сряда, 11 декември 2019 г.

БЪЛГАРИЯ МЕЖДУ АМЕРИКА И РУСИЯ СПОРЕД Д-Р АСЕН КЕРМЕКЧИЕВ.

Американският дипломат д-р Асен Константинов Кермекчиев е лекар, кореспондент на в. „Ню Йорк Таймс“ и основател на Американската търговска камара в България. През 1912 г. той открива в София Консулска служба на САЩ и става първият представител на САЩ в България.


Асен Константинов Кермекчиев е роден на 24 февруари 1872 г. в Русе. Той произхожда от видна възрожденска търговска фамилия, която е оставила незаличими следи и с благотворителната си дейност. Внук е на търновския търговец на кожи хаджи Ненчо Кермекчиев, който има търговски кантори в турската столица и в Лайпциг. Транспортирането на стоките се осъществява от бащата на Асен Кермекчиев Костаки и неговия брат Иван, които се заселват за тази цел в Русе, където основават търговска кантора и транспортират стоките по Дунава до Виена, а другият му чичо Петър, също търговец се установява в Галац. Бащата на Асен е член на Русенския революционен комитет. Асен учи в Русе и в Робърт колеж в Цариград, а след това завършва медицина в Париж. Владее няколко европейски езика. След завръщането си в България се установява в София и работи като лекар. Добитото високо образование и култура той изявява и като публицист, пишейки не само по въпроси на медицината, но и по политически и исторически въпроси. Неговите статии правят впечатление на американския посланик в Букурещ Джон Картър и вероятно тази му дейност за укрепването на българо-американските отношения се оказва решаваща за назначението му през януари 1912 г. за почетен американски консул в София. Консулството първоначално се помещава в неговият дом. Д-р Асен Кермекчиев е основател на Американската търговска камара в София, като по време на Първата световна война е и неин директор.
Първият американски дипломатически представител с ранг на пълномощен министър и в България е Джон Картър, седалището на когото е в Букурещ. Той получава за това агреман на 21 септември 1911 г. До откриването на българска легация във Вашингтон руските дипломатически и консулски представители са натоварени със защитата на българските интереси в САЩ и Канада. Българската легация е открита през 1914 г., а за първи пълномощен министър е назначен проф. Стефан Панаретов, който връчва акредитивните си писма на американския президент на 10 декември 1914 г. От 31 август 1912 до 4 септември 1915 г. САЩ имат Консулско агентство в София, като първият почетен консулски агент, както посочих и по-горе, е д-р Асен Кермекчиев. От 1915 г. то е трансформирано в Генерално консулство, като за генерален консул тогава е назначен известния приятел на страната ни Доминик Мърфи. Той остава на този пост до 1918 г., когато САЩ откриват своя легация в София, а за управляващ е назначен Чарлз Уилсън.
Д-р Кермекчиев е участник във войните за национално обединение като служи в Седма пехотна Рилска дивизия и завежда военнополевата болница на Трета бригада, но изпълнява и консулските си задължения в новоосвободените територии. За участието си във войните получава най-високи военни и граждански отличия. След войните отново се завръща в София, но от септември 1923 г. се заселва в Ню Йорк. Авторитетът, с който се е ползвал още от България му дава възможност и да се включи активно в живота на нашата емиграция в Новия свят, като същевременно е избран за секретар на основаната Българска православна църква в Ню Йорк. Продължава да работи и като лекар в Лутеранската болница в Бруклин, но не се отказва и от публицистиката. Публикува в „Ню Йорк Таймс“ статии за  родната България и за политиката на Великите сили на Балканите.  Д-р Асен Кермекчиев умира в Ню Йорк през 1953 г.
Макар и непрофесионален историк и политик д-р Асен Кермекчиев е автор на редица книги и брошури и на голям брой статии в българския и американския печат, в които основната му тема е българския национален въпрос и пътищата за неговото решаване. С голяма страст и много емоции той пише за руските интереси в България и на Балканите и за вредите, които политиката на Русия е нанесла на Родината и е съдействала за откъсването на български територии и народ от съседите ни. Характерното за неговата публицистика е голямата му информираност по въпроси от историята, политиката и дипломацията, върху които той гради своите размишления. На тези теми е посветена и неголямата му книга за строящия се по онова време църковен храм „Св. Александър Невски“, която днес би била също интересна за нашата общественост, във връзка с възникналите спорове около този храм.
През последните години в София беше открит паметен знак за този радетел за българо-американското приятелство и пръв американски дипломат в България.
По-долу ще имате възможност да се запознаете с две негови малко известни статии за отношенията на САЩ и Русия към България и към българите и сами да си направите изводите и то в един момент, като днешния, когато тези въпроси са отново актуални.
Цочо В. Билярски
* * *
Д-Р АСЕН КЕРМЕКЧИЕВ
КОИ СА ФАКТОРИТЕ ЗА НАШЕТО ОСВОБОЖДЕНИЕ? ЗАСЛУГИТЕ НА АМЕРИКАНЦИТЕ.
Самоков, 15 ноември 1910 г.
Този бе въпросът, който си зададох през време на тържествата в чест на Гладстона и една дълбока тъга ме обхвана като констатирах още веднъж истината, че „добрите дела се възнаграждават само с непризнателност“!...
Велики са наистина заслугите на Гладстона и неговото име ще трябва да остане вечно паметно у нас; има обаче други имена, чиито заслуги са  още по-велики и които трябва да се извадят от мракът на забвението.
Който българин и да попитат „кои са факторите за нашето освобождение от игото? - ще ви отговори неминуемо - това са русите“. Безспорно е, че нашите руски братя с една героическа самоотверженост проляха своята кръв за нашето освобождение. Заслугата на братския руски народ в това високо хуманно дело е от най-великите и ще остане измежду най-паметните във всесветската история. А частно за нас, българите, человеколюбивото начинание на руския народ ще предизвиква през течение на  времената постоянно опреснената ни признателност, за дето ни изтръгнаха от робството и ни насочиха към нов живот. Всички ония, не по силата ни дори, знаци на признателност, в които младия ни народ се старае да олицетвори това свое искрено и съкровено чувство, са доказателство на нашата вечна благодарност и произхождат от народните ни добродетелни пориви.
Но след тази заслужена дан на дълбока признателност към братята руси, трябва да заявя, че техните славни победи над вековните ни потисници само довършиха освободителното дело, наченато от други фактори.
Инициаторите за нашето освобождение, това бяхме ние, българите.
Народният гений, който през пет века беше задрямал, се пробуди и прояви своята жизненост във въстаническите движения, които увековечиха имената на Хаджи Димитра, Караджата, Левски, Ботев и др. Най-силният си полет обаче този народен стремеж за свобода доби в Априлското въстание и се изрази в девиза „Свобода или смърт“.
На всинца ни са известни великанските ония усилия, които нашите братя направиха да разрушат ръждивите вериги на игото; на всинца ни са известни и зверските похвати, с които си послужиха турците, за да потъпчат въстанието: Перущица, Клисура, Батак са имена, които възбуждат у нас страшни спомени и виденията на изнасилени девици, разпорени майки и живоизгорени първенци, както и предсмъртните гърчения на хиляди зверски заклани невинни мъже, жени и деца!...
Да, българите изобилно наториха със своите трупове и напоиха със своята кръв родната оная земя, върху която неминуемо трябваше да изникнат златните класове на свободата...
Тяхното епохално дело обаче рискуваше да остане безплодно! Отчаяният им вик за свобода грозеше да остане „глас, вопиющ в пустине!“...
Много дни се бяха изминали наистина, откакто въстанието бе потъпкано, дълги дни на страх, трепет, мъчения и бесилки и последните надежди бяха вече изчезнали, когато Провидението се намеси.
Тук вече се явяват вторите главни фактори за нашето освобождение: те са двамата американци д-р Джордж Уошбърн и  д-р Алберт Лонг, първият директор, а вторият  поддиректор на американ[ското] училище в Цариград - Роберт Колеж, - в което се бяха възпитали и се възпитаваха още много и видни български синове. - Трогнати до сълзи от разказите за варварските кланета, те се възмутиха от цялата си душа, когато протосингел Методи Кусевич им прочете с разтреперан глас едно подробно описание на турските зверства в Пловдивско. Без да губят повече време двамата човеколюбиви американци пристъпиха на работа и убедиха своя добър приятел Е. Пиерс да прати една подробна дописка за турските зверства на в. „Дейли Нюс“; тази бе първата важна дописка, която се появи в чуждите вестници и тя произведе своя очакван ефект: тя потресе общественото мнение в цивилизования свят и раздвижи европейската дипломация. Подробни описания за кланетата се изпратиха от същите двама американци  на всички посланици в Цариград, а също и на много видни мъже в Английския парламент, което обстоятелство доведе до интерпелацията на лорд Фостер, вицекрал на Ирландия. Тази първа интерпелация, направена на 14/26 юли, бе съдбоносна: тя накара английското правителство да се заинтересува официално за зверствата извършени от турците над мирни и невинни българи. Първата успешна стъпка на освободителното дело, наченато от българите, бе следователно направена, но двамата благородни американци знаеха много добре, че не можеше още да се говори за победа; предстоеше да се преодолеят най-големи мъчнотии. Известни за апатията на европейската дипломация и познавайки добре туркофилските влечения на тогавашната английска политика, те предвидиха много ясно какъв резултат щеше да даде една анкета, направена от английски официални органи.
Трябваше следователно да се предвари и да се парализира пристрастната английска анкета. Това беше най-критическият момент на освободителното дело, защото от него зависеше създаването на един „български въпрос“ в европейската дипломация. - С едно упорито и неуморно постоянство двамата американци излязоха победители и от тази криза. Те се озоваха при г. Мейнард,  американски посланик в Цариград, посветиха го в задкулисните машинации на предстоящата английска анкета и го помолиха да направи и той една анкета успоредно с нея. Трогнат от техните убедителни аргументи г. Мейнард се съгласи на тяхната молба и предложи на новоназначения си генерален консул г. Евгений Скайлер да се натовари с тази деликатна мисия. Двамата американци дълго време увещаваха и сполучиха да убедят колебливия г. Скайлер да приеме тази важна и съдбоносна мисия; те му намериха и другари г. Мак Гахан (Mac Gahan), кореспондент на „Ню-Йорк Хералд“ и на „Дейли Нюс“, те му дадоха и един верен драгоманин, г. Петър Димитров, сегашния съветник в Министерството на външните работи.
Техните човеколюбиви усилия  бидоха увенчани с успех, защото от тази мисия именно излязоха онези потресни истини за турските зверства, които създадоха „българския въпрос“ в европейската дипломация и доведоха до Цариградската конференция през 1876 година. Без намесата на тези двама благородни американци викът на българите за свобода щеше да заглъхне и тежките жертви, които те бяха дали щяха да останат неизвестни. Цели 80 дни се бяха изминали наистина от зверската Баташка касапница, докато г. Мак Гахан да оповести на смаяния свят грозната истина!... 80 дни бяха лежали захвърлени по повърхността на земята обезобразени трупове, отсечени глави, късове от човешки тела и камари от съсирена кръв, до като г. Евгений Скайлер да опише тази покъртителна картина в оня свой паметен рапорт, който би трябвало да бъде написана със златни букви в архивата на нашето освобождение. Телеграмата на Мак Гахан след връщането му от Батак и рапорта на г. Скайлер спасиха от загиване освободителното дело, наченато тъй героически от българите. А без помощта на д-р Джордж Уошбърн и на д-р Алберт Лонг, които станаха пряма причина за това спасително начинание нито Гладстон щеше да свърже своето име на вечни времена с българското освобождение, нито пък щеше да се говори за „български“ народ, нито пък руският цар щеше да прогласи Освободителната война...
Тъй че трябва да се запомни от всички и да се предаде на грядущите поколения, че българите наченаха борбата на свобода или смърт, че двамата американци спасиха тази исполинска борба от заглъхване  и най-сетне, че братята руси увенчаха с бляскаво и скъпо изкупени лаврови венци тази съща борба. Ето трите главни фактори, които ще останат вечно и неразривно съединени в основата на нашето освобождение.
Естествено беше да изкажем нашата признателност най-напред на ония, които бяха най-близо до нас и паметниците, които сме издигнали в чест на Цар Освободителя и на неговите войници по всички кътове на България са наша гордост. Но народът не е направил още нищо, за да увековечи паметта на жертвите от Баташката хекатомба, нищо, за да ознамени вечно славния подвиг на българските опълченци при Шипка – съвременни Термопили и ключ на Освободителната война! Народът не е направил още нищо тъй също за увековечаване победите при Сливница. А тези именно са такива места за поклонение, дето всеки българин би трябвало да отиде и благодари на Всевишния, че живее в едно свободно отечество.
А какво да кажа за двамата американци, на които дължим толкова много за нашето освобождение? ... Скромни труженици на човеколюбието и на правдата те никогаш не са изявили ни най-малката претенция за признателност от нашия народ. Д-р Алберт Лонг е починал преди няколко години забравен от нас: ордените „Св. Александър“ и „Гражданска заслуга“, и то трета степен и двата, са били единственото негово възмездие за огромната му заслуга към българския народ! Д-р Джордж Уошбърн прекарва своите старини в Бостон; и нему са били дадени ордените „Александър“, III-а степен и „Гражданска заслуга“, II-а степен. Това обаче не е достатъчно възмездие за високите им заслуги. Мисля, че всички ще бъдем съгласни, щото целокупния народ в лицето на народното представителство да вземе решение в смисъл, че не само техните имена да се дадат на училища и на улици, но още да се изкаже гореща благодарност на великодушния старец д-р Джордж Уошбърн докато е още жив, а също и на оня человеколюбив американски народ, който поддържа свои представители и в най-дивите и затънтени кьошета на света не с користна цел, а единствено, за да просвещават невежите, да утешат угнетените и да освободят заробените; - такива человеколюбиви представители и чада на американската държава бяха и поменатите двама американци. Ако за Гладстона се раздвижи с един похвален замах целият български народ, за д-р Джордж Уошбърн, за паметта на д-р Алберт Лонг, и изобщо за американския народ, ние би трябвало да направим много повече.
Спирам тука, като считам, че съм изпълнил завета на покойния д-р Алберт Лонг, който преди 20 години при последното ми сбогуване с него ми каза: „Не забравяй, че тук (в Роберт Колеж) се реши свободата на България“.
Публ. на англ. език, под заглавието Dr. A. Kermektchieff, What werw the Factors in fur Liberation? The Services of Americans. Evangelical School Press. Samokov, 1910. Оригиналът на бълг. език вж. във в. „Дневник“, г. IХ, бр. 2970, 15 ноември, 1910.
* * *
РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ОТ 1878 ДО 1914.
ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТИ ХРОНИКИРАНИ ОТ ЕДИН БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИК.
Издава д-р Асен Кермекчиев
София, 1915 г.
ПРЕДГОВОР.
Хронологическите бележки, които публикуваме в настоящата брошура, служат да допълнят историческото изложение, което съм направил в книгите си - „Кой трябва да победи от гледището на българските интереси?“, „Как заблуждават народа, или престъпните безумия на Ив. Ев. Гешов и Сие“ и „Енос - Мидия, или Цариград и Проливите от българско гледище“, - и да подкрепят политическата теза, която поддържам в тях, а именно че въпреки лицемерното й доброжелателство, руската дипломация се е оказала безпощадна, враждебна спрямо Българската държава и спрямо българския народ през последните 36 години.
Тези исторически бележки се дължат на един от най-заслужилите наши държавни мъже, който от заражданието ни и до днес е взел живо и решително участие във всички съдбоносни събития. Неговата позната скромност и безкористие не ми позволява да изнеса неговото име; при все това, аз му изказвам тук своята гореща благодарност и дълбока признателност.
Надяваме се, че верните и безпристрастно изложените в тая брошура исторически бележки върху по-важните политически и църковни събития в нашата държава и в народната ни Екзархийска църква през последните 36 години (1878-1914) ще убедят и най-неверующите, във факта, че Русия е била винаги против една силна, против една велика България.
София, 18 Август 1915 год.
Д-р А. Кермекчиев.
РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИЯ И СПРЯМО БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРEЗ ПОСЛEДНИТE 36 ГО¬ДИНИ (1878–1914).
I.РУСИЯ ВИНАГИ Е БИЛА ПРОТИВ ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ В ПОЛИТИЧЕСКО И В ЦЪРКОВНО ОТНОШЕНИЕ.
1.Още при създаването на Санстефанска България, Русия отцепи Тулчанския санджак от Добруджа с више от триста хиляди жители, от които половината българи, известни по своето родолюбие и по своите щедри пожертвования за разрешението на Църковния ни въпрос и за въздигането на Българската екзархия в Цариград, и даде тоя санджак на Румъния в замяна на Румънска Бесарабия, населена с више от сто хиляди българи, известни тоже по своето родолюбие и по своето народно съзнание. По тоя начин, тя принуди Румъния да прескочи естествената си Дунавска граница, и да влезе като клин в Българската държава. И с това се тури семето за вечен пограничен раздор между България и Румъния.
В същото време Русия отцепи от България г. Ниш с околността му, гдето през 1841-а година е станало сериозното Българско въстание срещу турските власти, описано във френската книга на Бланки, пратеник от страна на френското правителство, за да го изследва на мястото в същата година заедно с Александър Екзарх като негов драгоманин, и даде тоя чисто български град на Сърбия. А по времето на Берлинския конгрес, тя се съгласи да се даде на последнята не само г. Ниш - ключът на Македония, но целия Нишки санджак с више от триста хиляди души българско население, и с две Български епархии – Нишка и Пиротска, които имаха своите български титулярни владици съгласно Екзархийския ферман. И по тоя начин, прямия път на България за Македония се затвори.
2.По времето на ревизията на Санстефанския договор в Берлинския конгрес, наложена на Русия от другите Велики сили, и особно от Англия, която бе изпратила своята флота от няколко броняни кораби в Цариград, гдeто остана там до сключването на Берлинския договор и до заминуването на руските войски от Сан Стефано и от България за Русия. Рускитe делегати не се опитаха да защитят Санстефанска България, а се съгласиха да се намали наполовина нейната територия като се създаде от нея едно васално на Турция княжество от Дунава до Стара планина без санджацитe Тулчанский и Нишкий, и една автономна област, под името „Източна Румелия“, състояща от санджацитe Пловдивский и Сливенский, a цяла Македония и Източна и Западна Тракия да се повърнат на Турция.
В Берлинския конгрес се даде на Източна Румелия пълно административно и политическо самоуправление под суверенството на султана, понеже в нея, и особно в Пловдивский санджак, бе станало главното Българско възстание прeз 1876-а година срeщу турскитe власти, което прeдизвика Руско-турската война, и в което около 15 000 българи станаха жертва; а на виляетитe в Македония и в Тракия се дадоха само административни реформи, подобни на тогавашнитe в о. Крит.
За забeлязване е че слeд Берлинския договор, руската дипломация не бе толкова много докачена и огорчена от значителното намаление на българската територия и от нейното разпокъсване на няколко части, колкото от краткия 6-мeсечен срок, опрeдeлен в него за вдигането на рускитe окупационни войски от новосъставеното Българско княжество и от новата Източно-Румелийска област, тогава когато същий договор даваше право на Австро-Унгария да окупира със свои войски новосъздадената автономна област – Босна-Херцеговина и да я управлява без определен срок.
3.По времето на Съединението на Източно-Румелийската област с Княжество България прeз 1885-а и 1886-а година, Русия игра двулична и двусмислена роля. Рускитe консули и военни аташета в Пловдив считаха управлението на тая област за временно още от самото й съществование. Тe открито работиха против неговото закрепление и консолидирание: и никак не се интересуваха за благосъстоянието и за напрeдъка на областното население. Тe не допуснаха даже постройката на желязопътната линия (около 110 километра) от Ямбол до Бургас - едничкия пристанищен град на цялата област, прeз който ставаше износът на нейнитe земни произведения, и вносът на чуждестраннитe стоки в нея. Тe се грижиха главно да държат под свое направление и под свой надзор областната милиция, в която имаше около 65 руски висши и нисши офицери.
Прeз 1880-а година в Пловдив се образува една политическа партия, наречена Съединистическа, с цeл да работи за по-скорошното съединение на Източно-Румелийската област с Княжество България. Наскоро тя почна да издава и свой орган, под името „Съединение“, с руска подкрепа, за същата цел. На следующата 1881-а година там се образува и друга политическа партия, наречена казьонна. Първата се считаше за русофилска, а втората за русофобска и антисъединистическа. Обаче, руските консулски и военни представители в Пловдив, без оглед на тяхното русофилство и русофобство, си служиха и с двете партии за постигането на известна цел. Чрез агитациите на съединистическата партия в страната, те осуетиха прeз 1884-а година преназначението на княз Богориди за главен управител на областта за друг 5-годишен период, понеже през последните 23 години от 5-годишното му управление, те не бяха в добри отношения с него; а на казьонната партия, която, след заминаването на княз Богориди и заместването му от Гаврил Кръстевич като главен управител, усвои знамето на съединистическата партия, те дадоха своето съдействие и подкрепление за извършването на Пловдивския преврат от 6-й септемврий 1885.
4.При всичко че Пловдивский преврат от 6-й септемврий 1885 бе подготвен и извършен със съдействието на руските консулски и военни представители в Пловдив, за голямо удивление, руский император Александър III, около 15 дни след извършването му, се обяви против него и против княз Батенберга за гдето приел да бъде и княз на Източно-Румелийската област без неговото предварително одобрение. И за да покаже пред другите Велики сили и пред В[исоката] порта своето неодобрение, той заповяда на всички руски офицери, служащи в княжеската войска (около 200 души) и в и[зточно]-румелийската милиция (около 65 души), да напуснат (България и И[зточна] Румелия и да се завърнат в Русия, а княз Батенберг лиши от шефството му на един руски полк и му отне руските ордени. Между отзованите руски офицери бе генерал Кантакузен, тогавашний български министър на войната, и полковник Чичагов, руский военен аташе в Пловдив.
Това поведение на руския император спрямо Съединението и спрямо княз Батенберга насърчи сръбския крал Милана да мобилизира сръбската войска, и да обяви война на България (1-й ноемврий 1885) под предлог че Пловдивския преврат нарушил равновесието на Балканския полуостров, установено от Берлинския договор. Тая война, ако и победоносна за България, причини големи загуби в хора и в пари на двете страни, и пося голяма вражда и омраза между българския и сръбския народ. Русия като създателка на Санстефанска България и като покровителка на славянските народи на Балканския полуостров можеше, ако искаше, да не допусне тая братоубийствена война, толкова повече че Източна Румелия, за която тя стана, беше турска област, и че Сърбия не е подписвала Берлинския договор.
5.На първата Цариградска конференция от посланиците на В[еликите] сили, подписавши Берлинския договор, през м. октомврий и ноемврий 1885 г., при обсъждането на Пловдивския преврат от 6-й септемврий 1885, руский посланик Нелидов, един от авторите на Санстефанска България, вместо да защити Съединението на И[зточна] Румелия с Княжество България, той произнесе пламенна реч против нарушението на Берлинския договор като нарече авторите на това Съединение авантюристи, и настоя силно за възстановлението на и[зточно]-румелийското областно управление съгласно тоя договор, при всичко че руский император Александър ІІІ беше казал няколко дни преди свикването на тая конференция на българските делегати в Копенхаген, гдето той се намираше по онова време, и гдето те бяха отишле да го молят да одобри и подкрепи прогласеното Съединение, че „за разединение не може вече и дума да става“. И така, по настояването на Нелидова, конференцията, с изключение на английския посланик сър Уилям Хуайт (Sir William White), реши на 3-й ноемврий 1885 възстановлението на и[зточно]-румелийското управление, и накара В[исоката] порта да изпрати в Пловдив двама турски висши чиновници – Лебиб ефенди и Гадбан ефенди за да съобщят със султански манифест нейното решение на и[зточно]-румелийското население. Но благодарение на българските граждани от 6-те окръзи на и[зточно]-румелийската област, които чрез особни делегации пред консулите на В[еликите] сили в Пловдив се изказаха в полза на Съединението; и благодарение на участието на жителите от тая област във войната на България със Сърбия, която беше се обявила против това Съединение, въпросното решение на конференцията не се изпълни. След победоносната война на България срещу Сърбия, и след сключването на мирът между двете страни, същата конференция санкционира с особен протокол от 6-й априлий 1886 г. Съединението на И[зточна] Румелия с Княжество България в лицето на българския княз.
6.При всичко че решението на конференцията за Съединението на Южна и Северна България в лицето на българския княз се прие и одобри от Русия, руското правителство се залови от денят на това решение да преследва княз Батенберга под предлог че той направил това Съединение под влиянието и с подкрепата на Англия, нещо, което било противно на руските интереси; и най-после, чрез тайни и явни заговори и съзаклятия между видни българи - военни и цивилни, то успя да го свали от българския престол на 9-й август в същата 1886-а година. За доказателство на това служи награждението с високи руски ордени лично от самия руски император главните автори на тоя позорен за България и българския народ акт, извършен, за жалост, от няколко висши български офицери, които, в Русия за подобно клетвопрестъпление би били застреляни.
7.След свалянето и абдикирането на княз Батенберга, руското правителство не само отказа да го замести в определения от Българската конституция срок с друг по-достоен и по-угоден на руския император княз, както то беше заявило чрез своя дипломатически представители в София, но продължи да устроява нови заговори и съзаклятия между Българите – граждани и военни, за да свали, чрез разни смутове и бунтове в Северна и Южна България, Регентството и правителството в София за гдето те не послушали заповедта на руския император да се отложи избирането на нов български княз за едно време извън определения в Българската конституция срок, и за гдето не приели пратеника му генерал Каулбарса като руски императорски комисар в София, а го считали като обикновен руски дипломатически агент съгласно Берлинския договор от 1878 г.
8.Като не успя да свали Регентството и правителството, руското правителство открито заплаши да окупира Северна и Южна България като изпрати в началото на 1887-а год. няколко военни кораби в пристанищата на Варна и Бургас, и като подбуди някои от по-видните български съзаклятници и емигранти в Цариград и в Русия да поискат устно и писмено турска и руска окупация на Южна и Северна България; но благодарение на категоричното и енергичното заявление на граф Калноки, тогавашний австро-унгарски министър на външните работи, във Виенския Райхстаг, че Австро-Унгария ще счита влазянето на първия руски войник в България за Casus belli, проектираната руска окупация на България се осуети.
9.Руското правителство не престана от да поддържа материално българските съзаклятници – граждани и военни, и да ги насърчава да произвеждат нови смутове и бунтове в България, за да свалят от престола и княз Фердинанда, който беше стъпил на него на 2-й август 1887 г., или да го убият. Като не успяха да свалят или да убият князът, те обърнаха оръжието си срeщу неговите министри и дипломатически представители, от които паднаха жертва Белчев, Вълкович и Стамболов. Тия злонамерения заговори и съзаклятия, поддържани с чуждо злато, срещу князът и срещу неговите министри, престанаха едва през 1896-а година, когато княз Фердинанд се припозна от Русия и от другите В[елики] сили, подписавши Берлинския договор, за законен княз на България.
И така, България в продължение на 11 години, именно от 1885 до 1896-а година, бе подложена на най-големите изпитания и терзания от руската дипломация и от нейните подкупени български съзаклятници и изменници. През тоя период тя претърпя огромни и неоценими вреди и загуби в материално, образователно и морално отношение. През него гражданските добродетели с България се преобърнаха в граждански пороци и обратното.
10.Най-грозното и най-осъдителното поведение на руското правителство спрямо България през 11-те години (от 1885 до 1896) е че докато то е подбуждало и поддържало братоубийствените заговори и съзаклятия между самото българско население в страната, то се опитвало чрез своите дипломатически представители да убеждава правителствата на Великите сили, подписавши Берлинския договор, да се съгласят да се окупира България – Северна и Южна от чуждестранна войска, понеже в нея ставали чести смутове и бунтове, и владеело пълно безредие и беззаконие. (Виж „Сините книги“ (The blue books) на английското правителство за България и Източна Румелия през речените 11 години).
11.Припознаването на княз Фердинанда за законен княз на България от руския император Николай II се дължи на княз Лобанова, който, при неговото възшествие на руския престол (1895), стана негов министър на външните работи, и който до смъртта на баща му Александър III е бил посланик във Виена, гдето той разбрал добре че княз Фердинанд и династията му са закрепени вече на българския престол и без одобрението на Русия; и че последнята ще изгуби съвсем своето влияние в България като нейна освободителка и покровителка, ако продължава да не го при-познава. Поради това, той склонил императора Николай ІІ да одобри, въпреки волята и завета на баща си, княз Фердинанда за български княз под условие наследникът му княз Борис да мине от католическата в православната вяра, което и стана чрез миропомазването му на 2-й февруарий 1896 г.
12.Руското правителство призна независимостта на България (1908) няколко месеца след проглашението й, и то когато се увери че Високата порта и другите Велики сили са наклонни да я припознаят, ако българското правителство се съгласи да изплати капитализираната годишна дан от три милиона франка на Източна Румелия, дължима на В[исоката] порта, и да откупи железопътните линии в тая област от Компанията на Източните железници. Тогава руското правителство прие да даде в заем на България с известна лихва и погашение уговорената между нея и В[исоката] порта сума от 82 милиона франка, от които 40 милиона фр[анка] за източно-румелийската дан, и 42 мил. фр[анка] за откупуването на речените железници. С тоя акт Русия обезпечи, от една страна, своето годишно военно обезщетение от 300 000 т[урски] лири (около 7 000 000 фр[анка]) за 40 години, дължимо ней от Турция за войната им през 1877/1878 г.; и от друга, тя задължи финанциялно България за един период от 75 години, през който ще трябва да й изплати речений заем от 82 милиона фр[анка].
13.През последната Българско-турска война (1912/1913), руското правителство отначало не се съгласяваше г. Одрин да влезе в границитe на България; но най-послe когато българскитe войски прeвзеха с голeми жертви тоя град и завладяха всичкитe земи на Одринския вилает, с изключение на Галиполския санджак, и когато видя че другитe Велики сили и самата В[исоката] порта дават на България тоя вилает с границата Мидия-Енос, и то го одобри. Обаче при Междусъюзнишката война когато българскитe войски бяха оттеглени от Одринския вилает и изпратени на сръбската и гръцката граници, Турция се възползува от това и завзе отново със своитe войски тоя вилает въпрeки Лондонския договор; а Великитe сили, под егидата на които бе станал тоя договор, не направиха нужнитe постъпки прeд В[исоката] порта за да я накарат да го уважи като оттегли войскитe си до границата Мидия-Енос. Тогава всички очакваха че Русия като създателка на Санстефанска България с границата Мидия-Енос, и като нейна покровителка, щeше да прибeгне до военни мeрки, за да защити тоя договор; обаче тя не само не направи това, но остави Турция да вземе не само Одрин и Лозенград, но и г. Димотика, който се намира отсам р. Марица.
14.Прeз 1913-а г. руското правителство не само не защити Българско-сръбския договор от 1912 г., станал под егидата на руския император, но допусна в Букурещ да се отнеме прeдвидeната в него безспорна и спорна част от Македония между България и Сърбия, и да се даде на послeднята държава; а другата част от Македония, с изключение на околиитe Струмишка и Неврокопска, да се даде на Гърция.
15.При сключването на Букурещкия    договор от 1913    г., руското правителство заяви че то иска частичното ревизиране на тоя договор касателно отстъпването пристанищния град Кавала на България; но като видя че другитe Сили не подкрeпиха това негово искане, то прибърза още тогава да го оттегли.
16.На слeдующата 1914-а г. прeз пролeтта, г. Сазонов, руский министър на външнитe работи, заяви официално на румънското правителство че ревизирането на Букурещкия договор от 1913 е вече немислимо, и че то е детинство от страна на България, за гдето само тя го иска.
17.Конференцията от посланицитe на Великитe сили в Петроград, в началото на 1913-а година, под прeдсeдателството на г. Сазонов, руский министър на външнитe работи, рeши с един протокол да се отнеме от България град Силистра с една околност от 3 километра, и да се даде на Румъния като компенсация за нейната неутралност прeз войната на балканскитe съюзни държави срeщу Турция. Няколко седмици слeд подписването на тоя протокол, приет и одобрен от правителствата на Румъния и на България, румънското правителство, възползувано от Междусъюзнишката Балканска война, заяви че не е доволно от него, и изпрати войските си да нахлуят по един разбойнически начин в България. Тогава нито Русия, нито другите Велики сили не само не протестираха против нарушението на своя Петроградски протокол от страна на Румъния, но допуснаха при сключването на Букурещкия договор с. г. да се даде на Румъния цялата Българска Добруджа, с градовете: Силистра, Тутракан, Добрич и Балчик, и с една територия от 8000 кв. километра, населена от 300 000 български жители.
18.При сключването на Букурещкия договор (1913 г.), в който България бе ограбена, с одобрението на руския император Николай II, от Сърбия, Гърция и Румъния, и лишена от Македония, Източна Тракия и Добруджа, въпреки границите на Руската Санстефанска България, и въпреки официалното комюнике на самия руски император, че той не ще допусне чрезмерното унижени и намаление на българската държава, руското правителство доказа явно, че то никак не е искало да има една самостоятелна Велика България.
II. СЛЕД БЕРЛИНСКИЯ ДОГОВОР (1878), РУСИЯ Е БИЛА ПРОТИВ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА СУЛТАНСКИЯ ЕКЗАРХИЙСКИ ФЕРМАН ОТ 1870 Г. КАСАТЕЛНО БЪЛГАРСКИТЕ ЕПАР¬ХИИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКАТА ОБЛАСТ.
1.При всичко че Русия чрез своя посланик генерал Игнатиев в Цариград е спомогнала твърде много за създаването на Българската самостоятелна (автокефална) църква под името: „Българска Екзархия“, и за определението на нейните географически и етнически граници, връз които същий руски посланик основа и подписа Санстефанска България на 19 февруарий 1878 год., руското правителство след сключването на Берлинския договор с. г., който раздроби тая Санстефанска България като направи от нея едно княжество; една автономна област; а останалата част повърна на Турция, поиска от В[исоката] порта да вдигне седалището на Българската Екзархия от Цариград, което трябвало да се премести в София. Но понеже Екзархийский Ферман обемаше няколко Български Епархии в Македония и Одринската област, от които три – Скопска, Велешка и Охридска имаха вече свои титулярни Екзархийски владици със султански берати още преди Руско-Турската война (1877/1878 г.), то правителствата на Княжеството и на Източна Румелия, със съгласието на Българския Екзарх Йосиф I, настояха силно пред В[исоката] порта и пред султан Абдул Хамида щото седалището на Българската Екзархия да си остане и за напред в Цариград.
2.При Съединението на И[зточна] Румелия с Княжество България (1885), и при припознаването на княз Фердинанда от В[еликите] сили и от султана за законен княз на България (1896 год.), както и при проглашението независимостта на България (1908 г.), руското правителство е правило енергични постъпки пред В[исоката] порта и пред султана за вдигането на Българската Екзархия от Цариград и преместването й в София. Обаче те винаги отказвали да удовлетворят искането на Русия по тоя въпрос под предлог че не можли да оставят своите български поданици от 1 1/2 милион души, живущи в Македония и в Одринската област, без свой духовен началник; а всъщност султанът и В[исоката] порта считаха Българския Екзарх за свой висши сановник, и искаха да го имат в Цариград като залог за вярност и преданост на неговото българско паство в Турция към султанския престол, и да си служат с него при известни обстоятелства за намалението на авторитета и влиянието на Гръцкия Вселенски патриарх връз православното население в турската държава и в странство, не само в църковно, но и в политическо и етническо отношение.
3.Руското правителство чрез своя посланик в Цариград силно е противодействувало през всичкото време на съществуването на Княжество България и след проглашението на независимостта му на даването на султански берати за български владици в Македония, дори и за ония, на които епархиите - Скопска, Велешка и Охридска съществуваха преди Руско-Турската война и си имаха свои титулярни (бератлии) български владици. Но благодарение на силното настоявание на българското правителство пред В[исоката] порта и пред султанът, и особно на заплашването му че то ще прогласи независимостта на България, те решиха едва през 1890-та година да подновят бератите само на двама български владици за в две от речените три епархии, именно: Скопска и Охридска.
По личната молба на Българския Екзарх пред султан Абдул Хамида, и по силния натиск на българското правителство над него, той благоволи да даде на 1894 г. през м. априлий още два берата за български владици в епархиите Велешка и Неврокопска. Същевременно той издаде едно ираде, с което се дават еднакви права - граждански, църковни и училищни на всичките български митрополити и на техните заместници в българските епархии, каквито имаха гръцките митрополити и заместниците им в същите екзархийски и патриархийски епархии. Същото ираде позволи въздигането на една Българска семинария в Цариград, и преместването седалището на Българската Екзархия от Босфорското село Ортакьой в Пера.
По времето на Турско-Гръцката война (1897 г.) същий султан, пак по искането на българското правителство, даде други три берати за български владици в епархиите Битолска, Струмишка и Дебърска като компенсация за неутралитета на България в речената война.
4.След Сърбско-Българската война от 1885 г., руското правителство насърчи Сърбия да усили своята пропаганда – църковна и училищна в Македония; а през 1902 г. то накара чрез своя посланик г. Зиновиев в Цариград Гръцката патриаршия и В[исоката] порта да назначат сръбски митрополит за Скопската епархия, при всичко че тая епархия фигурира за българска в Екзархийския Ферман, и че тя си имаше вече титулярен български митрополит.
С тая своя постъпка руското правителство усили враждата между България и Сърбия, и насърчи сърбите да изпращат сръбски чети в Македония, за да преобръщат там на сила и с подкупи българското население в сръбско. Няма съмнение че сръбската пропаганда в Македония през последните 25–30 години, насърчена от Русия, и че позорното изгонване от сръбските окупационни власти още при съюзната ни война срещу Турция на българските владици, свещеници и учители из Македония пред очите на тамошните руски консули, са повлияли не малко на сръбското правителство да се откаже от изпълнението на своя договор с България от 1912 год., и да докара последната Междусъюзнишка война (1913).
* * *
Вишеизложените политически и църковни събития и факти, при които има и други от по-малка важност, ясно и открито доказват, че руското правителство винаги е било против една Независима Велика България, не само в политическо, но и в църковно отношение.
Публ. в Руската политика спрямо България и българския народ от 1878 до 1914. Исторически факти хроникирани от един български държавник. Издава д-р Асен Кермекчиев. София, 1915 г., 14 с.





Няма коментари:

Публикуване на коментар