От блога на Александър Скобов
[1]
Част I (публикувана на
05.12.2019 г.)
Игор Яковенко [2] обърна внимание на
факта, че в съвременния руски политически сленг думата „левичар“ като позорно
прозвище на притежателите на леви възгледи е често срещана, но думата „десничар“
липсва. В съвременния руски политически сленг за хора с десен светоглед няма унищожително
прозвище. Игор Яковенко пише за това в статията „Левичари" и „десничари“
(причини за сенилната болест на десницата в рускоезичния свят)“. Преди време
покойният Евгений Ихлов [3] писа за
„десничарството, детската болест на либерализма“. И в двата случая е очевидна
препратката към труда на Ленин „Левичарството, детската болест на комунизма
Но да караме подред. Езикът може да ни каже
много за състоянието на общественото съзнание. И този факт не оставя камък върху
камък от много разпространен мит, че Русия е ментално лява страна.
Говоря не само за сравнително малката
политизирана част от нашето общество, за която главно пише Игор Яковенко.
Същото важи и за „обикновените хора“. Безспорен признак за левичарството е
критичното отношение към престъпната приватизация от 90-те години. Да, нашите „обикновени
хора“ не харесват богатите и ги ругаят в кухните. Но колкото и да е окастрена
нашата „демокрация“, ако хората наистина искаха да освободят от шепа
бенефициенти на обществените поръчки, той щеше да намери начин да избере такова
мнозинство в Думата, че това да стане.
И съвсем не е задължително да е заклет сталинист,
с носталгия за годините на „совдепията“ (пренебрежително
наименование на РСФСР и СССР – бел. моя). При желание (отново, по желание)
на руския политически пазар може да се намерят достатъчно модерни левичари от
европейски тип. Само че нашите „обикновени хора" по някаква причина не ги
купуват. Те не се намесват във възникналата нова социална йерархия. И се
ограничават до кухненското мърморене. Та по каква причина да наричаме руския
народ ляв?
Игор Яковенко е един от малкото местни
либерално-демократични публицисти, който е свободен от общи клишета и
стереотипи по отношение на левичарите в либералната среда. Щампите и стереотипите
за левичарството се свеждат до твърдението, че то представлява желание да се
потисне индивидуалната свобода и тя да се подчини на определена общност
(колектив, държава и т.н.). При такава класификация най-левите политици в
историята биха се оказа.и император Цин
Шихуанди [4] и фараонa Хефрен [5].
За разлика от забележителните ни критици на „левицата“, Игор Яковенко много
точно определя сърцевината на ценностната система на левицата. Това е защита на
слабите, „унизените и обидените“. Да бъдеш ляв, означава да бъдеш на страната на
потиснатите и угнетените. Това означава да бъдеш срещу тези, които потискат и угнетяват,
независимо дали става въпрос за частна олигархия, държавна бюрокрация или събратя
от малка социална група.
Нещо повече, Игор Яковенко изказва мисли, които
в очите на руската дяснолиберална публика са откровено скандални. Той директно
свързва лявата политическа и идеологическа традиция с ценностите на хуманизма.
„Как? - възкликва възмутеният нашенски десен либерал – Забравихте ли какви чудовищни жестокости бяха
извършени под левите лозунги на болшевиките и други комунисти?“
Работата не е в това, че десните либерали са
склонни да забравят какви чудовищни жестокости са извършени под десни лозунги
само през последните няколко века. Не препоръчвам на никого да съизмерва
извършените десни и леви жестокости. Това е контрапродуктивно и като цяло
неморално, тъй като жестокостта на някои не може да оправдае жестокостта на
други.
В този контекст нещо по-важно е друго. Десните либерали
срамежливо забравят собствения си политически и идеологически произход. Те
изобщо не искат да си спомнят, че именно носителите на либералните идеи и
либералната програма за трансформации на феодално-абсолютистките порядки бяха
исторически първите представители на левицата, първите „левичари“ наречени
„левицата“.
Термините „ляво“ и „дясно“ имат добре известна
дата на раждане - 11 септември 1789 г. Френското революционно Учредително
събрание изготвя първата конституция на страната. Обсъжда се въпросът дали да
се даде на краля правото на вето на законите, приети от парламента. Привържениците
на кралското вето сядат отдясно на председателя, противници отляво. И с леката
ръка на остроумни журналисти, имената „ляво” и „дясно” скоро започват да
обозначават позицията на общественици по целия набор от въпроси от текущия
политически дневен ред.
Ако искате да запазите колкото е възможно
повече от неограничената монархия, съсловно-корпоративната система,
привилегированото положение и господство на земевладелческата аристокрацията,
ако искате всичко това да се държи в едно от на църковния контрол над
обществото и цензурата – вие сте десен. Ако сте привърженик на конституционното, представителното
(парламентарно) управление, свободата на словото и печата, отделяне на църквата
от държавата, равенство на гражданите, преодоляване на класово-корпоративните
бариери и предоставяне на възможност на всеки да избере своя собствена житейска
стратегия – вие сте ляв.
В началото на XIX век левите започват да се
наричат либерали, а десните - консерватори. Малко по-късно на политическата
арена излезе мощно социалистическо идеологическо и политическо движение, което
зае мястото вляво от либералите. По това време в европейската политика стихийно
се е наложила скалата на степента на „левичарство“ и „консерватизъм“. Степента
на левичарство се определя от това колко далеч отиваш в исканията за равенство
между хората. В това отношение социалистите отидоха по-далеч от либералите.
Равенството, предложено от либералите пред закона, им се стори недостатъчно. Те
искаха да го допълнят с равенството на материалните възможности. Тоест
имущественото равенство.
Оказа се, че скалата за политическо измерване,
измислена от вестникарите, е удобна и подходяща за почти всеки дневен ред. Може
лесно да се екстраполира в миналото, когато такива думи не са известни. В
крайна сметка е напълно разбираемо защо „индепендентите“ [6] на Кромуел [7] са по-леви
на „презвитерианците“ [8],
а „левелерите“ [9]
на Лилбърн [10] са по-леви на „индепендентите“ на Кромуел.
Извинявам се на читателите за тази дълга
образователна екскурзия. Смятах за необходимо поради упоритото нежелание на
десните либерали, за които вече споменах, да помнят родството си. Не
забравяйте, че либерализмът и социализмът са две идеологии на „европейската
модернизация“. Че те израстват от един корен – философията на Ренесанса и
Просвещението. Така наречената „религия на прогреса и разума",
провъзгласяваща доброто на човека за най-висша ценност. Спорът между либералите
и социалистите е просто спор за методите за неговото постигане, без значение
колко значителни са техните разногласия по въпроса за частната собственост и
пазара.
Консерватизмът е друг въпрос. Той е
самостоятелен. Той се връща към предренесансовата философия на традиционното,
феодално общество. И не признава доброто на човека като най-висша ценност. В
крайна сметка, ако сведем смисъла на живота до увеличаване на човешкия комфорт,
обществото ще остане без „спойка“. На човек не трябва да се позволява да следва
естествените си стремежи, защото е слаб, неразумен и развратен. Свободата на
хората може да се дава само в ограничени и различни дози. В края на краищата по
природа хората не са еднакви, следователно и по права те не трябва да са равни.
Хората се нуждаят от юзда под формата на безспорна власт, независимо от техните
желания. Власт, намираща се в ръцете на мъдър елит. Откъде идва този елит, кой
го е създал? Така е възникнал – исторически. Който трябва, той го е създал. На нас не е съдено да го променяме.
Това е същността на дясната идеология.
Идеологии на социално превъзходство и социално господство. Идеологии на господари
или на такива, които мечтаят да станат господари. Идеологията на човека на кон,
за когото пешият земеделец не е партньор, а храна. „Овцата“, която той ще може,
стига да може, да стриже, а след това просто да я изяде.
Подобно на други политически и идеологически
течения, консерватизмът се трансформира във времето. В края на 19 век в него се
открояваше умерено крило, което признаваше политически свободи,
конституционализъм, парламентаризъм, равенство пред закона и дори всеобщо
избирателно право. То признаваше необходимостта от активна социална политика,
която изглажда контраста между богатството и бедността. И в това беше историческата
победа на левицата, на модернизационните идеологии на либерализма и социализма.
Под влияние на техните идеи светът неудържимо се променяше в посоката, в която те
бяха определили. Дори противниците на тези промени се променяха. Адаптираха се
към нови реалности.
В средата на 20-ти век, между основните
идеологически и политически течения на Запада, и левите, и десните постигнаха
„голям демократичен консенсус“ по основните въпроси на политиката и
икономиката. Извън него останаха само маргиналите и от двете страни.
Разминаванията в програмите на основните (системни) партии засягаха само
проблемите на „фината настройка“. Това беше исторически компромис между
привържениците на ценностите на традиционализма и привържениците на ценностите
на еманципацията, като последните имаха водеща роля.
Резултатите от този компромис бяха
впечатляващи. В продължение на няколко десетилетия западното общество беше
дълбоко реформирано. Капиталистическата експлоатация беше смекчена, хуманизирана,
и ограничена от върховенството на закона. Нито една цивилизация в историята не
успя да осигури толкова високо ниво на свобода и в същото време сигурност
(както юридическа, така и социална) на човешката личност. Никъде другаде не са
осигурявани на толкова значителна част от обществото подобни широки възможности
за социален растеж и самореализация. Никога преди това не е било намалено до
такава степен равнището на насилие и жестокост.
Нито една цивилизация не успя да реализира до
такава степен левите мечти за „добро общество“, основани на съпричастност,
солидарност и взаимопомощ. Никъде не беше възможно да се смекчи до такава
степен преследването на човек от човека, да се смекчи борбата за доминиране. Тя
не може да бъде напълно елиминирана. Вероятно пълното й елиминиране е утопия.
Но съвременното западно общество е именно обществото,
което в най-високата възможна степен въплъщава лявата утопия.
Историческият компромис на леви и десни на
Запад доказа своята ползотворност. И породи еуфория, която позволи на някои мислители
да говорят за „края на историята“. Но плодотворността на компромиса изобщо не
означаваше изчезването на противоречията. Точката на максималния успех е и точка
на началото на упадъка. Триумфът на западната левица се превърна във все
по-задълбочаваща се криза на лявата идеология за повече от тридесет години.
Криза, която Игор Яковенко нарича „деградация на леви ценности“. Точно тогава
десните енергично оспорваха условията на компромиса, постигнат някога.
Игор Яковенко започна изключително важен разговор
за причините за глобалната криза на лявата идеология и левите движения в
съвременния свят. Не само в Русия. И като цяло това е много по-важно от
обсъждането на поредното путинско свинство на Кремъл. Ако искаме да запазим
постиженията на цивилизацията, трябва да продължим този разговор. Трябва да го
разберем.
Част II (публикувана на
10.12.2019 г.)
Списъкът
ми с причините за кризата на лявата идеология и политика е близък до списъка на
Игор Яковенко, но не съвпада напълно с него. И ще започна с причината, която
Яковенко не назовава. А точно тази причина ми се струва главна и най-труднопреодолима.
През 90-те левицата на практика загуби ориентацията си. Те останаха без
вдъхновяващ, атрактивен и разбираем глобален проект за бъдещето.
През по-голямата част от 20-ти век левичарите
от различни направления имаха два такива проекта, които по един или друг начин
бяха проверени в практика. За радикалните привърженици на т. нар. „комунистическо
движение“, датиращо от руския болшевизъм, „съветският проект“ беше пътеводна
светлина. Защо обаче руските болшевики под знамето на най-радикалните леви
лозунги реализираха най-радикалната дясно-консервативна програма е тема за
отделно проучване. Ще засегна само въпроса как така създаденото от тях чудовище
въз основа на тоталното потисничеството на човека, на експлоатацията на
работниците, на ниво, сравнимо само с най-мрачните времена на „първоначалното
натрупване на капитала“ в Европа, в продължение на десетилетия остана
привлекателно за много от радикални левичари по света.
Разбира се, вярно е, че „навън“ малко се знаеше
за истинския СССР. А това, което проникваше в „буржоазната“ преса, се
възприемаше от комунистите като клевета от „класовия враг“. Но имаше една
по-дълбока причина, която ги принуждаваше да си затворят очите за много неща.
Радикалният привърженик на социализма не харесваше частната собственост и
пазара и ги смяташе за основен източник на човешка корупция и грях. Като
причина за разделението и враждебността. По прагматични причини той можеше да
ги търпи като неизбежно зло в несъвършения свят. Но все пак той не ги обичаше.
Болшевишкият проект обещаваше пълно
освобождаване от частната собственост и пазара за кратко време. Чрез тотална
национализация на икономиката. Чрез превръщането на държавата в монополен
собственик на всички средства за производство и подмяната на пазара, като
механизъм за разпределение на ресурсите, със система на централизирано
директивно планиране. Да, такава система се създава с насилие и се поддържа
насилие. Но в нейните рамки със сигурност ще се роди нова безпрецедентна порода
хора, които са свободни от инстинктите за частна собственост. И тогава ...
За причините за бързото и повсеместно сриване
на икономическия модел от съветския тип през 90-те години съм имал възможност
да пиша по друг повод. Тук само ще отбележа – историческата съдба на
икономиката на тоталната национализация показа, че тя изобщо не може да
съществува без постоянно насилие в държавата. И че не води до раждане на нова
порода хора. След като държавата разхлаби всеобхватната система на принуда,
обществото започва неизбежно да се плъзга към възстановяването на частната
собственост и пазара. За целта е достатъчно да се отменят не толкова
икономическите, колкото политически забрани. Хората сами ще съборят
икономическите забрани.
След такъв исторически опит да останеш
привърженик на „съветския проект“ и човек, който вярва в отмирането на
държавата след временен преходен период, е трудно. Апропо, могат да останат
само тези, чийто социален идеал - вечните колиба, юзди и камшик, сдържайки
неизлечимата греховност на човека. Но такива хора не могат да се нарекат леви.
Това е пълна деградация на лявата идея, нейното пълно израждане или по-точно прераждането
й в крайно дясна идея. Във фашизъм. А радикалното социалистическо крило на
левицата няма да придобие нови исторически перспективи, без да отхвърли напълно
тези изродени идеи и практика.
В крайна сметка умерените социалдемократи, леви
либерали и частта от комунистите, които се разочароваха от "съветския
проект" и се присъединиха към тях, поеха по друг път. Убийството на пазара
и частната собственост не беше в техните сметки. Вместо това те предложиха
много конкретен, подробен план за подобряване, хуманизиране на капитализма. По
някакъв начин те „социализираха“ капитализма. Така възникна западната „държава
на всеобщото благоденствие“.
Обществото активно участваше в икономическия
живот. В продължение на няколко десетилетия „лявата политика“ в западния свят
се основаваше на триадата: силен публичен сектор, държавно регулиране на
частния сектор (включително с административни и чисто икономически лостове) и
система за компенсиране на преразпределение на доходите „в полза на бедните“. Именно
компенсиращо, тъй като всички социални програми, всички пенсии, обезщетения и
други плащания връщаха във „фонд потребление“, само част от отнетата добавената
стойност във „фонд за натрупване“. Независимо от засилената роля на държавата,
частната собственост и пазарът бяха в основата на икономиката.
„Демократичният
капитализъм“, „капитализмът с човешко лице“ на социално либералния проект се
оказаха много по-успешни от съветския проект. Той беше достатъчно гъвкав и
отворен, за да интегрира извънсистемни и антисистемни сили. Както много членове
на протестното движение на „новата левица“ от 60-те бяха включени в
истаблишмънта. И най-важното, проектът успя да отговори исканията обществото,
отстранявайки натрупаните противоречия.
Ляволибералният проект осигури бърз напредък на
западното общество в следвоенните десетилетия. И за разлика от съветския не се
срина. „Социалната държавата“ оцеля дори когато се появи „неоконсервативна
вълна“ на Тачъризма и Рейгъномиката. Да, тя беше орязана на много места, но
като цяло беше коригирана и издържа. Целият проект обаче показваше все повече
признаци на изчерпване.
Работата не е в това че всяко разширяване на
функциите на държавата създава бюрокрация, която страда от вечните заболявания
на всяка бюрокрация. Бюрократичните изкривявания на системата за социални помощи
като цяло са поправими. В частност. Но „социализацията на капитализма“ има
своите естествени граници. Капиталистическата експлоатация може да бъде смекчена,
ограничена, хуманизирана. Но тя не може да бъде изхвърлена изобщо от пазарната
икономика. Икономиката просто няма да може да се изправи на крака. Ще започне „изяждането“
на натрупаното по-рано.
Преходът към постиндустриално общество постави
на дневен ред въпроса за радикално намаляване на функциите на държавата. Левите
не можеха да предложат своята разбираема „пост-индустриална алтернатива“, а десните
издигнаха антиетатисткия дневен ред. И дълго време владееха политическата
инициатива, като използваха това предимство, за да атакуват „социално
либералния проект“ по целия фронт, да атакуват самите му основи.
Не ставаше дума за това, че публичният сектор
се нуждаеше от рязко намаляване, че държавната
регулация се беше изродила в регулиране на формата на краставиците, а
социалните помощи често не се получаваха от тези, които наистина се нуждаят от
тях. Десните обвиниха левицата във факта, че тяхната дейност доведе до загуба
на волята на западното общество да се състезава, отне му борбения дух и стимулите
за развитие. Нарастващото влияние на десните партии означаваше опит за социално
отмъщение за онези, които вярваха, че обществото е станало твърде „добронамерено“.
Ограниченията, изработени от цивилизацията за намаляване на социалния егоизъм,
борбата за господство и насилието обременяваха някои.
Десните направиха заявка не само за ревизия на
системата от социални отношения, които се бяха развили в западния свят, но и на
международната система.
Струва ми се, че Игор Яковенко значително
опрости позициите на левите и десните в така наречения „глобализъм“.
Съвременната система от международни организации и институции, техните харти и
други международни правни актове се връща към така наречения „глобален
либерален проект на Удроу Уилсън [11]“. А това беше ляв проект. По-точно,
ляволиберален. На родените под категоричното влияние на концепциите на
международното социалистическо движение, чак до ленинско-цимервалдските.
Същността на този проект е силата на правото
вместо правото на силата в международните отношения. Свобода и равенство на
народите. Колективна отговорност за поддържане на общи правила и разпоредби.
Този проект беше противоположен на стария свят, разделен на зони на господство
между най-силните и основан на тяхната диктатура и произвол. След Втората
световна война концепцията за световния ред беше допълнена с въпроса за правата
на човека, които бяха изведени от сферата на изключително вътрешните работи на
суверенните държави. Световната общност имаше право да поиска от всяко
национално правителство да спазва правата и свободите на човека.
По този начин, същността на съвременния „глобализъм“
е последователно разширяване на ограниченията за произвол на силните по
отношение на по-слабите. Подобрената помощ от по-силните към по-слабите. През
следвоенния период светът несъмнено постигна значителен напредък в тази посока.
Въпреки че няма съмнение в едно – много от принципите, декларирани от
световната общност, останаха само красиви пожелания за бъдещето.
„Системните“ умерено леви партии и политици,
които отдавна са част от „истаблишмънта“, твърде често се подчиняват на
логиката на Real Politic. За което „несистемните леви“ неизменно ги обвиняват в
конформизъм, опортюнизъм и предателство на идеалите. Най-радикалната част от
левицата отива още по-далеч. Цялата съвременна система на международни
отношения е обявена за прикрита форма на световно господство на Съединените
щати и американската, предимно глобална финансова олигархия. Всички благородни
демократични и хуманни принципи, обявени от тази система, са обявени за лъжа.
Без съмнение, във времената на Първата студена
война управляващите кръгове на западните страни, спазвайки логиката на
глобалната конфронтация, понякога подкрепяха отвратителните диктатури в
страните от така наречения „трети свят“, които грубо нарушаваха всички мислими
и немислими човешки права. Въпреки това, дори и днес много радикални левичари
са готови да покажат удивително снизхождение към диктаторите, ако държат пламенни
речи срещу глобалното западно господство. А „лудориите“ на тези диктатори в собствените
им страни да обявят като следствие на трудното наследство на колониализма.
Крайно левите, смятайки, че експериментът за
хуманизиране на капитализма се е провалил, са готови да гледат със съчувствие на
всички противници на западната цивилизация. Дори да са религиозни фанатици и
мракобесници. Те не се замислят, че ако тези „нови варвари“ успеят да победят
„разпадащия се Запад“, в техния „красив нов свят“. няма да има място за никакви
леви. Че това ще бъде ужасният, крайно десен свят на „новото средновековие“.
Разглежданият от Игор Яковенко стремеж на много
леви винаги и във всичко да вземат страната на арабските противници на
Държавата Израел е проява на точно тази стратегическа грешка, неин частен
случай. Не вярвам, че Израел е прав във всичко в дългогодишния и объркан
близкоизточен конфликт. Не харесвам много от неговите конкретни действия.
Например, когато Израел прилага принципа на колективната отговорност и
унищожава домовете на роднини на палестински бойци. Можете да бъдете против
тези конкретни действия на държавата Израел. Но е невъзможно да се подкрепи
борбата на онези, които се стремят да „премахнат“ държавата Израел като цяло и
не възнамеряват да се откажат от насилието, докато тази цел не бъде постигната.
Неспособността (или нежеланието) на част от „левите интелектуалци“ да очертаят
ясна граница между протеста срещу конкретна несправедливост и крайните
канибалистични цели на мракобесниците, които се стремят да върнат света в
архаично състояние, е една от причините за глобалната криза на лявата идеология
в съвременния свят.
Любопитно е, че десните популистки фигури не се
противопоставят на използването на лявата радикална реторика за недостатъчната
демокрация на съществуващата глобална световна система. Въпреки че в
действителност те изобщо не се стремят към нейната демократизация. Те се
стремят да изхвърлят „химерата за равенството“ между слабите и силните. Те се
стремят да се върнат в свят, в който никой не се смущава, че всеки е сам за
себе си и че силата и егоистичните интереси управляват света.
Русия е част от западната, евроатлантическата
цивилизация. И нейното развитие е подчинено на същите закони. Когато покойният
Евгений Ихлов нарече желанието на постперестроичните либерали да бъдат по-десни
от папата детска болест на либерализма, той обясняваше с това изоставането на
Русия от Запада с цяла историческа епоха. Болшевишкият експеримент върна
страната назад в развитието й, и сега тя отново преминава през етапа, през
който Западът премина през ерата на ранните буржоазни революции. Основното
съдържание на този етап е отхвърлянето на всичко, което носи „буржоазен индивидуализъм“.
И само през стадия на зряло буржоазно общество може да се стигне до идеята за
социална отговорност и солидарност. Както се стигна на Запад.
Въпреки това, тази „детска болест на правдивостта
в либерализма“ провокира рецидив на напълно сенилната болест за правдивостта в
консерватизма. Любопитно е, че по време на перестройката историческите симпатии
на либералната интелигенция, така или иначе, не бяха към водачите на Февруарската
революция, а се насочиха към Столипин и по-надясно. Логичното приключване на
този процес е либерален професор, който пее химни на фашисткия диктатор Франко.
Той може да бъде наречен либерал със същото основание, с което сталинистът от черносотническата
Комунистическа партия на Руската федерация може да бъде наречен ляв.
„Десният
завой“ в Русия е част от глобалния десен завой. И е свързва с глобалния „бунт
на елитите“. С опит за тяхното социално отмъщение, връщане към архаични форми
на тяхното господство от миналото,. Оказа се, че консерватизмът, който,
изглежда, отдавна се превърнал в „либерален консерватизъм“, е в състояние лесно
и бързо да отхвърли от себе си тънката опаковка на „социално възпитание“.
Десните консерватори не само се опитват да демонтират механизмите за
ограничаване на социалното неравенство, които са вградени в съвременния
капитализъм. Те дълбоко презират правата на човека, политическите свободи и
демократичните процедури.
Тоест, десните консерватори могат да толерират
всичко това, стига това да не пречи на елита да запази контрола си над
„тълпата“ с мека сила, по пътя на манипулацията. Но ако механизмът за
манипулация се провали, те са готови да събарят всички „демократични
институции“ с танкове и да извикат Пиночет, Франко и всеки друг на помощ. В
началото на 90-те мнозина (включително и аз) смятаха, че въпросът за
политическите свободи в света е окончателно решен. Сгрешихме. Изглежда, че
именно въпросът за отношението към политическите свободи ще се превърне в
основен водораздел в настъпващата епоха.
Да се противопоставят на реванша на архаиците
ще могат само тези, за които политическите свободи ще станат абсолютна ценност,
която не може да бъде жертвана нито заради социалната справедливост, нито
заради икономическата ефективност, нито заради нещо друго. И в този смисъл
съвременната западна левица също трябва да преодолее много грешки. Не, не
говоря за рудиментите на сталинизма. Говоря за „задължителната политическа
коректност“ и „репресивната толерантност“, която процъфтява пред очите ни,
които създават все повече проблеми за свободата на словото. Отчасти това се
дължи на професионализацията и институционализацията на защитата на правата на
всички видове малцинства, както споменава и Игор Яковенко. Но не само на това.
Идеята, че човек може да бъде по-добър, като му
се забранява да говори зли думи, се връща към концепцията за забраната на
„омразните идеологии“, възникнала след Втората световна война. Неведнъж съм писал
статии, в които доказвах, че в съвременния свят антинацисткото законодателство
е атавизмът на една отминала епоха. Че всякакви идеологически забрани са или
безполезни (ако държавата има надеждна бариера срещу разширителното тълкуване
на закона, те лесно се заобикалят), или са вредни (ако няма такава бариера, те
задействат механизма на последователното унищожаване на политическите свободи).
По същите причини категорично не мога да се съглася с предложението на Игор
Яковенко да помогне на руската левица да се отърве от сталинизма (който по
същество е същия фашизъм), като законодателно забрани пропагандата му. Никой не
може да помогне на руската левица да се отърве от сталинизма. Тя може да се
отърве от него само сама.
Бележки:
[1]-Александър Валеревич (род.1957 г.,
Ленинград/ Санкт Петербург) – руски политически деец, публицист, колумнист, по
времето на СССР – дисидент и политически затворник, по политически възгледи се
самоопределя като есер-меншевик.
[2]- Игор Александрович (род. 1951 г., Москва) – руски журналист и педагог, бивш секретар на Съюза
на журналистите в Русия, бивш депутат в Държавната дума, председател на
профсъюза на журналистите „Журналистическа солидарност“.
[3]-Евгений Виталевич (1959-2019) – руски правозащитник
и публицист.
[4]-буквално „великия император основателя Цин“
(258-210 г. преди Христа), слага край на двеста годишната епоха на Воюващите
Царства и през 221 г. преди Христа се възцарява над единна държава на територията
на вътрешен Китай, смята, че основаната от него династия Цин ще управлява Китай
в продължение на 10 хиляди поколения, но династията го надживява само с няколко
години.
[5]-или Хафра, египетски фараон от IV династия,
управлявал Египет приблизително от 2547 до
2521 г. преди Христа, строител на втората пирамида в Гиза.
[6]-независими (от англ. independent,
независим) – привърженици на едно от движенията на протестантството в Англия,
основател на движението е Робърт Браун, имат значително влияние по време на
английската революция, а впоследствие се оформя като религиозна общност,
стремяща се да създадат съюз от независими общности от вярващи.
[7]-Оливер (1599-1658) – английски държавник и
пълководец, предводител на индепендентите и ръководител на английската революция, генерал-лейтенант от
парламентарната (1643-1650), лорд-генерал (1650-1653), лорд-протектор (регент, неформален
държавен глава, с всичките произтичащи от това права) на Англия, Шотландия и Ирландия (1653-1658).
[8]-едно от направленията на протестантството,
възниква по време
на протестантската революция в Шотландия през 1559-1560 г., победата на
протестантите през 1560 г. им позволява да започнат да създават нова църковна
организация, основана на отхвърлянето на необходимостта от посредничество на
духовенството в човешките отношения с Бога.
[9]-от англ. leveller
(левелер) –
човек, който е за премахването на всякакви социални различия, радикално
политическо движение по време на Английската революция, отцепило се от
индепендентите през 1647г., левелерите са решителни противници на монархията и
аристокрацията и се застъпват за създаването на република, защитават идеите за
народен суверенитет, за осигуряване на широки политически права и свободи,
включително провеждането на ежегодни избори в Камарата на общините и
предоставяне на избирателно право на всички свободни мъже, защитават
неприкосновеността на частната собственост.
[10]-Джон (1614-1657), активен участник в
английската революция, водач на левелерите, воюва в първата гражданска война с
чин подполковник от страната на парламента, през 1645 г., когато О. Кромуел и
парламентът сформират армията, той напуска военната служба по политически и
идеологически причини, първоначално подкрепя партията на индепендентите, а по-късно
е един от идеолозите на радикалната партия на левелерите.
[11]- Томас Удроу (1856-1924) – двадесет и осмият президент
на САЩ (1913-1921), на
мирните преговори през 1919 г. отстоява оставането на Беломорска Тракия, Южна
Добруджа и Царибродско в българските държавни предели и осуетява плана за
ликвидирането на България като държава и разделянето ѝ на три района, подчинени
на Гърция, Сърбия и Румъния, лансиран в Ньой, лауреат е на Нобелова награда за
мир за 1919 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар