КОМУНИЗМЪТ – МЯСТО НА ПАМЕТ БЕЗ ОБЩОПРИЕТА ОПОРНА ТОЧКА*

Относно характера на посткомунистическата травма

Ивайло Знеполски

Проф. дфн. Ивайло Знеполски е ръководител катедра „Културология“ в Софийския университет, директор на „Дом на науките за човека и обществото“ и научен ръководител на поредиците „Актове“ и „Софийски диалози“. Гостуващ професор в Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales (Париж) и в университета Бордо IV. Министър на културата в периода 1993-1995 г. Публикувал е множество книги между които: „История на фил­мовата мисъл. От Луи Люмиер до Кристиан Мец“, т.1(1986), т.2 (1988), «Умберто Еко и уханието на роза­та» (1987), „Катастрофата като филмова метафора“(1992), „Новата преса и преходът. Трудното конститу­иране на четвъртата власт“(1997), „Езикът на имагинерния преход“(1998), „Penser la transition/Rethinking the transition“ (2002), „Вебер и Бурдийо – подходи към интелектуалците“ (2003). Негови статии и студии са пуб­ликувани във франция, Германия, Чехия, Унгария, Италия, Сърбия и Русия.

Посткомунистическото общество на затруднен и проточил се преход е об­щество, болно от нещо, което с еднак­во основание можем да наречем поли­тическа и ценностна, а защо не и херменевтична криза. От промяната през 1989 г. досега ние се намираме в непре­къснато интерпретационно напреже­ние. Животът ни е рамкиран от нами­ращите труден отговор въпроси: как да се разбере, как да се обясни и как да се оцени това, което е било, това, кое­то става, и това, което ще стане, без да се изпадне в плен на моралния и цен­ностен релативизъм, на политическа­та корист или социалната демагогия, на манипулантивни носталгични стра­тегии или на нови социални фантазми. Херменевтичната недостатъчност има пряка връзка с кризата на ценнос­тите, която мотивира действията на социалните актьори, но също така и преди всичко, с кризата на паметта.

Това е един от големите парадокси на демократичната промяна. Тя премахна блокираната от тираничния режим па­мет, отприщи шлюзовете на спомени­те, на интерпретациите на минали съ­бития и на исторически персонажи. В българското публично пространство, както и в академичните среди пробле­матиката на паметта възниква като резултат на тези промени и е силно повлияна от запознаването с теоре­тичния дебат във франция, както и от обществения дебат в Германия върху нацисткото минало и Холокоста. В съ­щото време обаче трудно можем да кажем, че проблематиката на памет­та влиза истински в дневния ред на об­ществото. Що се отнася до научните изследвания, доколкото съществуват, те се докосват до нея по-скоро инци­дентно и най-често конюнктурно. Не се отива в дълбочина на исторически­те явления, разсъждението остава в плен на разпокъсани, силно политичес­ки оцветени интерпретации, което прави невъзможна една национална по­литика на паметта. Причината за то­ва може да се търси в революционната рязкост на промяната, която създава в хората чувство за откъсване от ми­налото, а в някои случаи дори чувство­то за откъсване от корена. Съждение, звучащо странно, като се има пред­вид, че животът в продължение на де­сетилетия е протичал, меко казано, в една неприемлива рамка, но е изграж­дал стереотипи и пораждал страте­гии за живеене и оцеляване, които са се превърнали във втора, макар и нелицеприятна природа. Процепът, възникнал между настоящето и комунистическо­то минало се явява и основно препятс­твие в комуникацията между днешния демократичен делник и предшества­щите комунизма исторически епохи и събития – дори поради самия факт, че късният комунизъм бе направил съществени крачки към адаптиране и прис­вояване на историческото наследство под знамето на умерен националкомунизъм. Най-ярката манифестация на тази политика бяха помпозните чест­вания на 1300-та годишнина от осно­ваването на българската държава и ги­гантизмът на мемориалните памет­ници, покрили страната.

Посткомунизмът е пространство на сблъсък на различни частни, неограничавани от общоприета концептуална рамка памети за комунизма. Именно това възпрепятства изграждането на обществено споделена опорна точка за оценка на близкото минало. Погледнато в тази перспектива, за хората от пос­ткомунистическото общество кому­низмът се явява все още място на ра­бота на паметта, но не и място на па­мет, в разбирането, което Пиер Нора влага в това понятие – резултат на националната история, превърнато в мяс­то, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната памет и върху способността да живеем заед­но“. И тук възникват важни методологически питания: може ли негативната памет (за едно явление, за един период или за резултата от неговото „прера­ботване“), каквато безспорно се явява паметта за комунизма, да играе об­ществено консолидираща роля и да бъ­де фактор за постигане на обществе­но съгласие? Могат ли уроците на ис­торията, понякога достатъчно сурови, дори брутални, да заемат пълноценно мястото на позитивния исторически мит, консолидиращ нацията? И накрая, закъснелите и изостанали в изгражда­нето си нации, в стремежа си за търсе­не на мобилизиращи модели, не прибяг­ват ли до заимстване и адаптиране на чужди, но достатъчно интернационали­зирани, места на памет?

Това са въпроси, чийто отговор не мо­жем да открием, без да изследваме за­дълбочено, в цялата му сложност, проб­лема за паметта за комунизма.

Налице е мълчание около комунизма. Ко­гато казвам мълчание, не бива да бъда разбиран буквално. Не става въпрос за мълчанието в неговото битово изме­рение – в този смисъл за комунизма се говори достатъчно много и достатъчно многословно. Осъждането на кому­нистическото минало и на престъпле­нията на комунизма е основен елемент на политическия живот и на полити­ческия дискурс на новите демократич­ни формации от първото десетилетие след промяната. Но на фона на изобили­ето от политическо и битово заклей­мяване, осъждане, отхвърляне, толкова по-силно се откроява мълчанието за ко­мунизма на нивото на размисъла, на из­следване на принципите, практиките и мутациите му. Наблюдаваме стихийно "стопанисване" на различни, избира­телно осветлени или замъглени отлом­ки от миналото. На фона на многословното говорене, което казва важни и верни неща, но не казва основното, ко­ето се очаква от тези, които са приз­вани да „стопанисват“ миналото, мъл­чанието се откроява като тревожен проблем.

В известен смисъл това мълчание ся­каш намира оправдание в едно друго за­пълващо празнината говорене - масира­ното въвеждане на западни текстове за комунизма, резултат от мащабния дебат, отключен от провала на съвет­ската система и имащ за база сравни­телния анализ на нацизма и сталинизма в качеството им на две разновидности на тоталитарното общество. Широка­та общественост имаше възможност­та да се запознае с едни от най-амбициозните синтези в това отношение –  изследванията на Франсоа Фюре, Сте­фан Куртоа, Ален Безансон, Цветан То­доров и пр. Но в някаква степен мълча­нието върху собственото ни комунис­тическо минало се пренесе и върху те­зи публикации. Те намериха отзвук в тесни политически или интелектуални кръгове, но не стимулираха комента­ри, не станаха обект на публичен де­бат, не се превърнаха във факти на публичния живот. Тази посткомунисти­ческа меланхолична реакция може би се дължи и на факта, че хората, излизащи от комунистическата система, доста преди това се бяха простили с кому­нистическата илюзия и на базата на обикновения житейски опит носеха ин­туициите за познанието, предлагано от идващите от Запад, големите те­оретични синтези. На дневен ред в бившите комунистически страни бе практическото трансформиране на об­ществото, което бавно се измъкваше от пашкула на комунистическата сис­тема и изговарянето на новите проб­леми и задачи като че заглушаваше всички други гласове.

Така или иначе, докато нямаме убеди­телно собствено обяснение на мълчани­ето около комунистическото минало, се появяват съблазни, подпомогнати от търсенето на общи характеристи­ки на тоталитарните режими, тези обяснения да бъдат заимствани от съ­ществуващата вече огромна литера­тура върху нацисткото минало и него­вото преодоляване. По време на прес­конференцията в София по повод бъл­гарското издание на „Черната книга на комунизма“, Стефан Куртоа, разсъжда­вайки върху причините за пасивност­та на българите пред комунистическо­то минало, направи предположението, че хората, излизащи от комунизма, са в ситуацията, в която са били евреите, завърнали се от нацистките концлаге­ри. Страданието е толкова мъчително, че човек не е в състояние да говори за него. Това е един типичен пример за ме­ханичното привнасяне на външни глед­ни точки. Теорията за травмата, бло­кирала паметта за комунистическото минало, за всеки, който има реален пог­лед върху реалността на източноевро­пейските посткомунистически страни, не притежава обяснителна стойност. Колкото и потискаща да беше дейст­вителността на късния комунизъм, кол­кото и справедлива да е метафората за „социалистическия лагер“ като ла­гер, сравнението с нацистките лагери на смъртта не е най-точното.

Във връзка с хипотезата за травмата на комунизма възникват въпросите: какъв е характерът на тази травма и кой е нейният носител? Травмата, на която се позовава Стефан Куртоа, е травмата на жертвата. Изследовате­лите на феномена я определят с поня­тието „синдрома на оцелелия“, изразя­ващ се в дълбокото чувство на вина, свързвано с факта че си оцелял, докато толкова други са загинали. В случая с комунизма едва ли би могло да се гово­ри за подобна травма. Излизането от комунизма беше донякъде неочаквано, но сякаш духовете дълго се подготвяха за това, а и самият преход ставаше стъпка по стъпка в логиката на една драматургия на отвоюването от едни­те на това, което другите предвари­телно се решили да отстъпят. Процес, в който се включиха широки маси с чувството, понякога силно преувеличено, че отвоюват бъдещето. Така че в слу­чая налице е по-скоро психологически подем, раждането на едно чувство на дългоочакван реванш, на премерване на силите между участници в един досега скрит двубой, който най-накрая е разк­рил позициите на опонента. А предпо­лагаемите довчерашни жертви се трансформират в победители.

Ако на масите, излизащи от комунизма, не подхожда да им бъде приписан ста­тута на жертви, то тогава би трябвало да потърсим други източници на травмата. Да се върнем отново към паралела с паметта за нацизма. Тук, ре­дом с палача и жертвата, на сцената присъства и една трета фигура – тази на свидетеля. Тя е добре представена и при сталинизма, а в периода на късния комунизъм в известен смисъл се прев­ръща в емблематична за режима – тук всички са свидетели на своето собст­вено потискане и в същото време всич­ки в някаква степен са в ролята на па­лача, разбира се, някои в по-голяма сте­пен от другите, доколкото съзнателно или несъзнателно са обслужвали репре­сивния апарат на режима. И в същото време статутът на пасивен наблюда­тел на собственото страдание в из­вестен смисъл е абсурден, тъй като на­сочва към вина по отношение на самия себе си. Успоредно с това, част от та­ка дефинираните свидетели, след про­мяната, се обявяват за жертви (реални или имагинерни), и по този начин не са­мо увеличават обществената тежест на категорията жертва, но и предиз­викват показателен конфликт между свидетелите.

Нека погледнем в сравнителна перспек­тива статута на свидетеля на деяни­ята на режима при националсоциализма и при комунизма. Многократно описва­ният феномен на чувството за колек­тивна вина, което обхваща германско­то население след сгромолясването на нацизма, според изследователите на феномена не е израз на спонтанно осъз­наване на чувството за вина, а е резул­тат на добре планирана и масово про­веждана „шокова педагогика“ от стра­на на окупационните сили и преди всич­ко на американската армия. Тази педаго­гика е насочена не само към активистите на режима, които в една или друга форма застават пред съда, а към маса­та, която е обвинена в пасивно съучастничество в престъпленията на режи­ма и на първа място за Холокоста. Обикновените германци са обвинени, че пред очите им са ставали ужасни престъпления, които те са приели мъл­чаливо като нещо нормално. Шоковата педагогика, която прилагат окупационните власти цели да ги сблъска директ­но с ужасните последствия на тяхното поведение. След отварянето на концла­герите населението на цели селища под строй е водено да види камарите от трупове, с голи ръце да ги товари и из­возва. Градовете са покрити с пропа­гандни плакати, на които фотографии от нацистките концлагери са придру­жавани с надписи като: „Ти си вино­вен!“, „Тези срамни актове: ваша греш­ка!“, „Вие спокойно гледахте и подкре­пяхте мълчаливо!“, „Ето каква е ваша­та огромна грешка. Вие сте съучастни­ци в това ужасно престъпление!“ и т.н.

Наблюдавайки поведението на герман­ците в този период, изследователите стигат до заключението, че шоковата педагогика не е била в състояние да се превърне в основа на паметта за на­цисткото минало, а по-скоро е довела до една празнина в съзнанията. Немска­та травма е травма не на виновност­та, а на срама, идващ от това принуди­телно изправяне срещу собствения ти отблъскващ образ, в сблъсъка със смес­та от гняв, омраза и презрение, опреде­лящи отношението на останалото чо­вечество. Това чувството за срам се превръща в ключов момент на немска­та следвоенна история. То е резултат от унизеното положение на окупирания, от актовете на превъзпитание, на ко­ито е подложен и от смазващия натиск на световното обществено мнение.

Да видим как стоят нещата в постко­мунистическите страни непосредст­вено след падането на режима. Съзнателно поставям въпроса на плоскост­та „как стоят“, а не „как би трябвало да стоят“, доколкото от морална глед­на точка има много поводи за срам. Но срамът не присъства като споделено колективно чувство и дори точно обратното, много често се сблъскваме с отказ от осъждане на миналото и дори с демонстрирането на два вида гор­дост – гордостта на едни от това, че са останали незасегнати от режима, че са успели да съхранят моралното си чувство и вярност към общочовешки­те хуманни ценности, и гордостта на други, открито заявяващи привърза­ност към комунистическото си минало и заслугите си в служба на интересите на Отечеството. Жестикулации от последния вид рядко срещат общест­вено осъждане, а по-скоро предизвикват разбиране или безразличие. В отделни случаи някои публични лица, във връзка с разкриване на сътрудничеството им с политическата полиция, попадат под ударите на забраната да заемат пос­тове във висшата администрация, но по правило тези разкрития се прие­мат от тях самите или от близките им като незаслужена обида или клевета и нямат сериозни последствия за пуб­личния им образ. Сред различните при­чини за това са и нередките случаи на фабрикуване на досиета или на злоу­потреба с досиетата, превърнати в инструмент на заинтересовано разчис­тване на терена. Но основната причи­на остава липсата на обществено мне­ние, което на нивото на индивида или групата да наложи морално осъдителна санкция. В същото време на метаравнището на световното обществено мнение, сравнено с немския случай, не­щата стоят по диаметрално противо­положен начин – то по-скоро добронаме­рено приема трансформацията на комунистическите режими и поощрява вписването на бившите комунисти в новите демократични структури.

Разликата в социално-психологическия климат в Германия след сгромолясване то на национал-социализма и мирното оттегляне на комунизма у нас беше достатъчно красноречиво илюстриран от един епизод от предизборната про­паганда на нововъзникналия Съюз на де­мократичните сили в първите свобод­ни избори. На помощ на демократични­те формации се беше притекъл Жак Сегела, прекрасен специалист по реклама­та и предизборните кампании, но на­пълно незапознат с българската реал­ност. Разбира се, на него трябва да му е бил известен епизодът с „шоковата педагогика“, приложена в Германия след войната и нейните резултати, и тъй като става дума за излизането от един друг потиснически режим, записал в биографията си подобни масови прес­тъпления, той решава да заложи на иде­ята за срама от пасивното съучастие на хората. За целта изработва един предизборен плакат, който представлява картата на България в мрачна то­налност, покрита с черепи, маркиращи местата където са били разположени през 50-те и началото на 60-те години комунистическите концлагери. Негова­та идея е да предизвика разтърсване в хората, които пасивно са търпели ре­жима, и да ги накара да осъзнаят, че подкрепата за партията на бившите комунисти би била продължение на пре­дишното им виновно поведение. Още повече че в момента започваше и разс­ледване на престъпленията на надзира­телите в последния комунистически концлагер край Ловеч.

По-късните анализи показаха, че стра­тегията, заложена в предизборния пла­кат и проектирала се в предизборния дискурс на СДС, е в основата на загуба­та на тези първи и решаващи за пътя на страната избори. По-голямата част от българите видяха в тях едно несправедливо обвинение в съучастие на прес­тъпленията на комунизма, за които ед­на голяма част от новите поколения действително нищо не знаеше, а въз­растните, не направили нищо за да зна­ят, на свой ред я възприемаха като от­далечена реалност, която неосновател­но някои искат да възкресят, събуждай­ки стари призраци. Нямащ чувството, че пред очите му са избивани хора, до­като той е наблюдавал безучастен, посткомунистическият човек отказва да приеме идентификацията с дискурса „Ти също си виновен!“.

В отношението към Холокоста и па­метта за нацизма структурата на нем­ското общество очертава, както вече отбелязах, класическия триъгълник: па­лачи (нацистите), жертви (евреите) и свидетели-съучастници (немския народ). В случая със сталинизма тази структу­ра в някаква степен се запазва, тъй ка­то расовият враг е заменен с класовия, но тя става проблематична през къс­ния комунизъм (при положение, че вът­решният класов враг е сразен оконча­телно). Характеристиката на жертва­та при късния комунизъм се променя, до­колкото тя не е вече „подлежаща на уни­щожение“, фигурата на жертвата се трансформира във фигурата на подтис­натия, несвободен човек, а фигурата на палача, на свой ред, се трансформира във фигура на потисника.

Групата на подтиснатите на свой ред може да бъде разделена на две подгрупи: многобройната армия на обикновените партийни членове и на мнозинството от хората, които са извън комунисти­ческата партия. Извън комунистическа­та партия, но не и извън структурата на комунистическото общество, което ги въвлича в своята идеологическа реал­ност посредством различни форми на масовизиране – задължително членство в официозни профсъюзи, в организации като Отечествения фронт (формален приемник на обединението на всички демократични партии по време на анти­фашистката съпротива) и в младежкия комунистически съюз. Но въпреки пре­димствата, които могат да извлекат едни или други индивиди от членство­то си в комунистическата партия (пре­върнала се постепенно в масова партия с около 1 млн. членове от 8-милионно на­селение, а не партия на убедени акти­висти) като цяло голямата членска маса също попада в категорията на потисна­тите, доминираните, манипулираните, тоест несвободните. Те са, ако перифразирам една известна формула на Пиер Бурдийо за интелектуалците, потисна­тата част от съсловието на потисни­ците. Това прави двусмислен самия ста­тут на категорията на потисниците, наличието на виртуално по-големи въз­можности за житейско реализиране им определя, съобразно случая и контекста, една варираща характеристика еднов­ременно на потисници, потиснати и свидетели. Нещо което изразява най-точно структурата на всеобщото във­личане на обществото и на поглъщане­то му от страна на партията-държава. Ако оставим настрана ръководния апа­рат на комунистическата партия и ор­ганите за сигурност, останалата част от населението може да бъде подведена към тази категория. Което и обяснява всеобщото одобрение на промяната от 1989 г.

Неотдавна Христо Тодоров изложи ед­на много плодотворна идея, предлагай­ки мненията за комунистическото ми­нало да бъдат класифицирани във връз­ка с концепцията на Райнхарт Козелек за времевите цикли. От тук произти­чат според него и основните различия в подхода към комунистическото мина­ло на западноевропейските и източно­европейските изследователи. На Запад преобладава интересът към разсъжде­нията, опрени на дългия период, тоест обърнати към цялата комунистическа епоха, доколкото разпадането на Съ­ветския съюз завършва един цялостен исторически цикъл, отворен с револю­цията от 1917 г. В страните от Из- точна Европа се наблюдават по-скоро разсъждения и реакции на късата дис­танция, на непосредствено преживяно­то. Пред западните изследователи стои една теоретична задача – да ос­мислят характера на феномена и да оп­ределят мястото му, по пътя на срав­нителното изследване, сред другите явления, белязали 20 век и преди всичко националсоциализма. Пред общества­та на бившите съветски сателити стоят преди всичко практически зада­чи – по пътя на една мирна трансфор­мация те трябва да преодолеят кому­нистическото наследство, не чрез революционно отхвърляне, а чрез прера­ботването му, тоест чрез компромисното постигане на равновесие между постепенна промяна и отслабващ континуитет, позволяващ на общество­то да функционира.

За западните общества комунизмът е представлявал виртуална реалност, на моменти дори реална заплаха, докато за източноевропейските общества той е живяна реалност. Ето защо за­падният дискурс за комунизма е теоре­тичен, рекапитулативен и недиференциран – той не се интересува от де­тайлите, нито отдава дан на лични чувства. В страните от Източна Ев­ропа отношението към комунистичес­кото минало е диктувано от реалните проблеми на обществото в „преход“ и на отделните индивиди, чийто живот се променя точно толкова радикално, колкото и самото общество. Всеки един от тези два подхода, от гледна точка на контекста, има своите поло­жителни страни и своите слабости. Изследването на комунизма от гледна точка на дългия период изпуска от поглед исторически конкретната реал­ност на страните в „преход“ и е нечув­ствително към индивидуалните човеш­ки съдби. Докато погледът от къса дис­танция (тук все още не можем да гово­рим за изследване в истинския смисъл на думата) носи опасността от изпус­кане на цялостната оценка. Чувстви­телен към частния случай, той рискува да релативизира оценката за минало­то, да я сведе до само една от модалностите на феномена – до късния или уморен, слизащ от сцената комунизъм. Ако историята на дългия период е ис­тория, опираща се на прекалено много памет, то погледът от къса дистанция се опира на прекалено малко памет, на късата памет. Така че налице е опас­ността от един двоен редукционизъм. Свеждането на комунистическото ми­нало до теоретично точната идея за характера на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюция­та на хората, съществували в неговата рамка. (Еволюция, която не амнис­тира историческите му престъпления, нито отменя характеристиките му на тираничен режим, осакатяващ общес­твения и личен живот, но съществено променя перспективата в гледната точка на съдията.) От друга страна, поставяйки акцента върху еволюцията, върху промените през последните годи­ни от съществуването му, рискуваме да изпаднем в ценностен и морален релативизъм, а от там и до оневиняване на историческия феномен като такъв.

Тази двусмислена ситуация ни разкрива една от причините за мълчанието, об­гърнало комунистическото минало на страните в „преход“. Блокирането на паметта се корени във факта, че хора­та все още не реагират на цялостния феномен, а на неговите късни модифи­кации, направили възможна мирната промяна. Комунистическото минало е загърбено, но комунизмът като фено­мен не е осмислен. Обществото не е обединено от една общо споделена оценка както за комунизма като та­къв, така и за конкретните му прояви – началния му нарцистичен стадий и къс­ния уморен период.

Нека се върнем отново към примера за денацификацията в Германия след вой­ната, за да илюстрираме характера на изпуснатия момент. Съзнателно изби­рам не процеса на декомунизацията на ГДР, където се наблюдават сходни про­цеси, независимо, че протичат в рамка, коренно различна от нашата, като процес ръководен до голяма степен „отвън“ (ако така могат да се опреде­лят западно-германските провинции по отношение на новоприсъединените източно-германски провинции) и разпола­гащ с различна ресурсна база (финансо­ва и нормативна). Бидейки една малка страна с ограничен човешки потенциал и общо взето слаба подготвеност на елитите и неразвита политическа кул­тура, за нас по-подходяща изглежда стратегията на Аденауер, върху чиито плещи ляга грижата за възстановява-нето на германската държава след во­енния и разгром. В общи линии тя се състои в следното: привличане на бив­шите редови членове на националсоциалистическата партия и интегриране­то им в живота на страната и ясна и категорична денацификация на нивото на идеите и идеологията на националсоциализма. Проповядването на идеите на националсоциализма или на реван­шизма се преследва и наказва като тежко криминално престъпление. Това позволява на Аденауер да консолидира следвоенното немско общество около определени общоприети ценности, кои­то по-късно Хабермас нарече „консти­туционен патриотизъм“, тоест при­вързаност към определени принципи, които моделират демократичния ха­рактер на новата немска държава. По-късно, чак през 60-те години се наблю­дава вълна от процеси срещу бивши нацисти, чиято съпричастност в извър­шените масови престъпления излиза наяве.

У нас нещата протекоха точно по обратната логика - налице бе едно първоначално чисто дискурсивно отблъсква­не и загърбване на редовите членове на бившата комунистическа партия, докато на практика те притежаваха важни позиции във всички сектори на администрацията и националното сто­панство. Демократичните формации, вместо да печелят съмишленици и сим­патизанти стесняваха догматично ба­зата на действията си. Не давайки шанс на всички, които желаят да учас­тват по градивен начин в демократич­ния живот и на базата на постигнати консенсусни договорености да осъзна­ят заблужденията си от миналото – ход, който единствен бе в състояние да направи възможна една демократич­на педагогика на ценностно преориентиране. И в същото време не бе пос­тигнат консенсус и не бе изградена държавна политика за декомунизация на ни­вото на идеологията, както и по отно­шение оценката на комунистическото минало.

Неспособността на нашето общество да направи равносметка на своето ми­нало се изразява в липсата и до днес на национален дискурс за комунизма, дис­курс, говорещ от името на „ние“ (бълга­рите). И ако няма национален дискурс за комунизма, то дискурсът за комунисти­ческото минало се разпада на частни дискурси с утилитарна употреба, разг­ръщащи се в диапазона от „Смърт на комунистите!“ до „Гордея се със свое­то комунистическо минало!“. Това бло­кира целия процес на осмисляне на мина­лото, води до невъзможността да се мисли и осмисля комунизма като цялос­тен феномен.

От това следва, че проблемите на бъл­гарския преход, в това число и декомунизацията, не могат да бъдат разглеж­дани само като проблеми на паметта. Връзката между паметта и характера на декомунизацията се експонира на по-широката сцена на типа общество: статута на общественото съзнание, характера на политическата култура, наличието на утвърдено гражданско об­щество, демократични традиции и чувства и т.н. На всички тези факто­ри, които са в състояние да моделират историческа памет.

Бихме могли още да се запитаме дали подобна ситуация не е характерна за младите и недобре структурирани об­щества. И дотолкова, доколкото на За­пад комунизмът остана в рамките на теоретичния проект (и до днес защи­таван от едни в качеството му на из­разител на идеята за социална справед­ливост и заклеймяван от други, заради кървавите му репресии, като най-голя­мото зло), а на Изток бе изживян като екзистенциална драма (предполагаща разсъждения от къса дистанция), най-вероятно оценката за този феномен, болезнено белязал 20 век, трудно ще на­мери общоприета опорна точка.

В светлината на казаното нека се вър­нем отново към характера на българс­кото мълчание за комунизма, към харак­тера на травмата, блокирала паметта за миналото и развиването на различ­ни стратегии, целящи отклоняване от срещата с миналото. Тази памет е не толкова манипулирана (малцина са те­зи, които открито биха декларирали привързаност към идеологията на кому­нистическия режим и отрекли престъп­ленията му), колкото затруднена па­мет. И това затруднение намира обяс­нението си в преплитането на два из­точника на травмата. От една стра­на, това е травмата на комунистичес­кото минало, от друга – травмата, ид­ваща не толкова от характера на про­мяната, колкото от начина, по който тя е осъществена. Двете травми се наслагват, като втората частично покрива първата. Така че не рязкостта на късането, а липсата на ясни правила в процеса на късането – рязко късане в едни области (икономически модел, по­литическа система, геополитическа преориентация) и контюинитет в дру­ги области (идеологически нагласи, изда­ващи се в отношението към комунис­тическия период, политическа култура, тъканта от антропологични връзки) водят да блокиране на колективната памет. Деформациите на прехода до­ведоха до едно почти абсолютно релативизиране на ценностите, позиции­те, качествата на хората, критерии­те за оценка и т.н. Включително и по отношение на самото комунистическо минало. Истината се разпада на „исти­ни“, на частни съждения и частен мо­рал... Голямата травма на посткомунизма има своята отличителна специфика – това е травмата от живеенето в абсолютната релативност. Релатив­ност, която, ако използваме един израз на Карл-Густав Юнг, изречен по повод колективната вина на германците, е обвила като мрачен облак местата на едно „неизкупено престъпление“. Видях­ме защо за германците Аушвиц си е превърнал в място на памет (т.е. символизиращ, приетата от всички същ­ност на нацизма), докато лагерите в Белене или Ловеч не са получили статута на български места на памет. Днес те отпращат към някои периоди на ко­мунистическия режим и към някои кому­нисти, но не към цялото. Едва с прео­доляването на тази релативност об­ществото ще е в състояние ангажи­рано и неформално да си зададе въпроси относно комунистическото минало. И това ни отпраща отново към големия проблем за изясняване фундамента на съвременната българска демокрация.

*– На научната конференция „Места на памет и конструиране на настоящето“, организирана от Дома на науките за човека и обществото (София), Гьоте-институт Интер Национес (София), Френски институт (София), 06.12.2003 г., публикация в „Християнство и култура“, бр.9, 2004 г. В навечерието на преврата на 10 ноември си струва да се замислим за нашенската декомунизация. Курсивът в текста е мой.