СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН СВЕЩЕНИК-3

МОИТѢ СПОМЕНИ

отъ септемврийскитѣ събития

23.ІХ-28.ІХ.1923 год.,

станали въ гр.Фердинандъ и околията.

(част трета)

Връщатъ се. На 100 метра отъ черния мостъ питатъ що паролъ? Не знаели да отговорятъ: „Балканъ". И единъ комунистъ гръмва и по­валя Младенъ Прокоповъ. Благодарение, че кур­шума пронизълъ само дробоветѣ, а не и сърдцето Младенъ Прокоповъ е живъ до сега.

Революцията въ селата.

Едновременно се обявява революцията и въ почти всички села Фердинандско, Берковско, Ломско, Орѣховско Вра­чанско и Бѣлослатинско, часть отъ Белоградчишко.

По виднитѣ комунисти се събиратъ. Въоръ­жени нападатъ общинското управление, превзиматъ го, поставятъ червено знаме, затварятъ кмета и по първитѣ хора, поставятъ новото управление, почватъ да издаватъ декрети.

Където между комуниститѣ попадатъ добри хора „човѣци" постъпването на новата власть е минало тихо: стани ти, да седна азъ; обаче къ­дето съ били „звѣрове" убивали съ и хора. Така е станало въ с. Славотинъ. Първата работа на новата власть била да се отиде въ дома на кръчмаря Цвѣтко Мицинъ, още презъ нощьта да го извика и убие по най-звѣрски начинъ и да го скрие въ шумацитѣ.

Имало е по-любовно предаване на властьта въ с. Горно-цѣровене. Не само, че предали властьта, а нѣкой предложили услугитѣ си да помагатъ на новата власть.

Типиченъ случай е станало между двама ко­леги учители. Нека читателя се запознае и съ него.

Колеги учители: Комукисть и блокаръ.

А. П. учителствува повече отъ 30 години въ родното си село. Всички младежи сѫ минали презъ неговото учителствуване. Той не сподѣлялъ лудориитѣ на своитѣ млади нѣкогашни ученици и ги съветвалъ да не правятъ подобни работи. Не го слушали, оставилъ ги на мира. Виждайки неговитѣ убеждения, можели да го арестуватъ, но като знаели какъ е работилъ надъ тѣхъ стариятъ учитель, оставятъ го неарестуванъ, още повече като знаели,че той е неспособенъ да отмъщава съ орѫжие.

Къмъ 2 часа въ недѣля дохажда другъ учитель К. И. отъ с. М. да инспектира положението. Като видЬлъ, че колегата А. не билъ арестуванъ, отива при него.

А. П. го запитва :

-„Какъ си колега"?

Другия отговаря:

-„Между менъ и тебъ е.всичко свършено: Ти си на единия полюсъ, азъ – на другия“. Единиятъ билъ на южното полушарие на земята, другиятъ – на северното! И това станало за ед­на нощь.

-„Но шегувашъ ли се, другарю?” – запиталъ А.

-„Не! Въ името на революцията, вие сте арестуванъ!"

К. И. е съ пушка. Дадената заповѣдь се изпълня. А. е арестуванъ К. продължава пѫтя за Фердинандъ.

Мина революцията. К. емигрира. Амнистираха го. Връща се. А. П. го среща въ гр. Фердинандъ.

Отива право къмъ него. К. го отбѣгва, но най- после се срещатъ..

-„Е, другарю, дай си рѫката!“ –  подзема А. П. „Вие въ името на революцията ме арестувахте, ето азъ въ името на свободата ви прощавамъ! Дай си рѫката!“

Нѣкогашния комунистъ дума не продумалъ, а само плакалъ.

Сега И двамата сѫ пенсионери, добри другари и поменъ нѣма отъ миналото.

Понедѣлникъ – втория день – 24. IX.

Нека следъ малкото отклонение додемъ пакъ въ гр. Фердинандъ. Града е въ комунистически рѫце. Обиколихъ енорията си. Погребавамъ убититѣ отъ 23. IX., понеже въ недѣля не можеше да се изле­зе отъ сраженията въ самия градъ. Ходихъ и въ общинското управление. Молихъ ги, казахъ имъ, ако ще правятъ сражения, да ги правятъ вънъ отъ града. Никога населението не е изпитвало такъвъ страхъ. Мнозина, участвували въ редъ сра­жения презъ войнитѣ, не сѫ видѣли такова чу­до. Нѣкой се разболѣха безъ болесть: Иорданъ Бояджиевъ – блокаръ – имаше температура и лежеше боленъ дома си. Пазѣха го и бѣ подъ надзоръ. Исай Иванчевъ, адвокатъ комунистъ, имаше температура 38°. Краката едва го държеха. Бѣше боленъ отъ страхъ. Живѣеше у дома. Не можеше да взима никакво участие. Мнозина бѣха болни „страха ради“. Никой въ никого вѣра нѣмаше. Граждани – войници участвували въ сраженията при Одринъ, Тутраканъ, Черна и др. бѣха уплашени и казваха: никога не сме изпитвали подобно нѣщо. Тамъ знаехме, че неприятеля е отпредъ, а тукъ отъ всѣкѫде; тамъ имахме тилъ, тукъ само шпионажъ и недовѣрие въ никого.

Барабанътъ често биеше :_иЛомъ, Враца, Мездра,Орѣхово, Берковица паднали. София обградена!“

Никой не вѣрваше на тия съобщения. Топовни гърмежи почнаха пакъ да се чуватъ отъ къмъ Бойчиновци. Знаеше се, че Ломъ се държи, а и Берковица не е паднала.

Комуниститѣ решиха да пратятъ една кар­течница къмъ Превала и да заповѣдатъ на зап. офицеръ, учитель Миладинъ Кунчевъ – здраво да държи къмъ с. Превала, за да бъде гарантиранъ пѫтя на отстъплението.

Превзетия топъ подъ командата на Христо Поповъ . замина съ трена за да се превземе Бер­ковица. Нѣмаше въглища за трена, та колкото имаше по частнитѣ къщи и най-вече въ земледѣлскаса банка ги закараха на гарата. Трена съ топа рано 8 часа замина за Берковица.

Лѣкаритѣ.

Всички лѣкари бѣха мобилизи­рани. Рускиятъ лѣкарь Тилински. като хирургъ, бѣ оставенъ въ болницата да прави сложнитѣ операрации на раненитѣ. Докторъ Стаменъ Илиевъ, бѣ опредѣленъ за армейски лѣкарь, още повече, че той сподѣляше и ратуваше на дѣлото – за болнични лѣкари бѣха опредѣлени д-ръ Бочевъ и д-ръ Левиевъ. Появила се скарлатина, та е трѣбвало да се опредѣли единъ лѣкарь за околията. Ето тукъ въ преписъ давамъ отъ онова време единъ докладъ на единъ отъ лѣкаритѣ:

„До революциония комитет. Тук

За да може по добре да се организира санитарната служба, както тук в града, така и по целата оперециона зона, намирам за нужно да помоля почитаемия комитет да нареди следното:

Да се повикат руските лекари от с. с. Смоляновци, Лехчево и Лопушна, като им се даде следната работа.

Но Смоляновския лекар като хирург, да се остави в гр. Фердинанд, който ще помага на слож­ните операции на главния хирург и ще завежда едно отделение на болницата. Лехчевският лекар ще замести д-ра Леви в болницата, последния да си заеме мирновремената околийска служба в Фердинандска околия, като му се отпусне един кабролет, за да обикаля селата, тѫй като има се опас­ност от появяване на заразителни болести и ограничаване на скарлатината, която вече тук-таме се появила в малки размери.

Лопушанския лекар може да остане като ле­кар на разполажение и кѫдето се появи голема нужда, да бѫде изпратен.

Сѫщо да се повика фелдшера от с. Славотин ...... да дойде в болницата, понеже той е бил дѫлго време на работа .в болницата и главния хирург го иска, като отличен негов работ­ник при операциите. 

За армейски лекар Началник на Фердинандската болница

Д-р Бочев".

Както вижда читателя, — всичко трескаво се работи. Лѣкаритѣ се готвятъ. Даватъ се разпо­реждания. Революция въ истински смисъль на думата.

Падането на Берковица.

Това не можло да стане въ недѣля поради страха отъ малкото войни­ци въ казармата. Въ тоя моментъ половината войни­ци били въ отпускъ. Него день – недѣля – кому­нисти правили само разузнавания и проучвание на положението въ Берковица, безъ да предприематъ нѣщо сериозно. Въ всѣки случай знаяли сѫ сваткитѣ въ гр. Фердинандъ и чакали изхода. По сѫщитѣ причини и близкитѣ села до Берковица не сѫ възстанали въ недѣля.

Въ околийското управление се събрали 150-200 души вѣрни на днешния строй, ала на 2-ма дали една пушка. Запасниятъ полковникъ Първановъ поелъ коменданството и пазенето на пощата.

Трена съ топа отъ Фердинандъ замина за Берковица въ понедѣлникъ. Комуниститѣ отъ околнитѣ села Лопошна, Гагагица, Гушанци и др. на брой повече отъ 2,000 души. раздѣлени на три колони:           едната Гаганишката отъ къмъ калето, предвождана отъ Кочо Ив. Петковъ, друга Гушанска – отъ Замфиръ Поповъ, трета охранява­ща трена съ топа, почнали настѫплението къмъ Берковица.

Защитата на града поели малкото войници и охотници граждани. Единъ отрядъ отъ защитницитѣ водилъ запасниятъ капитанъ Ив. Касаковъ. Въ другъ отрядъ къмъ гарата били запаснитѣ офи­цери Щилиянъ Панайотовъ, Костадинъ Димитровъ, Ст. Иоцовъ и др.

Голѣмъ смутъ въ душитe на защитницитѣ внело гърмежа на топа. Тѣ се чудили отъ кѫде на кѫде комуниститѣ да иматъ артилерия. Усъмнили се, да не би нѣкои гарнизонъ да е миналъ на тѣхна страна.

Почнали сваткитѣ. Много отъ защитницитѣ се топили: бѣгали по домоветѣ си, или преминавали въ редоветѣ на комуниститѣ.

Виждайки положението, останалитѣ вѣрни за­щитници съ бой отстѫпватъ крачка по крачка къмъ казармата, кѫдето имъ била главната надежда за съпротива. На 2 пѫти гарата се заема ту отъ ко­мунисти, ту отъ защитницитѣ на града. Щомъ я заематъ комуниститѣ, веднага окачватъ червено знаме. Защитницитѣ пленили две червени знамена.

Запасниятъ Капитанъ Ив. Касаковъ пада убитъ отъ тояги при дърводѣлското училище.

Гаганишкиятъ отрядъ комунисти забиватъ чер­вено знаме на калето и се втурноватъ къмъ запад­ната страна на града. Берковица става застрашена.

Околийското управление се брани, но при мъкватъ се комунисти и хвърлятъ 1-2 бомби въ двора на управлението.

Посредъ пазарището раняватъ околийския началникъ, запасенъ майоръ Мариновъ.

Околийското управление пада. Малкото войни­ци, които пазели пощата, се отдърпватъ къмъ казармитѣ и полковникъ Първановъ – предавайки известия до последния моментъ въ София, останалъ самъ, подобно на капитана Смитъ въ пара­хода Титаникъ. И пощата е въ тѣхни ржце!

Мнозина, които не искали да се предадатъ на комуниститѣ, се опѫтили къмъ казармата, кѫдето искали да дадатъ последенъ отпоръ съ войницитѣ.

За тѣхно учудване казармата била изпразнена и капитанъ Т. Поповъ съ войницитѣ поелъ за Пе троханъ отстѫпление. Необяснимо!

При сваткитѣ е имало куриози. Единъ комунистъ по измамнически начинъ се нахвърля да взе­ме пушката на запасния офицеръ Димитровъ, но другаритѣ му го спасяватъ и хващатъ комуниста за пленикъ и не му дали да се отдѣли отъ тѣхъ.

Не намѣрили никой въ казармата, вѣрнитѣ на днешния строй поематъ пѫтя за Петроханъ по диритѣ на войницитѣ. Така въ пондѣлникъ падна Берковица въ рѫцетѣ на комуниститѣ.

Първата работа на комуниститѣ била да телеграфиратъ въ с Клисура да се попречи на отстѫплението, но това се оказало безъ резултатно. Отстжпающитѣ войници благополучно стигнали Петроханъ и влизатъ въ свързка съ София. Другъ отрядъ съ зап. офицеръ Щилиянъ Панайотовъ отива въ с. Ражана и влиза тоже въ свързка съ София.

Комуниститѣ въ Берковица пускатъ затворницитѣ: политически, вулгарни, даже отцеубийци. По хитритѣ, адвоката Замфиръ Ивановъ и др., се втурнали къмъ народната банка, кѫдето задигнали 100-150,000 лева. Упорито се говори, че между емигрантитѣ С. Ив. и Д. Първ. е имало доста споръ за тия пари. Братство и равенство!

Всички по първи хора 80-100 души веднага били затворени. Имало и обири.

Адв. Требелъ Цветарски. Той заедно съ околийския инспекторъ Г. Алексиевъ и единъ руснакъ не желали да се предадатъ на комунистигѣ и поели балкана. Не могли да стигнатъ войницитѣ, тѣ останали въ балкана да нощуватъ. Цѣлия вторникъ прекарали на открито. Видѣли единъ отрядъ, смѣтайки го за блокарски, почнали да викатъ по име на видни зап. офицери – блокари. Това ги издало. Отряда комунисти не смѣялъ веднага да ги напад­не. а се връща въ Берковица и донася, че въ балкана е Требелъ съ още много други блокари. Подготвя се потеря и въ срѣда рано се завръзва престрелка. Требелъ бива раненъ, Алексиевъ се предава.

Черна неблагодарность. Ранения Тре­белъ предаватъ на горския стражаръ Борисъ Салтирковъ да го заведе въ Берковица. За сѫщия стражарь се застѫпялъ по рано Требелъ да бѫде назначенъ на служба.

Намѣсто да се загриже за своя благодетель— ранения Требелъ, стражарьтъ го намушкалъ съ ножа си и го доубива по най-звѣрски начинъ. Как­ва черна неблагодарностьі

Това става нѣколко часа преди да пристиг­нат освободителнитѣ отряди въ Клисура, идящи отъ София

Влакъ въ Фердикаидъ.

Нека додемъ съ читателя въ понедѣлникъ пакъ въ Фердинандъ. Тълпи народъ идатъ огь селата постояно. Образуватъ се роти. Съ една заминава Ив. Поповъ, съ друга Асенъ Грековъ, съ трета Тод. Атанасовъ, съ четвърта Георги Русиновъ. Хората се смѣнявагь, а пушкитѣ не. Топовни гърмежи се чуватъ къмъ Лиленъ, и Петроханъ.

Него день погребахъ Атанасъ Петровъ 35 годишенъ слуга при Ст. Клисурски. Сиракъ, него­вата кончина се оплака отъ госпожа Клисурска и близкитѣ й.

Ходихъ 2 — 3 пѫти въ болницата: имаше ра­нени и отъ дветѣ страни. Въ една стайчка бѣха раненигѣ офицери отъ врачански отрядъ и Петъръ Въловъ. Питаха ме за положението. Казахъ имъ, боеве се водятъ. Чуватъ се топовни гър­межи отъ всѣкѫде. Прислугата въ болницата бѣ смѣнена: за милосердни сестри бѣха оставени дъщеритѣ на по виднигѣ комунисти. Молихъ ги да се отнасятъ еднакво къмъ всички ранени. Офицеритѣ ми съобщиха, че къмъ тѣхъ се отнасяли много добре, не могатъ си обясни това, боятъ се за живота си.

Петъръ Въловъ и останалитѣ двама ранени се бѣха много изплашили да не би повторно да ги избиятъ, за да не се знае, що станало на поста. Много ги изплашило обстоятелството, че дохаждали въ болницата нѣкой отъ ония комунисти, действували на поста при избиванието на Б. Ив. Цановъ и др. и носили счупена с лицата пушка.

-„Щомъ видѣхме сѫщата пушка, зави ни се свѣтъ и ние премалѣхме отъ страхъ, че ей сега ще ни доубиятъ“,—казваше П. Въловъ. Били по­ставени воени постове да ги пазятъ и единъ селянинъ отъ горнитѣ села се канилъ да пие човѣшка кръвь! Това ги силно плашело и П. Въ­ловъ молилъ да бѫде смѣненъ тоя човѣкъ-звѣръ.

Комунисти и земледѣлци.

Революцията отъ начало бѣ чисто дѣло само на комуниститѣ. Като видѣха въ недѣля контра атаката, почнаха да правятъ предложения на земледѣлцитѣ, широкитѣ, даже и на радикалитѣ. „Да работимъ заедно на мѣстна почва” – казваха.

Никой, освенъ земледѣлцитѣ, не имъ се хвана на вѫдицата. Даже и мнозина земледѣци не иска­ха изначало да взематъ активно участие. Комуниститѣ действуваха хитро. Щомъ нѣкой земледѣлецъ се реши да работи явно, веднага му даватъ видна отговорна длъжность. По такъвъ начинъ образуваха селско-работническо-революционно правителсто, въ което командуваха комуниститѣ. Тѣ не криеха: ние сме умътъ, земледѣлцитѣ – изпълнителнитѣ (калабалъка).

Широкитѣ и радикалитѣ имъ отговориха: дѣлъ не взимаме въ вашата работа. Гордѣйте се вие съ нея! Нѣщо повече, по виднитѣ бѣха арестувани наредъ съ чернитѣ блокари, като Хр. Пуневъ, К. 3. Каменовъ и др.

Широкия социалистъ Хр. Пу­невъ бѣ дошелъ отъ София да направи събрание на работницитѣ въ недѣля – 23. IX. 1923 г. Бѣха афиширали събранието. Не закѫснѣ да бие бара­бана за цѣльта. На правителство и комунисти сърдце се топи за положението, а Хр. Пуневъ съ­брание ще прави! Осъмна Пуневъ въ нова власть. Не се мина много време и той отиде въ ареста между блокаритѣ. Последнитѣ го питаха: нали си защитникъ на работницитѣ, не бѣше ли вашъ Ген­ко Кръстевъ, не бѣше ли народенъ представитель, защо поне васъ не оставатъ на свобода? Некой шегобиици канеха Пунева да имъ направи събранието въ затвора, като имъ каже, кое е щелъ да говори. Страшно нѣщо е да бѫдешъ затворенъ въ време на революция: бѣлитѣ косми бързо идатъ. Комуниститѣ пъкъ казваха: затворихме ги да имъ бѫде гарантиранъ живота, иначе може нѣкой да ги убие. Това било за тѣхно добро. Дали и сега се върши сѫщото съ тѣхъ, пакъ за тѣхно добро?

Неволни гости.

Въ града бѣха попаднали случайно игуменина на Клисурския монастиръ иеромонахъ Антимъ и протойерей Станъ П. Димитровъ, отъ с. Флорентинъ, Видинско. Последниятъ билъ въ Вършецъ, отбилъ се да види гр. Фердинандъ и революцията го сварила Колко се мѫчеше за дома. Даваха му откритъ листъ, но му гаран­тираха свободно пѫтувание до с. Долно-Церовене. Не гарантираха за живота му вънъ отъ Фердинандъ. Съветвахме го да чака, да се избистри по­ложението и тогава да си замине за Видинъ.

Декрети.

Не мога да не отбележа, че вед­нага почнаха да издаватъ декрети за мобилизация, за реквизиция и редъ други нареждания. Военитѣ имаха си планъ на действие и веднага работѣха за неговото прилагане. Хлѣбъ, брашно, жито, сѣно, сирене почнаха да реквизиратъ, като въ воено време. Да не се мисли, че това сѫ само думи, давамъ мѣсто на два реквизициони документа, запа­зени отъ онова време:

I.

„Да се даде. К. Тр. 27. IX. 1923 год,“.

„Реквизирайте 5000 кгр. сѣно и наредете превозването му до окол. складъ за нуждитѣ на революционата армия.

За окол. революц. комитетъ: Д. Свещ.“.

II.

„Дайте на Тодоръ Длексовъ приносящия двѣ коли сѣно за нуждитѣ на коменданството за нуждитѣ на революционата армия.

Окол. революц. комитетъ: М.“.

Тия документи по една случайность сѫ запа­зени отъ онова време. Нека, читателя не счита тая революция, като детска работа, а сериозна съ цель въвежданието „съвѣтско" управление въ Бъл­гария, подобно каквото е въ Русия.

Книжни позиви.

Ликуваха комуниститѣ, когато падна Берковица въ тѣхнитѣ рѫце. Не закѫснѣха да направятъ и позиви до земледѣлческия селски народъ въ България и другъ до бъл­гарската армия.

Позивитѣ се пръснаха по селата, а други об­лепиха по градскитѣ улици.

Съ позива до селянитѣ се подканваше ра­ботния селски народъ да подкрепи борбата за възтержествуване на новата съвѣтска власть и да се подкрепи новото селско-работническо прави­телство.

Съ позива до армията се приканяха войницитѣ да не се сражаватъ съ новата народна ар­мия, а да захвърлятъ пушкитѣ и да преминатъ въ редоветѣ на революционата армия.

За честьта на Българската армия нека явимъ, че никой войникъ отъ нея не премина на страната на революционата комунистическа армия; напротивъ плененитѣ въ недѣля войници търсеха случай и избѣгваха преоблечени въ селски дрехи въ частитѣ си въ Враца. Тѣ бѣха въ първитѣ редове на настѫпающитѣ по-после войски.

Като пленици на комуниститъ да спасятъ жи­вота, казваха, че симпатизиратъ на движението, но фактъ е, че щомъ имъ се удаваше случая избѣгваха въ своитѣ части. Това говори за тѣхния воененъ духъ.

Вторникъ – 3 день – 25 IX.

Сутринъта рано топоветѣ пакъ гърмятъ къмъ Бойчиновци. Ранени пристигатъ значително и то само отъ комуниститѣ. Погребахъ двама комунисти, загинали при боеветѣ къмъ Бойчиновци. Болницата се на­пълни съ ранени.

Къмъ 12 часа намиратъ тѣлото близо до желѣзопътната линия къмъ сланището на комуниста Ясенъ Илиевъ шивачъ, почнало да се разлага. Убитъ билъ още въ недѣля отъ първия воененъ отрядъ на кап. Поповъ отъ Враца.

Нека споменя тукъ, че ония комунисти, кои­то сѫ силни въ държане на площадни речи, не сѫ силни въ боя И единъ такъвъ почналъ да бѣга, та другитѣ му другари сѫ стреляли по него. Но това си е тѣхна домашка работа. Нѣма нужда да се отбелязва.

Трупа на Ясена погребахъ въ 3 часа съ по­четна рота. Генко Кръстевъ му държа речь! Три залпа и ковчега се спуска въ гроба.

Не следъ много погребахъ другъ Ал. Зарковъ отъ с. Ковачица. Берковско. Него не съ та­кива почести. Това различие се съхваща. Тукъ е и брата му. Дочувам  разговоръ между него и другъ селянинъ: „Лѫжеха ни; да додемъ да пазимъ реда само въ Фердинандъ. Цѣла България била, ужъ, възстанала, а тѣ ни накараха да се биемъ къмъ с. Липенъ. Кого ше превзимаме? Не е ли това България? Убиха брата ми? Кои се биеха по рано въ войните, кои сега? Нали ние проститѣ селяни, а тѣ се криятъ и сега по канцелариитѣ! Нѣма го майстора! Щомъ се здрачи, ще избѣгамъ". Така и ставаше. На сила ги докарваха втори пѫть.

Него день погрѣбахъ и войника Каменъ Ценовъ отъ Главаци, Врачанско.

Постояно бѣхъ въ движение. Не оставаше улица, болница, хотель, училище да не споходя. Молихъ да се избѣгватъ човѣшкитѣ жертви.

Въ хотела на Арсо Велевъ забелязахъ единъ познатъ селянинъ Иванъ Първановъ отъ с. Видлица да се крие въ яхъра при хотела.

- „На сила ме докараха. Лошо въ село, зло и тукъ, ще се крия, па какво Богъ даде! Скоро ще се види, що ще стане, топоветѣ се чуватъ” – каз­ваше тоя селянинъ.

Въ болницата срешнахъ ком. евреинъ Моисъ Лазаровъ, който вземаше живо участие въ револю­цията. Питамъ:     „Каква каша забръкахте? Кѫде й е края? Мислихте ли за последствията“?

Той отговори: „това е революция! Да не стрелятъ войницитѣ и ние нѣма да стреляме“.

-„Ами въ съвѣтска Русия не стрелятъ ли войницитѣ ?“

Замисленъ, изплашенъ, бързо излезе отъ болницата.

Презъ деня премина къмъ Ломъ-Видинъ единъ аеропланъ, идящъ отъ София. Комуниститѣ въ града го обстреляха. Никакви позиви не пустна. Внесе голѣма уплаха въ редоветѣ на комуниститѣ, особено началницитѣ.

Тукъ въ Фердинандъ бѣха и Василъ Коларовъ и Георги Димитровъ. Бѣха настанени 100 метра отъ моя домъ въ кѫщата на адвоката Ге­орги Русиновъ. Пазеха ги 2-3-ма часовии, еди­ния, ако ме не лъже паметьта, казваше се Ив. Тончевъ отъ с. Меляне. Отиваха рано въ Народната банка и тамъ отъ телефона разпореждаха. Много не излизаха, гледаха да не ги виждатъ. Стра­хуваха се отъ своите. Говорихъ на нѣкой води­тели, ако не може да се мине безъ бой – нека правять такъвъ вънъ отъ населенитѣ мѣста. He сѫ виновати децата и старцитѣ и не е хубаво да ставатъ жертви децата и женитѣ. Тѣ се бояха отъ мене, а азъ два пѫти отъ тѣхъ. Донасяли имъ разни страховити работи. Кѫсно погребахъ войни­ка Христо Пунчевъ отъ с. Боровци. Направиха ми бележка, че много ходя, даже единъ селянинъ – познатъ ми – мой роднина – ме заплаши, че ако продължавамъ да ходя изъ града, ще бѫда арес­туванъ.

Петко Рангеловъ – стражара.

Помнятъ читателитѣ, че тоя стражарь още въ сѫбота бѣ пратенъ да донесе орѫжие отъ Враца. Несполучилъ, той се връща въ Враца. Получава се из­вестието, че първия отрядъ е плененъ и разбитъ. Старшиятъ Т. Минчовъ и 3-ма войника описватъ участьта на отряда. Разпоредено да дойде другъ отрядъ отъ Шуменския гарнизонъ. Стражарьтъ Петко Рангеловъ, билъ опредѣленъ да показва и опѫтва отряда къмъ Фердинандъ. Така и станало. Той, стражарьтъ, се качва на влака и поема пѫтя за Бойчиновци. Съ престрелка стигатъ до с. Пали-лула. Тамъ железопѫтната линия развалена отъ комуниститѣ, които отстъпили къмъ Бойчиновци. Прѣхвърлятъ се на каруци и благополучно понедѣлникъ стигатъ гарата Бойчиновци. Преспиватъ и вторник6 въ боенъ редъ поематъ пѫтя за Фердинандъ. Комуниститѣ приготвятъ засада. Ни­кой не се обажда! Когато отряда навлезълъ доста на вѫтре, комуниститѣ съ пристѫпъ и бой пленяватъ орѫдието. Съ бой войницитѣ се предаватъ. Старшиятъ офицеръ бива убитъ. Кандидатъ офи­цера раненъ и плененъ.

Както и по рано казахъ, първата работа на комуниститѣ е да съблечатъ убития офицеръ да му взематъ дрехитѣ, да се облече нѣкой и да се въоржжи, за да има подчинени. И тукъ става сѫщото! И тоя отрядъ бива разбитъ безъ да може да свърши задачата си. Нека спомена, че тукъ действуваше съ комуниститѣ орѫдието, което плѣниха въ недѣля, сѫщото което действуваше къмъ Берковица.

Предназначението на оръдието бѣ часъ по-скоро да отиде въ Ломъ и направи това, което направи въ Берковица. Шуменскиятъ отрядъ има тая заслуга, че задържа комуниститѣ единъ день, за да пристигне въ Ломъ Видинския гарнизонъ и попречи за паданието на Ломъ.

Заблудени войници.

Четиринадесеть вой­ника, които били при обоза и патронитѣ на гара Бойциновци, като видѣли участта на своитѣ дру­гари и началници, тръгнали на северъ, безъ посока къмъ Ломъ. Въ селото Голѣмо-Мърчево ги опѫтили къмъ с. Маданъ. Тукъ не смѣяли да ги приематъ. а ги опѫтили въорѫжени къмъ Ломъ, дано се съединатъ съ Ломския гарнизонъ. Попадатъ въ с. Горна-Гнойница, Ломско. Тамъ ги обезорѫжаватъ. И селянитѣ съ сѫщитѣ пушки заминаватъ да превзиматъ гр. Ломъ.

Говори се. че не били само обезорѫжени, но и съблачени и накарани да работятъ по селскитѣ кѫщи. Това не е за вѣрване. Следъ като сѫ ги обезорѫжили, допуска се, че войницитѣ, да не личатъ като войници, сами сѫ си хвърлили курткитѣ и почнали да работятъ изъ селото.

За тая постѫпка селото Горна-Гнойница злѣ изпати. Когато Ломския гарнизонъ видѣлъ своитѣ другари, обезорѫжени, съблечени – избива отъ селото 71 човѣка за назидание, кога българинъ, български войникъ ще обезорѫжава. Жертви как­вито никѫде другаде не сѫ дадени, даже и само­то село не е дало презъ всичкитѣ войни до сега.

Минало страшно, дано да не се повтаря !

Срѣда – 4 день – 26. IX.

Коларовъ, Георги Димитровъ съ хазайна си Георги Русиновъ рано, безъ да се обадятъ, сь файтонъ напускатъ Фер­динандъ и поематъ къмъ с. Соточино, Лопушна Копиловци. Кой ги е питалъ, казали, че отиватъ да инспектиратъ положението.

Аеропланъ мина предъ обѣдъ. Духаше силенъ западенъ вѣтъръ. Пусна позиви, вѣтъра ги отнесе далечъ. Нито еднинъ не падна въ града. Въ това врѣме къмъ обѣдъ дойде въ града свещеникъ Михаилъ Георгиевъ отъ с. Сумеръ. Той хваналъ едиъ позивъ. Въ него се съветвало населението да се прибере по домоветѣ си, да не про­лива излишна българска кръвъ. Правителството е взело всички мѣрки да потуши тоя бунтъ

Замолихъ свещеника да отиде въ общината и да съобщи за позива, както и за положението на кмета Цеко Тодоровъ, съ когото били роднини. Това той, свещеникътъ, изпълни. Не се мина мно­го време и барабана бие: „Никой да не разнася лъжливи извѣстия, че комуниститѣ сѫ въ отстѫпление че ще бѫде застрелянъ!“ Сами себе си лъжеха: никой не имъ вѣрва. Бой се води само къмъ с. Криводолъ.

Чеката.

Тя е веднага образувана и почна да действува. Стражарътъ Петко Рангеловъ пада плѣникъ въ Бойчиновци съ Шуменския гарнизонъ. Още тамъ искали да го убиятъ. Спасилъ го Владимиръ Петровъ отъ с, Долна-Вереница. Докарли го тукъ – Фердинандъ Нему и на Георги Д. Спасовъ прочитатъ смъртнитѣ присжди въ окол. управление и оставили изпълнението имъ къмъ Петъкъ, Сѫбота.

Казватъ, че имало още две смъртни присѫди на Мито Ив. Гоцовъ и Ив. Гавриловъ. Споредъ твърдението на тогавашния кметъ, Гаврилъ Първановъ, тия смъртни присѫди сѫ били подписани отъ чеката – трима души и сега се намирали къмъ дѣлото въ Ломския Окр. Сждъ.

В. Коларовъ и Г. Димитровъ бѣгатъ.

Преминали Соточино и Лопошна, тѣ стигатъ въ с. Копиловци. Тамъ на коне поематъ за село Чи­провци.

Следва продължение.