неделя, 8 декември 2019 г.

ЗАВИСТЛИВИЯТ ЧОВЕК

Helmut SCHOECK, Envy, A Theory of Social Behaviour (Първа глава)

       Книгата на немския социолог представя цялостен анализ на завистта, като социално-психологически и социален феномен и като мотив за човешкото социално поведение. Изследвана е ролята на тази емоция за поддържане на социалната структура на традиционното общество, за появата на радикални егалитарни и социалистически движения. Показано е, че институционализираната завист е една от основните пречки пред икономическия растеж на развиващите се страни. Обширен материал разглежда и ролята на завистта в съвременната политика и институциите на развитите общества. Предметът на изследването се разглежда от интердисциплинарна гледна точка, като се използват материали от антропология, етнография, психология (психоанализа), литературна критика и други дисциплини. Книгата е предназначена за широк кръг читатели, изучаващи социология или заинтересовани от тази наука. Той ще бъде полезен и за изследователи, участващи в икономическото, социалното и политическото развитие.
В цялата история, на всички етапи на културното развитие, в повечето езици и в много различни общества, хората са разпознавали основния проблем на своето съществуване и са му дали специални имена: завист и усещане за това кой е.
Завистта е енергия, която е в центъра на живота на човек като социално същество; възниква веднага щом два индивида започват да се сравняват помежду си. Това желание завистливо да сравнявате себе си с други може да бъде открито при някои животни, но при хората то придобива особено значение. Човекът е завистливо същество и не би могъл да изгради социалните системи, към които днес принадлежим всички, ако не бяха социалните забрани, активирани в обекта на завистта му. Ако не бяхме принудени непрекъснато да вземаме предвид завистта на другите към прекомерното удоволствие, което се натрупва при нас, когато се отклоняваме от социалната норма, „социалният контрол“ нямаше да съществува.
Завистливият човек обаче може да се престарае и да провокира или да даде тласък на забрани, които ще ограничат способността на групата да се адаптира към нови външни проблеми. Завистта също може да подбуди човек към унищожение. Почти цялата литература, която досега само фрагментарно се занимаваше със завистта (художествена литература, журналистика, философия, теология, психология), постоянно обръщаше внимание на нейния разрушителен, репресивен, безплоден и болезнен характер. Във всички човешки култури, във всички приказки и поговорки завистта се осъжда. Завистлив човек винаги се насърчава да се срамува. Съществуването му или вярата в неговото вездесъщество обаче в същото време винаги предизвикваха достатъчно латентен страх от мнението на други хора, за да се гарантира еволюцията на системата за социален контрол и поддържането на равновесие.
Независимо че някои съвременни психологически школи на практика изтриха от речника си думата „завист“, сякаш тя просто не съществува като основен източник на мотивация, наличните доказателства не оставят никакво съмнение за нейната универсалност. В почти всички езици, от езиците на най-примитивните националности до индоевропейските езици, арабския, китайския и японския, винаги има термин за завист или за завистлив човек. Притчи от най-разнообразните култури говорят за завист под стотици различни форми. Философи и автори на афоризми й обръщат внимание. Например, завистта е от особено значение за Киркегор, който дори приписваше завист на онези, които предизвикваха завист в другите. Завистта често играе роля - понякога значима - в художествената литература и всеки от нас се сблъсква със завист в живота си. Завистта е чудесен регулатор на личните взаимоотношения; страхът от причиняването й ограничава и променя безброй действия.
Като се има предвид ключовата роля, която завистта играе в човешкия живот и факта, че не са били нужни специални концептуални усилия за разкриването й, наистина е невероятно колко малко литература е посветена на нея. Към нея причислявам статия на Франсис Бейкън [1], малка книжка на французина Йожен Райга [2], написана в края на 20-те години на миналия век (ХХ век – бел. моя), и руския роман „Завист“ [3], написан приблизително по същото време, освен това може да се припомни романът на практически забравен френски писател от 19 век Йожен Сю [4], няколко афоризма на Ницше [5] и едно изследване на Макс Шелер [6], което обаче се отнася повече за конкретен случай на същество, а не за завистта като такъва.
Тази книга може да възмути много читатели, които имат най-различни мнения по социални и политически въпроси. Въпреки това вярвам, че мога да докажа две тези – първо, завистта има много по-универсален характер, отколкото беше признаван досега, и освен това само завистта прави възможно всякакъв вид социално взаимодействие и второ, аз все пак вярвам, че завистта като скрита или имплицитна точка на подкрепа за социалната политика е далеч по-разрушителна, отколкото онези, които изфабрикуват от завистт свои социални и политическа философии.
Това, че човек потенциално завижда на своите събратя и степента на завистта му нараства пропорционално на близостта му с тях, е един от най-неприятните, често е един от най-внимателно скритите, но от това не по-малко фундаментални факти от човешкия живот на различни културни нива на развитие. Грешките, историческите ограничения на много уважавани икономически и социално-философски теории стават очевидни едновременно с осъзнаването на факта, че те зависят от предположението, че човешката завист е продукт на произволни, случайни и чисто временни обстоятелства и по-специално резултат от рязко неравенство, което може да изчезне веднага след премахването на това неравенство - с други думи, че може да се излекува завинаги.
Повечето от постиженията, които отличават членовете на съвременните, силно развити и диференцирани общества от членовете на примитивните общества, накратко, развитието на цивилизацията е резултат от безброй поражения, нанесени от завист, т.е. от човекът като завистливо същество. И това, което марксистите нарекоха религиозен опиум – способността да дава надежда и радост на вярващите, чиито материални обстоятелства са много различни, не е нищо повече от сбора от идеи, които освобождават завистливия човек от завист, а обектът на завистта му – от вина и страх от завист. Въпреки че марксистите правилно са идентифицирали тази функция, техните доктрини се отличават със слепота и наивност при решаването на въпроса за завистта в обществото на бъдещето. Трудно е да се разбере как напълно светското и абсолютно егалитарно общество, което ни обещава социализмът, може да реши проблема с латентната завист в обществото.
Ролята, която завистта играе в обществото, се влияе не само от философските и идеологическите детерминанти на културата, но и от социалните структури и процеси, отчасти произтичащи или базирани на идеологически фактори.
Светът от гледна точка на завистника
Първо трябва да погледанем на света така, както го вижда завистливият човек. Определено предразположение към завист е част от физическия и социален апарат на човек, липсата на който в много ситуации просто ще доведе до това, че другитеще го стъпчат. Ние използваме нашата латентна вина например, когато анализираме социалните системи по отношение на тяхната ефективност. Преди да се присъединим към асоциация или да работим в някоя компания, ние се опитваме да определим дали има нещо във вътрешната им структура, което би могло да предизвика голяма завист у други или в самите нас. Ако е така, вероятно такава организация не е прекалено добре адаптирана към определени функции. В близкото минало някои американски колежи и университети са се опитали да привлекат известни учени към преподаването, обещавайки им заплати, които са около два пъти по-високи от тези, които обикновено получава университетският професор. Познавам няколко случая, когато хората не успяваха да да приемат подобна оферта, защото, както самите те казваха, че им е била непоносима  мисълта, че ще станат обект на завист от колегите им във факултета.
Освен това потенциалната завист е съществена част от багажа на човек, ако трябва да може да провери справедливостта и честността на решенията на много проблеми, случващи се в живота му. Много малко са тези от нас, които в отношенията си със служители, колеги и т.н. в състояние да заеме позиция на съзнателно игнориране на съществуването на зависимост, подобна на тази, към която собственикът на лозето се е придържал в библейската притча за работниците в лозето [7]. Независимо доколко ръководителят на персонала или директорът на завода е зрял и не завистлив човек, когато той трябва да се занимава с въпроси-табу – за заплатата или за изискванията към служителите, той трябва да може точно да прецени какви мерки са допустими предвид общата склонност към взаимна завист ..
Феноменът, описан с думата „завист“, е основен психологически процес, който неизбежно включва социален контекст – съвместното съществуване на двама или повече индивиди. Малко са понятията, които са толкова неразделни от социалната реалност и въпреки това толкова подчертано се игнорират с научни категории в  науките за поведението. Ако подчертавам важността на завистта като чиста концепция, която представлява основния проблем, това не означава, че смятам, че тази концепция или теорията за ролята на завистта обяснява всичко в човешкия живот, обществото или културната история. Съществуват различни други свързани понятия и процеси, както и различни други аспекти от социалния живот на човека, които не могат да бъдат обяснени с позоваване на способността му да завижда. Човекът не е само Homo invidious (Завиждащият човек). Той също е Homo ludens (Играещият човек) и Homo faber (Трудещият се човек), но фактът, че е в състояние да бъде член на устойчиви групи и общества, се дължи главно на факта, че той е постоянно повлиян от стремеж, често несъзнателен , да завижда на всеки, който се отклонява от нормата.
Ако признаем ролята на завистта, трябва да разобличим това явление, точно както сексът беше разобличен на психоанализа. Не искам обаче да създавам впечатление, че смятам завистта за универсална и абсолютна. Завистта не обяснява всичко, но хвърля светлина върху повече неща, отколкото хората са готови да признаят или дори да видят досега.
Завистта има предимството пред съвременните термини като амбивалентност, релационна депривация, фрустрация или класова борба, тъй като понятие тя преднаучен произход. От векове, дори хилядолетия, безброй хора, които никога не са се считали за социолози, последователно и единодушно спазват една от формите на поведение – завистта, която описват с думи, които често са етимологично еквивалентни на сэщите думи в други езици
Необходимо е цялостно проучване на завистта и нейното активно и пасивно влияние в социалната история не само защото тази емоционалност и мотивационен синдром са ключови в живота на индивида. Проучването е важно и за политиката, тъй като правилната или неправилна оценка на феномена на завистта, надценяването или подценяването на нейното влияние и, на първо място, необосновани надежди, че можем да уредим живота на обществото по такъв начин, че да създадем хора, свободни от зависимост или свободни от завистта на обществото –  всичко това са съображения с непосредствено политическо значение, особено когато засяга въпроси на икономическата и социалната политика.
Ако завистта не беше нещо повече от едно от психологическите състояния, като носталгия, желание, тревожност, отвращение, стегнатост и т.н., бихме могли да се съгласим, че като цяло повечето хора знаят какво е завист и какво е свързано с нея. Но дори и в този случай систематичното описание на всичко, което знаем за завистта, и създаването на тази база на последователна теория би било достойна задача, която е от голямо значение за различни области на науката, включително детската психология, теорията на образованието и психотерапията. Тази книга представлява опит за това. Реалният анализ на потенциала на човешката завист, осъзнаването на нейната универсалност и устойчивост обаче може да помогне в бъдеще да се определи как здравият разум се проявява както във вътрешните социални и икономически политики на парламентарните демокрации, така и в отношенията им с така наречените развиващи се страни. Както ще бъде показано, ние поне сме в състояние да действаме разумно в областта на икономиката и социалните въпроси, когато сме изправени (или вярваме, че сме) със завистливия получател на ползите от нашето решение. Това е особено вярно в случаите, когато погрешно вярваме, че завистта му е пряко следствие от нашето по-високо ниво на благополучие и неизбежно ще се сбъдне, ако облекчим исканията му дори, нереалистично, тъй като във всяко общество разпределението на оскъдните ресурси рядко е оптимално.
Самотата на завистливия човек
Степента, в която завистта се явява социално необходима, т.е., насочена към нечия друга форма на поведение, се вижда ясно от факта, че при отсъствие на други хора, завистливият човек не би могъл да завижда. Въпреки това, като правило, той категорично отхвърля всяка връзка с тези, на които завижда. Любов, дружелюбност, възхищение – тези отношения към човек включват очакването за взаимност и признание, сиреч стремеж да се установи някаква връзка. Завистливият човек не се нуждае от нищо такова. Освен в изключителни случаи, той не иска обекта на неговата завист, с който, ако има такава възможност, не би влязъл в никакви отношения, да го признае за завистник. Чистият акт на завист може да бъде описан така –  колкото по-интензивно е вниманието на завистливия човек към другия човек, толкова повече той се затваря в самосъжаление към самия себе си. Никой не може да завижда, без да познава обекта на завистта или, поне, да не си го представя. За разлика от други видове емоционални взаимоотношения между хората, завистливият човек не може да очаква взаимност. Той не желае да му се завижда в замяна.
Хората винаги са осъзнавали, че завистливият човек не е заинтересован нещо много ценно от имуществото на човека, на когото завижда, да се прехвърли на негова сметка. Той би искал другия да бъде ограбен, лишен от имущество, унижен, да бъде наранен, но почти никога не си представя подробно как би могъл да завладее състоянието на другия. Завистливият човек в чист вид не е нито крадец, нито измамник по отношение на обекта на завист. Освен това, когато завистта е предизвикана от личните качества на другото лице, от неговата квалификация или репутация, въпросът за кражбата не може да възникне; завистливият човек обаче може да изпитва надежда, че другият човек ще загуби гласа си, виртуозните си способности, красота или чест.
Мотивите за завист и стимулите, които предизвикват това чувство са повсеместни, а интензивността на завистта зависи повече не от размера на стимула, а от социалното неравенство на завистника и този, на когото завижда. Онази лична зрялост, която позволява на човек да преодолее завистта в себе си, както изглежда, се постига не навсякъде и не винаги. В този случай причините, поради които завистта е повече или по-малко ефективна в различните общества, трябва да се търсят в етоса на съответните култури. И завистливият човек, който трябва по някакъв начин да се примири с проявленията на неравенството в живота си, и обектът на завистта му, когато се опитва да не обръща внимание на завистливите (и двата процеса понякога могат да протичат едновременно в една и съща личност), използват религиозни вярвания, идеологии, поговорки и т.н., опитвайки се да намалят силата на завистта и по този начин да позволят на обикновения живот да продължи с минимално ниво на триене и конфликти
С късмет или без късмет
Твърдението, че само успелите хора (богати наследници или забогатели поради благоприятно съчетание от обстоятелства) са жизнено заинтересовани от идеология, която забранява завистта, не е вярно, въпреки че много критици на социалния ред биха искали да го приемем за истина. Всъщност подобна идеология е много по-важна за зависимия човек, който може да започне да се занимава със собствения си живот едва след като измисли някаква своя собствена теория, която отвлича вниманието му от достойната завист на късмета на другите и насочва неговата енергия за реалистични и достъпни цели.
Едно вярване, което може да потисне завистта, е концепцията за „сляпата богиня Фортуна“. Човек или има късмет или няма и какъв номер да ще изтегли в житейската лотария, не е свързан с късмета или лошия късмет на ближния му. В света има, така да се каже, неизчерпаем запас от „късмет“ и „без късмет“. Най-завистливите племенни култури – като добуан и навахо – всъщност нямат понятия като късмет, нито понятие случайност. В такива култури, например, светкавиците удрят никого, само по злата воля на недружелюбия съсед (завистливия човек).
Не е лесно да се направи извод от културата на късмета и лошия късмет за степента на развитие на обществото и за неговите икономически институции, както и да се определят кои човешките ценности са неуязвими, т.е не бива да предизвикат завист и кои са най-уязвимите. Смята се, че универсалните ценности, като здраве, младост, деца, трябва да бъдат защитени от „злото око“. Вероятно можем с увереност да предположим, че индивидите в една и съща култура имат малък потенциал за завист във връзка с онези ценности и неравенства, които служат за обединяване на обществото.
Способността на завистта е психосоциална реалност, която често е придружена от тежки соматични странични ефекти. Емоцията на завистта може да се разглежда като проблем на индивидуалната психология, но това не е само смисълът, а дори и не това изобщо; завистта е основен социологически проблем. Как е възможно такъв основен, универсален и силно емоционален елемент от човешката психика като завистта, както и страхът от завист или поне постоянна бдителност в това отношение, да доведе до толкова разнообразни социални последици в различните култури? Има култури, обсебени от завист; практически всичко, което се случва, се приписва на нея. Но има и други, които вероятно до голяма степен са успели да я потиснат и укротят. Защо възникват такива разлики? Може би смисълът е в различната честота на определени типове личности и характери? Значителна част от изследванията насочват в тази посока. Може да се окаже, че някои културни модели са окуражаващи да зададат тон в обществото, или завистлив, или по-малко завистлив; но все още не обяснява защо тази или онази тенденция първоначално възниква в определена култура.
Въпреки че „завистта” съществува в нашия език като абстрактно съществително име и се използва по този начин в литературата, строго погледнато, такова нещо като завист не съществува. Има хора, които завиждат и дори хора, които са склонни да завиждат; можем да наблюдаваме в себе си и в други емоционални мотиви, които могат да бъдат наречени чувство на завист, но е невъзможно да изпитаме завистта като емоция или настроение по същия начин, както чувстваме безпокойство или тъга. Завистта може да бъде повече в сравнение със състоянието, което изпитваме, когато се страхуваме; ние завиждаме на всичко или на някого, точно както се страхуваме от нещо или някого. Завистта е насочено чувство; не може да възникне без цел, без жертва.
Възприемчивостта към завистта е много по-характерна за човека, отколкото за всяко друго животно. Основната причина за това е дълго детство, което е много по-дълго от детството на животното и излага човек на изпитанието на вътрешносемейната братска завист. В редки случаи, например в стиховете, завистта се нарича стимул, като нещо възвишено и градивно. В такива случаи поетът избира грешни думи; всъщност той има предвид съперничеството. Завистливият човек никога не мисли да влиза в лоялна конкуренция.
Завистта като такава в конкретния смисъл на думата съществува не повече отколкото скръбта, радостта, безпокойството и страха. Тя по-скоро се състои от набор от психологически и физиологични процеси, протичащи вътре в човек, които показват определени качества и които, ако се тълкуват като части от едно цяло, съвпадат със значението на едно от тези абстрактни слова. В различни езици терминът „завист“ е рязко отделен от други подобни явления, но е показателно за това колко рядко „завистта“ е олицетворена във визуалното изкуство. Очевидно скръбта, радостта и страхът са много по-лесни за изобразяване. Освен това завистта или завистливият човек не могат да бъдат показани без позоваване на някого или на нещо друго. Можем да изобразим радостен човек или човек, смазан от мъка, но е почти невъзможно да изобразим човек, така че всеки, който погледне картината, веднага да разбере, че този, изобразен на нея, завежда. За да направим това, ще трябва да нарисуваме някаква скица или да използваме символи, чиято връзка със завистта е очевидна за всеки, който принадлежи на тази култура
Работата стои по друг начин, ако завистта се институционализира в социалната структура. Завистта е по-лесна за институционализиране, отколкото радостта или желанията. Спазваме дните на национален траур и празнуваме националните празници, но едва ли е възможно да придадем на институционален статут на друга емоция освен на завистта. Примерите за завист проявяващи се в социалните форми включват стръмна прогресивна данъчна скала, данък върху наследството (по същество конфискация) и съответните обичаи на примитивните народи.
Завистта е изцяло психологическо и социално явление. В концептуално отношение тя е много по-различна от други или подобни на нея психологически процеси, които днес поведенческите науки използват като концептуални заместители на завистта. Агресия, амбивалентност, враждебност, конфликт, неудовлетвореност, релационни лишения, напрежение, триене – всички тези термини са оправдани, но не трябва да се използват, за да скрият или маскират базовия феномен завистта. До края на 19 век, дори в поколението на нашите родители, повечето от тези, които писаха за тази страна на човешката природа, бяха запознати със завистта като ясно дефинирано явление. Не във всички култури има такива понятия като „надежда“, „любов“, „справедливост“ и „прогрес“, но почти всички народи, включително и най-примитивните, намират за необходимо да определят психическото състояние на човек, който не може да толерира това другият да притежава някакво умение, нещо друго или репутация, които той няма, и следователно би се радвал, ако другият е загубил това си предимството, въпреки факта, че самият той не би спечелил нищо от това. В допълнение, всички култури са издигнали концептуални и ритуални механизми, предназначени да защитават от тези, които са предразположени към това състояние.
Повечето от концепциите и тяхната последователност, с помощта на които ние, съвременните хора, членове на големи и сложни общества, регулираме социалните си дела, са необясними за член на примитивно племе, но желанието ни да не разпалваме завистта и ситуациите, които предизвикват завист, са достъпни и разбираеми за него и то е в състояние да съчувства на нашите проблеми. Това е съвсем очевидно от данните на етнографски проучвания.
Изтласкването от концепцията за завистта?
Изключително любопитно е да се отбележи, че в началото на нашия век учените, предимно специалисти по социални науки и морални философи, започнаха да проявяват все повече склонност да изтласкват концепцията за завист. Аз гледам на това като истински пример за изтласкване. За политическите теоретици и критици на социалната структура завистта става все по-неудобна концепция, за да я използват като обяснение или когато се позовават на конкретен социален факт. В някои случаи, а дори и тогава като спомагателен аргумент, завистта е споменавана от съвременните автори като нещо очевидно, но дори тогава те почти винаги затъмняват нейната роля. На нея биха могли да се опрат, за да обясни конкретен въпрос – например защо някои високоспециализирани критици не намират добра дума за книга, предназначена за широката публика; понятието завист обаче не се признава, когато признаването му като елемент на социалната реалност би могло да постави под въпрос основните принципи на социалната политика.
Индексите на научните списания на английски език напоследък са много показателни за липсата на изследвания върху концепцията за завист. В предметните указатели на следващите издания – American Sociological Review, Vols. 1-25 (1936-1960); American Journal of Sociology, 1895-1947; Рural Sociology, Vols. 1-20 (1936-1955); The British Journal of Sociology, 1949-1959; American Anthropologist and the Memoirs of the American Anthropological Association, 1949-1958; Southwestern Journal of Anthropology, Vols. 1-20 (1945 — 1964), думите „завист“, „ревност“ и „неразположение“ никога не се изписват. Всъщност тук-там в тези списания може да се намерят отделни статии, в които се правят кратки, но много проницателни наблюдения за завистта в терминологично точния смисъл на думата. Въпреки това, термините „завист/ съпротива” и „ревност” бяха толкова далеч от съставителите на указателите, че не ги забелязват. Няколко статии, в които понякога се споменава завистта, попадат в неясната категория „агресия“. В антропологичните списания не е трудно да се намерят явления, които от концептуална гледна точка трябва да бъдат терминологично обозначени като „завист“, ако се обърнем към категориите „магьосничество“ или „магьосничество“. Но, колкото и да е странно, терминът „лошо око“, придружаващ завистта, също липсва в споменатите индекси.
Тук отново откриваме завистта и свързаните с нея проблеми под забулени или подвеждащи имена или като част от дискусия за нещо друго. Много е важно колко често изследователите се отклоняват от този емоционален синдром. Защо цяло поколение изследователи избягваха тази тема, въпреки че засяга всеки човек? Психологията отдавна ни учи, че в такива случаи трябва да подозираме изтласкване на темата. Много автори, които бяха добре подготвени за анализ на завистта, смятаха, че проблемът е неприятен, отвратителен, болезнен и политически експлозивен. Много от следващите примери подкрепят това тълкуване.
Въпреки че много бих искал да се съглася с онези, които с години последователно описват и осъждат години отрицателния и разрушителен аспект на завистта, , ще представя данни, доказващи, че човек не би могъл да съществува в обществото без нея. Утопия е общество, освободено от завист, в което няма да има причина за завист, едва ли ще бъде възможно изкореняване на завистта от човешката природа с помощта на образователната система, въпреки факта, че все още има социални експерименти за създаване на общество от равни и независтливи хора.
Всеки трябва да е малко податлив на завист – без това е невъзможно да си представим играта на социални сили вътре в обществото. Единствено патологичната завист у човек, която оцветява всички останали емоции, е социално дисфункционална. Способността за завист създава необходимата система за предупреждение в обществото. Забележително е колко рядко разговорната реч на различни езици ни позволява директно да кажем на другия: „Не прави това! Ще ме накарш да ти завиждам!“ Вместо това ние обикновено говорим с абстрактните термини на справедливостта, наричайки нещо нетърпимо или нечестно, или се затваряме в негодуваща тишина. Нито едно дете не предупреждава родителите си за евентуалната си грешка с думи като „Ако го направите/ дадете/позволите, ще завидя на Джак/Джил“. Табуто върху откритата декларация за завист действа дори на това ниво, въпреки че е вярно, че и на английски и на немски език може да се каже: „Завиждам на вашия успех/вашето състояние“, т.е. човек може да говори за своята завист, само когато ситуацията между участниците в разговора, поне „официалната й версия“, изключва възможността за истинска, разрушителна, злонамерена завист
Странно, но на немски език дори не можете да кажете „Дразня се от вас“. Няма такъв глагол и алтернативната конструкция (буквално „Дразня се, тоест разстроен съм от теб“) звучи толкова тромаво и помпозно, че никой не го използва. На английски често можете да чуете и прочетете израза „I resent that“ („Това ме възмущава“) или „I resent your action, your remark“ („Бях възмутен от постъпката ви, от вашата забележка“) и т.н. Това не означава рецесия, а по-скоро чувство на възмущение и недоволство от нечий недомислен или небрежен акт, неразумни съвети или оспорване на мотива на говорещия.
Какво би било ако нямаще завист?
Ще изрлеваля един от основните тезиси на тази книга, който гласи,  че колкото повече хора и пазители на политическата власт в дадено общество са в състояние да действат така, сякаш няма завист, толкова по-висок ще бъде темпът на икономически растеж и на всякакви всякакви иновации. Такъв обществен климат, при който приетите нормативно поведение, обичаи, религия, здрав разум и социална структура водят до повече или по-малко координирано отношение към игнорирането на завистниците, е най-подходящ за най-пълно и свободно развитие на творчеството (икономическо, научно, художествено и и т.н.) и на човешките способности. Общество, в което повечето членове споделят това убеждение, позволява справяне по рационален начин с очевидните различия между хората, без твърде многото жертви на завистта; това отношение всъщност позволява на законодателите и правителствата да осигурят еднаква защита за неравностойните членовете на общността, а понякога дори доим осигурят неравностойни преимущества, така че в дългосрочен план общността да се възползва от постиженията им, които в началото са възможни/достъпни не за всички.
В действителност тези оптимални условия за растеж и иновации винаги са осигурени само частично. От друга страна, много добронамерени планове за „добро общество“ или напълно „справедливо общество“ са обречени, тъй като се основават на фалшива предпоставка, че трябва да има общество, в което няма причина някой да бъде завистлив. Това не е възможно, защото, както може да се докаже, човек винаги е в състояние да намери на какво да завижда. В утопично общество, където ще имаме не само едни и същи дрехи, но и същите изражения на лицето, хората все още ще завиждат – въображаеми, дълбоко скрити чувства, които позволяват на другия да скрие собствените си чувства и емоции зад егалитарна маска.
Бележки:
[1]-английски философ, юрист, политик и писател (1561-1626)
[2]-французин, (1860-1942), автор на книгата „Завистникът и неговата социална роля”, (Париж, издателство Феликс Алкан, 1932), чийто основен принос е в главите, посветени на работата на завистта в социалните групи – семейството, приятелите, армията, сред писателите, адвокатите, лекарите и актьорите и дори в съвременните демократични политически отношения.
[3]-роман от Юрий Карлович Олеша (1899-1960) — руски писател, поет и драматург, журналист, киносценарист. Ключова фигура в одеския литературен кръжок през 20-те години на миналия век.
[4]-Мари Жозеф (1804-1857) — френски писател, основоположник на криминално-сензационния жанр на масовата литература.
[5]-Фридрих Вилхелм (1844-1900), германски филолог, философ и писател.
[6]-немски философ-антрополог (1874-1928), през 1991 г. е преведена на български книгата муМястото на човека в космоса” (Изд. Евразия-Абагар).
[7]-(Матей 20:1–7)„Небесното царство прилича на човек, на земеделец, който излезе рано сутринта, за да наеме работници за лозето си. Като се споразумя с работниците за един динарий на ден, той ги изпрати на лозето си. И като излезе пак около третия час, видя други да стоят без работа на пазарния площад и им каза: ‘Отидете и вие на лозето ми и ще ви платя каквото ви се полага.’ И те отидоха. Той излезе пак около шестия и около деветия час и направи същото. Накрая, около единайсетия час, излезе и видя други, които стояха, и ги попита: ‘Защо стоите тук цял ден без работа?’ Те му отговориха: ‘Защото никой не ни нае.’ Той им каза: ‘Отидете и вие на лозето.“


Няма коментари:

Публикуване на коментар