ЗАД ЗАВЕСАТА НА ПРЕХОДА*

30 години бяхме държани пак и отново на тъмно

Интервю с Калин Тодоров, 05.11.2019,  източник: СБЖ

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема, ангажираща вниманието не само на медиите, но и на драгия електорат – 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

Събитията, които описва авторът, е, както казва той, от позицията на падналата му се второстепенна роля, за разлика от някои деца на политбюро. „Затова пък се опитах да я изиграя добре, като безпристрастен фотоапарат, който хладно, без гняв или възторзи, фиксира картините на пиесата, наречена, кой знае защо, „Преход” – споделя Калин Тодоров. – Както във всеки театър на абсурда, и тази пиеса се оказа без видимо начало и без ясен край, а и без каквито и да било правила.“

За новата книга и за някои малко известни епизоди от пиесата „Преход“  Калин Тодоров разказва пред сайта на СБЖ.  Първото представяне на „Зад завесата на прехода” ще е в перлата на Дунав – гр. Русе, и то под егидата на ректора на Русенския университет „Ангел Кънчев“ проф. Христо Белоев.

Големият интерес към предишната ти книга „Зад завесата на соца” ли те провокира да я продължиш със „Зад завесата на прехода”, или това е общ замисъл, „проект” на журналистическо любопитство, Калине? И всъщност, какво търсиш да откриеш „зад завесата”?

В интерес на истината, и двете неща са верни, тъй като не очаквах към първата книга да има толкова голям интерес. Когато тя излезе, изведнъж си дадох сметка, че много от героите й в нея играят второстепенна роля, имам предвид Сергей Станишев, който тогава беше още момче, или пък Цветелина Бориславова, която беше малко момиче, Борис Велчев, който пък го помня от бебе. Всички тези хора, изведнъж се оказа, че играят съществена роля и във втората част, в прехода. Затова се опитах за себе си да отговоря дали много от нещата, които ни се случиха през последните 30 години, не са били замесени още през онези 45 години. Грешките, недостатъците, изкривяванията, които тогава станаха, до колко са причина за всичко, което ни се случи след това, или пък нещата са обективни. Та на тези въпроси се опитвах да си отговоря.

Представяйки „соца зад завесата”, ти, като произход и битие, имаше възможността да разкриеш тайните на елита като свидетел и участник. А при „прехода” имаш ли лични наблюдения какво всъщност става „зад завесата”?

Това е много интересен въпрос. Една от спирачките, преди да започна да пиша втората книга, беше свързана с това. Докато в първата, макар и да нямам съществени заслуги за това, все пак бях пряк участник в събитията, макар и като миманс. Докато във вторите 30 години бях по-скоро страничен наблюдател. В началото на книгата казвам, че съществува една негласна увереност, че ние, „ децата на политбюро“, ръководим България сега и сме я ръководили в последните 30 години, което е вярно и не е. Вярно е доколкото някои от тях играят роля в събитията, които са станали след това. По-сериозна роля обаче играят хората, които тогава бяха третия, за съжаление, четвъртия ешелон. Както ние казваме, обслужващия персонал.

Спомена, че го раздаваш само наблюдател по времето на прехода, а какво тогава целиш с тези две свои книги?

Мисля си, че позицията наблюдател не е чак толкова лоша. Тя ти дава възможност да бъдеш обективен. Докато в първата книга, малко или много, съм субективен, защото все пак хората, с които съм емоционално свързан – баща ми, майка ми, разни техни приятели, бяха действащи лица в онези години. Докато тук се опитвам абсолютно да съм обективен. Така или иначе, животът да изпрати журналиста на друго място, или в друго поприще, както с мен се случи, той винаги си остава журналист. Ние сме разказвачи на истории. Така че свикнали сме да се мъчим да разказваме истории и да се мъчим да гледаме какво става зад дърветата в гората. И понеже в някаква степен имам аналитичен начин на мислене, смея да твърдя, че макар и като страничен наблюдател, във втората си книга съм успял да стигна до генезиса на нещата и какво всъщност се случи.

Според Александър Андреев от Дойче веле „Преходът приключи още с първото правителство на Симеон Саксгобурготски”. Наистина ли приключи и сега къде се намираме?

Чувал съм това изявление на Александър Андреев. На няколко пъти и Андрей Райчев и Кънчо Стойчев също твърдяха, че преходът е приключил, но аз не мисля така. Най-общо казано смятам, че основата за преход беше обществената собственост да мине в частни ръце. Една огромна по същество общонародна собственост беше разделена между 100 – 200 семейства. Не мисля, че преходът е свършил тъй като сега имаме вторично и третично преразпределение. Първото беше, че те си разпределиха и след това започна преразпределението. Книгата ми не се занимава само с политика, защото несамо политиците бяха основните действащи лица. В играта се включиха и криминални престъпници, и ченгета, ако щеш и реститути. Цялата тази пъстра картина от хора с интереси, които разпределяха и преразпределяха собствеността, за мен на практика е картината на прехода.

„Зад завесата на прехода“ - това книга предизвикателство ли е, за да се разровят сериозно 30-те години промени, или, както казваш, една „хаотична книга, за едно хаотично време”? И промени ли се нещо наистина през всичкото това време?

Казвам, че това е хаотична книга, за едно хаотично време, защото основният аргумент да не пусне книгата на първото издателство „Прозорец“, с което се разделихме, беше, че тя „жълтее“. Не съм съвсем сигурен, че тя жълтее, а по-скоро смятам, че времето жълтее и колкото човек да се опитва да го описва сериозно, то самото си е „жълто“ и летописците не могат да го представят по друг начин. Но в голяма степен за мен това е книга предизвикателство, защото си мисля, че всичките тези 30 години бяхме държани пак и отново на тъмно. Вече не идеологически, но икономически, геополитически, ако щеш. И всякакви други фактори влияеха ние да бъдем тотално заблуждавани какво реално се случва. Едно е това, което виждаме пред себе си, а друго, което се случва реално. Опитвам се да кажа на хората, които ще прочетат книгата ми, че не се случва така, както се опитват да кажат, че се е случило, а и не съм сигурен дали се е случило така, както аз смятам. Но всеки би трябвало за себе си да си помисли как се е случило и защо се е случило.

Спомена за издателството, с което сте се разделили, вероятно по взаимно съгласие. Само жълтото ли изтъкват оттам като проблем да не пуснат книгата, или и при тях донякъде страхът е водещ?

Една моя бивша колежка от университета, сега професор по право, ме срещна и каза, че е чела първата ми книга и много я харесала и ме попита сега какво правя. Казах й, че пиша втора, на което ми отвърна, че сигурно е много по-трудна, защото едно е да гледаш нещата от дистанцията на времето, а друго да ги описваш в момента как те се случват. Ако там засягам хора, които вече не са силни на деня, докато тук някой се засегне, може да създаде съществени проблеми както на мен, така и на издателството. Мисля, че това може би беше една от основните причини, поради което първото издателство не се осмели да пусне книгата, но официалната формулировка, с която се разделихме, е че не си съвпадат гледните ни точки за събитията.

В предишен наш разговор каза, че промените не са били неочаквани за теб и все пак - кое те изненада и какво очакваше да се случи?

Деня когато падна Живков си го спомням много живо. Отидох в редакцията, в стаята на главния редактор Генчо Бъчваров сваляха портрета на Живков и слагаха портрета на Младенов. В стаята на Гаджанов, един от зам.-главните редактори, вече се пиеше в чест на това, че тиранинът си е отишъл. Излязох на улицата със страхотно ведро настроение и едва ли не се чувствах на седмото небе от щастие. Това, което тогава си мислех, беше че тиранинът си отиде и ще се възстановят ленинските принципи и норми на обществен живот, ще изчистим социализма от всичко, което е негатив, и ще станем Швейцария на Балканите. Срещнах един приятел, който според мен работеше за службите и дори за руснаците, на много висше ниво, и той ме попита защо се хиля и аз му казах - защото тиранинът си е отишъл и всичко става супер. А той ми каза, че сега ще видя какво ще стане и ми изброи едни 20 точки какво ще се случи. Тогава всичко това ми се струваше бошлаф – фалити на банки, хиперинфлации, дивашки приватизации, затворена промишленост. А то всичко се случи точно така. Така че промените не бяха неочаквани от мен дотолкова, че аз си давах сметка, че по оня начин вече не може да се продължава. По начина, по който беше организиран, онзи строй просто се изразходи. За мен и за повечето хора не беше лош. Според мен апогеят му беше 70-80-те години. Тези десет години бяха хубавите на социализма, както и в България, и в Русия, предполагам и в другите социалистически страни, след което той започна да слиза надолу. И тогава вместо да го реформират, развалиха нещата. Така че аз знаех, че си отива, но смятах, че България ще запази всичко хубаво, построено при социализма, всичко хубаво, което беше като идея, и ще вземем всичко най-хубаво от това, което е капитализмът. Тази конвергенция на двата строя ми се струваше, че ще създаде едва ли не рая на Земята. Сега мога съвсем отговорно да заявя, че и в най-лошите си представи не предполагах, че ще се случи точно това, което стана.

Социализмът с човешко лице беше най-любимата тема на Стратега Лилов. Той много искаше да го има този социализъм с човешкото лице. Защо не се случи?

Аз много активно се занимавам с този въпрос в книгата. Мисля, че една цяла глава е посветена на този проблем. Няколко пъти вече ме питат в интервюта защо не си посипваме главата с пепел, защо не се извиняваме, ваша е основната вина –имат предвид на партията, че нещата се провалиха по този начин. Смятам, че партията няма толкова сериозна вина, че за това, което се случи в следващите 30 години, много повече хора са виновни, геополитически фактори и големите играчи, местните бандити, и начинът, по който направиха прехода. Така че не е само един виновникът. Но веднага след 10 ноември в партията се бореха две основни течения. Едното на Лилов, който искаше да се запази някакъв демократичен социализъм. Икономически да се тръгне към пазарна икономика, но да се запази социалният характер на държавата. Докато другото идейно течение, което се опитваха да прокарат Луканов и хората около него, фактически беше либералният модел, който ни наложиха след това. Тотален пазар и да се остави сам да решава всичко, и видяхме докъде я докара работата. На практика в България беше приложено нещо, което се нарича Вашингтонски консенсус, който фактически е планът Ран–Ът, рецептата, която те прилагат в Латинска Америка. И той е да се пусне пазарът навсякъде, тотална приватизация и нещата се оправят. Нещата несамо не се оправиха, ами се и развалиха.  По този повод един от нобеловите лауреати по икономика, Фридрих Хайек, го питаха защо се провали икономическият модел. За него причините са две. Опитът да се заложи погрешен модел у нас, което той си го признава, тъй като беше шеф на Световната банка. И втората местните елити се оказаха много крадливи.

И като заговорихме за Луканов, какво е неговото място в събитията около прехода – като „свързваща фигура” преди и после? Как изглежда той в твоите очи и мисли?

Имам много особено отношение към Луканов. Не го харесвах, но не мога да не призная, че беше голям играч. Погрешно е да се мисли, че той се е мъчил да облагодетелства сам себе си, да краде някакви пари. Това е тотално невярно. Не беше човек на парите и на материалните неща. Беше човек на властта. Палеше се от властта, да е голям играч, да размества. Да кажем най-общо, че беше политически интригант от висока класа и преди 10 ноември до голяма степен заложи прехода някъде още през 1986, 87-ма, 88-ма година. Според мен началото на прехода е сложено още през1985 година. В някаква степен, мога да го твърдя, защото според мен има и доказателства, той работеше и за руснаците. Но според мен той се надцени, защото си представяше нещата, че ще станат по един начин, но в един момент не си даде сметка, че когато освободиш капитала, той започва да си играе своята си игра и да се подчинява на свои закони. Това, че Андрей Луканов може да контролира ситуацията се оказа мит и той плати много скъпо.

Ако трябва да конкретизираме – той стои някъде в дъното на организирането на прехода. А според теб кой става инициатор и организира промените в обществото?

Смятам, че те си поделят нещата. В книгата съм го написал, че руснаците още през 1985/86 г. започнаха да работят тук и в целия соцлагер с перестройчиците. В България това бяха Петър Младенов и Андрей Луканов. Двамата се опитаха да организират прехода, разбира се със специалното съучастие на Виктор Шарапов. Той е първият съветски посланик генерал от КГБ, като до този момент всички останали бяха дипломати от кариерата. При положение, че изпращат човек от КГБ, е ясно за какво. Има и още нещо много интересно, което не съм сигурен дали го написах в книгата, но 1989-1991 г. шеф на КГБ е генерал Леонид Шебаршин. Той идва тук през 1994 г. и Тодор Живков, който в момента е арестант под домашен адрес, и прави всичко възможно да се срещне с него. Разговорът е бил 4 часа тет а тет. Основната тема на разговора е, че Живков се е интересувал до каква степен руснаците и КГБ са участвали в този преврат.

Докато в „Зад завесата на соца“ главният герой е Тодор  Живков, то в „Зад завесата на прехода“ кой стои?

Много е интересно. „Зад завесата на соца“ имаше една основна роля и тя до голяма степен играеше и собствена игра. Затова той беше основният герой, а „Зад завесата на прехода“ имаме рязко разграничаване на ролята на героите на пиесата и на тези, които я пишат, и най-общо казано, на тези, които дърпат конците на марионетките. Така че тук има много герои. Първо имаме политически – това са Луканов, Жан Виденов, Георги Първанов, Иван Костов, царят, Бойко Борисов. Всички тези, които ги виждаме на сцената. Зад тях обаче стоят други играчи и те са много интересни. Първо стоят местните кукловоди. Легенди се говорят кои са точно, но да кажем това е Любен Гоцев, хората от ДС. Зад тях пък има още едни други хора, които са вече големите кукловоди. Имам предвид както американците, например Сорос, така и руснаците. Дугин също по някакъв начин дърпа тук конците, макар и не като главен режисьор на пиесата.

А имаш ли някакво обяснение на това, че след 10 ноември България някак си стана привлекателна за хората от службите – Виктор Шарапов, Леонид Шебаршин, от САЩ също асове в разузнаването бяха тук, че и бивши „шпиони“, като Маркус Волф. Защо се събуди този интерес към България? Само заради географското й положение ли?

По онова време американците нямат някакви сериозни интереси на Балканския полуостров, нито пък сериозни позиции, в Малта Буш и Горбачов се разбират, че политическият и военният контрол върху България ще държи Америка, докато икономическия Русия, и то не на равнище социализъм, а на равнище олигарси. И книгата неслучайно започва с Майкъл Чорни, голям руски олигарх, който започна да дърпа конците. Доколко тези конци ги е дърпал в интерес на Горбачов, на Елцин или в собствен свой интерес не знам. Постепенно обаче започва да се засилва интересът на американците на Балканите – България, Македония, Албания пък и Сърбия започнаха да се опитват да изместят икономически руснаците. Затова България стана център на толкова много разузнавания, защото тук се сблъскаха директно силите. В Гърция нещата са ясни. В Сърбия също, в Унгария, Полша, Чехия – също. Докато ние сме някаква „ничия зона“ и всеки се мъчи да тегли чергата към себе си. Затова се получава така. А и Турция също е силен играч на шпионското поле. А има и друга основна причина. Ние веднага си разрушихме държавата и така в един момент се превърнахме в разграден двор и нахлуха всички разузнавания и започнаха да си работят.

А кой стои в дъното на „Заговора на мълчанието”?

Това е един много сериозен въпрос и той ме провокира да напиша тези книги. Според мен всички стоят. За такъв тип малки държави като нашата, които са в геополитическите орбити на едните или на другите, нещата се решават така: едни се решават в Америка, създава се тук местен платен компрадорски и до голяма степен слугински елит. И първата му работа беше да сложи ръка върху пресата и да инспирира заговора на мълчанието. И този заговор, според мен, от 1989 г. си върви тотално с постепенното изземване на икономическите лостове, които стоят зад свободното слово и тоталната димна завеса, която беше пусната върху това, което се случва.

А ролята на медиите в нашето преходно време?

За мен разговорът за ролята на медиите е много тъжен, и то дотолкова, че ние не можем да обвиняваме само обективните условия и външни сили или финансови лостове, попречили ни да търсим истината. Но всеки от нас, хората на словото, има своя собствена бойница, която би следвало да си пази и там да не позволява да влиза лъжата. Има една много интересна мисъл на Солженицин от речта му, която произнася пред Нобеловия комитет когато му връчват наградата. Той казва: „Нека лъжата шества по света, но не чрез мен.“ А нашего брата допусна лъжата да шества и чрез нас. Вярно, че сега е много трудно да се говори истината и цената, която се плаща да казваш истината и да мислиш, е висока. но това е нашата професия и точно това трябва да направим: Да говорим истината. А за съжаление все по-малко хора остават, които говорят истината. Така че нашата вина е толкова голяма, колкото и на обективните условия.

След като все по-малко говорят и пишат истината, то каква свобода на словото имат медиите, и то при положение, че всяка година слизаме все по-надолу в класирането на „Репортери без граници“. Сега сме на 111 място, а след месеци дали няма да сме още по-надолу?

Според мен ние сме вече на абсолютното дъно и го копаем надолу, защото тотално в България няма свобода на словото. Самият факт, че една книга, която е абсолютно безобидна и няма да уплаши никой или да промени нещо, но щом тя плаши издателствата, можеш да си представиш как стоят нещата.

Коя е най-жилавата мантра на прехода?

Най-жилавата мантра на прехода е, че комунистите, комунизмът и Русия са виновни за всички нещастия на този свят. А антикомунизмът се превърна в тотално оправдание за всичко и за всеки. Превърна се в добре платена професия и зад димната завеса на антикомунизъм и русофобия се извършва всичко. Дори и сегашните избори го доказват.

От оскъдните откъси от новата ти книга, които прочетох, има един многозначителен случай –търга на картини с грозен и брутален полицейски произвол, арестувания с белезници … И обясняваш: „Започнах тази глава с Цветанов, когото, Слава Богу, вече все пак разкараха, и ще завърша с него, тъй като ВСИЧКИ СИ МЪЛЧАХА, милиционерският произвол, който бившият физкултурник и неговият ментор въведоха в държавата, е на път да се превърне в официална държавна политика”. Промени ли се нещо със слизането на Цветанов от сцената?

За съжаление не мисля, че се е променило нещо с махането на Цветанов, защото полицейския произвол стана малко по-замаскиран и не е толкова брутален. В онези години ги хвърляха по пода с белезници, викаха на задържаните, че са най-големите престъпници, имаше някакви килъри. Седем или осем дела загуби Цветанов в Страсбург. Сега нещата не са толкова явни, но отзад си е държава на произвола.

И защо стигна до заключението, че „Пред кулисите на Прехода бе спусната не завеса, а бе изградена цяла каменна стена. Опитах се да надникна и зад нея. А това, което открих там, може и да не се хареса на някои хора”. Какъв беше твоят подход като „страничен наблюдател на пиесата, наречена кой знае защо „Преход”?

Това, което се случва в България, е привиден калейдоскоп от различни едно с друго несвързани събития. Тук нещо става, там нещо се случва. Някакви скандали се въртят. Някой идва, някой си отива. Някой пада, друг става. Всичко изглежда хаотично, абсолютно неорганизирано. Но то е подчинено на една строга вътрешна логика и това беше моят подход - да се опитам да разбера какво става зад завесата. Когато човек се опита и намира вътрешната логика между отделните събития, му става ясно, че до голяма степен нещата са режисирани и продължават да бъдат такива.

По какво си приличат и по какво се различават двете Българии – преди и след 10 ноември?

Това е един много интересен въпрос. Има един много интересен израз, но не мога да се сетя кой французин го беше казал по повод Френската революция: Реставрацията е неотменен етап на всяка революция. Значи всяка революция идва до етапа, в който започва периодът на реставрацията. В момента ние се намираме в периода на реставрацията, защото има дори видими прилики с това, което беше късният Живков и Борисов в апогея си. За Живков се пишеха книги и за Борисов се пишат книги. Живков правеше все победни конгреси на партията и Борисов прави такива конгреси на партията. Все повече и повече са нещата, по които те си приличат. Това е субективното. Обективно си приличат дотолкова, доколкото ние пак не сме самостоятелна държава. Пак сме с ограничен суверенитет. Докато преди руснаците ни ограничаваха, дори имаше доктрина на Брежнев за „ограничения суверенитет“, сега, без някой да го казва директно, ние пак сме държава с ограничен суверинитет, само че ни ограничават американците. По какво се различават? По две много съществени неща. Първото е, че тогава имаше някакви други ценности и стойности освен парите. За мен тогава човешкият живот беше стойност и ценност. Докато сега единствената ценност и стойност са парите. Другото, по което се различават и на мен ми е страшно мъчно, е че тогава имах чувство, че живея в общност, че съм част от цяло. Докато сега имам чувството, че съм единак, оставен сам на себе си.

Може ли с едно изречение да отговориш на въпросите:      Най-голямата грешка на соца – и на прехода?  Най-голямото постижение на соца – и на прехода?

Най-голямата грешка на соца за мен е, че потисна личната инициатива на хората и се опита да ги уеднаквява и уравновиловката. Това го разсипа. А на прехода е, че реши, че всичко започва от него и задраска всичко преди него. Несамо икономиката, но и селското стопанство, културата, морала. Всичко, което бяхме постигнали, го задраскахме и започнахме отначало.

Знам, че много хора няма да се съгласят с мен, но най-голямото постижение на соца е, че постави човека в центъра на нещата. Колкото идеологически да изглежда несъстоятелно това мое твърдение, аз го твърдя, че е така. Тогава човешкият живот имаше значение. А най-голямото постижение на прехода, което сме на път да го загубим, беше свободата – политическа, икономическа и идеологическа. До скоро ги имахме.

И накрая – оптимист ли си? Как би искал да видиш следващото действие на пиесата – пред и зад кулисите?

Оптимист съм, но не защото обстоятелствата ми дават повод, а защото смятам, че ние сме вече на ръба, който ако преминем, връщане няма да има. Всяко общество в някакъв момент започва да задейства инстинкта за самосъхранение. Мисля, че нашето е докарано до този момент, в който трябва да се задейства инстинктът му за самосъхранение. Тогава ако то разбере, че е опасно болно, че трябва да се лекува и да се опита да намери лек за това, което му се случва, тогава България има някакво бъдеще. Иначе, ако продължаваме по този начин, предпочитам да я видя сам и изцяло на сцената. Не смятам, че са ни необходими кулиси и задкулисие. Не смятам, че животът е театър, а смятам, че той е сам по себе си и трябва да се живее като живот, а не като театър.

P.S. За мен по-точното заглавие  би било „Зад завесата на ПРЕВРАТА“?!?