понеделник, 18 февруари 2019 г.

Ефектът на познатия коловоз

Публикация в сп. „Огонёк“ № 6 от 18.02.2019, стр. 15
Въпросът „в каква икономика живеем“ изглежда прост, но не е така: точен отговор липсва, данните се размиват. Като че ли имаме пазарни институции и конкурентна среда, но ролята на държавата в ключови отрасли нараства, увеличава се регулирането при много ясен и предварително зададен команден вектор, директивни указания, спуснати от самия връх. Накратко казано – икономика на ръчното управление.
Тя не се случи изведнъж и страната доста време се движеше към нея. До 2007 г. държавния глава се изказваше отрицателно за подобен режим, макар че преди 12 г. на среща с бизнеса Путин заяви, че това по принцип е възможно. На 07.05.2013 г. на заседание на правителството на РФ направи следното изявление: „Можем да спорим и да се ругаем колкото си искаме по повод т.нар. ръчен начин за управление. Но трябва да въведем система, която ефективно работи!“ И в същия момент започва да заслушва доклади на министрите и да им поставя задачи. Тази дата, по мнение на експерти, е границата, след което страната преминава на ръчно управление.
Трябва да признаем, че в изминалите години състоянието на икономиката и социалната сфера не се подобриха кой знае колко. Доходите на хората падат пета поредна година. Възниква резонния въпрос – ръчното управление добро ли е или зло. Имаше ли нужда от него. И има ли изход от ръчното управление. И ще можем ли да излезем от тази система?
По тези въпроси Александър Трушин разговоря с професора от Московския държавен институт по международни отношения Владимир Осипов.
— Наше ноу-хау ли е ръчното управление?
— Това е отдавна известен метод, за който не трябва да говорим дали е добър или лош, както впрочем за всяка друга управленска система.
Практически много страни са използвали ръчното управление, като започнем с Англия през XVIII век. Ръчното управление е ползвано от САЩ след Великата депресия, Япония, Франция, Южна Корея, „азиатските тигри“ ….Към него са прибягвали при неблагоприятни за държавата икономически условия. И навсякъде системата е сработвала. В нейната основа е протекционизма към собствените производители. Въвеждане на такава система за нашата страна бе напълно обосновано. Натискът върху Русия, санкциите, спадане на конкурентно способността ва нашата промишленост – всичко това изисква абсолютна консолидация на администрацията. Което беше  направено през май 2013 г.
— След като от тази управленска система са се възползвали редица държави, можем ли да говорим за общи и национални особености на ръчното управление?
— Разбира се, целта във всички случаи  и при всички е била една – да се преодолеят системните негативни проблеми в икономиката. Но в различните страни условията не са били еднакви. Например на американците не им се налага да възстановяват икономиката си след ВСВ, както на държавите в Европа и това им осигурява световно лидерство в продължение на много години. Има и общи закономерности. Ръчното управление обикновено протича в три етапа. През първия етап – вътрешните пазари се затварят и се създават условия за заместване на вноса. През втория етап се поддържан отечествени производители, които създават повече или по-малко качествени продукти, така че продукцията им да достигне до равнището на световните изисквания. А през третия етап се „отглеждат национални шампиони“, които излизат на външните пазари и се вписват в световната икономика.
Калкулатор на „Огонёк“
Кой кого замести?
За държавната програма за заместване на вноса, приета през 2013 г (до анексията на Крим, санкциите и контрасанкциите) вече никой не си спомня. Разбираемо е защо – просто едните вносители бяха сменени с други.


Фиг.1. Дял на най-големите вносители в Русия  в периода 2014-2018 г. в %
— При нас май забуксува третия етап?
— Мисля, че забуксуваха и първите два. Режимът на ръчно управление трябваше да бъде насочен към заместване на вноса и постигане на резултати в тази област. При това се изисква дългосрочна политика, задачата не може да бъде решена за две-три години. Иска се мащабно мислене – за десетилетия напред. Ама ,не – поговорихме за заместване на вноса, изринахме с булдозери вносните продукти и с това работата свърши. Много скоро вносът в Русия нарасна още повече. А имаше възможности и за заместване на вноса и за отглеждане на национални шампиони. Фактически ние не реализирахме „заместване на вноса“, а само заменихме страните, от които внасяме (виж фигура 1 – бел.моя)
— Може би задачата е била поставена така?
— Не, липсваше подобен приоритет в националните проекти. Ние се отказахме от протекционизма. Но това си е характерно за Русия – хващаме се за една икономическа рецепта и без да я доведем до край и да видим резултатите я изоставяме и се хващаме за друга, понякога противоположна на първата, след което и нея изоставяме  и т.н. и т.н. до безкрай. По това се различаваме от американците Те си поставят задача, решават я дълго, при това без значение дали президента е републиканец или демократ. Системната задача да победят СССР в Студената война беше поставена при Труман и постигната при Буш-старши.  А ние непрекъснато се люшкаме – от пълна либерализация на икономиката и отпадане на държавната намеса до „затягане на гайките докрай“! Не можем да изчакаме и да видим резултатите, искаме всичко и веднага.
— Защо не се поучим от дългото търпение на китайците при реализиране на реформите?
— Разбира се, че Китай е образец за подражание. Страната десетилетия е на ръчно управление. То започна при Мао Дзедун, който осигури политическа стабилност в страната, а след това Дън Сяопин започна икономическите реформи, които направиха Китай световен лидер. И това продължи повече от 50 години. Днес САЩ критикуват китайците, че поддържат изкуствено нисък курс на юана. Но това осигурява конкурентноспособност на китайските стоки на международните пазари, което е  цел на страната. Мисля, че това е и една от причините за увеличение на срока за управление на днешния китайски лидер – Си Дзинпин.  Да не забравяме обаче, че китайците имат друг манталитет и се различават от нас.
— Не е ли полезен този опит за нас?
— Едва ли. Все пак ние сме европейска държава, макар и с азиатско влияние. Нашият елит е ориентирани към европейския щатския опит. Да не забравяме, че в Япония и Корея и другите азиатски страни (вкл. и в Китай – бел.моя) ръчното управление беше съпроводено с големи инвестиции от страна на САЩ в промишлеността им. Тази тенденция се запази и в епохата на заклеймяваната от нас глобализация. Разбира се, че целта на САЩ е политическа – създаване на съюзници. И в това отношение успяха. Защото ръстът на икономиката в тези държави доведе до повишаване на жизненото равнище на населението. Не мисля, че ние ще тръгнем по тоя път. Днес желаещи да се намесят в руската икономика няма с изключение на нефтения и газов сектор.
— Можем ли да се откажем от ръчното управление?
— Не, защото това ще доведе да разбалансиране и на икономическата и на политическата система, и ще възникнат центробежни си подобно на 90-те години на миналия век. Само последното е достатъчно, за да запазим ръчното управление.
— Изглежда, че сме попаднали в капан, от който няма изход?
— Изход винаги има. Но за целта трябва да определим на къде се движим. Съществуват две теории за ръчното управление – на английския икономист Артър ПИГУ* и на американецът  Роналд Коуз**. Според Пигу, държавата насочва действията на икономическите агенти непряко, чрез създаване на система от приоритети и икономически институции, които да ги стимулират да действат в интерес на държавата. Теория на Коуз изисква държавата да реши три основни проблема: демонополизацията на икономиката, понижаване на лихвените проценти по кредитите и защита на частната собственост. По-нататък всичко се развива автоматично. И двете теории са добри, ако последователно се придържаме към една от тях.
Руският бизнес по принцип е привърженик на „коузи“-анството. Бизнесмените непрекъснато повтарят, че им трябва защита на собствеността, искат до държавата да намали лихвените проценти. Държавата, напротив, е привърженик на „пигу“-нианството. Монополизацията на икономиката върви с пълна сила.  Все пак монополите се управляват по-лесно. Викаш петима олигарси или ръководители на държавни корпорации, заповядваш им и те изпълняват. Но на практика държавата противоречи на теорията на Пигу, защото не направлява действията, а се намесва пряко в дейността на икономическите „актьори“. Проблемът е, че липсва модел за икономическо развитие. Времето на „обслужващо-суровинния“ икономически модел  свърши през 2008 г.
— Как се изграждат отношенията между бизнеса и държавата?
— През 90-те години на ХХ век бизнесът влияеше на държавата.  Сега е обратното. Той става все по-зависим от държавата. Погледнете срещите на бизнесмените с ръководството на държавата. Стоят и чакат сигнали. А сигналите за бизнеса са: цените на пазара, търсенето и предлагането, вложения в печеливши инициативи, производство на конкурентни стоки … Днес забравихме за конкурентоспособността, и че това е целта, заради която се въвежда ръчното управление. Бизнесмените и администрацията, а и обществото като цяло много бързо губят инициативата. Струва ми се, че никой не взема самостоятелни решения в очакване на „реакции  и указания“ от горе. Докато началник на тропне с крак, никой нищо не прави. Много са примерите, когато началниците решават какви автомобили да произвеждаме, какви пътища да строим… Тези решения не се вземат на системна, а на ситуационна основа (т.нар. реактивни и проактивни решения в мениджмънта – бел.моя). Резултатите от подобни решения са няколко:
1.Спада професионалното равнище на управленските кадри, а държавното управление деградира;
2.Намалява се конкурентоспособността на икономиката;
3.Забравят се обществените интереси при вземане на важни държавни решения.
Бизнесът трябва да се ръководи само и единствено от сигналите на пазара. Днес тези сигнали за него са второстепенни, а това води до  неговата деградация. Например равнището на цените на петролните и газови продукти не се определят от „Газпром“, а някъде другаде. Това е образец на антисистемно решение, което води до неефективно разпределение на ресурсите, в това число и финансовите.
— Следователно, режимът на ръчно управление у нас не работи. Защо?
— Мисля, че влияние оказва ефектът на „познатия коловоз“! Не успяваме да излезем от него. Външно се люшкаме от една към друга икономическа рецепта, но на подсъзнателно ниво се стремим към връщане на съветската административно-командна система. Тя беше построена от 1917 до 1953 г. на основата на директивен режим и се оказа твърде жилава. Волунтаристът Хрушчов можеше да приема всякакви решения, но системата бе създадена така, че се самозапазваше.  В крайна сметка тя унищожи Никита Сергеевич. Системата се запази при Брежнев и устоя на реформите на Косигин. Не ни се отдаде да излезем от коловоза и при Горбачов, когато се приеха законите за кооперациите, за либерализиране на външната търговия, беше разрешена частната собственост … Икономиката на СССР фалира, но ефектът на „познатия коловоз“ остана. Той не позволи да се реализират и либералните реформи на Елцин… Ефектът на „познатия коловоз“ е в съзнанието на хората. От там произтичат и разговорите за връщане към съветската система за управление, към държавното управление….
— И какъв е изходът?
— Ако строим капиталистическа икономика и искаме да повишим нейната конкурентноспособност сме длъжни да преминем към системно управление на основата на институциите. Трябва да предложим на бизнеса и обществото нов модел за икономическо развитие. Но външните условия са неблагоприятни: има санкции, напрежението в света е голямо…Не е време да се отказваме от ръчното управление. Но можем да променим ролята на държавата в икономиката. Това не е сложно! Иска се само политическа воля.
Бележки:
*-Артър ПИГУ (1877-1959) английски икономист, представител на Кеймбриджката неокласическа школа и всепризнат продължител на идеите на Алфред Маршал.
 
Работата му обхваща различни области на политикономията, като най-силно се интересува от икономиката на благосъстоянието, като също така разглежда и въпросите свързани с икономическите цикли, безработицата, публичните финанси и измерването на националния доход. В неговите изследвания централна роля играе понятието национален доход, но определението му предизвиква сериозни възражения. Според Пигу благосъстоянието е състояние на човешките чувства, а това състояние може да се измерва количествено и зависи от човешката удовлетвореност. Това означава, че колкото повече или колкото по-добре са удовлетворени човешките чувства, толкова благосъстоянието е по-високо. Освен с изучаването на аспектите, свързани с икономическата и социалната политика, Пигу също така се занимава и с теоретични изследвания и получава широко признание за работата си върху икономическата теория на благосъстоянието. Според него като цел на икономическата наука трябва да се изведе подобряването на живота. През 1912 г. публикува една от най-значимите си творби „Богатство и благосъстояние“, която по-късно преработва под заглавието „Политическа икономия на благосъстоянието“ (1920 г.). В частност Пигу е отговорен за разграничението между частните и публичните пределни разходи. Той поражда идеята, че правителствата могат, чрез комбинация от данъци и субсидии, да направляват процесите в пазарната система.
**-Роналд КОУЗ (1910-2013), британски икономист, удостоен с Нобелова награда за икономика през 1991 г. за откриването и изясняването на важността на разходите за транзакции и на правата върху имотите относно институционалната структура и функционирането на икономиката. Една от крилатите фрази на Коуз гласи, че „ако изтезавате данните достатъчно дълго, те ще ви признаят всичко. Алтернативното също е вярно – ако подходите повърхностно към тях, също могат да ви признаят всичко, но и в двата случая няма сигурност, че това е истината.“
 
БОЖЕ ГОСПОДИ, КОЛКО СИ ПРИЛИЧАМЕ!
БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ ОТ ПАРТИЙНАТА НИ ПРИНАДЛЕЖНОСТ!!!



1 коментар:

  1. Да, статия с изключителна важност в условия на икономически санкции.Към автора, възможна ли е съпоставка на нивата на управлението на Руската икономика с нашата, без санкции и ограничения. Благодаря за интересната статия.

    ОтговорИзтриване