С професор Лембит РООСТАР се запознах по време на 44-я медицински конгрес на 7-мо Медицинско командване на САЩ в Европа с щабквартира в Хайделберг. Конгресът се проведе от 09 до 13.05.1993 г. в хотел „Зауарленд Щерн” във Вилинген, малък немски град, разположен на север от Франкфурт на Майн.
Лембит бе полковник от Съветската армия, завърнал се в родната Естония, за да допринесе за националните въоръжени сили. Почти цялата Съветско-Афганистанска война прекарва като съветник по хирургия на Военномедицинската академия на въоръжените сили на Афганистан. Опитът му в това отношение беше безценен. За спомен от нашата среща във Вилинген Лембит ми подари книгата си „Боевые огнестрельные ранения”, издание на Университета в Тарту. В нея Лембит бе описал с най-големи подробности близо десет годишния си организационен и клиничен опит на хирург.
Разговорите за нейния превод и издаване в България започнаха още през февруари 1994 г. В края на 1995 г. ми изпрати нарочно писмо по този повод (писмото не е запазено – бел. моя), с което даваше право Медицинско управление да издаде книгата му като ведомствено издание и се отказваше от хонорар. В писмото бяха и оригиналите на всички илюстрации.
Жестът му заслужаваше и заслужава и днес адмирации. Не обаче и онова, което ние българите направихме впоследствие. Помощник-фармацевтката от Централния медицински склад в София Надежда Сергеева, рускиня по произход, се съгласи да преведе книгата. Справи се чудесно, разбира се и с професионалните консултации на професор Йовчо Топалов (Светла му памет, почина наскоро – бел.моя). Машинописките в управлението отпечатаха ръкописа. Аз и Йовчо Топалов написахме предговори за българското издание. Художникът Рачо Буров се съгласи да стане художник на книгата срещу символичен хонорар. Но дойде 17.09.1998 г. Аз бях отчислен от списъчния състав на Медицинския отдел на Генералния щаб и преминах в резерва. Наследникът ми Николай Чобанов не само, че не направи нищо за издаването на книгата, но и загуби превода (доста по-късно бяха открити, но така и не бяха издадени – бел.моя). Съжалявам за това, защото българските хирурзи, подчертавам българските, а не военните хирурзи изпуснаха шанса да се запознаят с едно прекрасно ръководство за третиране на наранявания от съвременни оръжейни системи, включително и минновзривни такива от импровизирани взривни устройства.
Още във Вилинген се разбрахме с Лембит, че ще ми гостува в България. Посещението бе санкционирано от генерал Любен Петров, а финансирането бе осигурено от фирмата „Интер-бизнес-91”
Лембит пристигна у нас в средата на февруари 1994 г. В програмата му бях включил среща в Медицинско управление и посещение на ВМА. Той се познаваше с професор Топалов – бяха се срещали като съдови хирурзи във ВМА на Съветската армия в Ленинград.
Времето през февруари бе много приятно, което позволи Роостар да отдъхне пълноценно в приятната обстановка на Военно почивния дом на Витоша, където бе настанен (съсипан след 1998 г. – бел.моя)
Срещите и разговорите в Медицинско управление бяха съсредоточени върху темата за медицинското осигуряване на Съветско-Афганистанската война (1979-1989 г.).
Роостар разказа за проблемите, които е имала 40-та армия от въоръжените сили на СССР в Афганистан – недостатъчно задълбочена оценка на епидемичната обстановка, много високи равнища на загуби в резултат на заразни и незаразни заболявания, подценяване на предпазването от минновзривни увреждания и др.
Особено интересни бяха спомените му за народа и армията на Афганистан. Те разкриваха една непозната (медиите в онези години нищо не споменаваха по този въпрос) и неразбираема за нас действителност, като се започне от производството и продажбата на опиумен мак и се стигне до проявите на жестокост, не само към враговете, но и към своите.
Никога няма да забравя разказите му за методичното избиване на придружителите на кервани с диаманти, с цел да не се разкрият находищата им. Семействата на убитите се обезщетяват предварително, т.е. те знаят, че изпращат синовете си на сигурна смърт.
Ужасяващи бяха историите за разстрелите на местни лекари и сестри от началника на афганистанската Военномедицинска академия, хирург по специалност, за лоша професионална работа в операционната, и за изхвърлянето на телата на ранени войници от борда на санитарен самолет Як-40, тъй като нямали шансове да оживеят, а намаляването на товара, водело до икономии на керосин. Или за поведението на майката, принудила собствения си син войник, оцелял след раняване и след десет часова хирургическа операция (извършена от самия Роостар) да не се храни, за да умре и да не бъде в тежест на семейството си като инвалид.
P.S. С Лембит имам една единствена снимка от Вилинген, но за съжаление не можах да я открия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар