понеделник, 10 юни 2019 г.

КУЛТ КЪМ СИЛАТА [1]

Виктор Ерофеев
Списание „Огонёк", бр.22, 10.06.2019, стр. 8
Смъртта на Съветския съюз се оказа по-естествена от неговото раждане. Раждането бе обвеяно от приказни сънища за златната епоха, която ни очаква, основани на утопията за работническо-селско щастие. Всичко това не беше нито умно и нито научно издържано, но през 1922 г., утопията бе въведена с помощта на демагогията, класовата омраза и култа към победилата сила на съветската власт. Току що бяха провъзгласили СССР и първият философски кораб отплава за далечни страни отвеждайки най-добрите мислители на държавата. Останаха тези, които бяха построили страната върху култа към силата, които се хвалеха с това, които прославяха единствения вожд. О, как обичаме ние култа към силата! Целият ни живот минава под нейния знак. Толкова сме щастливи да побеждаваме, че при всяка победа скачаме от радост като деца на батут. А колко се радват онези, които командват живота ни. Удоволствие от силата. За тях няма нищо по-сладко от нея. Само веднъж в нашата история имаше истинска криза на култа към силата. Това се случи точно преди 30 години, на Първия конгрес на народните депутати на СССР [2]. 
М.С.Горбачов (първия и последен президент на СССР) сред делегати по време на конгреса.
 Тогава изведнъж в колективното съзнание на страната стана ясно, че култа на силата е износен, остарял, деградирал, че трябва да бъде заменен с нещо друго, по-модерно. Разбрахме, че стилът на управление с размахване на юмруците е остатък от примитивна система, която по някаква причина считахме за развит социализъм. Вместо култа към силата, депутатите на конгреса, чиято работа беше наблюдавана от цялата страна по телевизията (и аз заедно с всички), предложиха да се въведе нещо ново, да се създаде на държава, основана на истинска демокрация, плурализъм, свобода на мнение, отворен пазар. Това не беше откровение, а по-скоро искрен опит за подражание на европейските стандарти. И разбира се властта да спре да лъже, да заплашва, да скрива важни документи (пактът Молотов-Рибентроп и тайното му приложение не са ли доказателство за сходството на всички тоталитарни режими?).
Моралните норми трябваше да преобърнат съветския модел. Вместо подчинение на населението на държавата и служенето й със средновековна вяра и военно-патриотична преданост, държавата трябваше да изпълнява волята на народа. Това никога не се беше случвало в Русия. Е, случи се, макар и в рамките само на няколко месеца, от март до ноември, вие сами знаете през коя година.
И изведнъж всички се стреснаха.
Стреснаха се стопаните на силата – комунистическите лидери. За тях култът към нея беше ежедневен режим.
Стресна се и Михаил Горбачов, ръководител на конгреса, защото все още страдаше от комунистически предразсъдъци за дружбата между народите и за еднопартийната система. Той се помъчи да забави темпото, но времето тогава течеше с главоломна скорост –  и в крайна сметка го събори.
Хората също бяха объркани – обикновените хора не разбираха как ще живеят по-нататък и защо са живели преди. Никой не помнеше дореволюционния живот. За руския капитализъм имаше легенди, но не бяхме подготвени за неговия съвременен вариант. И по тази причина го разбрахме сто пъти по-зле от поляците и много пъти по-лошо, отколкото балтийските държави.
Самите реформатори бяха объркани, защото никой притежаваше умения за политическа борба, всичко се основаваше на морални принципи, които в реалната политика не винаги са ефективни. Сахаров [3] се превърна по-скоро в светец, отколкото в реформатор. Елцин пък не виждаше разликата между целите и средствата за постигане на необходимите радикални реформи.
Б.Н.Елцин (подписал в Беловежката гора договора за разпадане на СССР, първи президент на Руската федерация) на трибуната на конгреса
 Познавах почти всички реформатори – те бяха искрени хора. Но бяха твърде далеч от народа. Може би по-далеч и от декабристите. И всичко това завърши с нова спирала на култа към силата, който беше възстановен пред очите ни. Хората намериха своето място в тази нова спирала – отново застанаха на колене пред изправящата се сила на държавата ….
Разбира се, можем да кажем, че нищо друго не ни се полага. И от тази гледна точка Първият конгрес на народните депутати беше пълен провал, а ние май се нуждаем само от вериги. А ако е така, тогава защо настояваха да опитаме? Просто не се получи. И рецептата за всички, които са недоволни, е известна.
Забелязвам, че напоследък тази нова спирала на култ към силата изглежда се задъхва, постепенно изчезва от съзнанието на много хора. Искат да живеят по различен начин. Искат да си припомня конгреса, на който започнаха да мислят по различен начин. Много от някогашните реформатори ги няма, едни умряха, други ти застреляха. Но 30-те изминали години ми се струват като някакъв исторически цикъл – възвръщат се мечтите за  достоен живот, за общочовешките ценности ......
Натрупали сме прекомерно излишен опит от философията на култа към силата, време е да насочим погледите си към човешките съдби.
[1] – заглавието е мое.
[2] – На 9 юни 1989 г. завършва своята работа Първия конгрес на народните депутати. Първите свободни избори на депутати. Първото пряко предаване на конгреса в ефир. Първата глътка свободно слово, която може да бъде сравнена с взрив. Първото явно политическо противопоставяне между Горбачов и Елцин. Първите нови герои на Русия.
 [3] - Андрей Дмитриевич (1921-1989 г.), академик, един от създателите на съветската водородна бомба, дисидент, защитник на човешките права и свободи по времето на СССР.


Няма коментари:

Публикуване на коментар