сряда, 31 юли 2019 г.

КОЙ УБИ ВАПЦАРОВ

Некомпетентно, непълно, неточно и банално е онова, което от години се пише по повод смъртната присъда на Никола Вапцаров по дело 585/42 на Софийския военнополеви съд.
Лансират се лишени от професионализъм приумици за съдебни грешки, груби процесуални нарушения, несъбрани доказателства, лишаване от право на обжалване, незабавно изпълнение на присъдата, дори и незаконно разглеждане делото от военнополеви съд.


„Светът – както учеше старият добър Шерлок Холмс, - е пълен с очевидни неща, които никой не забелязва”. В нашия случай до ден днешен никой не видя основна причина за присъдата: ония БЕЗУМНИ ИЗМЕНЕНИЯ И ДОПЪЛНЕНИЯ КЪМ ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ДЪРЖАВАТА, по параграфите на които дори момиченца от детската градина можеха да бъдат подвеждани към текстове, предвиждащи смъртно наказание.
Истинските убийци на Вапцаров са творците  на тия Драконовски закони, на които би завидял дори сатрапът Драконт, първият законодател на Атинската република – седем века преди Христа – определял смърт дори за кражба на плодове и за които Плутарх свидетелства, че са писани с кръв. Освен предвиждане смъртно наказание за почти всяко деяние, измененията и допълненията премахват съдебния следовател от процеса, налага явяване на подсъдимите само с показанията, дадени в полицията и безапелационното им приемане от съдиите независимо от начина, по който са били добити (разбирай – изтръгнати), подсъдимите се лишават от правото да се откажат пред съда от показанията си в полицията, протоколите се водят по късата процедура – не всичко се отразява в тях. Политическите процеси (а те всички са такива) се предават на компетенцията на военните съдилища, присъдите са окончателни и не подлежат на одобрение от държавния глава. 
Министърът на вътрешните работи по онова време Петър Габровски е инициаторът на Драконовските мерки. Понеже предложението му не е било издържани технически, за да оправи работата се заема министърът на правосъдието Васил Митаков. Опитен юрист, повече от четвърт век в правото, бивш следовател, касационен съдия – знаел е какво твори. На заседание на Министерския съвет от 1 септември 1941 г. законопроектът е приет. По-късно отделни министри (като Димитър Кушев) ще шикалкавят. Но пред Народния съд Митаков е категоричен: „В Министерския съвет няма оставане на особено мнение. Който не е съгласен – напуска, подава си оставката!”
На 6 септември 1941 г. измененията и допълненията не само са гласуван еуфорично в Народното събрание, но към тях са направени още по-утежняващи положението санкции. 127 от всичките 160 депутати гласуват закона – убиец.
Депутатите са 160 по тогавашния закон и са избрани по сложна мажоритарна система, в която за първи път гласуват в страната и жени. 103-ма народни представители са висшисти, 60 са юристи, 17 са висши военни. На фона на еуфорията в Парламента единствен професор Петко Стайнов застава срещу това престъпно законотворчество. Никой не го чува. Само Петър Савов му репликира: „Ако е въпрос за пророкуване, то вие, господин професоре, ще се срамувате от думите си!”
Позорът в Министерския съвет и Народното събрание от 1941 г. обаче е само едната страна на монетата Смърт. Никола Вапцаров става жертва на месомелачката на поредната чистка в редовете на комунистическата партия.
Поетът е един от 62-мата подведени под отговорност по делото срещу членовете и сътрудниците на ЦК на Партията и Военната организация. Не издържа сериозен анализ приетата версия за провала на ЦК в резултат на агент-провокатори в редовете на Партията. Наистина 1942 г. е звездната година за политическата полиция на Царство България. 223 са провалите през нея в системата на БРП, както тогава се нарича партията на българските комунисти. 4238 са арестуваните активисти, 3298 са осъдените, 96 са екзекутираните. Впечатляващата статистика сочи ПРЕДАТЕЛСТВО ОТ НАЙ-ВИСОКО МЯСТО – съзнателно обмислено, целенасочено (както пише Вапцаров в пророческото си стихотворение „Гадател”. Това е обаче особен вид предателство – това е чистка, вероломно разработена за извършване от чужди ръце.
Теоретик на системата на чистките изобщо е Андрей Жданов. Чистката, твърди той, е базата на победоносния поход на  Партията. Георги Димитров ще надмине учителя си. Още от 1925 г. той води перманентни чистки в партията на българските комунисти. В учебниците по история се пише за някаква митична борба с лявото сектантство. И никъде не е дадена формулировка на съдържанието на този термин. Но работата е ясна – битка с ония, които се сражават с несправедливостите, произтичащи от характера на тоталитарната система, ония, които разобличават лицемерието и фалша. Ръководствата на всички тоталитарни партии в света по неписан закон прощават пороците, дори партийното безбожие, но вземат главите на ония, които смъкват маската му. Димитров е освен това и майстор на чистки с чужди ръце. Дори в наше време битува измишльотината, че бил защитавал българските политемигранти от репресиите на Гулаг. Стараел се е да не оставя документи за двуличието си. Но тук-там се намират и такива. В молба от 29 септември 1938 г., например, той пише за необходимост от „ускорена проверка чрез апарата на другаря Ежов на хора, които се предвиждат за ръководни места... „ – знаем какви проверки може да прави апаратът на другаря Ежов. През 1936 г. Димитров разработва истинска месомелачка за старите идейни и неконтролируеми инициативни кадри на задграничните комунистически партии, чиято дума в Коминтерна се чува. Те са изпращани в Интернационалните бригади в Испания на истинска Голгота – унищожавани са, ако не на фронта, то от специални агенти на НКВД за вътрешен терор. Този позор в историята на международното пролетарско движение си има издайнически факт: когато месомелачката приключва, Сталин необяснимо защо изгубва интерес към Испанската република. Този натрупан безценен опит Димитров ще използва през 1942 г. за разправа с политическите си противници, оцелели след безброй сметки за разчистване, които той води с тях 16 – 17 години. Още от 1925 г. той открито е наречен от ръководството на партията  в България и емигранти в Одеса предател и престъпник. Иска се партиен съд за „братоубийството през септември 1923 г. и позорното падение през 1925”, когато според здравите сили в Партията „БКП стига до политически банкрут”. След десетилетия фалшифициране на историята на БКП днес дори специалистите не са наясно с героичната борба, която водят честни и предани на делото на Димитър Благоев самоотвержени бойци като Петър Искров, Илия Василев (Бойко), Георги Ламбрев (Росен), Иван Павлов (Енчо), Иван Ганчев и други. Те открито  тръбят, че няма по-страшен враг за комунизма от Сталино-Коларово-Димитровската фракция (в. „Освобождение”, бр.17, 1932 г.), че мястото на сегашната БРП – безгръбначна работническа партия – е на бунището (в.„Освобождение”, бр.3, 1932 г.), че Сталин е антимарксист, че СССР е държавата на Червения Империализъм, че Хитлер и Мусолини, Сталин и Димитров са една и съща идеология. 30 години преди Пражката пролет Гаврил Карев ражда термина „Социализъм с човешко лице”. Не е случайно, че по време на Лайпцигския процес точно партията на българските комунисти не подкрепя Димитров. Голям зор вижда последният, но в крайна сметка изпраща лека-полека почти всички свои противници из Мъртвите сибирски полета. През 1942 г. обаче все още се намират такива и в Москва, и в София. Войната с Германия му дава шанс за БОЙ ПОСЛЕДЕН.
Политемигрантите подмамва с илюзорно ръководство на широка въоръжена съпротива в България и организира изпращането им на заколение като парашутисти и подводничари. Останалите в страната следва да бъдат хвърлени на лъвовете. Това са най-вече сектантите в ръководството – Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Антон Югов, Петър Вранчев, Димо Дичев, Борис Копчев, Петър Богданов. Измислена е йезуитска разправа.
Всъщност разправата и с подводничарите, и с парашутистите, и тази с ЦК и Военната организация са пак две страни на една и съща монета. Първоначално ръководител на жертвите политемигранти е Иван Винаров. Той отдавна е трън в очите на Димитров, тъй като е свързан пряко с разузнаването, знае прекалено много мръсни тайни. Но Винаров е много близък с един генерал, който по това време става организатор  на тайнствената служба СМЕРШ – Смерть шпионам. Генералът се казва Павел Судоплатов и само преди година е поставил венец на дейността си с ликвидирането на Лев Троцки в далечно Мексико. Судоплатов не оставя сам в беда другаря си Иван Винаров. И го измъква като безценен кадър на СМЕРШ, назначава го дори комисар в ръководството. Тогава Димитров определя на негово място полковника от Червената армия Цвятко Радойнов. И с него си има главоболия. Особено след като полковникът започва открито  да говори за сериозната военна мощ на Вермахта. Ще изпреварим малко събитията и ще отбележим, че и в България Радойнов не мирясва и едва не проваля чистката като докладва, че „задачите, които са поставени, не отговарят на обстановката”. Замисленото и извършено предателство към подводничари и парашутисти лъсва  още при изпращането на групите. В „Щурмът” (1975 г.) Цола Драгойчева кодира това предателство „Узнала неизвестно как за пристигането на групите, властта предприе извънредни мерки за тяхното залавяне и обезвреждане”. Това е през август 1941 г. Все по това време емисарят на Димитровската фракция Антон Иванов пристига с инструкции пред ЦК, набелязан за жертвоприношение. Съвършен йезуит, Димитров добре е знаел, че Антон Иванов НЯМА ДА ИЗДЪРЖИ НА НАТИСК В ПОЛИЦИЯТА.
Антон Иванов обявява пред членовете на ЦК необходимостта от пролетна офанзива на Партията и партизаните, за да се подкрепи Червената армия. Това е била лакмусовата хартия, по която Димитров да различи подмазвачите от ония със собствено, противно на неговото мнение. Оказва се, че всички в ръководството в София застават като един и оценяват предложението на Москва като „съмнително, прибързано, обективно неоправдано и практически нереализуемо” (Цола Драгойчева, „Щурмът”, стр.527). Димитров няма да се колебае вече и ще отпише всичките и в ЦК, и във Военната организация.
От Москва към военното разузнаване и полицията в София потича информация за подготвяно от комунистите пролетно настъпление. Военното разузнаване в свой отчет отбелязва, че „комунистическата партия води дейна подготовка за разгръщане на широка дейност през пролетта” (ВИА, д.2068/1, л. 2-3). Съмнително същото знае и Дирекцията на полицията. „Към решителни действия комунистите ще настъпят през пролетта” (ЦДИА, ф.370, оп.1, а.е. 1076, л.28)
Има още един документ – резолюция на софийския ЦК – доказващ изтичането на информация (в случая фалшива, но няма значение). Идва от Москва. В тази резолюция на ЦК се казва, че подобно настъпление „не би могло да бъде масово и лесно ще бъде потушено от полицейския и военен апарат и няма да окаже никаква ефективна помощ в борбата на Червената армия”.
Знаейки всичко това можем, перифразирайки малко самия Вапцаров, да кажем: ЕДИН Е ИЗВОДЪТ – Провалът на ЦК и Военната организация, в чийто водовъртеж попада поетът, не е резултат на полицейска анкета и агентура на полицията в Партията, а на преднамерено предателство от Москва. Председателят на Военнополевия съд полковник Игнат Младенов казва след години: „Това беше единственият процес по мое време срещу членове и сътрудници на ЦК, единственият конспиративен процес, в който една конспирация бе напълно разкрита. Разкрита в смисъл, че провалът бе генерален. Обикновените конспирации нямаха такова нещо. Разчитахме винаги на свидетелски показания. В този процес ние имахме нещо повече от веществени доказателства, повече от необходимото. Тук беше всичко. Взрив, скривалища, мястото, където се правеха бомбите, оръжието, пушките, пистолетите, сярната киселина, мастилниците, всичко това бе разкрито и действителното положение на подсъдимите бе извънредно тежко. Бяха заловени радиостанциите, бяха заловени куфарите с парите, даже както бяха носени” (ЦДА, ф.1, оп.5, а.е.222, стр.140-141).
62-мата  подсъдими до един са изловени, кой в легални домове, кой в нелегални квартири, други ще бъдат извадени от въдворяване в лагери. Всеки запознат с тия работи е наясно, че подобно тотално проваляне, както го характеризира Игнат Младенов, е възможно само в резултат на слагане картите на масата от ония, които ги държат в ръцете си.
Доказателствата са толкова много, че е необяснимо защо до сега този въпрос е все вън от вниманието на историците.
Елена Вапцарова, в чиято порядъчност няма съмнение, отбелязва, че „Никола се намерил пред разкрити карти – полицията всичко знаела”. Да оставим обаче майката и да видим какво казва професионалистът – в случая ветеранът на БКП, комунистът идеалист Никола Павлов – Комара, съподсъдим по процеса на Вапцаров:
„Нашите хора рухнаха, полицията знаеше абсолютно всичко, дори онова, което и ръководството не знаеше. Подсъдимите бяха объркани. Те или за първи път попадаха на опитните полицейски следователи, или не издържаха на натиска на безспорните доказателства...”
Далеч сме от мисълта, че сам Никола Вапцаров е бил белязан в Оня списък за жертвоприношение, прецизно изготвен в Москва. Поетът просто е бил „някаква си личност” в механизма, предназначен за поправяне. Но анализ на ситуацията показва и друго: НА НЯКОГО ВАПЦАРОВ Е БИЛ ДОПЪЛНИТЕЛНО НЕУДОБЕН
В полицията не са били един и двама, и по това дело, и по други, които пропявали без бой. Но слух за това, че не се представил като „не човек, а желязо”, се пуска само за Вапцаров. Веднага след ареста Богомил Райнов съобщава интересна подробност. Някакъв тип злорадо му се изрепчил: „Нашият Кольо не издържал, изложил се...” Бъдещият баща на българския Джеймс Бонд го набил. Трябва да е истина. За онова време в писмо до ЦК на БКП през 1951 г. Александър Жендов отбелязва, че Райнов коментира разстрела на Вапцаров с „Така му се пада, като е такъв глупак!”
Да видим обаче какво толкова не е издържал и се е изложил Кольо. И как е стигнал сам да си подпише с показанията СМЪРТНАТА ПРИСЪДА. Вероятно веднага е разбрал откъде полицията знае всичко. После е разбрал и за Антон Иванов, който за две шишета ракия прави 28-часови разкрития, количествата и качествата на които не биха достигнали всички показания на 62-мата подсъдими, взети заедно.
И Никола Петров – Комара, и Стефан Богданов (брат на разстреляния по дело 585/42 Петър Богданов) са оставили документи в ЦПА и в ЦДИА, в които се отбелязва как Антон Иванов сам признава огромната си вина за недостойното си поведение в полицията, разкайва се за малодушието си, проявено там. И е изразявал желание чрез смъртта си да изкупи поне част от греха си. Обещавал да покаже твърдост и вярност при разстрела. Казвал го е Петър Богданов на брат си. Така, подписал смъртната си присъда със 11-те страници показания, стигаме до спорния въпрос – МОГЪЛ ЛИ Е ВАПЦАРОВ ДА МИНЕ С ПО-ЛЕКА ПРИСЪДА
Отговорът е – да!
Изходът е в тоталното отричане и недаване на никакви показания в полицията. Въпреки унищожителните веществени доказателства и показания на съподсъдими. Това отлично са го знаели опитните конспиратори. Като Комара, като Иван Масларов, най-вече като много по-виновния Трайчо Костов. Вместо  да мълчи като тях, Вапцаров пише. А че мълчанието е било изходът свидетелства ветеранът на Партията, прекарал в социалистически затвори повече, отколкото в додеветосептемврийски – Стефан Богданов: „Не се ли направеше самопризнание в полицията, по тогавашните закони това имаше значителна тежест” (писмо на Стефан Богданов до комисия на ЦК на БКП от 18 юни 1956 г.)
Със самопризнанията си Никола Вапцаров автоматично се включва в СЪСТАВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО – организиране на бойни групи, установяване на връзки с диверсионни групи, дошли от СССР, и още, и още – все влизащо  в параграфите на ония изменения и допълнения на ЗЗД, с които започнахме. И според които вината на организатора е по-значима от тази на конкретния изпълнител. „Бях втори член на комисията... длъжността ми беше да поддържам връзка с хората от провинцията – пише Вапцаров, - и в случай, че Васил (Радойнов) е зает, да ги инструктирам...”
Разбира се, има подробност – възможно е Вапцаров да е приел оная тактика на всички революционери в света, които правят подробни показания за всичко, което полицията знае, за да се крие нещо по-съществено. Прочее такава е и тактиката на неговия приятел Цвятко Радойнов. Но е грешна. Защото е нямало какво да се крие. Или само така си мислим?!
И понеже сме се заели само с ония очевидни неща, които никой не вижда, продължаваме с тях. В затвора след приключването на следствието подсъдимите по делото се оказват на удивителна свобода. Те са в килии за по осем човека, постоянно могат да си  гостуват от килия в килия. Стигат до идеята за „успореден процес”, за да организират държанието си пред съда. Неотразимият конспиратор Комара урежда канал, по който урежда почти всекидневна връзка с останалите на свобода членове на ЦК, преди всичко с Цола Драгойчева и Антон Югов. Получават указания, напътствия, там се разтичват за адвокати, на които предават данни, писани лично от подсъдимите за признанията им пред полицията. И сега е време да развенчаем МИТА ЗА МЛАДЕН ИСАЕВ.
До ден днешен той минава за пръв приятел на Вапцаров. Не само не е такъв. Той дори злобее срещу Вапцаров, защото той е оня, който го посочва на полицията като явкаджия. Ненавижда го като човек и  го отрича като поет. Буквално работи срещу Вапцаров. И не само срещу него. Веднага след ареста си търси защита не от Партията, а от идеолога на националсоциализма в България адвоката Сотир Янев. Сотир Янев тутакси отделя Младен Исаев от останалите подсъдими, дори го противопоставя на тях и идеологията им. Когато Комара укорява Младен Исаев, че с поведението си утежнява положението на Вапцаров, той отвръща: „И какво от това?!”
Странна е цялата метаморфоза, последвала след Девети септември, при която фалшификаторът на историята Младен Исаев десетилетия се представя едва ли не за продължител на делото на Вапцаров. Отново да чуем Камара: „Чудя се и се дивя – пише в писмо до ЦК на БКП – на писаното в толкова сборници официални за Вапцаров, където Младен Исаев сълзи рони за големия поет и незаменим гражданин, и комунист, че и приятел. Боже опази!...И чета още, че Младен се хвали, че бил свидетел на последните дни и часове на Вапцаров като негов близък съподсъдим. Само дето не мога да прочета, щото той го премълчава, за онова негово позорно държание тогава пред съда и по отношение на самия Вапцаров...”
И така стигаме до своего рода ПЕСЕН ЗА ИСТИНСКИЯ ЧОВЕК –  автора на „Песен за човека”. Някак си го няма в реките от мастило, изписани за Вапцаров, именно човекът.
Човека Вапцаров виждаме в сухия служебен протокол на длъжностните лица по разстрела: „Осъдените запяха „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” и бяха разстреляни.” Преди това е описано как на въпроса за последно желание Вапцаров поискал да напише нещо, как тутакси му дали лист и молив, как понечил да пише, как изпуснал молива. Не е било ехо от инквизиции. Нито от ужас пред стаените дула на карабините. От душевен срив е било. Едно чисто човешко чувство. Бил е третият срив в душата на поета. Последният. Три срива преживява душата на поета в затвора.
ПЪРВИЯТ СРИВ. Когато в килиите на затвора разбира, че всичко, което е вложил при следствието, е било напразно. Че тия, за които се е жертвал, не са това, за което ги е мислил. Разбрал е, че за Антон Иванов той е бил едно винтче, че дори Трайчо Костов за него е бил „амбициозен интелигент, чужд на народа, чужд на работническата класа” (ЦДА, ф. 1, оп. 5, а. Е.  55). Но по-важното е онова, че всичко, което Антон Иванов издава, в полицията вече са го знаели. Което за Вапцаров, който е бил достатъчно интелигентни, е означавало, че и самият Антон Иванов е предаден за жертвоприношение. И не само той. И Цвятко Радойнов, неговият толкова приятен събеседник дни и нощи. Вапцаров ясно е разбрал, че е затънал в локвата на някаква мръсна игра, в резултат на която в ръководството на Партията в страната при създаването на Отечествения фронт да не остане противник на кроежите на Задграничното бюро на Партията в Москва. Едно перфектно убийство с чужди ръце... Но поетът остава човек и само кодира, зашифрова своя първи срив. Прави го в мотивите за обосноваване молбата си за свидетелите си по делото. Молбата завършва с едно странно изречение: „Не съм и не мога да бъда комунист, и идейно съм твърде далеч, в известна степен диаметрално противоположен на комунистите...” Не е било, както тълкуват думите някои автори, от стремеж да облекчи положението си пред съда.
След този пръв срив следва ВТОРИЯТ СРИВ. Това става, когато разбира, че ако не е правил самопризнания дори и за пределно очевидното, смъртно наказание не би го очаквало. И че това старите кадри добре са го знаели и затова са мълчали. Но никой не е бил намерил за необходимо да му го каже на него – всеотдайно прегърналия делото. Не му го е казал Иван Масларов, неговата пряка връзка с ЦК, не му го е казал Никола Павлов – Комара, нито Христо Братованов, участвал в организирането на бойни групи наравно с него, не му го е казал вещият  в правните въпроси приятел адвокат Кирил Николов. Да не говорим за Младен Исаев, откраднал и последното пшеничено зърно от вярата му... И отново поетът прибягва до шифровка на втория си срив. Няколко дни преди произнасянето на присъдите неуморимият конспиратор Комара обикаля всички заплашени с най-тежкото наказание и от всеки взема по няколко прощални редове до близките. Никола Вапцаров не оставя предсмъртно писмо. Някои ще кажат: че какво по-значимо предсмъртно писмо от „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока...” Дето е казал поетът: РЕСТО! НЕ СТРУВА!
При третия, последен срив Вапцаров не шифрова нищо. Или може би е искал да каже нещо с това изпускане на молива, което още не сме дорасли да разберем...
Всъщност след толкова много нещо, изписано и за Вапцаров, и за процеса, знаем ли вече всичко за Вапцаров?
Едва ли! Дори окултистите, които имат под ръка уникален документ, както нарича стихотворението „Гадател” поетът Атанас Мочуров, още не могат да измъдруват каквото и да било. Стихотворението има 13 реда, непобиращи се в никакви стихотворни канони, писано е през 1929 година. Там гадателка предрича на лирическия герой (самия Вапцаров) 
„Куршум за някаква незнайна гадна мъст
Изпрати ще те млад тъй рано в гроба.”
Ето как тълкува „документа” поетът Атанас Мочуров: „Стихотворението съдържа 13 стиха. Младият автор е изтървал възможността да постигне класическата форма на сонета. Но същността на творбата е шокиращо необичайна. Предсказват смъртта на юношата, а той просто не смее да повярва, че е възможно мечтата на неговия живот да се сбъдне по такъв блестящ начин – само след 13 години. Толкова, колкото са стиховете в стихотворението „Гадател” Всичко е точно! То показва, че
НАИСТИНА ОЩЕ НЕ ЗНАЕМ ВСИЧКО за поета. Да се върнем за малко на ония 111 страници самопризнания. Те са пред нас като 111 куршума. И Левски е давал самопризнания пред специалната комисия. Както и конспиратори от цял свят във всички времена. За да се скрие нещо по-важно. Приехме, че в случая с провала на ЦК и Военната организация не е имало какво да се крие. Но дали е така?!
Из печата се появиха приписвания на съучастност на поета със съветското разузнаване. Други намесиха дори Интелиджънс сървиз. Съмнявам се. Но когато човек си има работа с тайни служби, особено съветските, трябва да се съмнява и в съмненията си. Нека отново се върнем към Богомил Райнов. Знаем, че той не лъже. Вървят те една вечер, а зад тях – постоянното присъствие – агенти, то се знае – на Гешев, кошмарът на БКП. Богомил Райнов му казва: „Какво правиш – искаш да те спипат ли?”, поетът отвръща апатично: „Ще гледам да не ме спипат.” После Райнов го съветва да се укрие, поне временно. Вапцаров отвръща: „Няма как! Ти не знаеш...”
Богомил Райнов не знае.
И ние не знаем.
И кой знае дали когато и да било ще узнаем.
Но вече знаем, че в затвора, дори не попаднал на хора, Вапцаров останал човек. Това е прекрасно, нали!
P.S. Не познавам автора, макар че според една публикация във в-к Десант трябва да сме почти връстници - през 2014 г. е навършил 70-т години. Освен в споменатия вестник, съм чел негови материали във в-к 168 часа и на други места в Интернет. Публикувам статията по повод разгорелият се спор, основно в Интернет сайтовете по повод годишнината от разстрела на поета.



Няма коментари:

Публикуване на коментар