СПОМЕНИ….

 

С професор Лембит Роостар се запознах на 44-я медицински конгрес на 7-мо медицинско командване на САЩ в Европа, който се проведе от 09 до 13.05.1993 г. в хотел „Зауарленд Щерн” във Вилинген, малък немски град, разположен на север от Франкфурт на Майн. Освен моя милост, делегацията включваше подполковник маг. фарм. Георги Генев – началник на отдел „Военна фармация“ в Медицинско управление на Генералния щаб на армията и подполковник д-р Гено Киров – хирург от ВМА.

Професор Роостар – полковник от резерва от бившата Съветската армия, се беше завърнал в родната Естония, за да допринесе за националните въоръжени сили. Почти цялата Съветско-Афганистанска война Лембит беше прекарал като съветник по хирургия във Военномедицинската академия на въоръжените сили на Афганистан. Опитът му в това отношение беше безценен. За спомен от нашата среща във Вилинген ми подари книгата си „Боевые огнестрельные ранения“, издание на Университета в Тарту.  В нея беше описал с най-големи подробности близо десет годишния си организационен и клиничен опит на хирург. Разговорите за нейния превод и издаване в България започнаха още през февруари 1994 г. В края на 1995 г. ми изпрати нарочно писмо (писмото не съм запазил – бел. моя) по този повод, с което даваше право Медицинско управление да издаде книгата му като ведомствено издание и се отказваше от хонорар. В писмото бяха и оригиналните снимки на всички илюстрации.

Жестът му заслужаваше и заслужава и днес адмирации. Не обаче и онова, което ние, българските военни лекари, направихме впоследствие. Помощник-фармацевтката от Централния медицински склад в София Надежда Сергеева, рускиня по произход, се съгласи да преведе книгата. Справи се чудесно, разбира се, и с професионалните консултации на професор Йовчо Топалов. Машинописките от управлението отпечатаха ръкописа. Аз и професор Топалов написахме предговори за българското издание. Художникът Рачо Буров от Военно издателство се съгласи да направи художественото оформление на книгата срещу символичен хонорар. Но дойде 17.09.1998 г. Аз бях отчислен от списъчния състав на Българската армия и преминах в резерва. Наследникът ми Николай Чобанов не само че не направи нищо за издаването на книгата, но и загуби превода. Съжалявам за това, защото българските хирурзи, подчертавам българските, а не военните, имаха шанса да се запознаят с едно прекрасно ръководство за хирургичното лечение на нараняванията от съвременните бойни припаси, включително и на минновзривните увреждания от импровизирани взривни устройства.

Още във Вилинген се разбрахме, че Лембит ще ми гостува в България. Посещението бе санкционирано от генерал Любен Петров (началник на Генералния щаб – бел. моя), а финансирането бе осигурено от фирма „Интер-бизнес-91” на г-жа Людмила Зафирова.

Лембит Роостар пристигна у нас в средата на февруари 1994 г. В програмата му бях включил среща в Медицинско управление и посещение на нашата ВМА – Лембит се познаваше с професор Йовчо Топалов от срещите им в ленинградската ВМА.

Времето през февруари беше много приятно, което позволи на професора освен деловите разговори, да отдъхне пълноценно в приятната обстановка на Военно почивния дом на Витоша, където бе настанен.

Разговорите в Медицинско управление бяха съсредоточени върху темата за медицинското осигуряване на Съветско-Афганистанската война (1979-1989 г.).

Роостар разказа за проблемите, които е имала Съветската армия в Афганистан – недостатъчно задълбочена оценка на епидемичната обстановка, много високи равнища на загуби в резултат на заразни и незаразни заболявания, подценяване на предпазването от минновзривни увреждания и др.

Особено интересни бяха спомените му за народа на Афганистан. Те разкриваха една непозната (темата бе табу за българските медии в онези години – бел. моя) и неразбираема за мен действителност, като се започне от производството и продажбата на опиумен мак и се стигне до проявите на жестокост, не само към враговете, но и към своите (през 1981/1982 г., когато бях на курс в ленинградската ВМА, войната беше в разгара си, а преподавателите ни по хирургия, под сурдинка, споменаваха за някои неща – бел.моя).

Никога няма да забравя разказите на Лембит за методичното избиване на придружителите на кервани с диаманти, с цел да не се разкрият находищата им. Родителите на убитите се обезщетявали предварително, сиреч те са знаели, че изпращат сина си на сигурна смърт.

Ужасяващи бяха истинските истории за разстрелите на лекари и сестри от началника на афганистанската Военномедицинска академия за незначителна професионална грешка (разстрелвал е в мазето на академията операционни сестри само по причина, че при операция са сгрешили хирургическия инструмент, който му подават – бел. моя), за това как изхвърлят телата на ранени правителствени военнослужещи от борда на санитарен самолет Як-40, тъй като нямали шансове да оживеят, за да намалят товара, и да икономисат керосин или за поведението на майка, принудила собствения си син, войник от правителствените сили, с шанс да оцелее след раняване и десет часова хирургическа операция, да не се храни, за да умре и да не бъде в тежест на семейството си като инвалид.

……

Забележка:

Текстът е откъс от неиздадените ми спомени „Не се отказвам от живяното“, адаптиран за публикуването му в блога, без да се променят фактите.