ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД 11 СЕПТЕМВРИ. ЩЕ НАВЛЕЗЕ ЛИ СИ В ТАЙВАН? ИСТОРИЯТА ПРЕДУПРЕЖДАВА, ЧЕ Е ВЪЗМОЖНО.

 

Интервю на Микио Сугено, шеф на бюрото на Nikkei във Вашингтон с Нийл Фъргюсън, 10.09.2021 г. (на снимката – войник от Китайската народно-освободителна армия прескача огнен пръстен по време на военно учение в Шихези, автономен район Синдзян Уйгур и Нийл Фъргюсън. Въпросите на Сугено са в курсив – Н.К.)

Какво е значението на последните 20 години?

Преди двадесет години изглеждаше очевидно, че периодът, който Франсис Фукуяма нарече „края на историята“, е приключил, че периодът на „ирационалното изобилие“ след Студената война е приключил и САЩ са се заели с обречено предприятие, като се опита да направи нещо повече от простото сваляне на враждебни режими в Афганистан и Ирак, а всъщност да изгради нации там.

И преди 20 години беше доста очевидно, че това усилие ще се провали. Причината, за да не заработи, е предимно битова, всъщност почти изцяло домашна.

Има три дефицита, които попречиха на САЩ да бъдат успешна задгранична империя.

Първо – дефицит на работна ръка. Американците не искат да прекарват живота си на места като Ирак и Афганистан. Дори военните предпочитат кратките престои, може би шест месеца.

Второ – фискалния дефицит, който още преди 20 години вече беше проблем, но се превърна в още по-голям проблем.

И трето и най-важното – дефицит на интерес, на подкрепа. След 11 септември американската общественост беше много възмутена, но това възмущение изчезна след около четири години, което беше предвидимо. Народната подкрепа за войната с терора беше избледняла. Всичко това беше напълно предвидимо още в началото.

Мисля, че всичко това беше голямата заблуда, че Студената война е приключила. Причината да не свърши е, че историята не свършва през 1989 г . – тя продължи, заради площад Тянанмън и триумфа на Китайската комунистическа партия. Тъй като Комунистическата партия на Китай оцеля през 1989 г., Студената война не беше приключила. И така, имаше огромна заблуда, създадена с помощта на ислямистите, което погълна вниманието ни и нашите ресурси, а се оказва, че заблудата е пълна, тъй като големият проблем беше възходът на Китай.

Как виждате решението на администрацията на Байдън и изпълнението на изтеглянето от Афганистан?

Има две гледни точки. Първо, можете да оставите след себе си чуждата държава подредена. Попитайте Британската империя, как прекрати организирано колониалното си присъствие. Трябва да има някаква причина за толкова много бъркотии в Сайгон през 1975 и в Кабул през 2021. И това изглежда е вътрешно американски проблем – невъзможност за чисто излизане.

Ясно е, че американците не ги бива в тази работа. Обяснението е, че тъй като вътрешната подкрепа за подобни начинания избледнява бързо, няма воля или състояние на ума да го направиш по елегантен и организиран начин. По принцип изключвам ресурсите. Това се случи с Южен Виетнам. Това се случи с афганистанското правителство. Просто изключвате поддръжката и след това сте изненадани и шокирани, когато всичко се разпадне.

Но има и втора гледна точка, която ми минава през ума. Обикновено за катастрофите се обвиняват президенти и премиери, но често пъти точката на провал е по-надолу по командната верига… тъй като президентите като цяло не са управляващи на микро ниво. Някой, някъде, взе решението да се напусне авиобазата Баграм.

Това беше невероятно глупаво решение, защото след това станахме изцяло зависими от международното летище в Кабул. Имахте тази огромна, много защитена, мащабна база, която беше централна за цялата операция и бих искал да знам кой е този, който е подписал заповедта да бъде изоставена.

Както винаги, в американската външна политика, имаше разгорещени спорове и, разбира се, военните се противопоставиха на много от решенията. Командирът на специалните сили се противопостави на изтеглянето на специалните сили. Всички те бяха изтеглени преди цивилните. Отново глупаво решение, защото наистина бихте искали да задържите специалните сили на място до последната минута, че това са хората, които бихте искали да имате там до края.

Спомням си, че съветникът по националната сигурност, а по-късно и държавен секретар Хенри Кисинджър, през 60-те години на миналия век, беше казал „Чужденците смятат, че има американска външна политика. Но всъщност има само нетния резултат от всички междуведомствени битки и резултатът е един вид страничен продукт на междуведомствените съперничества.“

Мисля, че това е вярно и за афганистанската история. На всеки етап се водеше битка между Белия дом, Държавния департамент, Пентагона, ЦРУ и военните. Битката беше променлива, ту напред – ту назад в продължение на 20 години, донякъде неубедително, но резултатът винаги щеше да бъде нещо подобно.

Казахте, че Студената война не е приключила, но играчите се промениха. Как виждате съперничеството между САЩ и Китай?  През 2001 година Китай се присъедини към Световната търговска организация, а САЩ и Китай обещаха сътрудничество във войната срещу тероризма, нещо, което не може да си представим в днешни условия.

Когато започна битката за Huawei, за 5G мрежите, видях карта на света и това беше карта на света според това дали страните допускат Huawei или не. Тогава казах на един от младите си колеги – „О, това е Студената война. "

По това време повечето американци и мисля, че и повечето европейци, го отричаха, докато не започна пандемията. И едва миналата година те изведнъж започнаха да виждат истинския характер Китай на Си Дзинпин.

Първият американец, който забеляза, беше бившият президент Доналд Тръмп. Той беше първият американски политик, който каза: „Проблемът е Китай“. Веднага след като го каза, това беше нещо като разрешение за американците да бъдат враждебни към Китай. Беше много важно за успеха му на изборите, защото Америка тайно, от години чувства, че е прецакана, икономически.

И тогава целият политически елит, както демократи, така и републиканци, установиха, че са съгласни с Тръмп и той създаде огромна промяна в отношението на САЩ към Китай. Това беше моментът, в който американците започнаха да осъзнават, че са във „Втора Студена война“.

„Студената война" означава, че двете свръхсили не са във военен конфликт. Очаквате ли тази ситуация да продължи десетилетия? Какъв е шансът за военен конфликт между тях?

Струва си да си припомним, че по време на  „Студената война“ за много кратко време имаше гореща война в Корея. Така че, мисля, че има значителна опасност във „Втората Студената война“ да има гореща фаза и мястото, където това може да се случи, е Тайван. Това може да стане съвсем скоро.

Въпросът, на който всички ние трябва да се опитаме да отговорим, е: „Колко е готов Си Дзинпин да заложи на военни действия?“ – осъзнава ли, че конфликтът със САЩ е изключително рискован, и едновременно, че сега е може би най-добрият момент да го направи, който някога ще има, като се има предвид, че САЩ нямат добро, сигурна защита по отношение на Тайван.

Големите войни обикновено се случват, когато агресорът смята, че времето не е на негова страна и че е по-добре да действа по-рано, отколкото да чака. Напускането на Афганистан от администрацията на Байдън е един вид сигнал, че вероятно няма да се бият за нищо. Ако бяхте на мястото на Си Дзинпин, вероятно бихте си помислили, че както това се случи с Крим, администрацията на Байдън, подобно на администрацията на Обама преди нея, просто ще наложи финансови санкции и до там.

Така че, ако сте готови да приемете този удар, вероятно ще няма да се поколебаете да анексирате. В този случай това всъщност не е анексия, защото Тайван, през цялото време казват, че наистина принадлежи на Китай и САЩ се съгласиха с това през 70-те години на миналия век. Така че се притеснявам, че китайците смятат, че могат да направят това сега, че е по-добре да го направят сега, отколкото след 10 години, а САЩ по някакъв начин ги насърчиха.

Не знам какво би станало. Не знам какво биха направили, ако следващата година има внезапно нахлуване в Тайван? Какво би казал Джейк Съливан на Джо Байдън?

Чувствам, че с администрацията на Байдън те всъщност биха могли да завършат война, защото алтернативата би била да се изостави влиянието в Индо-Тихоокеанския регион. Би било нещо като суецката криза, ако не защитят Тайван. Така че може би китайците ще сгрешат, залагайки на хипотезата, че САЩ няма да отговорят. Но ако САЩ отговорят, тогава ще имаме наистина една голяма война. За един историк това не би било изненадваща последователност от събития,  защото е нещо наистина познато.

Нека поговорим за икономиката. През 2001 г. разговорите бяха свързани с влизането на Китай в СТО, глобализацията и свободната конкуренция. Днес темите са доста различни. Все повече се говори за приобщаване, неравенства и справедливо разпределение. Какво става?

Изкушавам се да го нарека „отмъщението на Кейнс“. Джон Мейнард Кейнс е имал период на отстъпление, а Милтън Фридман е имал период на възход и можете да датирате това от около 1979 г. Монетаризмът става доминиращ, пазарите са предпочитани пред държавата, а това, което се очертава като „Вашингтонския консенсус“ е много повече фридмански възглед за света.

Отмъщението на Кейнс започна през 2008 г., когато в условията на финансовата криза наистина голяма част от икономическата гилдия, ръководена от Пол Кругман, по същество каза, че Кейнс е бил прав и трябва да следваме Кейнс, или това ще бъде новата „Голяма депресия“.

Налице е изключително интелектуално възраждане на кейнсианското мислене, което продължава и до днес. И това, ако не друго, стана по-кейнсианско от Кейнс, защото сега в оборот са идеи като „модерната парична теория“, които надхвърлят всичко казано от Кейнс.

Не съм сигурен, че е толкова просто, защото някои идеи на привържениците на Фридман са оцелели. Универсалният базов доход някога е бил идея за правото, въпреки че е трябвало да бъде алтернатива на социалната държава, а не в допълнение към социалната държава.

Мнението на Фридман за Голямата депресия имаше по-голямо влияние върху бившия председател на Федералния резерв Бен Бернанке, отколкото Кейнс, защото когато погледнете какво са направили централните банки, това всъщност е паричен отговор, не само през 2008-2009 г., но също и по време пандемията.

Така че възходът на Кейнс е вид интелектуална история, но когато погледнете какво всъщност правят централните банки, мисля, че това е в много отношения прикрита победа за Фридман.

Наистина интересна промяна е в Международния валутен фонд, където Вашингтонският консенсус до голяма степен беше отхвърлен в полза на съвсем различен набор от принципи и това започна, когато започнаха да казват, че контролът върху капитала е ОК.

Ние се преместихме в свят на полуограничени валути, контрол на капитала, не на последно място в Китай, и това е много различен подход.

И така, икономическата гилдия се е върнала чак до мястото, където е била преди господството на Фридман, а политиците по същество са приели това и това вероятно ще доведе до инфлация.

Едно от нещата, които трябва да си зададете е – „Защо Фридман някога е бил доминиращ?" И отговорът е, че през 70-те години кейнсианската политика доведе до инфлация. Имам чувството, че всичко това просто ще се повтори и ще трябва да преживеем 70-те години, за да си спомним какво направихме 80-те.

Планът на Байдън „Build Back Better” (По-доброто възстановяване) ще изисква огромни разходи. Ще бъде ли успешна политика?

Не, няма, защото множителят просто няма да съществува. САЩ са напълно неспособни да превърнат голям фискален стимул във вид на инвестиция, която би имала значителен мултипликатор. Вече знаем какъв ще бъде резултатът. Наистина няма да има значителна макроикономическа полза.

Това е отчасти защото администрацията не може да устои на смесването на други неща с думата „инфраструктура“. Инфраструктурата сега означава всичко. Ако искате да правите екологична, „зелена“ политика, това е инфраструктура.

Мисля, че „зелената“ част от нея ще се самоунищожи, защото истината за „зелените“ сделки или новите сделки е, че ако сте сериозни, това ще повиши разходите. Ако сте сериозни, ще се отдалечите от природния газ, ще се отдалечите от шистовия газ и ще увеличите разходите за вашия енергиен микс. Това е просто реалността.

И така, усещането ми за нещо като повторение на 70-те години на миналия век е, че в допълнение към прекомерните фискални и парични стимули, след това правите „зелена инфлация“ и това не е толкова голямо, колкото петролния шок през 70-те години, но е увеличение на разходите от страна на предлагането, което ще бъде инфлационно, по начини, по които еколозите не искат да говорят.

Така че, не мисля, че ще работи. Всъщност мисля, че доста бързо ще се окаже неуспешна стратегия, особено ако инфлацията се окаже повече от преходна, в което не мога да бъда сигурен. Истинските заплати в САЩ са спаднали. Можете да говорите всичко, което ви харесва, за „По-доброто възстановяване“, но ако реалните заплати спаднат, не очаквайте избирателите да бъдат ентусиазирани за дълго.

Как ще изглеждат следващите 20 години?

Винаги е важно да се съпротивлявате на конвенционалната мъдрост и да бъдете скептични относно това, което изглежда като главно. Главното в случая е „Съединените щати са в упадък, Китай се издига, азиатският век е започнал“ и мисля, че всичко това е грешно.

Точно като Съветския съюз, Китайската народна република е в крайна сметка неустойчиво предприятие, в което централизацията на властта в ръцете на наистина малък брой хора, липсата на законова отчетност на партията, всички тези неща водят до предвидими резултати от корупцията и в крайна сметка икономически модел, който ще се разпадне.

И се разпада. Демографията е ужасна, динамиката на дълга е ужасна и цялата работа все повече разчита за своята легитимност на масивен апарат за наблюдение и все по-груба пропаганда.

Да знаете, че когато лидер заявява, че от него зависи колко време децата могат да прекарват в компютърни игри, краят се вижда. Моят залог е, че през следващите 20 години ще има криза на китайската система и в същото време ще има възраждане на Съединените щати, базирано най-вече на имиграцията.

Докато в САЩ имигрират таланти, държавата ще се развива. САЩ  имат глобален фонд от таланти, а Китай има само китайския фонд таланти.

Това, което може да попречи на този резултат, са вътрешните патологии в Америка, но това е временен вид патология, която в крайна сметка няма да унищожи отвореното общество.

Така че, ще се обзаложа, че следващите 20 години ще бъдат като 20-те години преди 1989 г. Тоест ще изглежда така, сякаш САЩ имат големи проблеми и комунистическият режим ще надделее, и всички ще тичат наоколо и ще казват, че всичко е приключило и изведнъж ще се окаже, че това не е вярно, защото САЩ преоткриват и решават проблемите си, а тоталитарните режими стигат до неразрешими вътрешните противоречия.