ЦВЕТА ТРИФОНОВА, ВОДЕВИЛЪТ С ВАПЦАРОВИТЕ АРХИВИ, 2008 г.

Преди текста на г-жа Цвета Трифонова си позволявам да публикувам стихотворението „Гадател” на Вапцаров (каквото го открих във в-к „24 часа” от 11.12.2014 г.), споменато в публикацията на Борис Цветанов „Кой разстреля Вапцаров”.

Ти втренчено се взираш във ръката.

И казваш, че не ще съм дълго жив.

Отпускаш я и гледаш мълчалив.

Доловил смътно някаква загадка.

„Да, да, не виждаш ли - те тука се пресичат.

И ясно сплитат смъртния ти кръст.

Куршум за някаква незнайна гадна мъст.

Предричат смърт те - твоята прокоба”

И аз те гледам с страх фалшив.

Защо ли мил ми ставаш някак си безмерно.

И ако знам, че всичко туй е верно.

О, колко щях да съм щастлив.

Много отдавна разбрах и неведнъж писах, че Никола Вапцаров е талантлив поет, но е бил нещастен и много самотен човек - една от многобройните трагически фигури на българската поезия. От 1984 до 2004 г. съм издирвала, обработвала, разчитала, анализирала и публикувала Вапцаровите архиви. И досега отговарям за фонд с 46 оригинални архивни единици, съхранявани в Института за литература при БАН. Четири години труд ми струваше създаването на книгата „Архив Н. Вапцаров. Аналитичен опис” (1990). Трябваше да класифицирам и да опиша археографските данни на всяко отделно листче от неговите ръкописи в четирите музея и архивохранилища, също и в частни сбирки, където и да се намират. 800 документа „де визу” са включени в описа, съпроводени с епитекстови зони – спомени, ситуации, мнения, първи публикации. Липсват само недостъпните и укриваните в онзи момент материали. Но докато вървях по следите на архива, се свързах с живи по онова време съвременници – съученици, приятели, съграждани и хора от родата на поета. Покрай ровенето на избелелите страници събирах спомени и впечатления, чувах невероятни случки, табуирани истории и недомлъвки, които няма как да влязат в книгите. Понякога се превръщах в детектив-криминолог. Още 20 години живот ми отне „Н. Вапцаров. Текстът и сянката. Текстологични прочити и анализи” (2004) – сборник със статии и приложения на Вапцарови ръкописи и документи.

Въведението няма друга цел, освен да легитимира правото ми да се произнеса по сегашните сензации на тема „Никола Вапцаров” като компетентен специалист и да изразя една морална позиция. Тя не е отсега, изразявала съм я публично на конференции в Банско през 1995 г. и 1999 г. – първия път прекъснаха доклада ми, втория път забравеният днес партиен поет Л. Еленков на всеослушание обяви, че на такива лица трябва да им се чупят ръцете с железни пръти. Единствено защото се осмелих да кажа някои истини за архива, за съдбата и за творчеството на Вапцаров. По прътите ще ги познаете, ако перифразирам евангелската притча.

През всички тези години наблюдавах и съм сочила с факти, че около Вапцаровия архив се осъществява един вид брауново движение – непрестанно се вихрят сензации, текат енергии отвън навътре и обратно. Връзката „архив и политика” не само в нашенски, но и в планетарен мащаб е съвсем пряка и няма нужда от аргументиране. Като чуеш думата „архив”, веднага за него се лепва съчетанието „начин на употреба”. Всяка политическа конюнктура използва и манипулира архивите в изгодна за целите й насока. Те биват засекретявани, фалшифицирани, укривани, крадени, унищожавани и едва накрая – преиначавани. В сагата на Вапцаровия архив обаче съществува допълнителен фактор на напрежение - субективно-консумативният. Вече много десетилетия роднините на поета произвеждат интриги, претенции, конфронтации, а сега преминаха към сензации. Няма уталожване на архивните страсти. Нито законовият разум, нито научният обективизъм или специализираните институции могат да обуздаят пропагандната и консуматорска агресия и да балансират положението, напротив, те са принудителни или активни участници в игрите на властта и в интригантските схеми. Архивите са основен инструмент на историческото знание и са материален израз на националната памет, а монополът над знанието и паметта, се държеше от властовия и пропаганден център на системата – ЦК на БКП и неговите служби. Да не забравяме колко архивни началници излязоха в списъка на агентите на ДС, а за кадрите от по-ниски нива, за писателите и научните институти още нищо не се говори. Така преплетени, двете тенденции – партийно-пропагандната и семейно-съперническата – сътвориха прелюбопитен сценарий. От една страна, 45 г. се разрастваше и разкрасяваше мита за поета-герой, а от друга – реално подкопаваха човешкото достойнство и скверняха паметта на трагичния – и светъл, и грешен – творец.

Ще посоча тук примери за укриване, посегателства и манипулации с този скриван и същевременно натрапван на общественото внимание фонд, основани само на личния ми професионален опит.

Фалшивият протокол

Партийното членство на Никола Вапцаров се оказва принципен компонент от митологичния градеж – разстреляният поет не може да не е партиен член. Какъв антифашист ще е, без да е партиен комунист. През 60-те години идеалът и творчеството вече не са достатъчни, трябва му и партийна книжка. Саможертвата на именития творец е потенциал, който трябва да подкрепи разклатения партиен авторитет, обожанието на почитателите му да се пренасочи от поезията към властовата позиция. След като е загърбила утопиите му за „живот по-хубав от песен”, партията има още по-голяма нужда от неговия морален ресурс, за да прикрие девалвациите на тоталитарната диктатура. И през 1963 г. се събират партийни апаратчици, съчиняват и подписват протокол с нагласени данни – как Никола бил приет за член на великата им партия в село Стоб. Само дето той не е бил там, за да си признае, както си е признал пред съда през 1942 г. „че не е бил член на комунистическа или работническа партия, а само на антифашистка организация." (Каменов 2004, стр. 157). Сега вече премълчават фалшификата, но когато за пръв път огласих този факт в Банско, с апострофи и обиди прекъснаха не само доклада, но и самата конференция.

Македонските доклади

Докладите пред Македонския литературен кръжок през 1938 г. са запазени в ръкописи в две тетрадки. Те са най-слабото звено в архива и в житейския път на Вапцаров. Отначало са се намирали в дома музей в София. През 1961 г. ЦК на БКП ги изземва и ги засекретява поради набиращия инерция спор със скопските политици за македонската идентичност на поета. Обаче един от най-ревностните македонисти – акад. Димитър Митрев, е непосредствен участник в събранието на МЛК, където е четен докладът. Друг бъдещ македонски академик – Блаже Ристовски, през 1960 посещава музея в София и му дават да разгледа Вапцаровите тетрадки (Вапцаров 1986). Близкият другар на поета Ангел Жаров, на когото е посветен единият от рефератите, пък си направил копия от тези „програмни документи”. И понеже до края на живота си Михаил Сматракалев (Жарoв) бе предан на идеите на македонския сепаратизъм, понеже се оказа жив предтеча и връзка на МЛК с ОМО Илинден, то през 1986 г. той предоставя Вапцаровите доклади за публикация в тамошните издания. Последното изречение, написано от ръката на Н. Вапцаров, гласи следното: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза.” (Трифонова 2004, стр. 174-180). Ето откъде и защо македонците знаят за проектите за „вербуване и насаждане на македонско национално съзнание”, „македонска литература и македонски език”, за борба с великобългарския шовинизъм и пр.

През 1995 г. след поредица срещи и упорито ухажване можах да склоня скулптора Николай Шмиргела да ми даде препис на програмния доклад, четен пред МЛК. Даде го с думите: „Цял живот съм защитавал Никола Вапцаров. Вече е време да го защитава поезията му.”. Публикувах текста във в. „Литературен форум” заедно с обширен анализ. Червеният пропаганден тръст обаче продължи да крие оригиналите чак до 2002 г. Едва когато предадоха части от архива на ЦК в Държавния исторически архив, можах да се добера до тетрадките. Оказа се, че Шмиргела не само е преписал, но и леко е редактирал и дори допълнил текста. Оригиналните Вапцарови редакции на двата доклада сега са публикувани единствено в книгата ми „Никола Вапцаров. Текстът и сянката”. Само там може да се види, че не са „клевета, нито убийство, нито инквизиторство” (Добрев 2008) твърденията за сепаратистките идеи на Никола Вапцаров. Самият текст е доказателство, че е поръчков и е индоктриниран от решенията на Коминтерна и от антинационалната политика на продажните слуги на Москва с цел да се постулира програмата на македонския сепаратизъм. Лично аз обосновавам тезата, че е виновна партията, а не поетът –дилетант в политиката, че в противовес на поръчковия текст в суверенното пространство на поезията той си остава автентичен българин, дори когато претворява същата ситуация. Тия дни обаче с амплоа, присъщо на всяко невежество, водещият от БТВ Николай Бареков се чуди и се възмущава как било възможно да се появи подобна глупост – Вапцаров да е бил основател на новата македонска литература. Бареков си е въздух под налягане, обаче и гостенката Мая Вапцарова игриво спекулираше с фрагменти за Испания, макар че добре познава съдържанието на тези доклади. И тя, като простичкият Бареков се кълнеше, че не знаела откъде и защо, разчитайки на всеобщата неосведоменост и на самонадеяността на горкото момче. Изглежда, че за родствениците тягостната политическа грешка на Никола е опасна и непростима, за разлика от почитателите на поезията му. Обикновените хора обичат просто стиховете, а наследниците – дивидентите, които им носи името и престижът му в продължение на 60 години. Ще продължат да крият докладите и да потъпкват истината, това е ясно. Една или няколко книги с нисък тираж не могат да преборят лъжите и манипулациите, когато те разполагат с медийна, финансова, политическа, а сигурно и с тайна власт.

Тетрадката на Елена Вапцарова

През 1987-1988 г. научавам, че има запазена тетрадка на майката Елена Вапцарова. В стремежа си да събера в описа всичко от и за фондообразувателя, тръгвам по следите на експоната в Банско. Озовах се лице в лице със сестрата Райна Вапцарова в скромната й стаичка. Тя потвърждава, че има тетрадка, че е била в нея дълги години, но наскоро общината и кметицата Райна Балева, като разбрали, че е закъсала, убедили я да продаде дневника на майка си за 600 лв. В замяна на това ми показва ксерокопия на писма с намеци против Бойка. Това й останало от сагата „Бакьо”. Мразят съпругата не заради греховете й, а заради извоюваните от нея авторски права над Вапцаровото наследство. Продължих по следата - в музея „Никола Вапцаров” се опитвам да разбера нещо за тетрадката от несменяемата директорка Е. Еринина –отговорът е, че ценният екземпляр е в сейфа на кметицата и няма смисъл да правя опити – няма да видя прословутата тетрадка. Не вярвам на тази версия – музеят си има сейф и мястото на експоната е в къщата на баба Елена, още повече, че няма съществена разлика между двете пазителки – директорката е партизанска дъщеря, а Балева е и властна партийна лидерка на градчето. Така тетрадката остана извън описа, не е издавана и не е коментирана и досега. Какво скандално има в нея, за да я крият така усърдно? Сигурно някоя неудобна истина за живота или смъртта на чедото си е изплакала майката върху белия лист, а истината явно не съответства на партийния мит за героя.

Кой е всъщност Борис Майлер?

Докато търсех в инвентарните книги данни за тетрадката на Елена Вапцарова, попаднах на друга интересна находка – писма и снимки на д-р Борис Майлер. Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9.09.1944 г., тоест кръвните родственици, като половин век всячески разграничават Никола от родния му баща, единодушно изтъкват на преден план духовния му заместител в лицето на тази съмнителна личност. Цитат на Елена Вапцарова от „Спомени за моя син” (1969): „Между него (Никола) и доктора се създаде такава близост, каквато не съществуваше дори между баща и син.”. А че личността е съмнителна, говорят документите. Борис Майлер се появява в Банско заедно със семейството си през 1919 г. с легендата на белогвардейски емигрант. Неизвестно защо се установява точно в къщата на Йонко Вапцаров и живее там две години. В спомените си Вапцарови умилително разказват как лекувал безплатно бедните жители на Банско. Бедният емигрант явно е бил алтруист, но как е издържал семейството си в чужбина никой не казва. Пък и от снимките личи, че не е мизерствал – добре изглеждащ мъж е, добре облечен, специално екипиран за планинско приключение. По-интересното е, че на тези снимки загадъчният Майлер е в компанията на Ванче Михайлов, водачът на ВМРО, в неговото царство – в Пирин над Банско, където е била недостъпната му резиденция. На тази забележителна снимка са заснети и бащата Йонко и младият Никола. Чрез дядо Йонко двойственият човек е проникнал в сърцето на ВМРО и в най-вътрешния кръг на македонските революционери. С каква цел – не се знае досега. Но през 1923 г., по време на септемврийските комунистически метежи в Разложкия край „белогвардеецът” бил арестуван, от опасност го измъкнал пак вездесъщият Йонко, извел го набързо до турската граница, откъдето си заминал обратно там, откъдето уж е избягал – в Съветска Русия. Пълна абракадабра, ще си помисли този, който се замисля. Нещата се изясняват от документите, зорко пазени в музея – два портрета (от 1956 и 1965 г.) и няколко писма на Б. Майлер, адресирани до Елена Вапцарова през 50-те години. В едно от тях „мнимият доктор” собственоръчно разкрива някогашната си мисия и повода за бягството обратно – „Мислех, че ще дочакам свободата на България и своите старини, но врагът не спеше и ме надуши...” Писмото е цитирано и в книгата на Райна Вапцарова (1988, стр. 32).

И защо страната, дала му политическо убежище и безметежен живот в китното градче, е „враг”? Какви тайни задачи и конспирации е изпълнявал Майлер, които „врагът” все пак е „надушил”, та е трябвало да бяга през глава натам, откъдето е дошъл? Надявал се бил септемврийските бунтове да „освободят България” незнайно от кого и той да си доживее старините в нейната земя под болшевишко робство.

Ако е руски евреин, би следвало да тъгува и да си умре в родната си земя, а не в българската чужбина. Или си е бил българин, щом саморъчно е написал на единия от портретите си „Он же Цветан Ведов". Но агенти на Коминтерна, на НКВД и КГБ в България дал Господ от време оно, та досега. Описвам този пъзел като част от скритите загадки на архива „Никола Вапцаров” с убеждението, че тук някъде се крие коренът на македонистките увлечения на поета. Коминтерновецът все пак е свършил някаква работа – посял е червената зараза в невинното съзнание на юношата, подготвил е почвата за гибелта. Оттук нататък даровитият младеж от Банско започва да чака куршума във високото си чело. Нека документалната режисьорка, писателка и артистка Мая Вапцарова се заеме с тези въпроси. Интересен филм би излязъл, без съмнение.

Бойка Вапцарова и архива

Драмата на съпругата Бойка Вапцарова в общи линии е известна и тук не става дума за драмата, а за връзката й с архива. Когато я назначават в Института за литература през 1963-1964 г. там вече съществува фонд "Никола Вапцаров" с оригинални снимки, ръкописи, писма и документи, предадени основно от Борис Вапцаров, Давид Овадия и от съученици от ММУ. Съпругата трябва да пази и обработва фонда, въпреки че й липсва квалификация за подобна дейност. 25 години тя не оправя и прибавя нищо в архива, през 1984 г. го заварих в насипно състояние. Напротив, взема оттам каквото е възможно за личната си колекция. Не посяга обаче към фаталното листче № 7, намиращо се в синия бележник „Байер” (Трифонова 2004). В него са ръкописите на двете прощални стихотворения, записани тук в часовете преди разстрела. Невъзможно е това листче да изчезне, при съществуващата ненавист и съперничество между членовете на фамилията и при наличието на втори оригинал в тетрадка „Сампа”, която си е присвоил Младен Исаев. Обаче е възможно и дори задължително да се фалшифицира текстът на „Прощално”, защото по силата на наследствените авторски права тя е оторизиран редактор на почти всички издания на Вапцаровите съчинения, заедно с Лидия Кацкова, редакторка в издателството на СБП и другарка на главореза на партията Лев Главинчев. Кой смее да каже „гък”, макар че много са хората, знаещи истината за стиха „нечакан и неискан гостенин” – Шмиргела и Хр. Радевски, Мл. Исаев и Борис Вапцаров, Тодора Стоянова. Не че биха пожалили Бойка, напротив – но главният заповедник е повелил да се забрави изразът, навяващ съмнения. Митът трябва да е монолитен, правилен, сияен, какъв ти тук ужас, каква лична драма! Едва в 1988 г., 46 г. след сътворяването му, най-сетне бе възстановен оригиналът на стиха-стон и всички видяха кървящата рана на сломеното поетово сърце.

През 1988 г. повдигнах въпроса за липсващите във фонда 55 броя снимки, предадени от брата Борис, и два ръкописа. Водеха се в описа, но ги нямаше и не можех да ги включа в подготвяния „Аналитичен опис”. В същото време бяха разпръснати във вид на илюстрации по страниците на нейните спомени и публикации – 25 г. ги е разнасяла заради книгите си и забравила да ги върне. Разбираемо е – неудобно е все пак да не притежава семейни снимки и портрети на световноизвестния си съпруг. Не върна снимките, не й бе възможно да се раздели с подобна индулгенция, а може би й бяха скъп спомен от пороя на изтичащия живот. Предостави за опис няколко свои екземпляра, които отдавна бе легализирала. Ако сбирката бе останала в дома й – добре. Но тя нямаше доверие на никого, нали съпругът й Н. Шивачев щеше след време да ги даде където трябва. И ето че, по време на боледуването й, преди да почине (2003), някой успял да открадне ревниво пазената колекция. Макар без сили, алармирала полицията, разследвали, но нищо не установили. Този последен коварен удар не е могла да понесе бездруго нещастната Вапцарова жена.

Къде са сега откраднатите реликви, кой е подставеният крадец, колко са му платили за услугата, може само да се гадае. Който ги е платил и придобил, не може да ги обяви открито, поне засега, защото част от личните архиви на Б. Вапцарова са документирани в книгите й, както и в описа, а кой крадец ще се самоизобличи. По-вероятно е да стоят в банков сейф и може би ще се появят след десетилетия, ако оцелеят.

А е възможно и след стогодишния юбилей пак да се вдигне стогодишният анонимен магьосник, да бръкне в джоба си, да извади и останалото от откраднатите архиви и да разкаже най-сетне невероятната си легенда. Или пък дотогава услужливо да умре, за да изпълни сам собственото си условие за легитимация и публикация на откраднатото. Ще обявят, че е умрял и че пожелал да остане неизвестен. Бъдете сигурни още отсега – такава е логиката на сценария, това в момента бе психологическа подготовка. Вече чевръсто търкалят името на свещеника Иван Шивачев, присъствал на разстрела в Гарнизонното стрелбище, като възможния пазител на неизвестните стихотворения. Услужливо им предоставям официална информация от ОДА – гр. Пловдив, че същият е роден през 1904 г., т.е. сега вече да е на 104 г., а не на 95, ако отдавна не беше умрял. Написал е сума непубликувани пиеси, вкл. и за Н. Вапцаров, така че може да е автор и на тайни стихове. Всъщност лошо няма, важното е да се шуми и шоуто да продължи. Свидетели сме как по примера на Г. Маркес се натъкмява българската „магическа реалност”, от която също може да се пръкнат чудеса.

Тук някъде в сценария се вписва синята Вапцарова тетрадка със списъка на 12-те заглавия – вероятен проект за втора стихосбирка. Сред тях са четири неизвестни, които може би ще се появят сега. Намира се в музея в София, предадена е от Бойка през 1952 г. (ИК 372). Отдавна е включена в академичното издание „Ръкописно наследство” (1982). Била е в ръцете ми и изпитвах странно чувство - всеки документ има някаква аура, от този вееше скръб и неясна празнота. Може би поради липсващите листа, старателно изрязани, така че да не изпаднат предните половинки със стихотворения и фрагменти. За беда (или за щастие на литературната история) списъкът със заглавия е останал сред тях. А на последната страница – 89б – се е отронила не въздишка, мъртвило се е отляло. С червен молив, с почерка на Бойка боде очите многозначеща фраза – „тешка оловна тишина”. Кога и защо, тъй отровно-потискащо тишината смазва женската душа? Може би, когато прочете неизвестни стихове на мъртвия си съпруг, посветени на друга любима? Изрязването на неудобните строфи е последният акт на болката. Тази болка цял живот остава скрита единствено в личния й архив, но нали накрая й го отнеха. Така си мисля аз, обглеждайки цялата ситуация. Впрочем имам съвет към експертите, които ще правят експертиза на почерка, ако не са купени и са професионалисти, да сравнят хартията и нарезите на новите открития с хартията и нарезите на Синята тетрадка. Ако не го направят, то значи, че всичко е бутафория.

Синята папка на Шмиргела

Намирам се в приземното ателие на Николай Шмиргела на ул. "Паренсов". Обзела ме е еуфория от статуите, разпръснати на две нива, от подписите на бележити гости по стените - писатели, художници, артисти, вкл. Ана Ахматова. Шокирана съм и от интригуващите спомени на скулптора, приятел и пръв редактор на Вапцаровите стихотворения през 1946 г. Достолепен възрастен човек, творец с талант и високо самоуважение, той не си измисля и не лъже, искрен е. Казва ми странни факти за архивите и за живота на Никола, които и сега не мога да споделя, тъй като него вече го няма. Табутата още упражняват ирационалната си сила над думите и душите ни. Настойчива съм по отношение на Вапцаровите ръкописи и той разказва как и откъде се е сдобил с тях – били захвърлени в мазето на кооперацията в някаква тенекия, също и от досиетата, разхвърляни в съдебната палата веднага след 9.09.1944. Накрая измъква от шкафа си една синя папка. В нея са Вапцаровите оригинали – виолетовата тетрадка с пиесите, стихове, също и собствените му свидетелства за видяно и преживяно по отношение на приятеля. Подписани били и от Христо Радевски. Но няма да ми покаже нищо. Единственото, което измъква, е оригиналният проект за корицата на „Моторни песни”, с който не успял да спечели конкурса. На следващата среща ми даде табуирания доклад, за който стана дума горе. Питам го защо толкова години крие тези реликви, какво ще ги прави, на кого би ги дал? Ще ги завещае на внучката си, младата поетеса Юлия Банкова, но сега още не била готова да се занимава с архиви и с Вапцаров. Не проумявам защо един интелигентен човек и творец държи чужди архиви само за себе си. Не е възможно да не е разбирал, че не са му притежание, че са културна ценност, принадлежаща на нацията. Не вярвам да е виждал в тях аргумент за обществен и морален авторитет, доказателство, че е сред най-приближените на фаворизирания поет. Имаше си собствен свят и постижения, бе мъдър от възрастта.

По-скоро е била скъпоценен спомен и духовна връзка с незабравимото минало и с младостта, толкова свидна, че да я държи далеч от фантасмагориите на действителността. Отиде си Шмиргела от света, а синята папка и досега не е отворена и само Юлия знае, или не знае, какво е скрито в нея.

Бедни Вапцаров, напразно умря на гарнизонното стрелбище!

Мога да продължа темата, но защо ли не искам. Какво като се появиха няколко книги, разнищващи истините за живота и смъртта на даровития несретник и то чрез секретните дела и документи, изтръгнати от служби и институции с цената на настойчива упоритост, с много нерви и изнурителен труд на авторите. По-добре отработен метод книгите на истината се премълчават и игнорират, все едно не ги е имало. Създателите им бяха заклеймени като убийци, инквизитори и какво ли още не, двама от тях станаха безработни. И от казаното дотук ми е достатъчно мрачно, пак съм омерзена от лепкавата, гадна атмосфера, която продължава да се носи около литературното наследство и около името Вапцаров. Давам си сметка, че само другарите му от Морското машинно училище бяха почтени и изпълнени с уважение към Моряка. Не са укривали и злоупотребявали с албумите, документите и писмата, които даряваха, не са търсили печалби от познанствата си с известната личност. Отзоваваха се със скромност и достойнство на всичко, отнасящо се за Вапцаров. За разлика от близките му, които 50 г. се давеха хищно за неговото наследство – не за идеалите – за авторските му права, за привилегии и положение. Сега наследниците от 15 години съдят община Банско, за да реституират музея, макар навремето да са обезщетени щедро с апартаменти и вилни места. Бяха върли комунисти от висшата привилегирована номенклатура, сега са хотелиери, капиталисти и измекяри на Догановото ДПС, за да са винаги при гювеча. Някой да е чул нещо подобно от и за роднините на Христо Смирненски? И той има наследници, но скандални истории около него няма.

Суета, алчност, егоизъм са присъщи човешки качества. Примиряваме се с тях като с неизбежно зло, разпознаваме ги и в себе си. Но лицемерието и наглостта са отвратителни, когато разпъват на кръст едно страдалческо име, когато смучат пари от 5-6 фондации и проекти за сметка на поетовата любов към бедните. Когато осребряват трагичната му съдба, за да плуват все отгоре и парадират по медии и телевизии с откровени лъжи - от това по-голямо морално падение няма. Грешни са тези хора, не дават покой на мъченика, не спират да тревожат паметта му 66 г. след разстрела. Духовно нямат общо с несретника, презират го даже, че е погинал за тоя дето духа и не дават пет пари за идеалите му. Лишеният от съвест и от етика не си дава сметка, че прокламира в очите на хората антиподите на Вапцаровата нравственост. Самотен и неразбран приживе, поетът е още по-самотен след смъртта. Разнищиха не само „вярата”, а и душата му между величаенето и келепира.

Големите творци, отдали живота и таланта си за народа, не принадлежат на боричкащи се за кокала дегенерати. Те са синове на България и обществото е длъжно да защитава тяхната чест от всякакви морални посегателства. В противен случай символните имена на нацията ще бъдат посрамени и съборени в калта, а всички заедно ще обедняваме откъм достойнство. Най-страшното е, че общност, която предава поетите си на разпятия, предава и опозорява най-вече себе си.

КОЙ УБИ ВАПЦАРОВ

Некомпетентно, непълно, неточно и банално е онова, което от години се пише по повод смъртната присъда на Никола Вапцаров по дело 585/42 на Софийския военнополеви съд.

Лансират се лишени от професионализъм приумици за съдебни грешки, груби процесуални нарушения, несъбрани доказателства, лишаване от право на обжалване, незабавно изпълнение на присъдата, дори и незаконно разглеждане делото от военнополеви съд.

„Светът – както учеше старият добър Шерлок Холмс, - е пълен с очевидни неща, които никой не забелязва”. В нашия случай до ден днешен никой не видя основна причина за присъдата: ония БЕЗУМНИ ИЗМЕНЕНИЯ И ДОПЪЛНЕНИЯ КЪМ ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ДЪРЖАВАТА, по параграфите на които дори момиченца от детската градина можеха да бъдат подвеждани към текстове, предвиждащи смъртно наказание.

Истинските убийци на Вапцаров са творците  на тия Драконовски закони, на които би завидял дори сатрапът Драконт, първият законодател на Атинската република – седем века преди Христа – определял смърт дори за кражба на плодове и за които Плутарх свидетелства, че са писани с кръв. Освен предвиждане смъртно наказание за почти всяко деяние, измененията и допълненията премахват съдебния следовател от процеса, налага явяване на подсъдимите само с показанията, дадени в полицията и безапелационното им приемане от съдиите независимо от начина, по който са били добити (разбирай – изтръгнати), подсъдимите се лишават от правото да се откажат пред съда от показанията си в полицията, протоколите се водят по късата процедура – не всичко се отразява в тях. Политическите процеси (а те всички са такива) се предават на компетенцията на военните съдилища, присъдите са окончателни и не подлежат на одобрение от държавния глава. 

Министърът на вътрешните работи по онова време Петър Габровски е инициаторът на Драконовските мерки. Понеже предложението му не е било издържани технически, за да оправи работата се заема министърът на правосъдието Васил Митаков. Опитен юрист, повече от четвърт век в правото, бивш следовател, касационен съдия – знаел е какво твори. На заседание на Министерския съвет от 1 септември 1941 г. законопроектът е приет. По-късно отделни министри (като Димитър Кушев) ще шикалкавят. Но пред Народния съд Митаков е категоричен: „В Министерския съвет няма оставане на особено мнение. Който не е съгласен – напуска, подава си оставката!”

На 6 септември 1941 г. измененията и допълненията не само са гласуван еуфорично в Народното събрание, но към тях са направени още по-утежняващи положението санкции. 127 от всичките 160 депутати гласуват закона – убиец.

Депутатите са 160 по тогавашния закон и са избрани по сложна мажоритарна система, в която за първи път гласуват в страната и жени. 103-ма народни представители са висшисти, 60 са юристи, 17 са висши военни. На фона на еуфорията в Парламента единствен професор Петко Стайнов застава срещу това престъпно законотворчество. Никой не го чува. Само Петър Савов му репликира: „Ако е въпрос за пророкуване, то вие, господин професоре, ще се срамувате от думите си!”

Позорът в Министерския съвет и Народното събрание от 1941 г. обаче е само едната страна на монетата Смърт. Никола Вапцаров става жертва на месомелачката на поредната чистка в редовете на комунистическата партия.

Поетът е един от 62-мата подведени под отговорност по делото срещу членовете и сътрудниците на ЦК на Партията и Военната организация. Не издържа сериозен анализ приетата версия за провала на ЦК в резултат на агент-провокатори в редовете на Партията. Наистина 1942 г. е звездната година за политическата полиция на Царство България. 223 са провалите през нея в системата на БРП, както тогава се нарича партията на българските комунисти. 4238 са арестуваните активисти, 3298 са осъдените, 96 са екзекутираните. Впечатляващата статистика сочи ПРЕДАТЕЛСТВО ОТ НАЙ-ВИСОКО МЯСТО – съзнателно обмислено, целенасочено (както пише Вапцаров в пророческото си стихотворение „Гадател”. Това е обаче особен вид предателство – това е чистка, вероломно разработена за извършване от чужди ръце.

Теоретик на системата на чистките изобщо е Андрей Жданов. Чистката, твърди той, е базата на победоносния поход на  Партията. Георги Димитров ще надмине учителя си. Още от 1925 г. той води перманентни чистки в партията на българските комунисти. В учебниците по история се пише за някаква митична борба с лявото сектантство. И никъде не е дадена формулировка на съдържанието на този термин. Но работата е ясна – битка с ония, които се сражават с несправедливостите, произтичащи от характера на тоталитарната система, ония, които разобличават лицемерието и фалша. Ръководствата на всички тоталитарни партии в света по неписан закон прощават пороците, дори партийното безбожие, но вземат главите на ония, които смъкват маската му. Димитров е освен това и майстор на чистки с чужди ръце. Дори в наше време битува измишльотината, че бил защитавал българските политемигранти от репресиите на Гулаг. Стараел се е да не оставя документи за двуличието си. Но тук-там се намират и такива. В молба от 29 септември 1938 г., например, той пише за необходимост от „ускорена проверка чрез апарата на другаря Ежов на хора, които се предвиждат за ръководни места... „ – знаем какви проверки може да прави апаратът на другаря Ежов. През 1936 г. Димитров разработва истинска месомелачка за старите идейни и неконтролируеми инициативни кадри на задграничните комунистически партии, чиято дума в Коминтерна се чува. Те са изпращани в Интернационалните бригади в Испания на истинска Голгота – унищожавани са, ако не на фронта, то от специални агенти на НКВД за вътрешен терор. Този позор в историята на международното пролетарско движение си има издайнически факт: когато месомелачката приключва, Сталин необяснимо защо изгубва интерес към Испанската република. Този натрупан безценен опит Димитров ще използва през 1942 г. за разправа с политическите си противници, оцелели след безброй сметки за разчистване, които той води с тях 16 – 17 години. Още от 1925 г. той открито е наречен от ръководството на партията  в България и емигранти в Одеса предател и престъпник. Иска се партиен съд за „братоубийството през септември 1923 г. и позорното падение през 1925”, когато според здравите сили в Партията „БКП стига до политически банкрут”. След десетилетия фалшифициране на историята на БКП днес дори специалистите не са наясно с героичната борба, която водят честни и предани на делото на Димитър Благоев самоотвержени бойци като Петър Искров, Илия Василев (Бойко), Георги Ламбрев (Росен), Иван Павлов (Енчо), Иван Ганчев и други. Те открито  тръбят, че няма по-страшен враг за комунизма от Сталино-Коларово-Димитровската фракция (в. „Освобождение”, бр.17, 1932 г.), че мястото на сегашната БРП – безгръбначна работническа партия – е на бунището (в.„Освобождение”, бр.3, 1932 г.), че Сталин е антимарксист, че СССР е държавата на Червения Империализъм, че Хитлер и Мусолини, Сталин и Димитров са една и съща идеология. 30 години преди Пражката пролет Гаврил Карев ражда термина „Социализъм с човешко лице”. Не е случайно, че по време на Лайпцигския процес точно партията на българските комунисти не подкрепя Димитров. Голям зор вижда последният, но в крайна сметка изпраща лека-полека почти всички свои противници из Мъртвите сибирски полета. През 1942 г. обаче все още се намират такива и в Москва, и в София. Войната с Германия му дава шанс за БОЙ ПОСЛЕДЕН.

Политемигрантите подмамва с илюзорно ръководство на широка въоръжена съпротива в България и организира изпращането им на заколение като парашутисти и подводничари. Останалите в страната следва да бъдат хвърлени на лъвовете. Това са най-вече сектантите в ръководството – Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Антон Югов, Петър Вранчев, Димо Дичев, Борис Копчев, Петър Богданов. Измислена е йезуитска разправа.

Всъщност разправата и с подводничарите, и с парашутистите, и тази с ЦК и Военната организация са пак две страни на една и съща монета. Първоначално ръководител на жертвите политемигранти е Иван Винаров. Той отдавна е трън в очите на Димитров, тъй като е свързан пряко с разузнаването, знае прекалено много мръсни тайни. Но Винаров е много близък с един генерал, който по това време става организатор  на тайнствената служба СМЕРШ – Смерть шпионам. Генералът се казва Павел Судоплатов и само преди година е поставил венец на дейността си с ликвидирането на Лев Троцки в далечно Мексико. Судоплатов не оставя сам в беда другаря си Иван Винаров. И го измъква като безценен кадър на СМЕРШ, назначава го дори комисар в ръководството. Тогава Димитров определя на негово място полковника от Червената армия Цвятко Радойнов. И с него си има главоболия. Особено след като полковникът започва открито  да говори за сериозната военна мощ на Вермахта. Ще изпреварим малко събитията и ще отбележим, че и в България Радойнов не мирясва и едва не проваля чистката като докладва, че „задачите, които са поставени, не отговарят на обстановката”. Замисленото и извършено предателство към подводничари и парашутисти лъсва  още при изпращането на групите. В „Щурмът” (1975 г.) Цола Драгойчева кодира това предателство „Узнала неизвестно как за пристигането на групите, властта предприе извънредни мерки за тяхното залавяне и обезвреждане”. Това е през август 1941 г. Все по това време емисарят на Димитровската фракция Антон Иванов пристига с инструкции пред ЦК, набелязан за жертвоприношение. Съвършен йезуит, Димитров добре е знаел, че Антон Иванов НЯМА ДА ИЗДЪРЖИ НА НАТИСК В ПОЛИЦИЯТА.

Антон Иванов обявява пред членовете на ЦК необходимостта от пролетна офанзива на Партията и партизаните, за да се подкрепи Червената армия. Това е била лакмусовата хартия, по която Димитров да различи подмазвачите от ония със собствено, противно на неговото мнение. Оказва се, че всички в ръководството в София застават като един и оценяват предложението на Москва като „съмнително, прибързано, обективно неоправдано и практически нереализуемо” (Цола Драгойчева, „Щурмът”, стр.527). Димитров няма да се колебае вече и ще отпише всичките и в ЦК, и във Военната организация.

От Москва към военното разузнаване и полицията в София потича информация за подготвяно от комунистите пролетно настъпление. Военното разузнаване в свой отчет отбелязва, че „комунистическата партия води дейна подготовка за разгръщане на широка дейност през пролетта” (ВИА, д.2068/1, л. 2-3). Съмнително същото знае и Дирекцията на полицията. „Към решителни действия комунистите ще настъпят през пролетта” (ЦДИА, ф.370, оп.1, а.е. 1076, л.28)

Има още един документ – резолюция на софийския ЦК – доказващ изтичането на информация (в случая фалшива, но няма значение). Идва от Москва. В тази резолюция на ЦК се казва, че подобно настъпление „не би могло да бъде масово и лесно ще бъде потушено от полицейския и военен апарат и няма да окаже никаква ефективна помощ в борбата на Червената армия”.

Знаейки всичко това можем, перифразирайки малко самия Вапцаров, да кажем: ЕДИН Е ИЗВОДЪТ – Провалът на ЦК и Военната организация, в чийто водовъртеж попада поетът, не е резултат на полицейска анкета и агентура на полицията в Партията, а на преднамерено предателство от Москва. Председателят на Военнополевия съд полковник Игнат Младенов казва след години: „Това беше единственият процес по мое време срещу членове и сътрудници на ЦК, единственият конспиративен процес, в който една конспирация бе напълно разкрита. Разкрита в смисъл, че провалът бе генерален. Обикновените конспирации нямаха такова нещо. Разчитахме винаги на свидетелски показания. В този процес ние имахме нещо повече от веществени доказателства, повече от необходимото. Тук беше всичко. Взрив, скривалища, мястото, където се правеха бомбите, оръжието, пушките, пистолетите, сярната киселина, мастилниците, всичко това бе разкрито и действителното положение на подсъдимите бе извънредно тежко. Бяха заловени радиостанциите, бяха заловени куфарите с парите, даже както бяха носени” (ЦДА, ф.1, оп.5, а.е.222, стр.140-141).

62-мата  подсъдими до един са изловени, кой в легални домове, кой в нелегални квартири, други ще бъдат извадени от въдворяване в лагери. Всеки запознат с тия работи е наясно, че подобно тотално проваляне, както го характеризира Игнат Младенов, е възможно само в резултат на слагане картите на масата от ония, които ги държат в ръцете си.

Доказателствата са толкова много, че е необяснимо защо до сега този въпрос е все вън от вниманието на историците.

Елена Вапцарова, в чиято порядъчност няма съмнение, отбелязва, че „Никола се намерил пред разкрити карти – полицията всичко знаела”. Да оставим обаче майката и да видим какво казва професионалистът – в случая ветеранът на БКП, комунистът идеалист Никола Павлов – Комара, съподсъдим по процеса на Вапцаров:

„Нашите хора рухнаха, полицията знаеше абсолютно всичко, дори онова, което и ръководството не знаеше. Подсъдимите бяха объркани. Те или за първи път попадаха на опитните полицейски следователи, или не издържаха на натиска на безспорните доказателства...”

Далеч сме от мисълта, че сам Никола Вапцаров е бил белязан в Оня списък за жертвоприношение, прецизно изготвен в Москва. Поетът просто е бил „някаква си личност” в механизма, предназначен за поправяне. Но анализ на ситуацията показва и друго: НА НЯКОГО ВАПЦАРОВ Е БИЛ ДОПЪЛНИТЕЛНО НЕУДОБЕН

В полицията не са били един и двама, и по това дело, и по други, които пропявали без бой. Но слух за това, че не се представил като „не човек, а желязо”, се пуска само за Вапцаров. Веднага след ареста Богомил Райнов съобщава интересна подробност. Някакъв тип злорадо му се изрепчил: „Нашият Кольо не издържал, изложил се...” Бъдещият баща на българския Джеймс Бонд го набил. Трябва да е истина. За онова време в писмо до ЦК на БКП през 1951 г. Александър Жендов отбелязва, че Райнов коментира разстрела на Вапцаров с „Така му се пада, като е такъв глупак!”

Да видим обаче какво толкова не е издържал и се е изложил Кольо. И как е стигнал сам да си подпише с показанията СМЪРТНАТА ПРИСЪДА. Вероятно веднага е разбрал откъде полицията знае всичко. После е разбрал и за Антон Иванов, който за две шишета ракия прави 28-часови разкрития, количествата и качествата на които не биха достигнали всички показания на 62-мата подсъдими, взети заедно.

И Никола Петров – Комара, и Стефан Богданов (брат на разстреляния по дело 585/42 Петър Богданов) са оставили документи в ЦПА и в ЦДИА, в които се отбелязва как Антон Иванов сам признава огромната си вина за недостойното си поведение в полицията, разкайва се за малодушието си, проявено там. И е изразявал желание чрез смъртта си да изкупи поне част от греха си. Обещавал да покаже твърдост и вярност при разстрела. Казвал го е Петър Богданов на брат си. Така, подписал смъртната си присъда със 11-те страници показания, стигаме до спорния въпрос – МОГЪЛ ЛИ Е ВАПЦАРОВ ДА МИНЕ С ПО-ЛЕКА ПРИСЪДА

Отговорът е – да!

Изходът е в тоталното отричане и недаване на никакви показания в полицията. Въпреки унищожителните веществени доказателства и показания на съподсъдими. Това отлично са го знаели опитните конспиратори. Като Комара, като Иван Масларов, най-вече като много по-виновния Трайчо Костов. Вместо  да мълчи като тях, Вапцаров пише. А че мълчанието е било изходът свидетелства ветеранът на Партията, прекарал в социалистически затвори повече, отколкото в додеветосептемврийски – Стефан Богданов: „Не се ли направеше самопризнание в полицията, по тогавашните закони това имаше значителна тежест” (писмо на Стефан Богданов до комисия на ЦК на БКП от 18 юни 1956 г.)

Със самопризнанията си Никола Вапцаров автоматично се включва в СЪСТАВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО – организиране на бойни групи, установяване на връзки с диверсионни групи, дошли от СССР, и още, и още – все влизащо  в параграфите на ония изменения и допълнения на ЗЗД, с които започнахме. И според които вината на организатора е по-значима от тази на конкретния изпълнител. „Бях втори член на комисията... длъжността ми беше да поддържам връзка с хората от провинцията – пише Вапцаров, - и в случай, че Васил (Радойнов) е зает, да ги инструктирам...”

Разбира се, има подробност – възможно е Вапцаров да е приел оная тактика на всички революционери в света, които правят подробни показания за всичко, което полицията знае, за да се крие нещо по-съществено. Прочее такава е и тактиката на неговия приятел Цвятко Радойнов. Но е грешна. Защото е нямало какво да се крие. Или само така си мислим?!

И понеже сме се заели само с ония очевидни неща, които никой не вижда, продължаваме с тях. В затвора след приключването на следствието подсъдимите по делото се оказват на удивителна свобода. Те са в килии за по осем човека, постоянно могат да си  гостуват от килия в килия. Стигат до идеята за „успореден процес”, за да организират държанието си пред съда. Неотразимият конспиратор Комара урежда канал, по който урежда почти всекидневна връзка с останалите на свобода членове на ЦК, преди всичко с Цола Драгойчева и Антон Югов. Получават указания, напътствия, там се разтичват за адвокати, на които предават данни, писани лично от подсъдимите за признанията им пред полицията. И сега е време да развенчаем МИТА ЗА МЛАДЕН ИСАЕВ.

До ден днешен той минава за пръв приятел на Вапцаров. Не само не е такъв. Той дори злобее срещу Вапцаров, защото той е оня, който го посочва на полицията като явкаджия. Ненавижда го като човек и  го отрича като поет. Буквално работи срещу Вапцаров. И не само срещу него. Веднага след ареста си търси защита не от Партията, а от идеолога на националсоциализма в България адвоката Сотир Янев. Сотир Янев тутакси отделя Младен Исаев от останалите подсъдими, дори го противопоставя на тях и идеологията им. Когато Комара укорява Младен Исаев, че с поведението си утежнява положението на Вапцаров, той отвръща: „И какво от това?!”

Странна е цялата метаморфоза, последвала след Девети септември, при която фалшификаторът на историята Младен Исаев десетилетия се представя едва ли не за продължител на делото на Вапцаров. Отново да чуем Камара: „Чудя се и се дивя – пише в писмо до ЦК на БКП – на писаното в толкова сборници официални за Вапцаров, където Младен Исаев сълзи рони за големия поет и незаменим гражданин, и комунист, че и приятел. Боже опази!...И чета още, че Младен се хвали, че бил свидетел на последните дни и часове на Вапцаров като негов близък съподсъдим. Само дето не мога да прочета, щото той го премълчава, за онова негово позорно държание тогава пред съда и по отношение на самия Вапцаров...”

И така стигаме до своего рода ПЕСЕН ЗА ИСТИНСКИЯ ЧОВЕК –  автора на „Песен за човека”. Някак си го няма в реките от мастило, изписани за Вапцаров, именно човекът.

Човека Вапцаров виждаме в сухия служебен протокол на длъжностните лица по разстрела: „Осъдените запяха „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” и бяха разстреляни.” Преди това е описано как на въпроса за последно желание Вапцаров поискал да напише нещо, как тутакси му дали лист и молив, как понечил да пише, как изпуснал молива. Не е било ехо от инквизиции. Нито от ужас пред стаените дула на карабините. От душевен срив е било. Едно чисто човешко чувство. Бил е третият срив в душата на поета. Последният. Три срива преживява душата на поета в затвора.

ПЪРВИЯТ СРИВ. Когато в килиите на затвора разбира, че всичко, което е вложил при следствието, е било напразно. Че тия, за които се е жертвал, не са това, за което ги е мислил. Разбрал е, че за Антон Иванов той е бил едно винтче, че дори Трайчо Костов за него е бил „амбициозен интелигент, чужд на народа, чужд на работническата класа” (ЦДА, ф. 1, оп. 5, а. Е.  55). Но по-важното е онова, че всичко, което Антон Иванов издава, в полицията вече са го знаели. Което за Вапцаров, който е бил достатъчно интелигентни, е означавало, че и самият Антон Иванов е предаден за жертвоприношение. И не само той. И Цвятко Радойнов, неговият толкова приятен събеседник дни и нощи. Вапцаров ясно е разбрал, че е затънал в локвата на някаква мръсна игра, в резултат на която в ръководството на Партията в страната при създаването на Отечествения фронт да не остане противник на кроежите на Задграничното бюро на Партията в Москва. Едно перфектно убийство с чужди ръце... Но поетът остава човек и само кодира, зашифрова своя първи срив. Прави го в мотивите за обосноваване молбата си за свидетелите си по делото. Молбата завършва с едно странно изречение: „Не съм и не мога да бъда комунист, и идейно съм твърде далеч, в известна степен диаметрално противоположен на комунистите...” Не е било, както тълкуват думите някои автори, от стремеж да облекчи положението си пред съда.

След този пръв срив следва ВТОРИЯТ СРИВ. Това става, когато разбира, че ако не е правил самопризнания дори и за пределно очевидното, смъртно наказание не би го очаквало. И че това старите кадри добре са го знаели и затова са мълчали. Но никой не е бил намерил за необходимо да му го каже на него – всеотдайно прегърналия делото. Не му го е казал Иван Масларов, неговата пряка връзка с ЦК, не му го е казал Никола Павлов – Комара, нито Христо Братованов, участвал в организирането на бойни групи наравно с него, не му го е казал вещият  в правните въпроси приятел адвокат Кирил Николов. Да не говорим за Младен Исаев, откраднал и последното пшеничено зърно от вярата му... И отново поетът прибягва до шифровка на втория си срив. Няколко дни преди произнасянето на присъдите неуморимият конспиратор Комара обикаля всички заплашени с най-тежкото наказание и от всеки взема по няколко прощални редове до близките. Никола Вапцаров не оставя предсмъртно писмо. Някои ще кажат: че какво по-значимо предсмъртно писмо от „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока...” Дето е казал поетът: РЕСТО! НЕ СТРУВА!

При третия, последен срив Вапцаров не шифрова нищо. Или може би е искал да каже нещо с това изпускане на молива, което още не сме дорасли да разберем...

Всъщност след толкова много нещо, изписано и за Вапцаров, и за процеса, знаем ли вече всичко за Вапцаров?

Едва ли! Дори окултистите, които имат под ръка уникален документ, както нарича стихотворението „Гадател” поетът Атанас Мочуров, още не могат да измъдруват каквото и да било. Стихотворението има 13 реда, непобиращи се в никакви стихотворни канони, писано е през 1929 година. Там гадателка предрича на лирическия герой (самия Вапцаров) 

„Куршум за някаква незнайна гадна мъст

Изпрати ще те млад тъй рано в гроба.”

Ето как тълкува „документа” поетът Атанас Мочуров: „Стихотворението съдържа 13 стиха. Младият автор е изтървал възможността да постигне класическата форма на сонета. Но същността на творбата е шокиращо необичайна. Предсказват смъртта на юношата, а той просто не смее да повярва, че е възможно мечтата на неговия живот да се сбъдне по такъв блестящ начин – само след 13 години. Толкова, колкото са стиховете в стихотворението „Гадател” Всичко е точно! То показва, че

НАИСТИНА ОЩЕ НЕ ЗНАЕМ ВСИЧКО за поета. Да се върнем за малко на ония 111 страници самопризнания. Те са пред нас като 111 куршума. И Левски е давал самопризнания пред специалната комисия. Както и конспиратори от цял свят във всички времена. За да се скрие нещо по-важно. Приехме, че в случая с провала на ЦК и Военната организация не е имало какво да се крие. Но дали е така?!

Из печата се появиха приписвания на съучастност на поета със съветското разузнаване. Други намесиха дори Интелиджънс сървиз. Съмнявам се. Но когато човек си има работа с тайни служби, особено съветските, трябва да се съмнява и в съмненията си. Нека отново се върнем към Богомил Райнов. Знаем, че той не лъже. Вървят те една вечер, а зад тях – постоянното присъствие – агенти, то се знае – на Гешев, кошмарът на БКП. Богомил Райнов му казва: „Какво правиш – искаш да те спипат ли?”, поетът отвръща апатично: „Ще гледам да не ме спипат.” После Райнов го съветва да се укрие, поне временно. Вапцаров отвръща: „Няма как! Ти не знаеш...”

Богомил Райнов не знае.

И ние не знаем.

И кой знае дали когато и да било ще узнаем.

Но вече знаем, че в затвора, дори не попаднал на хора, Вапцаров останал човек. Това е прекрасно, нали!

P.S. Не познавам автора, макар че според една публикация във в-к „Десант” трябва да сме почти връстници - през 2014 г. е навършил 70-т години. Освен в споменатия вестник, съм чел негови материали във в-к „168 часа” и на други места в Интернет. Публикувам статията по повод разгорелият се спор, основно в Интернет сайтовете по повод годишнината от разстрела на поета.