понеделник, 22 април 2019 г.

ЕВРОСТРАТЕГИЧЕСКА КУЛТУРА: ФИКЦИЯ ИЛИ РЕАЛНОСТ

Изисквания на концепцията за стратегическа култура за осигуряване на националната сигурност на Русия
Александър Бартош
За автора: член-кореспондент на Академията за военни науки, експерт от Съюза на военните дипломати.
Правилното разбиране и оценка на стратегическата култура (СК) на други държави или коалиции е от голямо практическо значение. Познаването на СК като набор от стереотипи за устойчиво поведение на обекта позволява да се извърши адекватно стратегическо прогнозиране и планиране на мерки за реагиране при използване на военна сила, включително вземането и изпълнението на стратегически решения.
Като се има предвид променящия се баланс между силовите и несилови средства в съвременните конфликти, понятието за стратегическа култура трябва да се разшири не само до използването на твърда сила, но и в случаите на използването на мека сила в международните отношения. Следователно, концепцията за СК, която първоначално е възникнала в процеса на изучаване на ядрените стратегии на суперсилите по време на Студената война, сега изисква приспособяване към по-широко отчитане на множеството военно-политически фактори, които определят поведението на ключови световни играчи. Познаването на характеристиките на СК представлява ефикасен инструмент в ръцете на политици и военни при анализа на военно-политическата обстановка.
Разработка  на теорията
Основите на теорията за стратегическата култура са поставени в САЩ от Джек Снайдер1 през 1977 г. при изследване на конфронтацията със СССР по време на Студената война. Теорията е използвана за нуждите на анализа на съветската военна стратегия.
В областта на изследванията на сигурността е въведен специфичен политически и културен феномен с предположението, че елитите формират уникална стратегическа култура, свързана с военното дело, което е по-широко проявление на общественото мнение, социализирано по особен начин на стратегическо мислене.
Днес цялата сфера на осигуряване на международната и национална сигурност трябва да бъде анализирана от позициите на СК. Например все още са открити въпросите дали недържавните субекти могат да имат стратегическа култура, могат ли регионалните организации да притежават под някаква форма стратегическа култура, и най-важното – на какви мотиви се основава стратегическата култура на държавата или коалициите от държави при подготовката и започване на война?
Анализът на СК на САЩ и стратегически концепции и документи на НАТО ни позволява да идентифицираме група мотиви, които Вашингтон и Брюксел използват за безпрецедентно увеличаване на военния и политическия натиск върху Москва:
-неадекватно разбиране от страна на народите на Русия и нейното ръководство на основните ценности, най-вече на демокрацията и правата на човека, към които се придържат Съединените щати и страните от Запада. Освен това Русия е обявена за постоянен източник на заплахи за съседните страни и за световната стабилност като цяло;
-в рамките на националната територия на Русия има гигантски природни ресурси (земя, гори, питейна вода, нефт, газ и др.), които се използват неправилно, което според нашите геополитически опоненти е несправедливо;
-системата на държавно управление на Русия не отговаря на съвременните стандарти, тя е корумпирана, и според класификацията, разработена на Запад, поставя страната в групата на провалени държави, което изисква въвеждането на външно управление;
-вътрешната комуникационна система на страната не е развита, което е пречка за организирането на транспортни коридори между Европа и развиващите се икономики на страните от Югоизточна Азия;
-развитието на военните технологии в Съединените щати и промяната на баланса между използването на военна сили и ненасилствените средства за разрешаване на междудържавни противоречия прави сценария на разрушаване и фрагментация на Русия без използване на стратегически ядрени оръжия приемлив за Запада;
-последният от тези фактори, успоредно с увеличаването на военния и икономически натиск върху Русия, се подсилва от използването на подривни информационни и комуникационни технологии срещу нашата страна, безпрецедентни по мащаб и разнообразие, предназначени да създадат благоприятни условия за завземането на страната без или с ограничена употреба на оръжие.
Изброените и някои други фактори формират значителна част от стереотипи на поведение към нашата страна в стратегическата култура на САЩ, и определят мотивацията за военно (силово) решаване на междудържавни проблеми.
Сметките на САЩ и НАТО за разрушаването и/или фрагментацията на нашата страна създава редица практически проблеми, свързани преди всичко с изучаването и разбирането (от гледна точка на модерността) на еволюцията на стратегическата култура на геополитическите противници на Русия. В по-широк аспект е необходимо да се разработят нови виждания за ролята на културата при формирането на политиката за национална сигурност с участието на социолози, философи, икономисти и политолози. Целта е да се разработят препоръки за постигане на баланс на глобалната сигурност чрез култура на съвместното развитие, култура на компромиса, партньорството и комуникационната сигурност.
В края на 20-ти и началото на 21-ви век трябва да се намери отговор на въпросите, свързани с изучаването на СК в по-широк контекст, включително по отношение на организациите за колективна сигурност.
Американският изследовател А. Джонстън разглежда стратегическата култура като „общи допускания и правила за вземане на решения, които налагат определен ред на индивидуалните и груповите концепции и тяхното отношение към социалната, организационната или политическата среда, и определят ... избора на военно поведение в международна среда, особено по отношение на решенията за началото на войната, предпочитанията към настъпателни, експанзионистични или отбранителни методи за водене на войната и приемливите равнища на загуби от войната.“
Изследователите Д. Снайдер и К. Грей предлагат определение на СК като „сбор от идеи, условни рефлекси и обичайни модели на поведение, които членовете на стратегическата общност придобиват чрез инструкции или по пътя на имитацията, и които споделят помежду си при разработването и прилагането на стратегията.“
Концепцията за СК заема важно място в американските военни и политически изследвания. Тя има за цел да играе ролята на стратегическа матрица, която позволява да се систематизира спектърът от хетерогенни (хибридни) усилия за установяване на глобално господство. Напоследък  Старият свят (Европа – бел.моя) прави опити да развие собственото виждане за СК.
Евросъюзът в търсене на идентичност.
Европейският съюз прави първи стъпки за формиране на собствена СК през декември 2003 г., когато за първи път в своята история, официално одобрява Общата европейска стратегия за сигурност (ЕСС). В този смисъл можем да говорим за раждане на обща европейска стратегическа култура (ЕСК). Според ЕСС, съюзът „трябва да развива стратегическа култура, която да гарантира ранна, бърза и, ако е необходимо, активна намеса при кризи”. Днес стратегическата култура на ЕС се определя като „институционално доверие и процеси на командване и развръщане на военна сила като част от възприетия набор от правни и ефективни политически инструменти“. Така, според оптимистите, европейската стратегическа култура се развива чрез процес на социализация.
Основните принципи на европейския подход към развитието на СК подчертават необходимостта от „икономически, политически и правни, както и военни инструменти и тясно сътрудничество между държавите и международните организации в редица области“. Според ЕСС в ситуации, които изискват управление на кризи, се предписва постепенен и всеобхватен процес на намеса: от „укрепване на институциите, системите за сигурност и насърчаване на икономическото и социалното развитие“, през „даване на мандат за провеждане на граждански мисии“ до „строго насочени санкции“ и накрая „мандат на силите за бързо реагиране и/или провеждане на военна мироопазваща мисия”. Процесът на намеса ще бъде стартиран в случай на „действителен провал или заплаха от провал на държавните институции”, както и необходимостта от прилагане на принципа „отговорност за защита”.
Тук европейците копират някои от подходите на НАТО, фиксирани няколко години по-рано в стратегическата концепция на алианса от 1999 г. По-специално става въпрос за формирането на нов европейски консенсус относно факта, че използването на сила извън границите на собствената държава може да бъде оправдано само когато се извършва за защита на уязвимите етнически групи, ако срещу тях са извършени сериозни нарушения на правата на човека.
В същото време има основание да се съмняваме, че ЕС в обозримо бъдеще ще може да коригира връзката между общите идеи за заплахи и интереси в рамките на една СК. Като се има предвид развитието на военното сътрудничество между НАТО и ЕС, изглежда, че трябва да говорим за опити за съвместяване на усилията на двете организации, за да се обединят някои аспекти от стратегиите на двата съюза под кодовото наименование „Европейска стратегическа култура” (ЕСК). Засега не се обсъжда създаването на единна интегрирана СК на алианса и Европейския съюз.
В този контекст, стъпките, разгледани по-горе за формиране на СК на ЕС, създават определени предпоставки за анализиране на подходите за създаване на отделни елементи на СК на НАТО. В същото време алиансът все още не говори за развиване на собствената си стратегическа култура, като разчита на достатъчно развита СК на САЩ. Но имплицитно, процесът на формиране на СК на НАТО се влияе от няколко важни фактора.
Първо, Организацията на Северноатлантическия договор през своята 70-годишна история е и остава инструмент на външнополитическо влияние на САЩ. По време на Студената война алиансът служи като противовес на съветската власт в Европа, а през последните 30 години се използва като военна структура, която осигурява ранна, бърза и, ако е необходимо, активна намеса далеч отвъд собствената му сфера на отговорност. Получаването на мандат от международни организации, предимно от ООН, за такива действия се счита за желателно, но не и задължително. Този подход беше официално одобрен в стратегическата концепция на НАТО, приета във Вашингтон на 23-25 ​​април 1999 г. Принципно новото звучене на документа даде фиксираното в него общо съгласие на държавите-членки на блока върху формирането на разширяваща се система за колективна сигурност на съюза, която придобива глобален характер с основното разширяване на зоната на отговорност към регионите на специални интереси на Русия.
В този контекст важна връзка на СК на НАТО беше разширяването на партньорството на съюза с държавите – бивши членки на Варшавския договор, с бившите съветски републики, както и с държавите на южния фланг на блока в рамките на Партньорство за мир, Истанбулската инициатива за сътрудничество, Средиземноморския диалог и някои други инициативи.
Второ, мощен тласък и ново качество на СК на НАТО, определящи съдържанието и основните вектори на трансформацията на алианса в продължение на много десетилетия, даде разработеният през септември 1995 г. от американската корпорация RAND документ: „Проучвания върху разширяването на НАТО“. Той систематично обосновава необходимостта от разширяване на функциите и правомощията на съюза за сметка на окупирането на геополитическото пространство, оставено от отслабена Русия. Днес стратегическото значение на документа, в който са заложени основните параметри на така наречената хибридизация на алианса, е очевидно.
Стратегията за хибридизация предвижда отделянето на съществуващите форми на международно взаимодействие на НАТО от установената практика и използването им като основа за формиране на нов модел на военно-политическия блок, отразяващ неговите функции, цели и задачи. Авторите на изследването, умело прикриват истинските цели и задачи на стратегията – създаване на нова глобална система за сигурност, контролирана от Вашингтон.
И накрая, на трето място, в рамките на формирането на нова семантична рамка за дейностите, насочени към вътрешна и външна трансформация на блока, НАТО пое курс за преформатиране на съюза от регионална в глобална хибридна военно-политическа структура, обслужваща интересите на англо-саксонски елит и глобалната финансова олигархия.
Като цяло, от началото на 90-те години на миналия век и до днес Вашингтон се стреми да наложи на европейските си съюзници традиционния американски стремеж към глобално господство. В този случай съюзниците играят ролята на инструменти за постигане на целите на господството. Важно място в тази практика заема стратегията за глобална дигитализация, чиито центрове за управление са съсредоточени в САЩ.
Въпреки това, не всички вътрешни и външни фактори, които определят развитието на американската СК, са приложими към европейските реалности, което служи като вид спирачка за динамичното развитие на СК на НАТО.
Към уникалните вътрешни фактори, характерни за САЩ трябва да отнесем континенталния: отдалечеността на страната от сериозни заплахи за сигурността поради военната слабост на непосредствените съседи; опитът в усвояването на приграничните райони; устойчиви основни религиозни вярвания; националната субструктура на имигрантите; непоколебима вяра в американската изключителност и уникална мисия в света.
Особеностите на географското положение и историческото развитие на Европа в много отношения имат коренно противоположни нюанси, което принуждава европейците да търсят собствените си основи за възможното формиране на СК на организациите, осигуряващи колективна сигурност на континента.
Днес, в условията на рязко влошаване на международната ситуация, европейската стратегическа култура (ЕСК) допуска, че Съединените щати, Канада и донякъде Обединеното кралство по силата на географското си положение най-вероятно ще заемат позицията на наблюдатели при въоръжен конфликт в Стария свят, за да избегнат мащабна военна намеса, и да предотвратят ответни удари по националната си територия.
Европейците са наясно с факта, че относително малките военни контингенти на посочените по-горе държави, разположени в Европа, могат да послужат като заложници в евентуален конфликт и да допринесат за почти автоматично включване на основните американски сили във войната. Но опитът от участието на САЩ в Първата и Втората световни войни показва, че значителни американско-канадски и британски сухопътни сили се появяват на европейския военен театър едва когато основната „работа“ е била вече свършена от друг. А в съвременните конфликти в Европа, при които е възможно използването на ядрени оръжия, те изобщо могат и да не се появят. Пренебрежителните реплики на Доналд Тръмп за НАТО едва ли добавят оптимизъм в европейците, а пропагандната кампания за създаване на ново командване на алианса за трансатлантическо прехвърляне на войски по-скоро има бутафорен характер и е предназначена да успокои наивниците.
Очевидно загрижени за надеждността на американските гаранции, лидерите на Франция и Германия предприеха стъпки за създаване на пълноправен европейски „център на властта“, а 56 години след подписването на Елисейския договор – първият договор за приятелство между Германия и Франция – германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Емануел Макрон тази година подписаха в Аахен ново споразумение за разширяване на двустранното сътрудничество. В него се отделя специално внимание на сътрудничеството в областта на сигурността.
Инициативата на двете най-големи европейски сили трябва да се разглежда като стъпка към избор на по-голяма военна независимост от САЩ и НАТО и поставяне на основите на собствена ЕСК. Създават се реални предпоставки за присъединяването и на други европейски страни към проекта „Париж-Бон“ и до създаването на обща армия на Европейския съюз.
Но амбициозните планове неизбежно ще влязат в противоречие с реалните възможности на европейците за самостоятелно развитие във военната сфера, главно поради липса на необходимата структура за командване и управление, системите за стратегически комуникации и разузнаването и ограничените възможности за осъществяване на стратегически въздушни и морски превози. С всичко това разполагат САЩ, които осигуряват съответните нужди на НАТО.
Следователно, зависимостта от САЩ за дълго време ще ограничи опитите на европейците да постигнат по-голяма независимост в областта на сигурността. В резултат на това, необходимите за Вашингтон поведенчески стереотипи ще бъдат „хвърлени във“ формирането на стратегическата култура на ЕС, а самата ЕСК ще бъде „насочена“ към управлението на кризи, като се съсредоточи върху развитието на сили за бързо реагиране и/или способността да се реализират по-големи военни мисии за поддържане на мира. Важен фактор за влияние ще бъдат опитите да се даде на ЕСК устойчива антируска ориентация. По този начин ще продължи политиката за развитие на европейския компонент в областта на сигурността и отбраната, която е „отделима, но не и отделна“ от НАТО.
САЩ не са доволни и от перспективата европейците да преминат към собствени източници за снабдяване с оръжие и военно оборудване, основано на тясно сътрудничество и взаимозаменяемост в плановете за материално-техническо осигуряване на съвместни проекти за отбрана в областта на въздушните, сухопътните и морски въоръжения. За успешното изпълнение на тези проекти се планира сливането на отбранителни предприятия на страните от ЕС и създаването на европейски военни консорциуми, което неизбежно ще доведе до намаляване на финансирането на американската военна индустрия чрез европейски поръчки. Ще се увеличи конкуренцията с американците в тази област и ще се създадат нови предпоставки за несъгласия в НАТО.
От външните фактори най-същественото е динамичното равновесие на силите в системата за осигуряване на международна сигурност, основана на военната сила САЩ. Днес претенциите на Вашингтон за глобално господство все повече се оспорват от нови центрове на сила – основно Русия и Китай. Развитието на динамиката на международните отношения доведе до радикална промяна във вектора на националната сигурност на САЩ и преориентирането му към Югоизточна Азия.
Отчитането на този фактор заема важно място в дизайна на развиващата се ЕСК.
Ако под стратегическата култура се разбира само отношението към използването на твърдата сила, тогава няма смисъл да се говори за стратегическата култура на Европейския съюз, тъй като използването на твърда сила в концепциите на ЕС е все още в начален стадий. В същото време ЕС е нещо повече от военна структура и, което е по-важно, в ЕСС понятието за стратегическа култура е в контекста на холистичен (цялостен – бел.моя) подход, което означава използването на всички инструменти за управление на кризи и предотвратяване на конфликти –  политически, дипломатически, военни и граждански, търговски и т.н.
По този начин ЕСС осигурява балансирано използване на силови и несилови методи, на твърдата и меката сила при разрешаване на конфликти.
Хибридна тактика
Използването на хибридна тактика срещу Русия и други държави е отразено в заключителните документи на срещите на високо равнище на НАТО през периода 2014-2018.
Нов тласък за развитието на ЕСС и засилване на военните амбиции на Европейския съюз бе даден от създаването в края на 2017 г. на Постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната. От географска гледна точка плановете за участие на ЕС в организирането на нов световен ред не са ограничени, но само теоретично могат да се приемат за реални извън територията на държавите-членки на ЕС, ако не се разчита на възможностите на НАТО.
Днес комбинация от твърда и мека сила се комбинира в стратегията за хибридна война и хибридни заплахи, в рамките на която интензивно се развива координацията на действията на НАТО и ЕС с водещата роля на САЩ. Практическото въплъщение на този подход е създаването в Европа на мрежа от центрове за върхови постижения на НАТО и ЕС, насочени към развитието на хибридни войни и хибридни заплахи. Наскоро и ОССЕ се включи в изучаването на проблемите на хибридните заплахи.
Темата за хибридните войни и заплахи се въвежда в образователните програми на водещи университети в САЩ. Например Университетът „Джорджтаун“ (частен университет във Вашингтон – бел.моя) предлага курс за хибридни войни, в който американските студенти ще бъдат информирани за „намесата на Русия по света“. Темите, които студентите трябва да изучат включват: „интернет тролове“, „патриотични хакери“, „информационна и дезинформационна интервенция“. В същото време действията на руските власти се наричат ​​„глобален империалистически бунт“.
По този начин темата за хибридните войни и заплахи е включена в системата за обучение, която в дългосрочен план трябва да осигури водещата позиция на нашите геополитически опоненти в разработването и прилагането на подривни стратегии в конфликтите на 21-ви век.
Европейците се опитват да следват САЩ в обвиненията срещу страната ни в хибридна агресия.
В този контекст е необходимо да се замислим върху ЕСК, която е потенциално опасна за националната сигурност на Русия, и съчетана със способностите на САЩ, може да сериозно да засили офанзивния потенциал в балансираното използване на мека и твърда сила срещу Русия.
Важно място в ЕСК се отдава на създаването в лицето на Москва на образа на врага, демонизиране на страната и нейните лидери, раздуване на въображаеми руски заплахи и сплашване на европейците, както и на други мерки, които като цяло са насочени към международната изолация на Русия. Авторите на ЕСК се опитват да представят света чрез диалектичните двойки „черно-бяло”, „приятел-враг”, „лошо-добро”.
Това налага Русия да разбира правилно особеностите на стратегическата култура на нашите геополитически опоненти. В рамките на СК се формира основата за вземане на най-важните военно-политически решения, включително решения за използването на сила, в търсенето на баланс между силовите и несиловите методи за въздействие върху врага. Разбирането на стратегическата култура и стил на собствената ни страна и на нашите конкуренти спомага да обяснят и предвидят решенията, вземани от политици, дипломати и военни.
И най-важното, позволява прилагането на концепцията за стратегическа култура за стратегическо прогнозиране на бъдещите тенденции в поведението на нашите опоненти и планиране на адекватни мерки за осигуряване на национална сигурност. В Русия, на фона на значителен брой приети документи за стратегическо планиране, липсва единна стратегия за социално-икономическото и пространствено развитие на страната. Необходимо е да се премине от разработването на отделни документи към формирането на система за стратегическо планиране, насочена към развитие на страната и осигуряване на националната сигурност в контекста на дигиталната трансформация на националната и световната икономика.
Важно място в изпълнението на стратегията за осигуряване на национална (и международна) сигурност трябва да заеме анализа на хибридните заплахи с акцент върху киберсферата. Нашите геополитически конкуренти от Съединените щати, НАТО и ЕС инвестират в това как да използват хибридни заплахи и как да защитават ресурсите си от такива атаки. В този контекст една от първите стъпки трябва да бъде създаването под егидата на Русия на международна група за анализ на хибридните заплахи, за участие в която да се поканят държавите от ШОС2, БРИКС3 и други заинтересовани страни.
Бележки:
1 Интернет не открих биографични данни както за Джек Снайдър, така и за споменатите по-нататък в текста изследователи  А. Джонстън и К. Грей
2-Шанхайска организация за сътрудничество, регионална международна организация, основана през 2001 от Русия, Китай, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизия.
3-акроним от имената на английски на  група страни с влияние в международната икономика – Brazil, Russia, India, China, South Africa.

Няма коментари:

Публикуване на коментар