Проф. дфн. Ивайло
Знеполски е ръководител катедра „Културология“ в Софийския университет,
директор на „Дом на науките за човека и обществото“ и научен ръководител на
поредиците „Актове“ и „Софийски диалози“. Гостуващ професор в Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales (Париж) и в университета Бордо IV. Министър на културата в
периода 1993-1995 г. Публикувал е множество книги между които: „История на филмовата
мисъл. От Луи Люмиер до Кристиан Мец“, т.1(1986), т.2 (1988), «Умберто Еко и
уханието на розата» (1987), „Катастрофата като филмова метафора“(1992), „Новата
преса и преходът. Трудното конституиране на четвъртата власт“(1997), „Езикът
на имагинерния преход“(1998), „Penser la
transition/Rethinking the transition“ (2002), „Вебер и
Бурдийо – подходи към интелектуалците“ (2003). Негови статии и студии са публикувани
във франция, Германия, Чехия, Унгария, Италия, Сърбия и Русия.
Посткомунистическото
общество на затруднен и проточил се преход е общество, болно от нещо, което с
еднакво основание можем да наречем политическа и ценностна, а защо не и
херменевтична криза. От промяната през 1989 г. досега ние се намираме в непрекъснато
интерпретационно напрежение. Животът ни е рамкиран от намиращите труден
отговор въпроси: как да се разбере, как да се обясни и как да се оцени това,
което е било, това, което става, и това, което ще стане, без да се изпадне в
плен на моралния и ценностен релативизъм, на политическата корист или
социалната демагогия, на манипулантивни носталгични стратегии или на нови
социални фантазми. Херменевтичната недостатъчност има пряка връзка с кризата на
ценностите, която мотивира действията на социалните актьори, но също така и
преди всичко, с кризата на паметта.
Това
е един от големите парадокси на демократичната промяна. Тя премахна блокираната
от тираничния режим памет, отприщи шлюзовете на спомените, на интерпретациите
на минали събития и на исторически персонажи. В българското публично
пространство, както и в академичните среди проблематиката на паметта възниква
като резултат на тези промени и е силно повлияна от запознаването с теоретичния
дебат във франция, както и от обществения дебат в Германия върху нацисткото
минало и Холокоста. В същото време обаче трудно можем да кажем, че
проблематиката на паметта влиза истински в дневния ред на обществото. Що се
отнася до научните изследвания, доколкото съществуват, те се докосват до нея
по-скоро инцидентно и най-често конюнктурно. Не се отива в дълбочина на
историческите явления, разсъждението остава в плен на разпокъсани, силно
политически оцветени интерпретации, което прави невъзможна една национална политика
на паметта. Причината за това може да се търси в революционната рязкост на
промяната, която създава в хората чувство за откъсване от миналото, а в някои
случаи дори чувството за откъсване от корена. Съждение, звучащо странно, като се има предвид, че животът в
продължение на десетилетия е протичал, меко казано, в една неприемлива рамка,
но е изграждал стереотипи и пораждал стратегии за живеене и оцеляване, които
са се превърнали във втора, макар и нелицеприятна природа. Процепът, възникнал
между настоящето и комунистическото минало се явява и основно препятствие в
комуникацията между днешния демократичен делник и предшестващите комунизма
исторически епохи и събития – дори поради самия факт, че късният комунизъм бе
направил съществени крачки към адаптиране и присвояване на историческото
наследство под знамето на умерен националкомунизъм. Най-ярката манифестация на
тази политика бяха помпозните чествания на 1300-та годишнина от основаването
на българската държава и гигантизмът на мемориалните паметници, покрили
страната.
Посткомунизмът
е пространство на сблъсък на различни частни, неограничавани от общоприета
концептуална рамка памети за комунизма. Именно това възпрепятства изграждането
на обществено споделена опорна точка за оценка на близкото минало. Погледнато в
тази перспектива, за хората от посткомунистическото общество комунизмът се
явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет, в разбирането,
което Пиер Нора влага в това понятие – резултат на националната история,
превърнато в място, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната
памет и върху способността да живеем заедно“. И тук възникват важни методологически
питания: може ли негативната памет (за едно явление, за един период или за
резултата от неговото „преработване“), каквато безспорно се явява паметта за
комунизма, да играе обществено консолидираща роля и да бъде фактор за
постигане на обществено съгласие? Могат ли уроците на историята, понякога
достатъчно сурови, дори брутални, да заемат пълноценно мястото на позитивния
исторически мит, консолидиращ нацията? И накрая, закъснелите и изостанали в
изграждането си нации, в стремежа си за търсене на мобилизиращи модели, не
прибягват ли до заимстване и адаптиране на чужди, но достатъчно интернационализирани,
места на памет?
Това
са въпроси, чийто отговор не можем да открием, без да изследваме задълбочено,
в цялата му сложност, проблема за паметта за комунизма.
Налице
е мълчание около комунизма. Когато казвам мълчание,
не бива да бъда разбиран буквално. Не става въпрос за мълчанието в неговото
битово измерение – в този смисъл за комунизма се говори достатъчно много и
достатъчно многословно. Осъждането на комунистическото минало и на престъпленията
на комунизма е основен елемент на политическия живот и на политическия дискурс
на новите демократични формации от първото десетилетие след промяната. Но на
фона на изобилието от политическо и битово заклеймяване, осъждане,
отхвърляне, толкова по-силно се откроява мълчанието за комунизма на нивото на
размисъла, на изследване на принципите, практиките и мутациите му. Наблюдаваме
стихийно "стопанисване" на различни, избирателно осветлени или
замъглени отломки от миналото. На фона на многословното говорене, което казва
важни и верни неща, но не казва основното, което се очаква от тези, които са
призвани да „стопанисват“ миналото, мълчанието се откроява като тревожен
проблем.
В
известен смисъл това мълчание сякаш намира оправдание в едно друго запълващо
празнината говорене - масираното въвеждане на западни текстове за комунизма,
резултат от мащабния дебат, отключен от провала на съветската система и имащ
за база сравнителния анализ на нацизма и сталинизма в качеството им на две
разновидности на тоталитарното общество. Широката общественост имаше
възможността да се запознае с едни от най-амбициозните синтези в това
отношение – изследванията на Франсоа Фюре,
Стефан Куртоа, Ален Безансон, Цветан Тодоров и пр. Но в някаква степен мълчанието
върху собственото ни комунистическо минало се пренесе и върху тези
публикации. Те намериха отзвук в тесни политически или интелектуални кръгове,
но не стимулираха коментари, не станаха обект на публичен дебат, не се превърнаха
във факти на публичния живот. Тази посткомунистическа меланхолична реакция
може би се дължи и на факта, че хората, излизащи от комунистическата система,
доста преди това се бяха простили с комунистическата илюзия и на базата на
обикновения житейски опит носеха интуициите за познанието, предлагано от
идващите от Запад, големите теоретични синтези. На дневен ред в бившите
комунистически страни бе практическото трансформиране на обществото, което
бавно се измъкваше от пашкула на комунистическата система и изговарянето на
новите проблеми и задачи като че заглушаваше всички други гласове.
Така
или иначе, докато нямаме убедително собствено обяснение на мълчанието
около комунистическото минало, се появяват съблазни, подпомогнати от търсенето
на общи характеристики на тоталитарните режими, тези обяснения да бъдат
заимствани от съществуващата вече огромна литература върху нацисткото минало
и неговото преодоляване. По време на пресконференцията в София по повод българското
издание на „Черната книга на комунизма“, Стефан Куртоа, разсъждавайки върху
причините за пасивността на българите пред комунистическото минало, направи
предположението, че хората, излизащи от
комунизма, са в ситуацията, в която са били евреите, завърнали се от нацистките
концлагери. Страданието е толкова мъчително, че човек не е в състояние да
говори за него. Това е един типичен пример за механичното привнасяне на
външни гледни точки. Теорията за травмата, блокирала паметта за
комунистическото минало, за всеки, който има реален поглед върху реалността на
източноевропейските посткомунистически страни, не притежава обяснителна
стойност. Колкото и потискаща да беше действителността на късния комунизъм,
колкото и справедлива да е метафората за „социалистическия лагер“ като лагер,
сравнението с нацистките лагери на смъртта не е най-точното.
Във
връзка с хипотезата за травмата
на комунизма възникват въпросите: какъв е характерът на тази
травма и кой е нейният носител? Травмата, на която се позовава Стефан Куртоа, е
травмата на жертвата. Изследователите на феномена я определят с понятието „синдрома
на оцелелия“, изразяващ се в дълбокото чувство на вина, свързвано с факта че
си оцелял, докато толкова други са загинали. В случая с комунизма едва ли би
могло да се говори за подобна травма. Излизането от комунизма беше донякъде
неочаквано, но сякаш духовете дълго се подготвяха за това, а и самият преход
ставаше стъпка по стъпка в логиката на една драматургия на отвоюването от едните
на това, което другите предварително се решили да отстъпят. Процес, в който се
включиха широки маси с чувството, понякога силно преувеличено, че отвоюват
бъдещето. Така че в случая налице е по-скоро психологически подем, раждането
на едно чувство на дългоочакван реванш, на премерване на силите между участници
в един досега скрит двубой, който най-накрая е разкрил позициите на опонента.
А предполагаемите довчерашни жертви се трансформират в победители.
Ако на масите, излизащи от комунизма, не
подхожда да им бъде приписан статута на жертви, то тогава би трябвало да
потърсим други източници на травмата. Да се върнем отново към паралела с паметта за
нацизма. Тук, редом с палача и жертвата, на сцената присъства и една трета
фигура – тази на свидетеля. Тя е добре представена и при сталинизма, а в
периода на късния комунизъм в известен смисъл се превръща в емблематична за
режима – тук всички са свидетели на
своето собствено потискане и в същото време всички в някаква степен са в
ролята на палача, разбира се, някои в по-голяма степен от другите, доколкото
съзнателно или несъзнателно са обслужвали репресивния апарат на режима. И
в същото време статутът на пасивен наблюдател на собственото страдание в известен
смисъл е абсурден, тъй като насочва към вина по отношение на самия себе си.
Успоредно с това, част от така дефинираните свидетели,
след промяната, се обявяват за жертви
(реални или имагинерни), и по този начин не само увеличават обществената
тежест на категорията жертва, но и предизвикват показателен конфликт между
свидетелите.
Нека
погледнем в сравнителна перспектива статута на свидетеля на деянията на
режима при националсоциализма и при комунизма. Многократно описваният феномен
на чувството за колективна вина, което обхваща германското население след
сгромолясването на нацизма, според изследователите на феномена не е израз на
спонтанно осъзнаване на чувството за вина, а е резултат на добре планирана и
масово провеждана „шокова педагогика“ от страна на окупационните сили и преди
всичко на американската армия. Тази педагогика е насочена не само към
активистите на режима, които в една или друга форма застават пред съда, а към
масата, която е обвинена в пасивно съучастничество в престъпленията на режима
и на първа място за Холокоста. Обикновените германци са обвинени, че пред очите
им са ставали ужасни престъпления, които те са приели мълчаливо като нещо
нормално. Шоковата педагогика, която прилагат окупационните власти цели да ги
сблъска директно с ужасните последствия на тяхното поведение. След отварянето
на концлагерите населението на цели селища под строй е водено да види камарите
от трупове, с голи ръце да ги товари и извозва. Градовете са покрити с пропагандни
плакати, на които фотографии от нацистките концлагери са придружавани с
надписи като: „Ти си виновен!“, „Тези срамни актове: ваша грешка!“, „Вие
спокойно гледахте и подкрепяхте мълчаливо!“, „Ето каква е вашата огромна
грешка. Вие сте съучастници в това ужасно престъпление!“ и т.н.
Наблюдавайки
поведението на германците в този период, изследователите стигат до
заключението, че шоковата педагогика не е била в състояние да се превърне в
основа на паметта за нацисткото минало, а по-скоро е довела до една празнина в
съзнанията. Немската травма е травма не
на виновността, а на срама, идващ от това принудително изправяне срещу
собствения ти отблъскващ образ, в сблъсъка със сместа от гняв, омраза и
презрение, определящи отношението на останалото човечество. Това чувството за
срам се превръща в ключов момент на немската следвоенна история. То е резултат
от унизеното положение на окупирания, от актовете на превъзпитание, на които е
подложен и от смазващия натиск на световното обществено мнение.
Да
видим как стоят нещата в посткомунистическите страни непосредствено след
падането на режима. Съзнателно поставям въпроса на плоскостта „как стоят“, а
не „как би трябвало да стоят“, доколкото от морална гледна точка има много
поводи за срам. Но срамът не присъства като споделено колективно чувство и дори
точно обратното, много често се сблъскваме с отказ от осъждане на миналото и
дори с демонстрирането на два вида гордост – гордостта на едни от това, че са
останали незасегнати от режима, че са успели да съхранят моралното си чувство и
вярност към общочовешките хуманни ценности, и гордостта на други, открито
заявяващи привързаност към комунистическото си минало и заслугите си в служба
на интересите на Отечеството. Жестикулации от последния вид рядко срещат обществено
осъждане, а по-скоро предизвикват разбиране или безразличие. В отделни случаи
някои публични лица, във връзка с разкриване на сътрудничеството им с
политическата полиция, попадат под ударите на забраната да заемат постове във
висшата администрация, но по правило тези разкрития се приемат от тях самите
или от близките им като незаслужена обида или клевета и нямат сериозни
последствия за публичния им образ. Сред различните причини за това са и
нередките случаи на фабрикуване на досиета или на злоупотреба с досиетата,
превърнати в инструмент на заинтересовано разчистване на терена. Но основната
причина остава липсата на обществено мнение, което на нивото на индивида или
групата да наложи морално осъдителна санкция. В същото време на метаравнището
на световното обществено мнение, сравнено с немския случай, нещата стоят по
диаметрално противоположен начин – то
по-скоро добронамерено приема трансформацията на комунистическите режими и
поощрява вписването на бившите комунисти в новите демократични структури.
Разликата
в социално-психологическия климат в Германия след сгромолясване то на
национал-социализма и мирното оттегляне на комунизма у нас беше достатъчно
красноречиво илюстриран от един епизод от предизборната пропаганда на
нововъзникналия Съюз на демократичните сили в първите свободни избори. На
помощ на демократичните формации се беше притекъл Жак Сегела, прекрасен
специалист по рекламата и предизборните кампании, но напълно незапознат с
българската реалност. Разбира се, на него трябва да му е бил известен епизодът
с „шоковата педагогика“, приложена в Германия след войната и нейните резултати,
и тъй като става дума за излизането от един друг потиснически режим, записал в
биографията си подобни масови престъпления, той решава да заложи на идеята за
срама от пасивното съучастие на хората. За целта изработва един предизборен
плакат, който представлява картата на България в мрачна тоналност, покрита с
черепи, маркиращи местата където са били разположени през 50-те и началото на
60-те години комунистическите концлагери. Неговата идея е да предизвика
разтърсване в хората, които пасивно са търпели режима, и да ги накара да
осъзнаят, че подкрепата за партията на бившите комунисти би била продължение на
предишното им виновно поведение. Още повече че в момента започваше и разследване
на престъпленията на надзирателите в последния комунистически концлагер край
Ловеч.
По-късните анализи показаха, че стратегията,
заложена в предизборния плакат и проектирала се в предизборния дискурс на СДС,
е в основата на загубата на тези първи и решаващи за пътя на страната избори. По-голямата част от
българите видяха в тях едно несправедливо обвинение в съучастие на престъпленията
на комунизма, за които една голяма част от новите поколения действително нищо
не знаеше, а възрастните, не направили нищо за да знаят, на свой ред я
възприемаха като отдалечена реалност, която неоснователно някои искат да
възкресят, събуждайки стари призраци. Нямащ чувството, че пред очите му са
избивани хора, докато той е наблюдавал безучастен, посткомунистическият човек
отказва да приеме идентификацията с дискурса „Ти също си виновен!“.
В
отношението към Холокоста и паметта за нацизма структурата на немското
общество очертава, както вече отбелязах, класическия триъгълник: палачи
(нацистите), жертви (евреите) и свидетели-съучастници (немския народ). В случая
със сталинизма тази структура в някаква степен се запазва, тъй като расовият
враг е заменен с класовия, но тя става проблематична през късния комунизъм
(при положение, че вътрешният класов враг е сразен окончателно).
Характеристиката на жертвата при късния комунизъм се променя, доколкото тя не
е вече „подлежаща на унищожение“, фигурата на жертвата се трансформира във
фигурата на подтиснатия, несвободен човек, а фигурата на палача, на свой ред,
се трансформира във фигура на потисника.
Групата
на подтиснатите на свой ред може да бъде разделена на две подгрупи:
многобройната армия на обикновените партийни членове и на мнозинството от
хората, които са извън комунистическата партия. Извън комунистическата
партия, но не и извън структурата на комунистическото общество, което ги
въвлича в своята идеологическа реалност посредством различни форми на
масовизиране – задължително членство в официозни профсъюзи, в организации като
Отечествения фронт (формален приемник на обединението на всички демократични
партии по време на антифашистката съпротива) и в младежкия комунистически
съюз. Но въпреки предимствата, които могат да извлекат едни или други индивиди
от членството си в комунистическата партия (превърнала се постепенно в масова
партия с около 1 млн. членове от 8-милионно население, а не партия на убедени
активисти) като цяло голямата членска маса също попада в категорията на
потиснатите, доминираните, манипулираните, тоест несвободните. Те са, ако
перифразирам една известна формула на Пиер Бурдийо за интелектуалците, потиснатата
част от съсловието на потисниците. Това прави двусмислен самия статут на
категорията на потисниците, наличието на виртуално по-големи възможности за
житейско реализиране им определя, съобразно случая и контекста, една варираща
характеристика едновременно на потисници, потиснати и свидетели. Нещо което
изразява най-точно структурата на всеобщото въвличане на обществото и на
поглъщането му от страна на партията-държава. Ако оставим настрана ръководния
апарат на комунистическата партия и органите за сигурност, останалата част от
населението може да бъде подведена към тази категория. Което и обяснява всеобщото одобрение на промяната от 1989 г.
Неотдавна
Христо Тодоров изложи една много плодотворна идея, предлагайки мненията за
комунистическото минало да бъдат класифицирани във връзка с концепцията на
Райнхарт Козелек за времевите цикли. От тук произтичат според него и основните
различия в подхода към комунистическото минало на западноевропейските и
източноевропейските изследователи. На Запад преобладава интересът към разсъжденията,
опрени на дългия период,
тоест обърнати към цялата комунистическа епоха, доколкото разпадането на Съветския
съюз завършва един цялостен исторически цикъл, отворен с революцията от 1917
г. В страните от Из- точна Европа се наблюдават по-скоро разсъждения и реакции
на късата дистанция,
на непосредствено преживяното. Пред западните изследователи стои една
теоретична задача – да осмислят характера на феномена и да определят мястото
му, по пътя на сравнителното изследване, сред другите явления, белязали 20 век
и преди всичко националсоциализма. Пред обществата на бившите съветски
сателити стоят преди всичко практически задачи – по пътя на една мирна
трансформация те трябва да преодолеят комунистическото наследство, не чрез
революционно отхвърляне, а чрез преработването
му, тоест чрез компромисното постигане на равновесие между постепенна промяна и
отслабващ континуитет, позволяващ на обществото да функционира.
За
западните общества комунизмът е представлявал виртуална реалност, на моменти
дори реална заплаха, докато за източноевропейските общества той е живяна
реалност. Ето защо западният дискурс за комунизма е теоретичен,
рекапитулативен и недиференциран – той не се интересува от детайлите, нито
отдава дан на лични чувства. В страните от Източна Европа отношението към
комунистическото минало е диктувано от реалните проблеми на обществото в „преход“
и на отделните индивиди, чийто живот се променя точно толкова радикално,
колкото и самото общество. Всеки един от
тези два подхода, от гледна точка на контекста, има своите положителни страни
и своите слабости. Изследването на комунизма от гледна точка на дългия период
изпуска от поглед исторически конкретната реалност на страните в „преход“ и е нечувствително
към индивидуалните човешки съдби. Докато погледът от къса дистанция (тук все
още не можем да говорим за изследване в истинския смисъл на думата) носи
опасността от изпускане на цялостната оценка. Чувствителен към частния
случай, той рискува да релативизира оценката за миналото, да я сведе до само
една от модалностите на феномена – до късния или уморен, слизащ от сцената
комунизъм. Ако историята на дългия период е история, опираща се на прекалено
много памет, то погледът от къса дистанция се опира на прекалено малко памет,
на късата памет. Така че налице е опасността от един двоен редукционизъм.
Свеждането на комунистическото минало до теоретично точната идея за характера
на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюцията на хората,
съществували в неговата рамка. (Еволюция, която не амнистира историческите му
престъпления, нито отменя характеристиките му на тираничен режим, осакатяващ
обществения и личен живот, но съществено променя перспективата в гледната
точка на съдията.) От друга страна, поставяйки акцента върху еволюцията, върху
промените през последните години от съществуването му, рискуваме да изпаднем в
ценностен и морален релативизъм, а от там и до оневиняване на историческия
феномен като такъв.
Тази
двусмислена ситуация ни разкрива една от причините за мълчанието, обгърнало
комунистическото минало на страните в „преход“. Блокирането на паметта се
корени във факта, че хората все още не реагират на цялостния феномен, а на
неговите късни модификации, направили възможна мирната промяна.
Комунистическото минало е загърбено, но комунизмът като феномен не е осмислен.
Обществото не е обединено от една общо споделена оценка както за комунизма като
такъв, така и за конкретните му прояви – началния му нарцистичен стадий и късния
уморен период.
Нека
се върнем отново към примера за денацификацията в Германия след войната, за да
илюстрираме характера на изпуснатия момент. Съзнателно избирам не процеса на
декомунизацията на ГДР, където се наблюдават сходни процеси, независимо, че
протичат в рамка, коренно различна от нашата, като процес ръководен до голяма
степен „отвън“ (ако така могат да се определят западно-германските провинции
по отношение на новоприсъединените източно-германски провинции) и разполагащ с
различна ресурсна база (финансова и нормативна). Бидейки една малка страна с ограничен човешки потенциал и общо взето
слаба подготвеност на елитите и неразвита политическа култура, за нас
по-подходяща изглежда стратегията на Аденауер, върху чиито плещи ляга грижата
за възстановява-нето на германската държава след военния и разгром. В общи
линии тя се състои в следното: привличане на бившите редови членове на
националсоциалистическата партия и интегрирането им в живота на страната и
ясна и категорична денацификация на нивото на идеите и идеологията на
националсоциализма. Проповядването на идеите на националсоциализма или на реваншизма
се преследва и наказва като тежко криминално престъпление. Това позволява на
Аденауер да консолидира следвоенното немско общество около определени
общоприети ценности, които по-късно Хабермас нарече „конституционен
патриотизъм“, тоест привързаност към определени принципи, които моделират
демократичния характер на новата немска държава. По-късно, чак през 60-те
години се наблюдава вълна от процеси срещу бивши нацисти, чиято съпричастност
в извършените масови престъпления излиза наяве.
У нас нещата протекоха точно по
обратната логика - налице бе едно първоначално чисто дискурсивно отблъскване и
загърбване на редовите членове на бившата комунистическа партия, докато на
практика те притежаваха важни позиции във всички сектори на администрацията и
националното стопанство. Демократичните формации, вместо да печелят
съмишленици и симпатизанти стесняваха догматично базата на действията си. Не
давайки шанс на всички, които желаят да участват по градивен начин в
демократичния живот и на базата на постигнати консенсусни договорености да
осъзнаят заблужденията си от миналото – ход, който единствен бе в състояние да
направи възможна една демократична педагогика на ценностно преориентиране. И в
същото време не бе постигнат консенсус и не бе изградена държавна политика за
декомунизация на нивото на идеологията, както и по отношение оценката на
комунистическото минало.
Неспособността
на нашето общество да направи равносметка на своето минало се изразява в
липсата и до днес на национален дискурс за комунизма, дискурс, говорещ от
името на „ние“ (българите). И ако няма национален дискурс за комунизма, то
дискурсът за комунистическото минало се разпада на частни дискурси с
утилитарна употреба, разгръщащи се в диапазона от „Смърт на комунистите!“ до „Гордея
се със своето комунистическо минало!“. Това блокира целия процес на осмисляне
на миналото, води до невъзможността да се мисли и осмисля комунизма като цялостен
феномен.
От
това следва, че проблемите на българския преход, в това число и
декомунизацията, не могат да бъдат разглеждани само като проблеми на паметта.
Връзката между паметта и характера на декомунизацията се експонира на
по-широката сцена на типа общество: статута на общественото съзнание, характера
на политическата култура, наличието на утвърдено гражданско общество,
демократични традиции и чувства и т.н. На всички тези фактори, които са в
състояние да моделират историческа памет.
Бихме могли още да се запитаме дали
подобна ситуация не е характерна за младите и недобре структурирани общества.
И дотолкова, доколкото на Запад комунизмът остана в рамките на теоретичния
проект (и до днес защитаван от едни в качеството му на изразител на идеята за
социална справедливост и заклеймяван от други, заради кървавите му репресии,
като най-голямото зло), а на Изток бе изживян като екзистенциална драма
(предполагаща разсъждения от къса дистанция), най-вероятно оценката за този
феномен, болезнено белязал 20 век, трудно ще намери общоприета опорна точка.
В
светлината на казаното нека се върнем отново към характера на българското
мълчание за комунизма, към характера на травмата, блокирала паметта за
миналото и развиването на различни стратегии, целящи отклоняване от срещата с
миналото. Тази памет е не толкова
манипулирана (малцина са тези, които открито биха декларирали привързаност към
идеологията на комунистическия режим и отрекли престъпленията му), колкото
затруднена памет. И това затруднение намира обяснението си в преплитането
на два източника на травмата. От една
страна, това е травмата на комунистическото минало, от друга – травмата, идваща
не толкова от характера на промяната, колкото от начина, по който тя е
осъществена. Двете травми се наслагват, като втората частично покрива първата.
Така че не рязкостта на късането, а липсата на ясни правила в процеса на
късането – рязко късане в едни области (икономически модел, политическа
система, геополитическа преориентация) и контюинитет в други области
(идеологически нагласи, издаващи се в отношението към комунистическия период,
политическа култура, тъканта от антропологични връзки) водят да блокиране на
колективната памет. Деформациите на прехода доведоха до едно почти
абсолютно релативизиране на ценностите, позициите, качествата на хората,
критериите за оценка и т.н. Включително и по отношение на самото
комунистическо минало. Истината се разпада на „истини“, на частни съждения и
частен морал... Голямата травма на посткомунизма има своята отличителна
специфика – това е травмата от живеенето в абсолютната релативност. Релативност,
която, ако използваме един израз на Карл-Густав Юнг, изречен по повод
колективната вина на германците, е обвила като мрачен облак местата на едно „неизкупено
престъпление“. Видяхме защо за
германците Аушвиц си е превърнал в място на памет (т.е. символизиращ, приетата
от всички същност на нацизма), докато лагерите в Белене или Ловеч не са
получили статута на български места на памет. Днес те отпращат към някои периоди на комунистическия режим и към
някои комунисти, но не към цялото. Едва с преодоляването на тази
релативност обществото ще е в състояние ангажирано и неформално да си зададе
въпроси относно комунистическото минало. И това ни отпраща отново към големия
проблем за изясняване фундамента на съвременната българска демокрация.
*– На научната конференция
„Места на памет и конструиране на настоящето“, организирана от Дома на науките
за човека и обществото (София), Гьоте-институт Интер Национес (София), Френски
институт (София), 06.12.2003 г., публикация в „Християнство и култура“, бр.9,
2004 г. В навечерието на преврата на 10 ноември си струва да се замислим за нашенската декомунизация. Курсивът в текста е мой.
Няма коментари:
Публикуване на коментар