понеделник, 29 юни 2020 г.

„Подаръци от руския народ.” Кой и как е преначертавал картата на СССР

Ярослав Шимов, 23 июня 2020, радио „Свобода”
Авторът е роден през 1973 г., завършва журналистика в Московския държавен университет, работи във вестниците „Известия” и „Нови известия”, защитава докторат по история, специалист по история на Централна и и Източна Европа, от юли 2017 г. е заместник директор на руската секция на Радио „Свобода”.
 „Възниква въпросът: ако тази или онази република е влязла в състава на Съветския съюз, и е получила огромно количество руски земи в багажа си, а след това е решила да напусне съюза? Не е ли редно тогава да напусне без да мъкне със себе си подаръците от руския народ.”
Това изявление направи наскоро Владимир Путин. Предвид тъжния опит на Украйна преди шест години, не е изненадващо, че страните, съседни на Русия, тревожно се заслушаха в думите му. Наложи се Дмитрий Песков – прессекретар на президента на Руската федерация да уточнява, че думите на шефа му не означават, че Русия има териториални претенции към бившите съветски републики. Путин „не говореше за подаръци. Говореше за по-ранни системни грешки в [съветската] конституция, които не предвиждаха редица ситуации”, казва Песков.
Радио Свобода се опита да разбере кой, на кого и какви териториални „подаръци“ е правил в СССР за близо 70 години от съществуване и му какви съображения са го диктували.

Ленин против Сталин, федерацията против автономията

Преди 101 години, през юни 1919 г., в разгара на Гражданската война на територията на бившата Руска империя, Общоруският (Всесъюзният) централен изпълнителен комитет (ВЦИК), номинално най-висшия орган на съветската власт, приема резолюция „За обединението на съветските републики Русия, Латвия, Литва и Беларус за борба световния капитализъм.” Документът предвижда обединяването на военните и икономическите органи на републиките, създаването на общи финансова, транспортна, социална и икономическа системи. Трябва да се отбележи, че в този момент болшевиките не смятат, че тяхната революция ще бъде ограничена до границите на разпадаща се империя, и се надяват, че тя ще се разпространи в други страни на Европа и Азия и в крайна сметка ще стане световна. Точно това е и основната политическа и идеологическа цел на кампанията на Червената армия в Полша през 1920 година.
По време на Гражданската война границите на държавните формирования, създадени от болшевиките и техните противници, се променят по няколко пъти, но затова по-нататък. Отбелязваме само, че през 1918-1922 г. например на картата на бившата империя се появяват такива краткотрайни държави като Литовско-Беларуската ССР (Литбел) или Далекоизточната република – официално независима държава, която служи като буфер между Съветска Русия и Япония. Идеологията и националната политика на болшевиките са омесени в груб прагматизъм – от една страна, ленинското правителство излиза с лозунга за самоопределяне на нациите, а от друга, често рисува картата в съответствие с конкретните военни и политически нужди. Този подход е следван и по-късно –  например през 1940 г. Тогава, след съветско-финландската („зимна“) война, Карелската автономия в рамките на РСФСР се преименува на Карело-Финска ССР. Тя съществува само 16 години и отново е „понижена“ до автономна република през 1956 г., когато отношенията със съседна Финландия стават нормални. Като  знак за нормализацията е премахването от името на републиката на думата „финска“, което би могло да се тълкува от съседите като намек за териториални претенции.
Когато става ясно, че световната революция нещо не се случва, болшевиките се заема да уредят това, което е в техните ръце в резултат на Гражданската война. Между съветските републики е имало договорни отношения още в началото на 1920-те, но през 1922 г. болшевишкото ръководство решава да обедини тези републики в една държава. Как? По този повод се сблъскват мненията на Ленин и Сталин, който по това време е народен комисар по националностите. Сталин представя проект за „автономията“ – другите републики трябва да се присъединят към РСФСР като автономни. Ленин е против, нарича предложението на Сталин „вредно начинание“ и се застъпва за федерация на формално равнопоставени републики: „Ние се признаваме за равни с Украинската ССР и други и заедно с тях влизаме в нов съюз, нова федерация“ (от писмо до членовете на Политбюро на Централния комитет РКП (б) от 26 септември 1922 г. – бел. авт).
На авторитета на лидера на революцията няма кой да се противопостави и СССР е създаден на 30 декември същата година в състав от четири републики: РСФСР, Украинска ССР, Белоруска ССР и Закавказка федерация (ЗСФСР). В състава на последната са Грузия, Армения и Азербайджан, съветизирани година по-рано. Сталин постига целта си по-късно, създавайки през годините на диктатурата си строго централизирана държава, в която автономията на съюзните републики по отношение на Москва става формална. От друга страна, РСФСР, която изглежда като „главна” съветска република, няма някои държавни атрибути, които събратя й в съюза имат – например своя собствена комунистическа партия със съответните структури.
През 2016 г., говорейки на форум на Общоруския народен фронт, Владимир Путин навлиза в стария спор между двама болшевишки лидери, а всъщност взема страната на Сталин. Той отбеляза, че в СССР „границите са определяни напълно произволно и не винаги са обосновани. Донбас е прехвърлен например към Украйна. Под претекст да се увеличи на процента на пролетариата в Украйна, за да има по-голяма социална подкрепа. Това е някаква лудост“.   
Наистина, кой кому и какво е предавал?

Украйна – „подаръците” бяха взаимни 

През 1918 г., когато е обявена независимостта на Украинската народна република (УНР), границите на няколко региона на бившата Руска империя с преобладаването на украинското население са обявени за нейни граници: Киевска, Волинска, Подолска, Херсонска, Черниговска, Полтавска, Харковска, Екатеринославска губернии и уезда (наименование на административна единица в Руската империя – бел.Н.К.) Северна Таврия. В началото на 1919 г. е обявено обединението на УНР със Западноукраинската народна република (ЗУНР), което означава присъединяването към Украйна на редица територии, които са били част от Австро-Унгария преди края на Първата световна война. През същата 1919 г. на Парижката мирна конференция украинската делегация представя карта, на която Крим, Кубан и някои области от регионите на донското казачество и Слободска Украйна (разположена от двете страни на съвременната граница между Украйна и Русия, възниква в средата на XVII век, когато руското правителство се стреми да привлече заселници по своята югозападна граница с Кримското ханство, жителите на областта получават различни данъчни и юридически привилегии, а повечето нови селища имат статут на слободи(казашки селища), от там името – бел.Н.К.) са включени в състава на УНР. Тези планове не са реализирани във връзка с разгрома през Гражданската война на привържениците на украинската независимост.

Държавно-административното творчество на болшевиките на украинска територия е много разнообразно. През февруари 1918 г., в част от регионите на лявобрежна Украйна, е провъзгласена Съветската Донецко-Криворожска република, но много скоро, по заповед на Москва, тя е присъединена към Украинската съветска република, болшевишката „алтернатива” на УНР. (Вероятно именно този епизод е имал предвид Владимир Путин, когато говори за „прехвърлянето на Донбас в Украйна“ – бел.авт). През 1922 г. Украинската ССР се присъединява към Съветския съюз и границите й многократно се коригират. През 1919 г. четири северни района на Черниговската губерния са прехвърлени от Украинската ССР в състава на РСФСР. По това време Съветска Украйна претендира за редица райони от Слобожанщината (сега част от Белгородската и Курската област на Руската федерациябел.авт). На 13 януари 1919 г. Временното работническо и селско правителство на Украйна решава: „Предвид естествения стремеж Белгородския район към Харковската губерния ... в съответствие с искането на Белгородския революционен комитет за присъединяване на Белгородския район към Харковщината.” Впоследствие обаче тези претенции не са удовлетворени. Напротив, значителна част от сегашния регион на Ростов с градовете Таганрог, Каменск и Шахти през 1920 г. са част от Украинската ССР, но пет години по-късно повечето от тези територии са върнати на РСФСР. Очертанията, подобни на сегашната руско-украинската граница в донбаския участък са направени едва през 1928 година.
Напредването на съветската империя на запад в резултат на споразумението с Германия (пакта Молотов-Рибентроп – бел.Н.К.) за фактическото разделяне на източната част на Европа се отразява на границите на Съветска Украйна. През есента на 1939 г. регионите на Западна Украйна, които са част от Полша след 1921 г., са присъединени към Украинската ССР. През 1940 г. към украинската територия е придадена Северна Буковина, която заедно с Бесарабия, под натиск от СССР, е отстъпена от Румъния, а през 1944 г. – Закарпатието, отстъпено на Съветския съюз от Чехословакия. През 1954 г.  на Украинската ССР е придаден Крим – според тогавашното официално определение, поради „общата икономика, териториалната близост и тесните икономически и културни връзки между Кримския регион и Украинската ССР".
Беларус –  нарастване и намаляване.
През 1903 г. етнографът проф. Ефим Карски съставя „Етнографска карта на белоруското племе“ с отбелязана върху нея „граница на белоруския регион“ заедно с територията на съвременна Беларус, базирана на тогавашния етнически състав на населението, например Вилна (Вилнюс) с околностите й и значителна част от настоящите Смоленска и Брянска области на Руската федерация. Въз основа на тази карта през 1918 г. ръководството на кратко просъществувалата Белоруска народна република (БНР) се опитва да установи границите на новородената страна. Гражданската война прави своите корекции, а болшевиките, които обявиха Съветска Беларус в началото на 1919 г., се ангажират със „събирането“ на белоруските територии. Тогава, за известно време те ги сливат с Литва – поне на хартия, защото реалната ситуация по фронтовете се променя бързо – и накрая създават Белоруската ССР, но на много малка територия, която всъщност включва само Минск и Могильов и околностите им.
В средата на 20-те години части от Витебска, Смоленска и Гомелска губернии са присъединени към БССР. Най-големият териториален прираст на Белорус е анексирането на западните белоруски земи в резултат на съветско-германската делба на Полша през 1939 г. Тогава регионът на Белосток също е включен в БССР, част от която обаче е върната в Полша след Втората световна война. Но Белорус така и не получава Виленския край, който местното национално движение в много отношения счита за „свой”. Освен това, в края на 1940 г., след присъединяването на трите балтийски държави към СССР, Сталин прави корекции на белоруско-литовската граница, прехвърляйки редица области от БССР към Литва, включително курорта Друскининкай (Друскеники).
Епизодът от август 1944 г., когато Кремъл планира създаването на Полотска област, която трябва да бъде включена в РСФСР, е малко известен. Авторството на идеята се приписва на един от близките съратници на Сталин – Георги Маленков. А неговият провал се дължи на неочакваната съпротива на тогавашния ръководител на белоруските комунисти Пантелеймон Пономаренко. Според неговите спомени той успява да убеди диктатора да не променя границата: „Сталин се намръщи, настъпи угнетяваща пауза, всички замълчаха и чакаха решението му. Накрая той се изправи и каза:„ Добре, нека приключим с този въпрос. Регионът на Полоцк трябва да бъде създаден, но като част от Белорус. Хората са добри и наистина не си струва да се обиждат.” Съвременните белоруски историци обясняват това благоволение на Сталин с факта, че по това време той вече е решил да прехвърли района на Белосток от БССР на полското просъветско правителство. Допълнителното намаляване на белоруската територия може да предизвика недоволство на населението на БССР, което е напълно ненужно на съветския режим в трудния следвоенен период.
Казахстан със столица в Оренбург
По време на Гражданската война на територията на съвременен Казахстан е обявена Алашската автономия. Въпреки това, без болшевиките да разполагат със значителна, те успяват да я унищожат през 1920 г. Те обединяват голямата част от казахстанските територии в рамките на Киргизката, по-късно преименувана на Казахска, автономна република. (в царско време казахите са били наричани „киргиз-кайсаки” – бел.авт.). През 1936 г. нейният статус е „надстроен“ до съюзна република. Оренбург става първата столица на казахстанската автономия, едва през 1925 г. столицата е преместена на юг към Кзил-Орда, а Оренбург и регионът са включени в РСФСР.
По този повод петербургският политолог, родом от Казахстан, Григорий Голосов иронично отбелязва: По въпроса за Казахстан, откъдето съм родом. От една страна, почти цялата територия на Казахстан може да бъде причислена към традиционните и т.н. територии – в края на краищата, Екатерина Велика вече беше богоподобна царица на „Киргизско-Кайсатската орда“ (Г. Державин). От друга страна, Оренбург беше първата столица на Киргизката автономна съветска социалистическа република, която по-късно стана Казахстан, и трябва ли това да се счита за дар от казахския народ? “
Що се отнася до останалите централно азиатски народи, през 20-те и 30-те години на миналия век те преминават през процес на т.н. национално-териториално разграничаване, в резултат на което съюзните републики (сега независими държави) възникват в граници, близки до съвременните.
Границите на съюзните и автономни републики на СССР не винаги съответстват на границите на обитаващите ги различни етнически групи. Често те се определят по-скоро от политическите, икономическите или административните интереси на комунистическия режим, за които границите са само вътрешни разделителни линии, защото съветското правителство не смяташе да пада от власт. В резултат на това на територията на СССР възникват няколко центъра на междуетнически конфликти още преди разпадането му или непосредствено след него: Нагорни Карабах, Приднестровието, Абхазия, пограничните райони на Узбекистан и Киргизстан и др. Въпреки това, след разтрогване на договора за създаване на Съветския съюз, новите независими държави не са предявяват териториални претенции към съседите си и не се говорят за „подаръци“ от една или друга страна. Това позволява на бившия СССР да избегне кървавия сценарий на разпад – за разлика от бивша Югославия (поставям под съмнение заключението на автора, предвид кървавите конфликти в Северен Кавказ – Чечения, Северна Осетия, войната с Грузия, анексирането на Крим, обявяването на т.нар. ДНР и т.н. – бел.Н.К.).

Няма коментари:

Публикуване на коментар