Джордж Фридман, 5 октомври 2021 г.
Китай достигна критична точка, която много страни често достигат и която, колкото и болезнена да е, изисква пречистване в дългосрочен план. Помислете какво се случи с могъщите САЩ по време на Голямата депресия. Макар и трагичен, този период в историята на страната разчисти пътя за нов икономически и социален модел. Кризата започна оптимистично – появи се нова икономическа динамика, която беше толкова успешна, че създаде илюзията, че е вечна. Вечността породи безразсъдство и по този начин създаде огромни дисбаланси. Икономиката достигна границите на един модел и след това премина през тежки изпитания, което доведе до появата на нов.
Подобни кризи дават неправилни представи относно скритите социални и политически проблеми. Голяма част от богатството се губи от висшите класи, които въпреки това остават богати. Много по-малко се губи от нисшите класи, но за тях загубата е екзистенциална. По този повод става ясно, че нисшите класове трябва да бъдат подпомогнати. Политическата система трябва да гарантира социална и политическа стабилност, като в същото време успешно управлява преразпределението на капитала. Поражда се чувството, че преразпределението благоприятства богатите, като по този начин увеличава недоволството. Новият курс генерира масови популистки движения, изискващи богатите да бъдат подгонени. Висшата и горната част от средна класа възприемат подобни политики като нарушение на техните принципи и интереси. Не е много ясно какво би се случило в САЩ, ако Втората световна война не роди индустрия, управлявана от държавата, и по този начин сложи край на безработицата.
Китай е в разгара на системен провал, основан на все по-нерационалното разпределение на капитала, задвижван от пазарните сили и държавната политика. В момента страната е изправена пред продължителен период, в който икономиката се направлява повече от държавата и по-малко от пазарите, отколкото от държавата. При това държавата, която трябва да взема дългосрочни решения, независимо от краткосрочната болка, разбира, че поддържането на стабилност в обществото предявява нови изисквания. Китайският президент Си Дзинпин не се шегува, когато се фокусира върху политиката за „споделяне на богатството“.
Това, което става в Китай ще засегне целия свят. В края на краищата Голямата депресия не съсипа само американците. Имаше глобално очаквания, че Китай е не се влияе от бизнес-циклите, и че продължилия 40 години растеж ще продължи още 40. Паралелно с този растеж, нарастваше и убеждението, че Китай се очертава като доминираща световна сила, изграждайки глобална система, основана на инвестиции и е готова да противостои на САЩ с техните огромни технологични възможности.
Ключът към глобалната стратегия на Китай беше да инвестира пари в широк кръг от държави – чрез кредитиране на държави, или чрез купуване на влиятелни личности и корпорации. Инициативата „Един пояс, един път“ беше механизъм за това. Като начин за транспортиране на стоки между Европа и Китай, той беше фалшив. Разстоянията, несигурността и цената на сухопътния транспорт в сравнение с морския транспорт го направиха труден за осъществяване. През годините този инициативата не успя да се осъществи напълно. Но това, в което успя, беше система от финансови зависимости, базирани на китайски инвестиции, които направиха Китай да изглежда далеч по-богат, отколкото беше. Това беше еквивалентът на външната политика на разпределението на вътрешния капитал – все по-несъстоятелен, но политически ефективен. Парите купуват приятели. Но заемите обикновено трябва да бъдат изплащани и много държави получатели са толкова задлъжнели към Китай, че им е трудно да се справят.
Тази стратегия работи, докато не фалира. Държавите охотно вземаха китайските пари. Пекин предположи, че те няма да провеждат политика на неплащане на заемите си и това ще ги направи подчинени на Китай по глобалните въпроси. Но понякога неплащането на дългове се оказва по-добрата стратегия, което означава, че Китай е имал по-малко влияние, отколкото е предполагал. По някакъв начин безразборните чуждестранни инвестиции и заеми на Китай съвпадат с вътрешния процес на безразсъдно доверие в управляващите.
Това положение все още не е достигнато, но много скоро Китай ще трябва да преосмисли връзките си със света. Страната ще продължи да бъде голяма сила, но периодът на широко разпространените инвестиции ще бъде ограничен от финансовите реалности, които ще се отразят на външната му политика и нейните финансови практики.
Отношенията между Китай и САЩ са от фундаментално значение. От една страна, САЩ продължават да са основен вносител на китайски стоки. Искането на САЩ за по-голям достъп до китайските пазари изглеждаше важно в периода на растеж на Китай, но е по-малко критично в разгара на спадането му. Грижите на Китай сега са икономически, тъй като тарифите на САЩ може да станат по-значими, отколкото бяха.
Проблемът, пред който е изправен Китай, е сривът на социалното сближаване и загуба на доверие в системата. Неравенството без надежда е опасно, поради което настоящата криза започна с масирана атака от страна на държавата срещу богатите технологични предприемачи. Комунистическата партия на Китай иска да смекчи щетите от това, което несъмнено се очакваше. Нищо не е по-стабилизиращо от това да бъдат подгонени богатите.
Друга, потенциално стабилизираща стратегия е националната извънредна ситуация, при която държава изглежда успешна в спасяването на нацията. Това не е нещо необичайно. Германия я използва през Втората световна война, което едновременно обедини страната и отвори вратата към богатството чрез победа. Но германският пример показа и нейните проблеми, защото войната носи както нещастия, така и поражения. За Съединените щати през Втората световна война тази стратегия беше успешна, даде енергия на икономиката и предизвика масивен нов цикъл на растеж.
Не е случайно, че през този уикенд Китай изпрати изтребители в тайванските зони за ПВО. Очевидно е, ако планирате нахлуване, няма да уведомите тайванците, а ще се стремите към секретност. Но ако се опитвате да направите така, че независимо от икономическите проблеми, да изглеждате голяма сила, това е полезен ход. Предполагам, че в този момент, китайската общественост, която все още не е загубила изцяло доверието си към държавата, е оценила това като израз на държава мощ. Останалият свят също може да възприеме този акт като такъв.
Нормално е, както пазарите, така и общественото мнение като цяло изчисляват погрешно както успеха, така и неуспеха. Китай е голяма и сложна сила. Но през последното десетилетие неговата мощ беше значително надценена. Тъй като Китай преминава към следващия икономически цикъл, неговата мощ ще бъде силно подценявана. Съединените щати алтернативно се разглеждат като свръхсила, а след това –като залязваща сила. Общественото мнение е лошо ръководство за преценка на националната сила. Китай сега навлиза в период, през който са преминали и най-могъщите нации, а почитащият го свят ще престане да го гледа с предишното уважение. Това може да роди апетит в Пекин за промяна във външната политика.
В случая с Китай смятам, че рискът от война, минимален в миналото, изчезва заедно с огромни суми пари, които държавата похарчи, за да изглежда световна сила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар