……
Сталин беше създал собствена империя, която не можеше
да съществува без него. Още на следващия ден след смъртта му системата започна
да се клати Той контролираше всичко, дори културата. С неговите усилия в
Съветския съюз беше създадена атмосфера на фанатично лицемерие, която убива
истинското изкуство. Достоевски, на когото на Запад се възхищаваха милиони хора,
беше обявен от Сталин за реакционер и обвинява, а световно известния Сергей
Айзенщайн – във формализъм, „традиционен” порок за онези години. Всичко беше
едностранчиво. В съветската литература не е съществувал детективски жанр, както
разбрах по-късно, поради факта, че в тази страна практически няма престъпление.
Един човек ми каза: „Единственият гангстер беше Берия. Сега беше го изхвърлиха
даже от съветската енциклопедия“.
40 години живот „зад желязната завеса” и в тотална изолация
бяха довели до това, че съветските хора безнадеждно изоставаха от западния свят
и понякога изпадаха в комични ситуации пред чужденци. Ние не можехме да разберем,
как в страна, която е една от двете велики сили, притежаваща най-мощната тежка
индустрия, атомно оръжие, космически ракети, в страна, в която обръщат
течението на реките – хората нямат представа за най-елементарните неща, как 90%
от тях носят лоши дрехи и ужасни обувки, магазините за хранителни стоки, меко
казано, изглеждат скромно, а недостигът на работници се е превърнало в нещо
като натрапчива национална идея, поради което жените, заедно с мъжете, с лопата
и кирка работят на строежа на пътища и железопътни линии. Цели семейства,
сгушени в една малка стая, не можеха да си позволят нищо излишно, и в същото
време се гордееха, че съветският спътник е първият посетител на Луната.
Това несъответствие между нивата на техническо и
социално развитие доведе до фантастични дисбаланси. Ще дам няколко примера.
Един шведски делегат, който дълго време бе неуспешно лекуван за хронична екзема
в страната си, беше на прием при лекар от обикновена московска клиника. Той му
предписа прахчета, които за четири дни го излекуваха от екземата. Всичко беше
абсолютно „западно“, като изключим факта, че фармацевтът, който приготви прахчета
ги увиваше в парчета от стар вестник.
В една московска банка ми направиха впечатление двама
служители, които вместо да обслужват клиенти, с ентусиазъм преместваха бели и черни
топчета, прикрепени към рамка. По-късно видях същото да правят работници в други
обществени институции. Предположих, че това е най-популярната игра в Москва и
щях да търся как се казва и как се играе. Но администраторът на хотела, в който
живеехме, обясни, че тези устройства са сметала. Бях изумен, защото от
официалните брошури, разпространявани на фестивала, научих, че СССР има 17 вида
електронни компютри. Но обикновените хора, очевидно, не знаеха за това.
А тоалетните? Виждате ли сте обществените тоалетни, с
които разполагаше ядрената държава?
Дълги дървени възвишения с половин дузина дупки. Половин дузина уважавани
другари, клекнали над тези дупки, се освобождаваха от нуждите си.
Как ви харесва известния TU-104, който имаше два
несравними показателя за комфорт: телефонна връзка между салоните и примитивна
вентилационна система. На тази рожба на техническата мисъл беше забранено да
каца на лондонското летище, тъй като английските лекари смятаха, че гледането
на „извънземната“ въздушна конструкция може да има пагубен ефект върху
психиката на местните жители.
И при всичко това, често пъти бяхме поразявани от ерудицията
и знанията на руснаците. В последната вечер от престоя ни в Москва един младеж
на около 25 години ме спря на улицата и ме попита откъде съм. Той каза, че пише
дисертация за световната детска поезия и иска информация за Колумбия. Разказах му
за Рафаел Помбо – един от най-известните ни поети от деветнадесети век. Той се
изчерви от обида: „Разбира се, знам всичко за Помбо." И в продължение на няколко
часа, над халба бира ми рецитира на един добър испански антология на
латиноамериканската поезия за деца. За мен това беше истински шок. Не съм
сигурен дали всеки латиноамериканец може да рецитира писанията на поетите от нашия
континент с такова вдъхновение. Страхувам се, че никога няма да разбера
руснаците. Зная, че човешката душа е тъмна, но душите на руснаците са просто абсолютна тъмнина!
Беше удивително, че съветските хора се смятаха за
изобретатели на много неща, които от много дълго време бяха използвани на
Запад. В Москва, в края на 50-те можехте да срещнете човек, който категорично да
ви заяви, че е изобретил ... хладилник. Той не беше лъжец и не беше луд, той наистина
можеше да направи хладилник със собствените си ръце. Работата е там, че
руснаците, живели в продължение на няколко десетилетия в плашеща самота се
биеха като риба срещу лед, за да измислят нещо, което отдавна бе станало
ежедневие извън „желязната завеса”. И никой не бива да ги обвинява за това.
Така беше предначертано. И ние по никакъв начин не сме се подигравали на
руснаците. Слушахме ги с интерес, бяхме изумени от тяхната непосредственост,
откритост и необичайност. И въпреки факта, че „хрушчовото размразяване” беше
навсякъде, все ми се привиждаше ехидно
усмихващия се грузинец с мустаци и лула
между зъбите.
Говорих за Сталин с много хора, по-точно, опитвах се
да говоря, защото, като правило, те се опитаха да прехвърлят разговора на друга
тема. Почти всички ги питах с преднамерена и престорена наивност: „Вярно ли е,
че Сталин е престъпник?" Те ми отговаряха спокойно с цитати от доклада на
Хрушчов (въпреки че този доклад беше секретен, цялата страна го знаеше). Но
мнозина говореха доста свободно, вярвайки, че сложният анализ може да спаси
мита. Един млад съветски писател ми каза: „Трябва да мине много време, преди да
разберем кой наистина е бил Сталин. Попитахме един музикант от Ленинград дали
има разлика между ерата на Сталин и съвременния СССР. Той не се поколеба да
отговори: „Разликата е, че сега ние вярваме“. Може би, това беше
най-любопитното обвинение по адрес на Сталин.
Веднъж Плинио и аз пътувахме към театъра с такси и
една възрастна дама се качи при нас. Беше на около 60 години, много приличаше
на героиня от пиеса на Жан Кокто и без да чака започна да бърбори на пет езика.
Каза, че работи като дизайнер в театър „Горки”. Дамата ни увери, че
строителството на социализма в СССР скоро ще рухне, че новите лидери на
страната не са лоши, но трябва да изразходват цялото си време и енергия за
коригиране на грешките от миналото. Когато Плинио попита кой е виновен за тези
грешки, тя се наведе към нас и каза на френски: „Мустакатият”. През цялото
време използваше този псевдоним и никога не нарече Стопанина по име. Новата ни
позната мразеше Сталин, не признаваше заслугите му, говореше за него без всякакво
уважение (вероятно дори най-ревностните чилийски патриоти не говорят така за
Пиночет). Тя нападаше Сталин с водопад от обвинения в кланета, терор срещу
собствения му народ и изфабрикувани съдебни дела. Според нея, ако Сталин е бил
жив, Третата световна война вече да е била избухнала, а този фестивал в Москва – невъзможен, никой не би се решил да напусне апартамента си, а агентите,
палачите на Берия, щяха да застрелят всички делегати. Разбирах, че тя сгъстяваше
боята, но в много отношения, без съмнение, беше права.
Тази сеньора ни разказа за приятелите от миналото си –
известни писатели, художници, театрални дейци. Почти всички от тях бяха
репресирани от Сталин, а тя живееше в постоянен страх. Каза ни, че
най-свободната страна в света е САЩ, но тя може да живее само в Съветския съюз.
Тя обичаше Русия и, колкото и да е странно, не беше антикомунист, искрено се
радваше на факта, че китайците са стигнали до марксизма, но обвиняваше Мао Цзедун,
че е повлиял на Хрушчов и той не е успял да унищожи мита за Сталин докрай. Когато
пристигнахме в сградата на театъра, нашата спътница ни каза: „Наричаме го „Театър
на картофите”. Най-добрите му актьори са под земята.“ Не, тази жена не беше
луда, но, за съжаление, в съветското обкръжение изглеждаше така. Тя живееше в
среда, в която същността на нещата се виждаше с най-ясно.
Няколко пъти с Плинио се опитахме да влезем в
Мавзолея, главното Светилище на Съветския съюз, където Ленин и Сталин спяха вечния
си сън без угризение на съвестта. Първите три опита завършиха с неуспех: не ни
пуснаха заради липсата на специални пропуски, или отивахме твърде късно и
нямахме време да се включим в опашката. Два дни преди заминаването, отказвайки
се от обяда, направихме последен опит.
Мълчейки застанахме на опашката и половин час по-късно се озовахме под тежкия
гранитен свод на Мавзолея. Милиционерите дори не ни поискаха пропуски.
Преодолявайки няколко стълби и бронирани врати, влязохме в помещение под нивото
на Червения площад, където имаше два ковчега с телата на Ленин и Сталин. Отдолу
те бяха осветени от червени прожектори. Потокът от хора се движеше от дясно на
ляво, строго забранено беше да се спира. Всички посетители се опитваха да запомнят
най-малките подробности от видяното, но това беше невъзможно. Няколко часа след
посещението на Мавзолея чух разговор на делегати на фестивала. Те спореха с
какъв кител е бил облечен Сталин – бял или син. Сред онези, които твърдяха, че кителът
е бял имаше човек, който два пъти беше посетил Светилището. Лично аз знам със
сигурност, че кителът беше син. От лявата страна на гърдите на Сталин бяха
закрепени три орденски ленти. Малките сини панделки под тях се сливаха с цвета
на китела…. Трябваше да примижа, за да ги видя. Затова съм сигурен, че кителът
му беше тъмносин – както костюма на Ленин. Той имаше силно, но леко тяло.
Изражението на лицето му беше живо, изразяващо присмех. Леко къдрава коса и
мустаци, които не приличаха на сталиновите, двойна брадичка. Във външния му вид
най-много ме поразиха добре поддържаните ръце с дълги, прозрачни нокти. Това бяха ръце
на жена. Спомних си посещението си в Мавзолея много години по-късно, в
Барселона, когато пишех „Есента на патриарха“ – книга за латиноамерикански
диктатор. Образът му беше изграден така, че хем да не прилича на никого от
диктаторите, хем да има черти от всички тях. В него имаше нещо от Сталин – великия азиатски
тиранин, включително елегантните женски ръце ...
Мисля, че основното предимство на книгата на Едуард
Радзински е, че в нея Сталин не е статуя, не е гигантската статуя на входа на
Волго-Донския канал, а жив човек. Той е успял да разбере Стопанина. Може би,
защото самият е живял в тази епоха, живял е, както всички, в хватката на „култа
към личността" на този полуграмотен селянин от Гори, заслепен от
богатството на Кремъл. Радзински е фин психолог, прекрасно разбиращ хората, и живи
и мъртви. Той е човек, който познава и, най-важното, обича своята страна. Той
разбира нейната история. Кой друг, ако не той може да разгадае станалите вече
притчи „загадки на Русия”?!
P.S. Няколко думи повече за Едуард Станиславович Радзински и книгата му „Сталин. Живот и смърт”
P.S. Няколко думи повече за Едуард Станиславович Радзински и книгата му „Сталин. Живот и смърт”
За
тази книга мислех през целия си живот. За нея до смъртта си, мислеше и
баща ми. Той почина през 1969 г. и тогава започнах да пиша. Писах я,
заобиколен от сенките на онези, които бях видял в детството си. В тази книга
съм включил и техните истории за Сталин. Истории. които толкова обичаше да преразказва
баща ми с вечния си рефрен:
-
Може би, ще напишеш някога за него?
На баща си посвещавам тази книга.
След това Радзински публикува откъси от Откровенията...
Откровение 13:1-10
13:1Тогава видях от морето да се издига звяр, който
имаше десет рога и седем глави. На всеки рог имаше диадема, а на главите му
бяха написани богохулни имена.
13:2 Звярът, който видях, приличаше на леопард, но
лапите му бяха като на мечка, а устата му — като на лъв. Змеят даде на звяра
силата си, престола си и голяма власт. 13:3Една от главите на звяра изглеждаше
като смъртно ранена, но смъртоносната рана заздравя и цялата земя се смая и
тръгна след звяра.
13:4 Всички се покланяха на змея, защото беше дал
власт на звяра. Покланяха се и на звяра и казваха: „Кой е като звяра? Кой може
да излезе насреща му?“
13:5 На звяра беше позволено да изрича горди думи и
богохулства и да упражнява властта си четиридесет и два месеца.
13:6 И той отвори устата си за хули против Бога,
оскърбяваше името му, обиталището му и онези, които живеят в небето.
13:7 Разрешено му бе да воюва против Божиите свети
хора и да ги победи; дадена му бе власт над всяко племе, раса, език и народ.
13:8 Всички земни жители ще му се поклонят — всички от
началото на света, чиито имена не са записани в книгата на живота. А това е
книгата на Агнето, принесено в жертва.
13:9 Който може да чува, да слуша:
13:10 Ако на някого е отредено да бъде пленник, пленник
ще бъде. Ако на някого е отредено да загине от меч, от меч ще загине.Това
означава, че Божиите свети хора трябва търпеливо да понасят и да имат вяра.
Откровение 18:21
И един силен ангел взе камък, голям като воденичен, и го хвърли в морето,
и каза: С такъв устрем ще бъде сринат Вавилон, великият град, и вече няма да се
намери.
Откровение 18:21
Няма коментари:
Публикуване на коментар