	Основни мероприятия
Зелена  -  ежедневно,  обичайно състояние	Не се предприемат извънредни мерки.
Синя - повишено внимание
Жълта - сериозна заплаха	Усилва се наблюдението над обектите от критич­ната инфраструктура и се засилва координацията между органите за управление на кризи .
Оранжева - критична заплаха	Предприемат се допълнителни мерки за безопас­ност на военните бази, морски и речни пристани­ща, летища, железопътна мрежа. Усилва се охрана­та на границите, мостовете, тунелите и АЕЦ.
Червена	Правителствените и обществените учреждения прекратяват работа. Персоналът се евакуира в предварително определени скривалища
Отговорен за оповестяването на населението е министърът на правосъдието на САЩ

От него може да се научи също, че във Великобритания равнищата на терористична заплаха също са пет (ниска, умерена, значителна, сериозна, критична, които се публикуват на сайтове на МВР и МИ-5),  че подобно  е положението в Руската федерация, а  в Япония, Израел, Индия и Франция е приета четири степенна цветна скала. По-нататък пише, цитирам (стр. 145):

„В нашата страна подобна официална скала не е приета. Въвеждането й е крайно необходимо, тъй като това ще позволи да се разпишат и установят законово ясни и координирани действия на всички служби и населението като цяло при промени в равнищата на заплаха. Наличието им би дало възможност мероприятията по подготовка на органите за управление и медицинските заведения да се ранжират по степен на значимост в различните степени на заплахи, което позволява организирано преминаване на медицинската система към работа в кризисни условия.

В следващата таблица е показан вариант за действие на лечебно заведение при различните равнища на терористична заплаха (поради липса на национална скала е приета условно тази на САЩ).

Поведение на медицинска система (лечебно заведение или група лечебни заведения) в зависимост от равнището на антитерористична заплаха

Равнища на терористична заплаха/опасност	Основни мероприятия
Зелена - ежедневно, обичай­но състояние.	Болничната система действа в обичайни условия. Актуализират се или се разработват нови планове за дейс­твие. Усвояване на плановете под формата на учения. Поддържане на комуникационно-информационната система и установените запаси от медицински матери­али. Поддържане на системите за автономно електрозахранване. Ежедневни доклади за възможностите на лечебните заведения да работят в условията на масови потоци от пострадали.
Синя - повишено внимание.
Жълта - сериозна заплаха.	Освен мероприятията от предходния етап се изясняват рисковете (видът на очакваните заплахи - ИВУ, хими­чески, биологически или ядрен тероризъм) и се уточ­няват вероятните обекти. Преглед и актуализиране на плановете. Уточняване на въпросите на взаимодейс­твие вътре в системата и с останалите участници. Из­вършване на разконсервационни работи (операционни и реанимационни зали, медицински апарати и др.). Прекратяване отпуските на персонала. Увеличаване на броя на дежурните екипи на разположение. Проверка на състоянието на установените запаси от медицински материали. Подготовка за изписване на болни, които могат да продължат лечението си в домашни условия.
Оранжева – критична заплаха.	Освен мероприятията от предходния етап се увелича­ва броят на дежурните екипи в болницата. Изписване на болните. Допопълване на запасите от материални средства.
Червена	Преминаване на извънреден режим (24-часов) на пер­сонала на лечебните заведения

С таблицата свършва и цитата.

Не зная дали подобни равнища на терористична заплаха са приети в България. 

Или защото съм пенсионер или защото са много секретни. 

Като слушах обаче министър Бъчварова, след заседание на оперативния щаб по сигурност и миграция и изхождайки от братския задокеански опит най-вероятно сме на равнище на ЖЪЛТА към ОРАНЖЕВА заплаха.

И накрая няколко думи за министър Москов 

Учебникът е издаден преди седем тодини, когато той едва ли е допускал, че ще дойде време да стане министър. Съмнявам се дали са му известни и въпросите на кризисното планиране в болниците. Не съм чул да му е в приоритетите.

Но като го гледам на снимката как здраво крепи „самолета” си мисля, че се страхува да не му изтекат знанията!

               Нищо лично Пепи, както гальовно те нарича прайм-министъра