КАК ПРЕВРАТАДЖИИТЕ ПРОСПАХА „ФАКТОРА ЕЛЦИН“

 

Посвещавам този текст на нашенските „семейно-приятелски“ социолози, политолози и прочие ози, и на българските непопулярни политици, които не могат да повярват в собствената си непопулярност, макар и да се съмнявам, че в главите им ще се роди някаква мисъл, ако случайно го прочетат.

Николай Колев, стипендиант на НОИ

Алексей Макаркин, 20.08.2021

Тези дни особено активно се обсъжда темата за Държавния комитет за извънредни ситуации (ДКИС). И изглежда НАПЪЛНО НЕРАЗБИРАЕМО, как така преди тридесет години участниците в него проспаха „фактора Елцин“, който няколко месеца преди това триумфално – още на първи тур – бе спечелил президентските избори и беше готов да се противопостави активно на непопулярните съюзни власти, решавайки се на противоконституционни действия.

Нека се опитаме да се поставим на мястото на членовете на Държавния комитет. Какви аргументи биха могли да използват, когато са вземали решение?

Първо, нерепрезентативните импровизирани аналози на фокус групи като „железен аргумент“ в полза на реалната непопулярност на Елцин сред народа. Простичко казано, събират се няколко стари приятели и веднага се оказва, че всички са решително против Борис Николаевич. И Иван Иванич, главен конструктор от отбранителната индустрия. И Петър Петрович, армейски генерал. И Сидер Сидерович, селскостопански специалист и поет, лауреат на държавна награда*. Сиреч, уважавани, най-добри представители на народа. И щом е така, значи целия народ също е против, а не само шепа демагози и многото измамени.  Почти всеки политически стратег се е сблъсквал с такава непредставителна „семейно-приятелска“ социология, представяща желаното за действително.

Второ, що се отнася до „измамените“, тук също могат да се намерят оптимистични аргументи в полза на ДКИС. През 1989 г. на изборите в Москва Елцин спечели 91% от гласовете при почти 90% избирателна активност. А през 1991 г. на президентските избори – около 72% при значително намалена активност. Низходящата динамика показваше, че „измамените са прогледнали“. Някои от поддръжниците на Елцин вече смятаха действията му за противоречиви, а ситуацията престана да бъде „черно-бяла“. Някой се бе разочаровал от Елцин след „случая със 140 милиарда“, друг – след срива на програмата „500 дни“,  трети – заради недвусмислената му подкрепа на балтийските републики в конфликта им с центъра. Вероятно подобни мнения, доколкото можем да съдим, са били събирани и представени на върха –  и никой не се бе замислил за степента на тяхната представителност. Както и върху фактът, че 72% спечелени гласове (при 57% за страната като цяло) в условията на свободни, и наистина конкурентни избори, са много.

Трето, вдъхновяваха ги примерите за преминаване на опозицията на страната на властта. Например на депутатът Крайко от Междурегионалната група, който той стана активен поддръжник за запазването на Съюза. Или Исаков, демократ от Свердловск, председател на Съвета на републиките във Върховния съвет  и един от основните критици на Елцин. Или журналистът-критик Невзоров, измислил термина „нашите“ за защитниците на Съюза.

Всички тези аргументи обаче не вземаха няколко обстоятелства. Елцин, въпреки някои електорални и кадрови загуби, бе запазил не само ядрото, но и по -голямата част от периферията на своите поддръжници. Популярността му продължаваше да е висока. В действителност обкръжението на Елцин не претърпя сериозна ерозия – напротив, сключвайки предизборно споразумение с Руцкой, той показа, че е готов да интегрира в редиците на своите поддръжници лидерите на КПСС, които искат да договарят с него .

В същото време авторитетът на съюзната власт след парична реформа на Павлов и повишаването на цените от 2 април 1991 г. беше спаднала до минимум и тези решения бяха свързани не само с Горбачов, но и със съюзния център като цяло (на първо място с премиера Павлов, който влезе в състава на Държавния комитет по извънредни ситуации). На този фон нивото на претенции спрямо Елцин бяха значително по-малко, а  и той имаше свои собствени контрааргументи - от липсата на достатъчно властови правомощия (основните ресурси оставаха в ръцете на центъра) до интригите на кремълските бюрократи.

Август 1991 г. се оказа сблъсък между СИЛЕН ЛИДЕР, РАЗЧИТАЩ НА МОТИВИРАНИ ПОДДРЪЖНИЦИ, и НЕПОПУЛЯРНИ ЧИНОВНИЦИ, които НЕ МОЖЕХА ДА ПОВЯРВАТ В СВОЯТА НЕПОПУЛЯРНОСТ.

*-авторът ползва измислени имена на участниците в ДКИС. Имената и длъжностите на истинските участници могат да бъдат намерени в Гугъл, достатъчно е да въведете израза „члены ГКЧС“.