Людмила имаше голямата
слабост да гласува безусловно доверие на помощниците си, без да провери дали го
заслужават или са лицемерни и я подкрепят само, защото имат изгода от нея като
дъщеря на държавния глава. Тя стана председател на Комитета за култура. И бързо
направи Любомир Левчев свой заместник. Вярваше, че той ще поеме голяма част от
деловата организаторска работа. Но се оказа, че той яхна този пост не за
държавен, а само за свой интерес. Той
пилее пари, докато кани авторитетни чужденци не заради развитието на
българската художествена култура, а за да превеждат книгите му в големи тиражи.
Чиновниците от ведомството се жалват пред Людмила, че Левчев дълго не ги
приема, че няма време да подпише дори заповедите за назначаването и
уволняването на театрални и други директори. Подсказват, че той се държи като
глава на Комитета за култура, вместо да движи решаването на проблемите в него.
Накрая Людмила заяви, че тази институция не може да има двама председатели и
той стана шеф на Писателския съюз по нейна воля.
…
Пристрастието на
Людмила към своите партньори в политиката се проявява много силно и в нейната
симпатия към Александър Лилов – член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП.
Много емоционалната, а често и сприхавата, понякога рязко избухливата Людмила е покорена от много
балансираното поведение на Лилов. Тя възприема неговата очевадна сдържаност, овладяност,
студенина, като голяма дълбочина на ума. А истината е, че той е буден, но
повърхностен ум.
Така или иначе Людмила
се съобразява желязно с него за всичко. Не ще да чуе предупреждението, че той е
субективен, себичен човек. Това прекомерно човешко, но и женско вторачване в
Лилов съвсем естествено дразни нейния съпруг Иван Славков. Той се прави на
разсеян и с удоволствие палува повече в негови компании, отколкото в семейни
води. Но той е суетен хубавец и е засегнат от факта, че Людмила предпочита да общува
много повече с маниакалния Лилов, отколкото с него. Затова той все повече
отказва да я величае.
…“
Няма коментари:
Публикуване на коментар