Напънал се д-р Москов и родил.....програма!!

Бях си обещал, че няма да се заяждам с министъра на здравеопазването, докато не видя програмата му за реформи. Най-после тя видя бял свят. Като раздел 10 „Здравеопазване” от Програма на правителството за стабилно развитие на Република България 2014-2018 г.  Съдържа осем приоритета, осемнадесет цели и петдесет и пет мерки, описани с 1542 думи на скромните седем страници. И в типичното за българските политици ново глаголно време - „бъдеще недочаквано”. Защото колкото пъти я прочетох,  толкова пъти се запитах кога мерките ще станат факт. И не намерих отговор. Както и не открих разчети за финансовата стойност на отделните мерки. Иначе от документа блика от комсомолски ентусиазъм, неизживян командно-административен метод за работа и лозунги. За да не бъда голословен цитирам:

-                „Разработване на План за преструктуриране на лечебни заведения съобразно критериите в Националната здравна карта” (Приоритет 10.3, цел 10, мярка 28, стр.91 – тук и по нататък  номерацията на страниците е по документа в Интернет в pdf формат, а на мерките е моя). Няма значение дали критериите са верни, а не лобистки. Нито чия собственост са лечебните заведения. Щом „десният министър” е разработил документ ще преструктурирате!

-                Или: „Подобряване здравето на населението и повишаване качеството на живот чрез намаляване на преждевременната смъртност, заболеваемостта и последствията за здравето от основните хронични незаразни болести, свързани с рисковите фактори - тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, нездравословен модел на хранене и ниска физическа активност” (Приоритет 10.7, цел 17, мярка 53, стр.95). Логични са въпросите как се повишава качеството на живот и се преодоляват посочените рискови фактори при това равнище на доходи и безработица, как се спортува при липсата на условия за масов спорт и още много други. Но това са подробности. Десният министър е обещал. Вярвайте му!!

След тия встъпителни думи ще премина към анализ на изложеното в плана, спазвайки хронологията на приоритетите. Които вероятно господин министъра не е чел внимателно. Иначе вероятно щеше да забележи, че приоритети 10.3  (стр.91) и 10.4 (стр.91-92) има толкова дълго заглавие, че като стигнеш да края на изречението ти идва да викнеш – „Моля последният да затвори вратата!”.

В приоритет 10.1 д-р Москов ни обещава „подобряване на качеството и достъпа до здравеопазване”. За мен това означава, че всички български граждани ще разполагат с качествени и достъпни доболнична и болнична помощ. Частично бих се съгласил с мерките на цел 1 и 2 досежно качеството. Ама никак не ми се връзва качеството с електронното здравеопазване (Цел 3, стр.89). Това не означава, че съм против създаването на интегрирана здравно информационна система, здравна карта за персонална идентификация и т.н. Това за качеството в приоритета. Щото и трите цели от него няма как да облекчат достъпа до здравна помощ – нито чрез посочената по-горе система, нито чрез „изготвени и приети нормативни промени, създаващи по-добри условия за специализацията (Мярка 1, стр.89) или чрез „подобряване логистиката в здравната система чрез въвеждане на правила за координация и взаимодействие в системата на здравеопазването (Мярка 2, стр.89).

Да преминем към приоритет 10.2 за „приоритетно преструктуриране на спешната помощ чрез инвестиции в ресурсното, техническо, логистично и кадрово развитие”. Що е туй словосъчетание на приоритет с приоритетно не ми е ясно, но не съм специалист по български език. На целокупния ни народ е известно, че темата е любима на д -р Москов. И без малко да му изяде главата, ама това е друг разговор. И по този приоритет ще се готвят карти (Цел 4, стр.90), което ме навежда на мисълта, че в министерството предстои да се разкрие отдел по медицинска картография.  Друго важно направление е  строителството и пазаренето на линейки, медицински апарати и друга техника (Цел 5, стр.90). Като добронамерен човек се надявам, че на господин министъра и на екипа му и през ум няма да им мине да се облажат от това. Като стана дума за строителство и си спомних за филиал на Спешен център в един малък български град. Чиято общинска болница познавам от студентките си години. И която днес стои полупразна. Но филиалът си има отделна постройка. Както и да е! Може и да не разбирам.

Важно място в приоритета са кадрите, сиреч хората. Обещава им се двойно увеличение на заплатите. Дай Бог и да ги получат. Мен обаче ме тревожи мярка 20, от цел 6 (стр.90). Според която новите видове персонал в системата на спешната медицинска помощ – „лекарски асистенти и парамедици” трябва само да бъдат регламентирани. В което много, ама твърде много се съмнявам. По темата съм  изписал доста страници като научни доклади, но ще ви спестя подробности. Питам д-р Москов на какви длъжности ще работят тези кадри, каква е потребността от тях, къде ще ги обучават, програмите за подготовка съответстват ли на международните стандарти. И да му кажа, че подготовката на тези категории специалисти е най-добре организирана в САЩ. Предполагам, че от посолството няма да му откажат помощ. За да завърша по приоритета ще спомена за мярка 23 от  цел 8 (стр.91). Мъдри се накрая горката, макар че има сакрално значение – финансирането на болничния етап от спешната помощ. Да не би да сте го решили докторе? Щото аз не смятам така!

До тук написах 825 думи. И е време да привършва. Щото в плана не видях нито една пазарна, икономическа мярка. Не видях и намек за преминаване към диагностично-свързани групи или за преоценка на съществуващите клинични пътеки, за конкурсното начало във взаимоотношенията между НЗОК и лечебните заведения. Но ще спра, за да не отегчавам четящите.

Няма как обаче да не ви разкажа една история отпреди 20-на години. През м. юли 1992 г. британ­ското правителство оповес­тява т. нар. „Бяла книга" („по­литически решения") за нова комплексна профилактична политика в Англия. Представянето е предшествано от появя­ването на „Зелена книга" („предложе­ния за обществено разисква­не")  тринадесет месеца по-рано. Богата Великобритания оп­ределя пет ключови области: коронарна болест и внезапна сърдечна смърт (намаляване на заболеваемостта от коронарна болест и инфаркт за лицата под 65 години най-малко с 40% до 2000 г.); рак (намали смъртност­та от рак на белите дробове сред наблюдаваното населе­ние най-малко с 25% до 2000 г.), травми (намаляване на смъртност­та от травми сред младите хора от 15 до 24 г. най-малко с 25% до 2005 г.) и т.н. По този повод   John William Powles (специалист по обществено здравеопазване. преподавател в University of Cambridge, Institute of Public Health) пише:

„За отбелязване е, че този формален отговор на съвре­менните епидемии от хро­нични заболявания се появи едва след като много от епи­демичните вълни бяха пре­минали вече своя връх. Така например смъртността от болести на сърдечносъдовата система в Англия нарас­тваше в продължение на няколко десетилетия и достигна своя връх през 1980 г. ка­то оттогава се наблюдава спад от около 15%. Тютюнопу­шенето сред мъжете в Англия прогресивно намаляваше в продължение на 4 десети­летия, когато най-сетне правителството набеляза. план за борба с него. Има и други смущаващи обстоя­телства, свързани със сегашните опити да се тър­сят повече на брой цели за достигане, вместо да се об­ръща внимание на начините, които ще доведат до тяхно­то реализиране.”

Четете д-р Москов, никак не е вредно! Пък и знаете повече езици от мен. 
За разлика от Лютви Местан аз съм напълно добронамерен! 
P.S.  За разлика от датата на първоначалната публикация - 23.01.2015 г., днес, девет месеца по-късно, не съм никак добронамерен. Не очаквах, че може да натвори толкова идиотии, я последната е на снимката!

ПО ПОВОД НА ЕДНА ПУБЛИКАЦИЯ ВЪВ FACEBOOK

На 12.01.2015 г. публикувах във Facebook кратък материал със заглавие „Извадка от една моя докладна до министъра на отбраната, когато ВМА я ИМАШЕ ДАЖЕ..... Изводите оставям на читателите”. Цитирам  текста на материала:

"......На 28.08.1991 г.в Министерски съвет се състоя среща на комисията по реформа на паралелно изградените здравни структури в Р България (на отбраната, вътрешните работи и транспорта) със зам.председателя на МС г-н Д. Луджев и министъра на здравеопазването г-н проф. Иван Черноземски. На срещата освен членовете на комисията присъстваха: главните секретари на МВР и МТ, д-р Тенчев от МЗ, професор Николаков от Висшия медицински съвет при МЗ, съветника на г-н Луджев по здравеопазването. От името на ръководството на МО поднесох извинения, че поради внезапно възникнали задачи (среща с БОЛ “Г.С.Раковски) на съвещанието няма негов представител...... и съдържанието на резолюция на министъра на отбраната армейски генерал Йордан Мутафчиев: "Ген.полк.Петров, ген.м-р Чаушев, 1)Съгласен съм с позицията, която е защитавана по време на срещат 2)Очевидно е че работата ще продължи. Да се прецени по какво и докъде е възможен разумен компромис, който не трябва да е за сметка на нашите интереси и възможности. (П) 29.08.1991 г."

Приятелите от  Facebook едва ли разбраха в подробности, какво точно се е случило в Министерски съвет преди 24 години. Освен за моето участие във управлението на военномедицинската служба. Доста преди някои днешни медицински генерали и полковници, за които историята на прехода започва с техните личности. Това беше и целта ми.

В следващите дни се замислих и се оказа, че това събитие липсва и в окончателния вариант на спомените ми („Не се отказвам от живяното. Спомени за една професионална кариера”, неиздадени, София, 2013). Това ми даде основание да напиша следващите редове.

1990 г. бе бурна не само за страната, но и за военномедицинската служба. Проблемите на медицинската служба на армията и цивилното ръководство на здравеопазването в страната не свършиха със споровете ни с днешната МБАЛСМП „Н. Ив.Пирогов”. Те се изостриха отново по време на правителството на Д. Попов (22.12.1990 г. - 08.11.1991 г.), поради изключителната активност в областта на здравеопазването на вицепремиера Димитър Луджев. Той бе автора на идеята за ликвидиране на т.нар. от него „паралелни здравни структури” в МНО, МВР и МТ. Основен трън в очите на Луджев бе Военномедицинска академия. За което много спомагаше и непрекъснатото парадиране на нейният началник (независимо от това, когато стана военен министър не направи нищо да я трансформира – бел. моя). В началото на м. август в управлението се получи документ подписан от ст.н. ІІ ст. д-р Гладилов, озаглавен „Съображения на работната група по реформа на паралелните здравни служби”. В работната група ние не бяхме участвали. Ръководството на ВМА също нищо не знаеше. Такива бяха данните и от другите две засегнати ведомства – МВР и Министерството на транспорта. Разработката на комисията не съм запазил, но какво е било написано в нея ще ви стане ясно след като прочетете становището на Медицинско управление до г-н Гладилов, подписано от генерал-майор Чаушев (цитирам):

„ ...Изразяваме принципната си подкрепа на редица от постановките в тях, като си позволяваме да отправим и следните бележки:

1, По стила на работа на работната група. Определено считаме, че би било целесъобразно един такъв документ да се подготви при участието на всички членове на работната група, което би помогнало по-правилно да се структурират съображенията, точно да се определи целта на реформата и пътищата и сроковете за постигане на тази цел. Ето защо особено държим за колективен подход в бъдещата дейност на работната група.

2. Здравната служба на Министерството на отбраната е специфична структура, която решава задачи, свързани с опазване и укрепване здравето на военнослужещите в мирно време и развръщане на военновременната система за медицинско осигуряване на Въоръже­ните сили на страната. Тя не е създавана на базата на субективни решения, присъща е за всяка армия в света и по своите количестве­ни и качествени характеристики съответства на посочените по-горе задачи, й за в бъдеще тя ще продължи да се развива извън системата на Министерството на здравеопазването, доколкото е необходимо да съответства на военната стратегия на страната, структурата, ко­личеството и дислокацията на Въоръжените сили, характера на съвре­менната война и т.н. Едновременно с това здравната служба на Бъл­гарската армия: не си поставя за цел да замени националната система на здравеопазване, там, където има свои структури; стриктно се съобразява с методичните указания на Министерството на здравеопазването, включително и при заплащането на труда на лекарите, средния и младши медицински състав - военни служители (офицерските кадри получават заплащане по единна скала за офицерите в армията); развива само тези направления на медицинската наука и практика, които са нужни за решаване на ежедневни задачи или имащи военновременно значение. Тези бележки трябва да се имат предвид, когато се определя необходимостта от реформата, нейната цел и параметри.

3. Възприетият подход за оценка на икономическата ефективност, леглова база и кадровото състояние на здравеопазването от системата на Министерството на отбраната по на­ше мнение е неправилен поради това, че: финансовите разходи за решаване на мирновременните задачи и поддържане на заповяданата степен на бойна готовност не се водят разделно; численият състав и легловият фонд се определят не само от конкретни (включително и за напредналите страни) показа­тели, но и от необходимостта да се премине в определени, кратки срокове на военновременни релси и да се осигурят войските при вси­чки условия на започване на войната. С това считаме, че даваме отговор и за т.нар."скрити разходи" на паралелните здравни структури.

4. Данните за средната работна заплата не трябва да се разглеждат извън общата система на заплащане в Министерството на отбраната, което считаме за изключително от прерогативите на Мини­стерския съвет. Медицинският състав не може да бъде изолиран от личния състав на Българската армия, независимо че решава здравеопазни задачи.

5. Изводът за "по-висок стандарт на обзавеждане" не съот­ветства като цяло на истината, с изключение на някои учреждения на Военномедицинска академия. Трябва обаче да се има предвид, че тази база е създавана единствено в рамките на бюджета на Министер­ството на отбраната, без целево да са заделяни средства от Мини­стерския съвет.

6. Без достатъчно аргументации, се тълкуват проблемите за контингентите от гражданско население, попадащ на лечение въз военни здравни заведения и обратното. Про­блемът по наше мнение е несъществен (при сега съществуващата система на финансиране) и ще намери своята икономическа реципрочност при въвеждане на здравно-осигурителна система в страната.

7. По отношение целта на реформата категорично застъп­ваме становището, че тя не е определена достатъчно точно, като час от формулировките говорят за неприкрит стремеж за централизация на национално ниво. Реформата в здравната служба на Министерството на отбраната е неделима част от военната реформа в рамките на националната сигурност и не е от компетен­цията нито на Министерството-на здравеопазването, нито на работ­ната група. Ако все пак става дума за "реформа" (израза употре­бяваме условно), то нейната цел може да се сведе само до "Подобря­ване координацията на дейностите на ведомствените здравни служби с тези на гражданската здравна мрежа в рамките на националната здравна стратегия.

........

Като изхождаме от направените бележки, предла­гаме:

1. Работната група да разработи проект за постановление на Министерския съвет за създаване на междуведомствен орган по здравеопазване с цел най-пълно координиране на посочените по-горе дейности и звена..

2. Постановлението да се внесе в Министерския съвет от министрите на здравеопазването, отбраната, вътрешните работи и транспорта.

Мотивите ни за такова предложение са следните:

1.Интеграцията не може да се извърши без задълбочено проучване на сегашното състояние, което не е по силите на работ­ната група и в краткото време, което е дадено. Проучването трябва да стане една от основните задачи на междуведомствения орган сега и в бъдеще, като се привлекат и широк кръг от специалисти;.

2.Реформата на военното здравеопазване не може да стане преди приемането на законите за Въоръжените сили и произ­тичащите от това задачи за Българската армия;

3. Проблемите, който са предмет на дискусия не са едноактно действие и ще се развиват й в бъде­ще;

4.Министерството на отбраната е внесло за съгласуване подобен проект, касаещ обаче само преподготовката на дефицитни медицински кадри за нуждите за военно време и при природни бедствия и крупни производствени аварии. Той би могъл да стане добра основа за разискване.

Убедени сме, че по този начин, назначената работна група от зам. председателят на Министерския съвет ще изпълни най-коректно своята задача” (край на цитата).

Познавах д-р Гладилов от БЧК. Той беше много възпитан и ерудиран човек и едва ли идеите за реформа са били инспирирани от него. Нещата имаха своето продължение, защото Луджев беше от хората, за които се казва „луд умора няма”.

Съобщението за заседанието в Министерския съвет, с което започнах разказа си получих сутринта на 28.08. Нямаше как да не участвам, тъй като Чаушев и Кушев отсъстваха, бяха на военномедицински конгрес в Испания и временно изпълнявах длъжността началник на управлението. За първи път прекрачих вратите на българското правителство на бул. „Дондуков” № 1. Охраната любезно ме упъти към една зала, вляво от тази за заседания на Министерския съвет. В нея, освен споменатите в началото лица, заварих професор Ангел Панев – шеф на МВР болница, и д-р Никола Балтаджиев, началник на Медицинско управление на Министерството на транспорта. И с двамата се познавах много добре и имахме чудесни колегиални отношения. Те за разлика от мен имаха солиден гръб - главните секретари на двете министерства. Никак не ми беше уютно, че аз единствен трябваше да защитавам интересите на МО

След като произнесе кратка, но гневна реч и не ни даде възможност да се защитим (аз и колегите ми от „паралелните структури”), Луджев напусна заседанието (в докладната съм се изразил много деликатно), като повери ръководството му на професор Иван Черноземски, министър на здравеопазването. Всички присъстващи бяхме работили с професора и срещата продължи тихо и спокойно. Когато ми дадоха думата в най-общи линии повторих онова, което вече бяхме писали до д-р Гладилов. Заявих, че не съм упълномощен от министъра на отбраната да вземам решения и да правя каквито и да е компромиси.

Съвещанието завърши без вземане на конкретно решение. Договорихме се за нова среща, на която всяка от страните ще постави на масата своите предложения. След завръщането си от Министерски съвет написах спомената в началото докладна до министъра на отбраната Йордан Мутафчиев и неговия първи-заместник и началник на Генералния щаб – генерал-полковник Любен Петров (входящ  №  в кабинета на министъра 1463/30.08.1991 г.).

Вероятно документът е бил докладван на армейски генерал Мутафчиев преди да бъде заведен, което е видно от резолюцията с дата 29.08.1991 г.

Работата обаче не продължи. Скоро след това правителството на Димитър Попов си отиде, а за правителството на Филип Димитров, встъпило в длъжност на 08.11.1991 г. и за Димитър Луджев, като военен министър в него, това не бе приоритет.

Трябваше да се решават други проблеми, така че сагата с „паралелните структури” в здравеопазването приключи..

Военновременната медицинска служба на Българската армия - разказ за близкото минало.

Ако днес попитате медицински офицер за военновременната структура на медицинската служба на Българската армия от преди четвърт век,  едва ли ще получите задоволителен отговор. През този период редица от старите теоретични схващания и практически решения бяха напълно отречени или се  интерпретираха неправилно. За извършените промени през 1992 - 1998 г. в продължение на почти петнадесет години откровено се мълчеше и продължава да се мълчи.  На практика успешно се заличаваше и заличава историческата военномедицинска памет от близкото минало. Нещо твърде познато от случилото се след края на Втората световна война. С това не само се прекъсва така необходимата връзка между поколенията, но се обезсмисля и труда на тези медицински офицери, които при политическата вихрушка през 1989 и последвалите я години бяха на върха на управлението на военномедицинското осигуряване. Всички те са отдавна пенсионери, а една част вече не са и между живите. Светла им памет. Ето защо следващите редове не са случайно написани.

Наследството, което, като ръководство на медицинската служба на Българската армия, заварихме в края на 80-те години на миналия век бе предопределено от схващанията за стратегическите цели и задачи, изпълнявани от въоръжените сили в условията на военнополитическото противопоставяне Варшавски договор-НАТО. Ще се опитам накратко да ги разкажа. И двете коалиции планираха разгром на военната сила на противника, лишаването му от средства за продължаване на войната, чрез унищожаване на предприятията на ВПК и окупация или колонизиране на територията на вражеските страни. На тази идея бяха подчинени и планираните голямо мащабни операции в Европа. Очакваше се войските, населението и икономическия потенциал на държавите да понесат колосални загуби. Една от съществените грешки за онова време беше, че в основата на строителството на медицинската служба  - така бяхме обучавани, така и действахме в практиката, се поставяха прогнозните равнища на медицинските загуби  - количеството на ранени и болни. Днес може да изглежда нелогично, а в известен смисъл цинично и античовешко, но тогава беше нещо обичайно да се приеме че загубите на Българската армия само от ранени и болни за петнадесетина дни война могат да достигнат около 112 хил. души. А като прибавим към тях убитите, пленените и безследно изчезналите излизаше, че в рамките на около месец  България може да загуби един град с приблизителната големина на Бургас (около 190 000 души според преброяването през 2009 г. – бел. моя). Само да не си помислите, че тогава сме се впечатлявали от тези числа. Просто търсехме решение как да осигурим медицинската помощ и лечението на ранените и болните. Днес бих казал, че търсехме решение на задача без решение.

Военновременните медицински структури на Българската армия години наред са били и се изграждаха на основата на изложените виждания. От позицията на днешния ден този подход може да се нарече „екстензивен”, а системата –„самозадоволяваща се”. Тогава обаче, отговорно го заявявам, подобни мисли изобщо не ни минаваха през главите. Основните задачи, които преследвахме, поне на хартия бяха да:

•  Подготвим медицинската инфраструктура на страната и армията за работа  в условията на масови медицински загуби;
• Поддържаме на медицинските части и учреждения във висока степен на бойна готовност и да разработваме мероприятия за запазване на тяхната способност за работа във всички условия на бойната и медицинска обстановка, включително и при използване на ядрено оръжие;
• Натрупваме запаси от медицинско имущество, апаратура и техника и т.н.

За да илюстрирам наследството, което годините преди 1989 ни оставиха, ще се позова на някои числови параметри на част от военновременната медицинска служба на Българската армия (таблица 1 и 2). Не претендирам за абсолютна точност на приведените данни, но гарантирам, че грешките, от гледна точка на историческата истина, са пренебрежими.

Таблица 1

Комплектуване на обединенията/ съединенията от Сухопътни войски с  медицински сили средства за военно време*

По обединения/ съединения	Медикосанитарни батальони	БРОМО	Медицински батальони	Санитарни автомобили
В съединенията на общовойсковата армия
Мотострелкови дивизии (3-4)	3-4	-		195-260
Танкови бригади (1-2)	-	1-2		19-38
Всичко в съединенията на общовойсковата армия	3-4	1-2		214-298
В армейски медицински комплект			10	190
Всичко в една армията	3-4	1-2	10
Всичко в 1-ва, 2-ра и 3-та армия	9-12	3-6	30	1200-1500

 *Забележка – Посочени са само част от медицинските сили и средства. Медикосанитарните батальони и БРОМО (бригадни отряди за медицинско осигуряване) са своеобразни болници в тактическите звена за оказване на неотложна, по жизнени показания, хирургическа, терапевтична и реанимационна помощ.

Таблица 2

Количество и тип на болничните легла планирани за развръщане за военно време в периода на блоково противопоставяне.

По подчиненост и тип легла	Количество (бр.)
Тил на Българската народна армия (БНА)
Стационарни легла	52 000
Полеви легла.	12 000
Командване на Сухопътни войски (СВ)
Полеви легла	36 000
Противовъздушна отбрана и военновъздушни сили (ПВО и ВВС)
Стационарни легла	300
Военноморски флот (ВМФ)
Стационарни и полеви	3 000
Всичко в БНА	103 300

Посоченият брой легла се развръщаха в 324 военновременни лечебни заведения -  самостоятелни (на ПВО и ВВС и на ВМФ) или групирани в медицински бригади (на СВ и на ТБНА) и болнични бази (на ТБНА). Ще завърша примерите с още някой данни. Личният състав на болничните бази беше над 29 000 души, от които над 9000 лекари, а на медицинските бригади – над 27 000, от които над 3500 лекари (по това време общият брой на лекари в страната е около 27 000 – бел. моя). По тази причина не бива да ви учудва факта , че за нуждите на всички военновременни медицински структури на Българската армия се мобилизираха 40% от наличните в страната хирурзи и травматолози и 100% от анестезиолозите, гръдните хирурзи и хирурзите по изгаряния, специалистите по кръвопреливане и т.н. При това без да могат да се задоволяват изцяло нуждите на военната система. Ето защо Висшият военномедицински институт (ВМА е негов правоприемник – бел. моя) ежегодно преподготвяше хирурзи и анестезиолози от други медицински специалности. За некомплекта от лекари, който създавахме  в цивилното здравеопазване след привеждане на армията от мирно на военно положение не ми се говори. Само ще спомена, че в Министерството на народното здраве и социалните грижи имаше разчети за ускорено дипломиране на студентите от 4, 5 и 6 курс, за да успее криво-ляво да покрие създадения от нас дефицит.

Колкото и да е странно, промените в наследената военновременна медицинска система започнаха не по наша инициатива, а по разпореждане на тогавашния първи заместник-министър на народната отбрана и началник на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев. В началото на февруари 1989 г. заедно с генерал-майор Чаушев – началник на Медицинско управление се озовахме в кабинета му. Разговор нямаше, имаше монологично изложение на генерала. По-късно ни стана ясно, че то е било предизвикано от обявеното от нашата страна, Полша, Унгария и Чехословакия в края на януари с.г. допълнително съкращаване на обикновените въоръжени сили и военните бюджети в рамките на преговорите по ОВСЕ. Генералът постави задача за незабавно съкращаване на числеността на военновременния състав на медицинската служба, като разбира се ни приписа и цялата вина за моментното й състояние. Което никак не беше вярно. Структурите бяха наследени. Ако в нещо бяхме частично виновни, то бе започналото формиране на две нови медицински бригади (към момента в схемата за мобилизация бяха включени управленията и осигуряващите батальони на бригадите и по една полева хирургическа болница – бел.моя). Употребявам думата „частично” защото задачата бе поставена от  Щаба на Обединените въоръжени сили в Москва и се изпълняваше в интерес на съюзническите войски при съсредоточаването им на територия на България. За което генерал Семерджиев е нямало как да не знае. Както и да е, заповедта на началника  на Генералния щаб си е заповед и ние започнахме да я изпълняваме. В работата освен отдела, чийто заместник бях се включи активно тогавашния заместник на управлението полковник Михаил Михайлов (починал) и полковник доцент Емануил Манев (починал), по това време зам. началник на катедра „Организация и тактика на медицинската служба” на ВВМИ. Не съм запазил данни за параметрите на извършените съкращения. Спомням си, че снехме от схемата за мобилизация формирането на новите медицински бригади и стационарните болници от облекчен тип (БОТ) – любимото „дете” на първия ми началник генерал-лейтенант Марков. Намалихме броя на болниците в състава на медицинските бригади и болничните бази, а в останалите болници извършихме съкращения на предвидения по щатовете персонал. С това тази, така да се каже „наложена ни” реформа завърши.

През есента на 1989 г. моето служебно положение се промени. Бях повишен и от заместник на отдел станах негов началник. Ще пропусна и някои други събития в Генералния щаб, промяната на подчинеността на Медицинско управление, персонални промени и т.н. Ще спомена само, че се създадоха благоприятни условия да се замислим над наследените военновременни структури на медицинската служба. На практика в управлението започна работа по изследване на състоянието на медицинската служба на Българската армия. Водещ бе отделът, който оглавявах. Обобщеният материал от изследването бе един солиден анализ на широк кръг от проблеми – некомплекта на лекари в съединенията и частите на Българската армия и причините за това, някои неблагоприятни възрастови диспропорции сред медицинските офицери, в резултат но водената кадрова политика, проблеми на мобилизационното напрежение и т.н. Бяха направени съответните изводи и предложения. Докладът бе представен на новия началник на ГЩ генерал-полковник Радньо Минчев и след обсъждане с генерал-лейтенант Младенов и офицери от управление „Организационно-мобилизационно” на ГЩ  започна изпълнението на утвърдените предложения. По-късно постановките от доклада залегнаха и в разработената през 1992 г. „Концепция за реорганизация и развитие на медицинската служба на Българската армия в мирно и военно време в периода 1992 г. до 2000 г.” Тя е един от документите с теоретико-приложен характер, който изцяло се реализира в практиката. За нейното приемане на заседание на ръководния състав на Медицинската служба, за утвърждаването й от тогавашния Висш военен съвет при министъра на отбраната и за перипетиите около изпълнението й няма да разказвам. По темата съм писал и публикувал доста, като се почне от в-к „Българска армия и се стигне до специализирани военни издания. А ако някои проявят специален интерес, мога да им посоча изданията, в които са публикациите или да им ги предоставя в електронен вид. Тук ще си позволя да спомена, че Концепцията препотвърди съществуващите в Българската армия до 1992 г. принципи за организиране на медицинската помощ, лечението и възстановяването на ранени и болни в бойни условия, като единствено бяха преразгледани разчленяването на медицинската помощ и структурата на медицинските формирования. Дванадесет години по-късно, когато станахме членове на алианса се оказа, че сме били съвсем в унисон с конвенционалните схващания на НАТО за медицинското осигуряване. И за това няма да прочетете никъде.

Днес съм  убеден, докладът-анализ липсва  в архивите. Не ми е известна и съдбата на концепцията. Тя имаше две части – некласифицирана и класифицирана. Възможно е втората част да е запазена.. Макар и да имам чувството, че и двете части са сполетени от съдбата на доклада. Съхранил съм едно копие от некласифицирана първа част. С удоволствие ще я предоставя в електронен вид на този, който ми я поиска.

Краткия ми разказът ми за събитията около доклада и концепцията няма как да завърши, без да спомена имената на медицинските офицери, участвали в създаването им – полковник Живко В. Кушев, полковник Рафаел Сп. Стефанов (починал), полковник Георги Петков – фармацевт, подполковник. Ватислав Г. Цеков, майор доц. Камен П. Канев, к.м.н., подполковник Васко Н. Петров,  полк. Димитър Г. Митов, к.м.н., подполковник. Георги М. Генев - фармацевт, подполковник Цветан Ив. Попов, подполковник Петко Ат. Петков – фармацевт, споменатия по-горе полковник доцент Манев, подполковник доцент Николай Чобанов и подполковник Слави Колев от катедрата ОТМС. Принос в създаването на доклада  имат и началниците на Медицински отдели в СВ -  полковник Петър Площаков, ВВС – полковник Драгия Анев и ВМФ – полковник Максим Гюзелев, както и армейските лекари на 1-ва, 2-ра и 3-та армия.

Накрая ми се иска с няколко думи да разкажа за събитията от есента на 1997 г. За тежката икономическа криза, сполетяла страната в края на 1996 г. няма да говоря. Ще кажа само, че нямаше как Българската армия и в частност нейната медицинска служба да остане встрани от мерките които трябваше да се предприемат за ограничаване на разходите. Подминавам проблемите с 10% съкращение съпроводено с преобразуване (на мирновременните военни здравни заведения), а в определени случаи - сливане или пълно ликвидиране на медицински структури (става дума за медицински складови бази, които бяха прекалено много, даже и след редукцията от 1992-1993 г.). По тежкото решение беше свързано с военновременните медицински структури. Макар и оптимизирани в резултат на Концепцията те по мое лично мнение не съответстваха на новите задачи на Българската армия. Това показваше и придобития опит от срещи с колеги от армиите членки на НАТО. Сериозен проблем бе и огромното количество материални средства, които поддържахме за тяхното развръщане. Решението за промените взех еднолично, като поех и целия риск от неговото прилагане. И досега си спомням обсъждането, което Военния съвет на ГЩ организира в учебния команден център на Военна академия „Г.С. Раковски” (на снимката, само че в друго време - бел.моя) с участието на СВ, ВВС и ВМС . 

Докато съм жив няма да забравя въпроса на генерал-лейтенант Никола Колев,  по това време командващ ВВС дали не се боя от сриване на медицинското осигуряване при война. И отговора, който му дадох: „Не се боя г-н генерал. И без това съществуващите структури са по-скоро на хартия и при това ниво на мобилизационна подготовка (което беше сведено почти до нула – бел.моя). Поддържането им струва пари. А за модернизирането им въобще не мога да мисля. През есента на 1997 г. в резултат на моето решение бяха снети от схемата за мобилизация медицинските полкове на 1, 2 и 3 армейски корпуси, полевите и стационарни болнични бази на ГЩ на БА и  флотската медицинска бригада на ВМС. Запазваха се структурите за медицинско осигуряване на механизираните и танкови бригади – медицински роти със същото предназначение, но с различна структура от тази на медикосанитарните батальони и БРОМО. На Медицинския отдел на ГЩ се възлагаше да формира 16 самостоятелни полеви болници, а ВВМИ (ВМА във военно време се разпадаше на съставните си части – бел. моя), мирновременните военни болници и военните поликлиники се запазваха с известни съкращения на персонала. По този начин за медицинското осигуряване на театъра на вероятните военни действия (ТВД) се разчиташе на медицинските роти на бригадите, мирновременните военни болници, попадащи в него и на всички полеви болници. Предвиждаше се и широко използване на гражданските болници. Извън ТВД, колкото и това да е условни за нашата страна, действаха ВВМИ, военни и граждански болници. 

Решението ми се оказа правилно. В резултат на това беше рязко намалено количеството на висши медицински кадрите, които се рекрутират в БА за военно време. Здравната система на страната запазваше своите възможности и при евентуална война. По този начин тя можеше да обслужва както населението, така и въоръжените сили.

За интегриране на националната здравна система в отбранителните способности на страната трябваше да се променят текстове в Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и в някои от здравните закони.

Промените така и не ги видях. Чух само говоренето по медиите, че изпълняваме стандартите на НАТО и че сме готови за гражданско-военно сътрудничество. Което между другото се отнася и за здравеопазването!

Родна реч "о...МАЙНА.....?

След като си “вейп”-нах два пъти от електронната цигара, отворих поканите за „ваканцуване”. Избрах си един не много известен зимен курорт, защото там предлагат меню за „флекситарианци”. С гаджето си направихме едно „релфи”, а следобед ще си правим с компанията от новогодишното тържество „юси”. Получила се е покана за участие в състезания по „октопуш”, но май че няма да отида. Предпочитам по същото време да гледам финалите по „сламбол”. Някакъв непознат рекламира курсове за „алокаджии”. Гаджето ме кандърдисва да се запиша, ама на мен хич не ми се ще да имам работа с хората на Зетьовото. От домофона съседът ме уведомява, че един „паякаджия” се е прицелил в колата ми. Слязох долу да се оправям. Малко по-късно на имейла си откривам съобщение от един „банкстер”, което ми докарва доста на брой неприлични думи в устата. Гаджето щяло да ходи на „хоротека” в съседната кооперация, но преди това ми донесе едно „смути” и ми съобщи, че от утре тръгва на уроци за „бюфетиер”. В момента получавам съобщение на мобилния телефон, как по нов начин да използвам „хаштаг”-а си.

Такива ми ти работи ми се случиха на 1 януари 2015 г.

Който не е разбрал разказа ми, да погледне в-к „Монитор” от 31.12.2014 г. 

PS - Забравих, че довечера имам клас по "зумба". Ще играем по песни на Кидика майна. А картинката е от Държавна психиатрична болница Раднево, колекция на д-р Тодор Толев.