ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД АРАБСКИТЕ МОНАРХИИ

 

Хилал Хашан (Hilal Khashan), 29.12.2020

Авторът е ливански учен, професор по политически науки и ръководител на катедра в Американския университет в Бейрут. Изследванията му са фокусирани върху регионалната сигурност в Близкия изток, с акцент върху Персийския залив. Автор е на изследвания върху ислямския фундаментализъм и религиозния активизъм. Издал е пет книги и има повече от 90 публикации в реферирани списания –  The Journal of Conflict Resolution , Orbis , The British Journal of Middle East Studies , The Journal for Scientific Study of Religion and Security Dialogue. В момента работи върху книга за политическата еволюция на Хизбула.

Осемте монархии от арабския свят са сред последните останали абсолютни монархии на Земята. В някои отношения те се оказаха изненадващо устойчиви в сравнение с арабските републикански режими. Йордания, Мароко и шестте страни от Съвета за сътрудничество в Персийския залив (Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Оман, Катар, Бахрейн и Кувейт) успяха, относително необезпокоявани да избегнат въстанията на Арабската пролет. Но някои от арабските кралства са изправени пред нови предизвикателства, които заплашват да сложат край на десетилетията на монархическо управление.

Ролята на богатството

През 2010 г. тунизийският уличен продавач Мохамад Буазизи се самозапалва, след като полицай го напада за паркиране на количката му с продукти на неоторизирано място. Това събитие е катализатор на протестите от Арабската пролет, които се разпространиха в големи части от Близкия изток. Въпреки факта, че протестиращите настояваха за демократични реформи, искрата за движението всъщност бяха тежките икономически условия в региона. В Тунис и Египет организирани работнически синдикати оглавиха демонстрациите и мобилизираха обществеността. В Сирия въстанието избухна на югозапад, бастион, който подкрепя на режима на Асад, и в който влошената икономика намали разходите за държавно подпомагане и отчужди населението.

Страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив (GCC) обаче успяха да преживеят много по-добре бурята на Арабската пролет. Това се случи, защото техните рентиерски икономики гарантираха, че гражданите им ще се радват на доходи на глава от населението, далеч надхвърлящи тези в страните от арабските бунтове. Катар може да се похвали с доход на глава от населението от US$ 69 000, а ОАЕ –  с  US$ 43,000. Дори доход от US$ 16 500 на глава от населението в Оман е много по-висок от този на Египет (US$ 2500) или на Тунис (US$ 3450). Веднага след въстанието в Египет, започнало през януари 2011 г., саудитският крал Абдула похарчи US$ 37 милиарда за военни, служители на държавна служба и религиозни фондации, за да запази лоялността им към кралското семейство. ОАЕ харчи повече от 15% от своя федерален бюджет за финансова и социална подкрепа на местното население.

Козметични промени

Опозиционните групи в арабските страни признават легитимността на монарсите – с изключение на тези в Саудитска Арабия и Бахрейн – и са склонни да настояват само за политически реформи. Като цяло обаче арабските монархии се противопоставят на подобни промени, страхувайки се, че биха могли да въведат отговорна и прозрачна политическа система. Вместо това, те са предприели козметични промени, предназначени да успокоят опозицията, да избегнат критиките от международни организации и да свалят натиска на западните страни върху себе си си. Например през 1926 г. Ибн Сауд създава Консултативен съвет, законодателен орган, който съветва краля по критични въпроси. След формирането на саудитския кабинет през 1953 г. обаче Консултативният съвет се обезсмисля. Крал Фахд го активира отново през 2000 г., но не му дава никакви изпълнителни или законодателни правомощия.

Арабските монарси разпускат парламентите и кабинетите по свое желание и в това отношение те малко се различават от арабските републики. Въпреки твърденията, че постигат напредък в политическото участие и социалното приобщаване, демократичните показатели на монархиите са по-лоши от тези в арабските републики. В индекса за демокрация, на базирания в Обединеното кралство Economist Intelligence Unit, Саудитска Арабия заема 159 място от 167 държави, докато Бахрейн е на 149, а ОАЕ на 145. Според индекса Кувейт и Йордания са по-малко авторитарните държави и заемат 114-то място.

Културна и религиозна приемственост

Провалът на политическите реформи може да се обясни отчасти с културни и религиозни фактори. Като религия, която вярва в суверенитета на Бог и изисква подчинение на Аллах, пророка Мохамед и халифа, ислямът е несъвместим с демокрацията. Следователно принципите на републиканизма – свобода, гражданска добродетел и върховенство на закона – не резонират сред повечето арабски общества и владетели.

През втората половина на XIX век египетският религиозен реформатор Мохамад Абду пледира за издигането на просветен деспот, който може да раздава справедливост в арабско-ислямските общества, но Абду си представя идеалната държава в контекста на халифат, а не на република .

През 1919 г. комисията King-Crane (официалното наименование е  Междусъюзническа комисия по мандатите от 1919 г. в Турция –  анкетна комисия за проучване, на териториите в рамките на бившата Османска империя – бел. моя) обиколя Голяма Сирия и стига до заключението, че нейният народ иска да създаде арабско царство под ръководството на Фейсал (Фейсал I бин Хюсеин бин Али ал-Хашеми е основател и пръв крал на съвременен Ирак и пръв и последен крал на Сирия. В годините на Първата световна война командва арабски части в състава на експедиционния корпус на генерал Аленби, воюващ против турците – бел. моя), син на Шариф Хюсеин от Хиджаз (историко-географска област в западната част на Арабския полуостров в днешна Саудитска Арабия. Районът носи името си от планините Хиджаз – бел. моя). През 1916 г. Фейсал вдига арабското въстание срещу османците и поисква възкресението на халифата под скиптъра на арабски цар. През 1920 г. Фейсал се провъзгласява за глава на Сирийското арабско кралство, преди французите да победят армията му в битката при Майсалун (четири часово сражение между силите на Арабското Кралство Сирия и френската армия на 24 юли 1920 г. на около 25 километра западно от Дамаск – бел. моя), разбивайки имперските му амбиции и налагайки изкуствена републиканска система.

В Мароко кралят играе религиозна роля, която разширява легитимността на неговата суверенна политическа власт. Династията Алауите, която управлява страната от 1666 г., проследява своето родословие до имам Али бин Аби Талиб, четвъртият халиф на Рашидун (арабска теократична държава със столица Медина, създадена след смъртта на пророка Мохамед в завладените от мюсюлманските му войски територии в Близкия изток. Халифатът е управляван последователно от четиримата праведни халифи – Абу Бакр, Омар, Усман и Али, сподвижници и роднини на Пророка – бел.моя)., който е председателствал ислямската общност между 656 и 661 г. По този начин обществеността в страната не се бунтува срещу монархията въпреки високите нива на бедност, лоши практики в областта на правата на човека и преследване на политическите активисти. Всъщност престижът и религиозният авторитет на кралското семейство досега го предпазваха от потенциални въстания. Учебниците подчертават особените качества и великодушие на монарха и възхваляват приноса на основателите на държавата. Заповедите на краля са с божествена святост. Той е щедър към своите поданици и милостив към сгрешилите. През 2005 г. кралят на Мароко помилва над 7000 затворници в деня на кралското обрязване на престолонаследника Мулай Хасан.

Страните от GCC имат по-дълбоки политически корени във властта, отколкото арабските републики, които са творения след Първата световна война. Династиите на ал-Бусаид в Оман, на Сабах в Кувейт, на Ал-Халифа в Бахрейн и семейството на ал-Нахян в Абу Даби установяват своето управление между 1744 и 1764 г. Възходът на Ал-Тани в Катар датира от 1847 г. Всички те търсят британска защита, за да укрепят властта си.

Пукнатини в монархичните системи

В три арабски страни – Йордания, Бахрейн и Саудитска Арабия монархичните системи започват да се пропукват.

Бедуините в Йордания – традиционната база за подкрепа на хашемитите – започват да загърбват режима. Бъдещата посока на израелско-палестинския конфликт ще определи дали страната може да оцелее в сегашното си състояние.

В Бахрейн потискането на шиитското мнозинство и отказът на монархията да проведе справедливи реформи прави ситуацията несигурна. През 2011 г. властите, подпомогнати от войски на Саудитска Арабия и ОАЕ, потушиха шиитското въстание, убивайки десетки протестиращи. Съдилищата в Бахрейн редовно издават тежки присъди за шиитски духовници, които критикуват правителството. Освен това страната е силно зависима от Саудитска Арабия в областта на финансите и сигурността.

В Саудитска Арабия правителството е изправено пред сериозни предизвикателства. То успя да задържи всички движения за реформи от основаването на страната през 1932 г. до днес, независимо дали те са били лоялни на Ал Сауд (основателят на кралството Абдул Азиз бин Сауд – бел. моя) или поддръжници на конституционна монархия. Шиитското малцинство отдавна е проблем за кралството. Въпреки въстанието през 1979 г. в Катиф (град в Източната провинция на страната), групата е изключена от публичното управление.

Една група, която представлява особена грижа за саудитците, е тази на ислямските фундаменталисти. През 1979 г. салафити и уахабити, вбесени от отклонението на саудитските кралски семейства от пътя на чистия ислям, завземат Голямата джамия в Мека. През 1990 г. пристигането на стотици хиляди американски войски в Саудитска Арабия за да изгонят иракската армия от Кувейт разгневява много саудитци, които са възмутени от присъствието на „неверници“ в техните земи. Други саудитци виждат в това възможност за осъществяване на политически промени. Базираните в Лондон опозиционни групи като „Комитет за защита на законните права“ и „Движение за ислямска реформа в Арабия“ не успяват да привлекат последователи у дома си.

Американската окупация на Ирак през 2003 г. предизвика поредица от атаки на Ал Кайда, неутрализирането на които отне три години на силите за сигурност. След това режимът започна безмилостна кампания срещу активисти за граждански права и духовници, както пацифистки, така и радикални.

Единството на Саудитска Арабия се основава на три фактора – религиозния истаблишмънт, всеобхватни действия за осигуряване на благосъстояние на населението и единството на кралското семейство. Но днес и трите стълба са под заплаха. Престолонаследникът Мохамад бин Салман отслаби религиозния истаблишмънт и сложи край на неговата автономия. Намаляването на приходите от петрол ограничи субсидиите, наложи облагането с данъци и такси и рязко намали способността на държавата да предоставя социални услуги. Прочутата Визия 2030 е малко вероятно да изпълни обещанията си за намаляване на зависимостта на кралството от петролните ренти. Салман разби единството на саудитските кралски особи, задържайки стотици принцове и влиятелни бизнесмени през 2017 г.