„ОБАМА, ТРЪМП И БАЙДЪН – ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ВЪВ ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА!”

 

Джордж Фридман, 18.01.2021 г.

Външната политика на САЩ е на етапи. От края на Втората световна война до 1972 г. целта й е да се изправи срещу Съветския съюз и свързаните с него комунистически правителства. Нещата се промениха малко в началото на 70-те години, когато САЩ, отслабени от войната във Виетнам, започнаха да работят с Китай срещу Съветския съюз, за да стигнат в крайна сметка до разведряване в международните отношения. Това продължи до 1991 г. и разпадането на Съветския съюз. От началото на 90-те до 2001 г. Вашингтон се съсредоточи върху политиката на глобален, мирен световен ред. Това се промени на 11 септември, след който политиката се преобърна около глобалната война срещу тероризма. Войните бяха скъпи и минимално ефективни.

Настоящият етап от външната политика на САЩ е от времето на Барак Обама. Той включваше намаляване на военните сили в Близкия изток и създаване на нови отношения с мюсюлманския свят; провеждане на политика на сдържане на Русия, включително срещу набезите на Москва в „близката й чужбина”; и конфронтация с Китай относно търговските отношения и по-специално манипулациите на Пекин с неговата валута.

 

 

Външната политика на Доналд Тръмп беше естествено продължение на тази на предшественика му. Той също така се стремеше да изтегли американските войски от Близкия изток и да създаде нови отношения в региона. Тръмп допринесе за създаване на коалиционна структура, състояща се от определени арабски държави и Израел срещу Иран, и  неочаквано изтегли  войски. Той оказа икономически натиск върху Китай, ефектите от който предстои да видим. И накрая – продължи политиката на сдържане на Русия, поддържайки американски сили в Полша, Румъния и Черно море.

Разбира се, че имаше и други измерения на цялостната външна политика, но тези бяха най-категоричните. Отношенията с Европа и с Източна Азия също бяха от съществено значение. Но ключовите елементи от епохата на външната политика на Обама-Тръмп бяха оттеглянето от и преструктурирането на Близкия изток, сдържането на Русия и конфронтацията с Китай. Езикът, жестовете и общата атмосфера бяха различни, но реалността беше същата. И двамата нямаха друг избор. Близкият изток беше от съществено значение и за Джордж Буш, а външната политика беше тръгнала по своя път.

Джо Байдън влиза в президентството с толкова малко възможности, колкото бяха тези на Тръмп. Тонът на „песента“ ще бъде коренно различни, но политиката – не. Можем да предположим, че Байдън ще провежда по-помирителна политика спрямо Иран. Проблемът е, че новата архитектура на региона се състои от държави, коренно враждебни на Иран, особено спрямо неговите ядрени способности. Те не се доверяват на иранските обещания по този въпрос, защото това може да бъде катастрофално за тях. Байдън не може да остави новосъздаденият алианс да се разпадне, което би се случило без силна ръка на САЩ. Байдън може и да иска да бъде по-помирителен с Иран и може и да го направи, но само като предложи алтернатива на регионалния алианс, създаден по време на администрацията на Тръмп.

Няма индикации, че Байдън възнамерява да промени политиката на САЩ по отношение на Русия и Китай. А ако това се случи при встъпването му в длъжност, то ще бъде в отговор на  тяхното поведение. Китай може сам да се примири  с американските искания, или може да стане по-агресивен във военно отношение, тествайки слабите страни на Байдън и как би реагирал на който и да е от сценариите за развитие на американско-китайските отношения. Инициативата е в ръцете на Китай, тъй като САЩ могат да останат на настоящите си позиции. По същия начин Русия може да продължи да придобива стратегически преимущества, чрез политиката си на места като Беларус или Южен Кавказ. Но ако това се случи, САЩ ще трябва да модифицират – но не и да изоставят – политиката си на сдържане. Както логиката на сдържане от епохата на Обама остана на мястото си при Тръмп, така и логиката на Тръмп ще се задържи при Байдън, приспособявайки се към новите реалности и реторика. Политиката на САЩ ще продължи да бъде фокусирана върху Близкия изток, сдържането на Русия и конфронтацията с Китай.

Обещанието за сближаване с глобалните съюзници е похвално. САЩ могат да се опитат да проведат по-топли срещи с Европа и европейците могат да изберат да станат по-конфронтационни с Китай, но това ще бъде защото то е в техен интерес, а не защото се вписва в параметрите на това, което представлява „нормална дипломация“. Интересите на САЩ и Европа обикновено не се сблъскват, нито съвпадат идеално. Европейците са склонни да избягват риска, особено на места като Азия, където САЩ не могат да си позволят да бъдат нестабилни. Всички там се страхуват от Китай. Внезапното помирение между Китай и САЩ би било земетресение.

Външната политика се развива, но се развива бързо и опасно. Байдън е президент, но външната му политика, както и на всички предишни президенти, ще бъде съпроводена от вътрешни "шумове" и в този план ще се търси предсказуемост. (Странното е, че Тръмп направи същото, дори когато изглеждаше, че не го прави).  

Това, от което Байдън се страхува, вероятно ще дойде от поведението на китайци, руснаци или иранци. 

Ако е достатъчно разумен, той ще трябва да маневрира, за да може да се придържа здраво към наследената от него външна политика. Това е най-вероятният сценарий.

Иновациите във външната политика, докато се тестват, могат да имат неочаквани последици.