четвъртък, 26 декември 2019 г.

АФГАНИСТАН, 40 ГОДИНИ ПО-КЪСНО …..*

Йероним ПЕРОВИЧ, историк, директор на Център по източноевропейски изследвания в Федералното висше техническо училище в Цюрих, Neue Zürcher Zeitung, 24.12.2019 г.


В началото е убийство. На 17 април 1978 г. известният афганистански комунист Мир Акбар Хайбар е застрелян публично. По чия поръчка двама афганистанци, които правят Хайбар на решето с автомати „Калашников“, все още не е известно. (...) Мнозина вярват, че зад убийството стои тогавашният президент на страната Мохамед Дауд Хан.
Президентът Дауд чувства опасността. На 25 април от негово име са арестувани няколко висши комунистически лидери, включително Бабрак Кармал и Нур Мохамед Тараки. Независимо от това правителството подценява високата степен на организираност на Народната демократична партия. Оцелелите от арести представители на нейното ръководство провеждат тайни срещи, на които планират завземането на властта. За преврата те разчитат на помощта на офицери от афганистанската армия, учили в Съветския съюз, много от които комунисти или техни симпатизанти на комунизма.
На 27 април 1978 г., две танкови бригади, с подкрепата на военновъздушните сили, след тежки боеве щурмуват правителствения дворец. Дауд и цялото му семейство са убити. (...) По споразумение с Москва, за нови ръководители на държавата са назначени арестуваните преди няколко дни Тараки и Кармал. Първият става председател на Революционния съвет на новата Демократична република Афганистан, а Кармал – заместник-председател. Хафизула Амин е назначен за министър на външните работи и изпълняващ длъжността министър-председател.
Вземането на властта от комунистите влиза в историята като „Априлската революция“. (...) Въпреки че протагонистите (от гр., буквално „играещият главната роля, главния актьор“ – бел.моя) на революцията, Тараки и Кармал, поддържат връзка с Москва от 50-те години на миналия век и често посещават съветското посолство в Кабул, самата революция не е организирана по разпореждане на съветското ръководство, както се предполага по това време на Запад.
От средата на 50-те години на миналия век Съветският съюз е важна опора за Афганистан. Той предоставя на страната военна помощ, заеми и подкрепя изграждането на важни инфраструктурни обекти. (...) В отплата за това Афганистан, въпреки че е член на група необвързаните държави, които не участват във военно-политическите блокове, се държи много дружелюбно с Москва и снабдява северната си съседка с минерали, включително природен газ. Няколко хиляди афганистанци учат в СССР и по този начин се запознават с комунистическите идеи и съветския начин на живот.
По причина на много тесните връзки, Москва не настоява за сваляне на режима на Дауд. Приоритетите на Съветският съюз в региона са в сигурността и геополитиката. Благодарение на добрите отношения на Афганистан с Кремъл, влиянието на другите световни сили в страната е ограничено. Ситуацията е удобна от гледна точка на съветите точка и не предполага провеждане на революционен експеримент с несигурен краен резултат.
Следователно т.нар. „Априлска революция“ от 1978 г. както и последвалите я събития не са в интерес на Съветския съюз. Вместо да вземат предвид съществуващите отношения в обществото, новите афганистански управници преследват не само членовете на правителството на Дауд, но и всички онези, които смятат, че са в опозиция на режима им. В числото на преследваните са големите собственици на земя и представителите на ислямското духовенство в селските райони. През първите седмици след завземането на властта от комунистите са екзекутирани няколко хиляди души.
Целта на афганистанските комунисти е бързо преустройство и модернизиране на страната по модела на Сталин от 30-те години на ХХ век.
В селските райони започва формиране на въоръжена съпротива от муджахидини (борци за вярата – бел. авт.). Хиляди войници от правителствената армия дезертират и се присъединяват към бунтовниците. Това е началото на конфликта, който прераства в кървава гражданска война.
В същото време ескалират отношенията между отделните фракции на Народнодемократическата партия. Въпреки репресиите и поддържания с много усилия култ към личността на Тараки, позицията му изобщо не е стабилна. Амин е основният задкулисен играч, който сега ръководи и специалните служби. Тараки се чувства все по-застрашен и планира по споразумение с Москва да изгони Амин в средата на септември 1979. Но Амин го  изпреварва и заповядва председателят на партията да бъде арестуван и убит. Предприема мерки и срещу привържениците на Тараки, като арестува или екзекутира хиляди от тях.
За Съветския съюз това е звучен шамар. Тараки е близък съюзник на Москва и личен приятел на лидера на партията Леонид Брежнев. Амин, от друга страна, е смятан за непредсказуем. От гледна точка на СССР, първото тревожно нещо е фактът, че Амин завзема властта, без да уведоми за това Кремъл.
С всеки ден изминат ден Афганистан потъва във война и хаос. Страната, в която Съветският съюз е инвестирал милиони за три десетилетия, изглежда се отдалечава от влиянието му. Огромните райони на Афганистан са контролирани от муджахидините.
Въпреки критичната ситуация, Москва дълго време избягва военната намеса. (...) След завземането на властта от Амин настроението в московското Политбюро се променя. Важна роля за това вероятно има съобщението от местния представител КГБ в Кабул, в което се казва, че „Амин е американски агент“. Амин наистина няма нищо против да се предложи на американците, но целта му е да увеличи собствената си тежест Москва, заплашвайки я  със смяна политическия покровител и в крайна сметка да получи така необходимата му военна подкрепа.
Планът на Амин не проработва, но дава козове в ръцете на мисията на КГБ в Кабул. Кабулските КГБ-ешници знаят, че техният лидер в Москва Юрий Андропов обмисля военна намеса, и в своите доклади описват в драматични цветове ситуацията в Афганистан.  Амин е наричан шпионин от ЦРУ, който иска да предостави страната си за база на САЩ. Това започва сериозни да тревожи Москва, защото по това време напрежението между САЩ и Съветския съюз се увеличава.
Цялата тази ситуация дава тласък на консервативните сили в Политбюро. Ръководителят на КГБ Андропов, министърът на отбраната Дмитрий Устинов и външният министър Андрей Громико призовават застаряващия лидер на партията Брежнев да се намеси.  На 12 декември 1979 г., в деня, в който НАТО решава да разположи в Европа американски ракети със среден обсег, Политбюро взема фаталното решение да изпрати специални сили в Кабул, за да елиминират Амин.
След като опитът за покушение над Амин на 17 декември е неуспешен, на 25 декември започва мащабно развръщане на съветски войски. На 27 декември специални части щурмуват президентския дворец, в който Амин се крие и го убиват. За нов президент Москва назначава Бабрак Кармал, който две седмици преди това тайно е доведен от СССР в Афганистан.
Девет години по-късно, през 1989 г., съветските войски трябва да напуснат страната победени. Според официални данни, около 15 хиляди представители на съветската армия и специалните служби са убити, а около 35 хиляди войници са ранени (по данни на Грау и Джоргенсън броят на ранените е 53 753, а в резултат на заболявания временно или постоянно са изведени от строя 415 932 военнослужещи, от които 50% от заразни заболявания – бел.моя) . Повече от един милион афганистанци са убити, няколко милиона се включват в редиците на бежанците. Така Априлската революция става начало на афганистанската трагедия, която продължава и до днес.
*-публикацията е по повод 40-та годишнина от нахлуването на бившия СССР в Афганистан, заглавието е мое.

Няма коментари:

Публикуване на коментар