ЕВРЕЙСКИЯТ ТРАНЗИТ

Подробности за операцията, в която са участвали Гестапо, НКВД и японските специални служби

Леонид Максименков, историк

Списание „Огонёк“, бр.47,  02.12.2019, стр. 21

Изходните данни за изграждането на трансгранична търговска комбинация с живи хора в Берлин са прости: имаш „товар“ (хиляди заможни германски евреи, които трябва да се денат някъде), за движението на който е необходимо да се създаде безрлоблемно действаща административна и транспортна инфраструктура. За Германия е ясно – само Гестапо притежава необходимите ресурси и правомощия. С контрагентите е по-трудно: европейските страни и САЩ отказаха да предоставят убежище на евреи, включително Англия, която, като затвори влизането на мигранти в страната, се се стараеше да включи в играта ... Сталин (съвсем официално съветският пълномощен представител в Лондон Майски предаде английско предложение на наркома Литвинов с молба за придвижване по-нагоре по „инстанцията“). „Инстанцията“ обаче решително отхвърли идеята за преселването на германските евреи в СССР. И отговори беше следното: „Предайте на британците, че съгласно Конституцията можем да предоставим убежище само на чужденци, „преследвани заради защита на интересите на работниците или за научната им дейност или участие в националноосвободителната борба“, и по силата на това можем да приемем само немски учени евреи. И. Сталин. В. Молотов“.

А след това се роди търговският проект „транзитна комбинация“.

Изпълнителите и тяхната маскировка

За решаването на пъзела бяха необходими нетривиални изпълнители. Звездите за това се събраха по забележителен начин. Малко преди описаните събития, Лаврентий Берия се появи в Москва: очакваше го поста на първи заместник народен комисар на НКВД и началника на Главно управление за държавна сигурност (ГУДС), а след това и стола на народен комисар. Берия не дойде сам и с празни ръце: той имаше планина от проекти и най-важното – екип от надеждни хора, които той на ключови постове в Лубянка. Сред тях със специален, организационен талант се открои Владимир Деканозов. В Тбилиси той последователно работи като секретар на Централния комитет по транспорт и доставки, началник на отдел на Централния комитет по съветската търговия, народен комисар по хранителната промишленост и председател на Държавния комитет за планиране на републиката. Не лошо организира производството на цитрусови плодове. Съвсем достатъчна квалификация за длъжността началник на чуждестранния отдел на ГУДС на НКВД на СССР, и в същото време началник на отдела за контраразузнаване в същото управление.

Ноември 1940 года. Съветският посланик Владимир Деканозов (в средата между германските посрещачи) пристига в Берлин. По това време той не за първи път курира операциите по прехвърляне от Германия на туристи-бежанци.

За първите шест месеца в столицата Деканозов толкова много подобри предишните си умения, че беше прехвърлен в Народния комисариат за външните работи, където той фактически стана специален представител на Лубянка (припомняме, че по онова време щабът на съветската дипломация беше от другата страна на улицата, на ъгъла на Кузнецкия мост и ул. Дзержински, днес Болшая Лубянка). Нищо чудно, че Кремъл в директивите си към дипломатите наричаше чекистите „близки съседи“, за разлика от офицерите от военното разузнаване, които бяха „далечни“съседи). Снабдителят-плановис Деканозов, сред много проекти ще започне да контролира строго засекретената операция на трансграничното преместване на германските евреи, а след това и на европейските евреи въобще.

Като първа стъпка в тази сложна операция беше решаването на въпроса за нейното „легално прикритие“. Впрочев в Страната на Съветите имаше подходяща за целта структура – чекисткото подразделение, наричано  „Интурист“. Вярно е, че през описания период (в края на кошмара от двугодишния период на Ежов), „Интурист“, като клон на съветското външно разузнаване, не беше в най-добрата си форма, а в Лос Анджелис гърмеше скандал: американските тайни служби арестуваха представителя на организацията Михаил Горин, докато получава шпионска информация за японските интереси в Америка и на Молотов му се наложи да убеждава Сталин да изпрати гаранция от 30 хиляди долара, за да освободят съветския резидент.

По онова време това беше астрономическа сума, така че можете да си представите настроението на лидера и неговото мнение за тази „фирма“, още повече, че в сферата на „официалната й дейност“ възвръщаемостта беше незначителна: към края на Големия терор интуристи като такива в СССР не останаха - всички избягваха родината на победилия пролетариат. През 12-те месеца на 1938 г. от съседна Полша в СССР влязоха само 27 туристи; докладът от Токио правеше тъжния извод, че „туризмът от Япония към СССР е случайна работа“, през първата четвърт на 1939 г. нямаше китайски туристи. Вярно е, че докладите отбелязваха, че за японският офис „транзитът по транссибирския път“ се е превърнал в основна операция, като по него са преминали около 150 транзитни пътници. Така транзитът се превърна в ключ към целия пъзел.

Действаха бързо. Първоначално Берия се зае с маскировката: той помоли официално да изведат „Интуриста“ из под крилото на НКВД. Сталин се съгласи и подчини фирмата на Народния комисариат за външна търговия (това беше козметична промяна – функциите и персоналът останаха недокоснати, но към персонала бяха добавени счетоводителите от командата на Микоян). И след това се оформи целият проект – транзит на туристи-бежанци като основен бизнес на „Интурист“.

Маршрутната мрежа се оформи сама: Англия и Франция не приемаха еврейски емигранти, САЩ и Канада обявиха бежанците персона нон грата, така че оставаха обиколните маршрути през Латинска Америка и Обетованата земя до Палестина, а също и такава екзотична дестинации като остров Кюрасао от холандските Антилски острови в Карибско море.

„Интурист“ предвидимо получи тази поръчка в комплект с партньор – германската централноевропейска туристическа агенция (Mitteleuropaisches Reiseburo – MER), която работеше под крилото на Гестапо. В най-скоро време тази организация щеше да формира специални еврейски влакове от Белгия, Франция и Холандия до Освиенцим, но в края на 30-те години на миналия век MER организираше превозите по системата „олинклузив“ в рамките на програмата Kraft durch Freude („Сила чрез радост“) и съветският колега логично се вписваше в пакета от услуги.

Неуспех в Чехословакия

Партньорството изначално беше „сладко“, и това бързо се разбра в Москва. И тя се опита да потърс възможности в Източна Европа за самостоятелна игра на „транзитното поле“. Изборът обаче беше много малък.

Беше невъзможно да се разчита на Полша (антисъветизмът на полските лидери, умножен по антисемитизма в обществените настроения, превръщаше и туризма в СССР и транзита на евреите в първоначално обречено предприятие). Затова пък Москва успя да пробие в Чехословакия с няколко „специални туристически групи“. „Интурист“ свърши добра работа там и натрупа опит за краткото време на „открехнатия прозорец“ – между Мюнхенското споразумение (септември 1938 г.) и окончателното окупация на страната от Вермахта (март 1939 г.).

Още на 2 април 1939 г. представителят на „Интурист“ в Прага Кравец докладва на Москва за катастрофалното положение с контрагентите „във връзка с германската окупация на Чехия“. За чешкия партньор, агенцията „Травема“, той пише: „Щом германците влязоха в Прага, собствениците на компанията „Травема“ незабавно прехвърлиха компанията на името на своя технически работник (чех), а те самите (Клайн, тримата братя Малер) започнаха да тичат по банки, за да получат депозитите си, но не успяха, защото германците първо завзеха всички банки и спряха плащанията. В резултат на това един от братята Малер, който беше основният собственик на капитала на „Травема“, се самоуби. “

Обяснявайки, че „германците издадоха заповед, забраняваща на евреите да продават и купуват каквото и да било от тях, както и забранявайки им да получат паричните си депозити“, Кравец продължава: „Това обстоятелство ме накара веднага да предложа на „Травема“ да спре да продава нашите документи и да си оправим сметките, което под мое ръководство „Травема“ направи. "

Двамата, останали живи братя Малер и техните партньори Фройденфелд и Клайн получиха френски визи и бяха на път да заминат за Франция. Ще отележим, че при избора на посока те сбъркаха – трябваше да бягат на Изток. Агентът на „Интурист“ в Прага съобщава за сведение на Москва: „Без разрешението на Гестапо никой изобщо не може да напусне Чехословакия, включително дипломатите.“

Соловите изяви на „Интурист“ в Чехословакия приключиха, след като вторият партньор в Прага, агенцията „Чедок“, премина под прекия контрол на германското Министерство на пропагандата, след което директорите му са извикани в Гестапо и им е казано, че агенцията може да работи само чрез офиса на „Интурист“ в Берлин. Кравец изпраща шифрограмата: „Моля, обърнете внимание на този странен интерес на Гестапо към работата на берлинския „Интурист“. Представителят в Прага явно не знаеше – в Москва вече беше уведомена за това и не намираше нищо „странно“ – цялата операция за транзит на евреи беше съсредоточена в столицата на Райха.

Изпратеният от там сигнал е прозрачен: ако Съветите искат да участват в проекта, тогава оттук нататък с него трябва да се занимава берлинският офис (неговият ръководител К. В. Шаханов, според Министерството на вътрешните работи на Райха и Райхсфюрера на СС, е агент на ГПУ). Съветската страна беше доста доволна от подобна схема: Шаханов беше под наблюдението на съветника на посолството Амаяк Кобулов (друга „птиченце“ от „гнездото“ на Лаврентий Павлович) и Деканозов – контролът беше осигурен. И ето, че в Прага се открива берлински клон на GMBH Intourist, който незабавно приема план за втората половина на 1939 г.: 50 „придобити туристи“ и 250 транзитни по Трансибирското и Транскавказкото направление. Плащане на документи за пътуване – чрез Нюйоркската Чейз Банк и Лондонското Сити. Конвейерът тръгна ...

Берлин — Москва — Токио

В съответствие с „транспортната мрежа“ в маршрута логично се появява още една „партньорска позиция“. Става дума за Япония, с която съветският туристически монополист имаше договорни отношения с държавната японска компания „Джапан турист бюро“ (ДТБ), и беше грях да не го използват. Политическите трудности (припомнете си, речта от края на 30-те години на миналия век, когато се случи Хасанския инцидент и конфликтът на Халхин-Хол) не пречат на търговските начинания по оста Берлин-Москва-Токио: нямаше идеологически бариери пред транснационалното съвместно предприятие, инициирано от правителствените ведомства и под надзора на специалните служби – просто бизнес.

На 26 април 1939 г. председателят на борда на ВAO „Интурист“ Коршунов информира представителя в Токио Йонин: „За да се изпълни задачата е необходимо незабавно да се разгърне работа, без да се губи буквално нито един час.“ Стартираха. Не загубха. И нямаше значение, че японско-манджурско-китайското направление се смяташе за едно от най-провалените в докладите на „Интурист“ – операция „Нов курс“ коригира ситуацията и плана за приходите.

Като начало в него са заложени 1700 транзитни пътника. Съответно приходите (включително транспорт и три хранения на ден) трябваше да възлязат на близо половин милион валутни рубли. Между другото сметките не се правеха в тях. Японците се съгласиха да търгуват само в британски лири, при курс  100 рубли за 100 британски лири (едно към едно). Според UK Inflation Calculator тогавашния паунд днес би бил равен приблизително на 52. За да може читателят да разбере за какви реални рубли и суми става дума

Наистина, не всичко вървеше гладко с Япония - „партньорите“ се опитаха да играят двойна игра: веднага след като се съгласиха с Токио, марионетната държава Манджоу-Гоо беше изоставена. На 25 май Коршунов съобщава за рязко намаляване на пътниците по Транссибирската железница през Манджурия до Китай: „Манджоу-Гуо не дава визи на пътниците (евреи), пътуващи от Германия и други страни, за постоянно пребиваване в Китай“. Сигналът беше прозрачен: манджурите (чети, японските окупационни власти) поискаха допълнителен дял от печалбите. Москва не искаше да споделя печалбата два пъти: те решиха да карат „чуждите туристи“ от Германия, заобикаляйки Манджурия, по море, през пристанището на Владивосток (по-нататък или в Япония или в Шанхай).

Вярно е, че германците започна да им писва - оказа се, че структурите на „хилядолетия райх“, установили контакт в Съветите, станаха заложници на японско-манджурските капризи. Берлин намери начин да реши този проблем: тъй като офисите в Германия продължиха да бъдат обсаждани от тълпи евреи, които бяха готови да отидат навсякъде и за всякакви пари, той разработи нов транзитен маршрут. Съветските представители в Берлин установиха с тревога, че еврейският поток започна да тече през Суецкия канал към Китай на германски и италиански параходи, а Трансибирският път изпада от това уравнение.

Москва предприема мерки: на официално ниво – чрез искане до японското външно министерство – поставя въпроса пред Токио дали на еврейските пътници най-накрая ще бъдат предоставени транзитни визи по маршрута Владивосток-Цуруга-Кобе и по-нататък до Шанхай. След като не получава положителен отговор, тя започва да заплашва: ако е така, тогава ще обсъдим целесъобразността от по-нататъшното съществуване на морската линия Владивосток-Цуруга. Сега японците вече се притесняват от възможната загуба на директен транзит през Далечния Изток и Сибир към Западна Европа и особено към Германия и Италия. Шантажът успява: транзитният поток на евреи се връща към първоначалния маршрут.

Следващият препъникамък става валутата. Москва искаше от офиса си в Берлин долари, а в Германия се разплащаха с райхсмарки. На 26 септември 1940 г. Шаханов от Берлин укорително пише до управлението на „Интурист“ в Москва: „Не разбираме вашите инструкции към еврейския комитет да заплаща за документите, които купува от нас в щатски долари. Всички пътници, Туристическата агенция, включително Еврейският комитет, купуват документи от нас, плащайки ги в марки.“ Шаханов обяснява защо разплащанията в долари са невъзможни: Еврейският комитет трябва да има разрешение за операции в чуждестранна валута и „ние смятаме, че те изобщо няма да го получат“.

Имаше и друга причина, чувствителна и свързана с ... персонала. Ръководителят на представителството съобщава: „На 24 октомври парите от един клиент, от които 100 долара, остават в касата. Главният счетоводител П.А. Мойсеева на следващата сутрин прави проверка, но там няма долари. Касиерката З.Д. Зайцева (заплата 350 марки на месец) твърдяла, че няма никакви долари, и че е предала всичко. В същото време служителката Лебедева чула как Зайцева и охранителя Старицки (преди това е бил „агент за срещи и съпровождане“ със заплата от 1140 рубли) се договаряли да вземат доларите за себе си, а в касата да заприходят марки... "

Старицки знаел как да се оправи с доларите, веднъж вече ги бил подменял. Последва обикновен съветски „битовизъм“: когато главната счетоводителка открива гешефта, касиерката Зайцева се разприказва – тя признала, че е взела доларите, за да ги изпрати в Швейцария и да купи от там златен часовник, а Старицки поискал половината. Тогавашните 100 долара днес се равняват на 1829. Тази сума касиерката и охранителя спечелили от един клиент, а през тях са преминавали стотици, ако не и хиляди клиенти (вътрешно разследване показва, че седмица по-рано Старицки получи „подкуп“ от 100 марки, а касиерката имала „свой номер“ – клиентите постоянно оставяли от 30 до 50 марки, които уж забравяли). Историята в крайна сметка беше заметена под килима. В представителството имаше недостиг на персонал, а „агентите за срещи и съпровождане“ не се търкаляха по берлински мостове.

Полската писта

Конвейерът работеше много добре, но политиката направи важни корекции – през септември 1939 г. започна световната война, полската държава бе разгромена, а през декември в Москва се появи нов проект – план за транзит на полските евреи през СССР в Палестина.

Започнали с „пробна група“ от три хиляди души, от които планиращите от Лубянка очакваха да получат валутен приход от около 900 хиляди рубли в чуждестранна валута. Много или малко е това? Ако вземем за основа курса, възприета при търговията с японците (през британската лира едно към едно, както е описано по-горе), тогава печалбата от един еврейски емигрант възлиза на 150 хиляди паунда при днешния курс. Кой би могъл да откаже подобна оферта?

„Полският търговски поток“ се формирал основно в Прибалтика, по-точно в град Вилно и областта – в териториите, анексирани от републиканска Литва от Полша съгласно съветско-германския пакт. Най-заможните „транзитни пътници“ се стичали тук от цялата окупирана от Вермахта част от страната с надеждата да продължат по-нататък.

Москва, натрупала опит от съвместното предприятие с Берлин, не пропуска момента, освен това литовските (а по-късно и латвийските) власти са силно заинтересовани от „транзитните операции“, преди това там не са забелязани юдофилски симпатии. Посланикът на СССР в Лондон Иван Майски също се включва – чрез него се поддържат контакти с английския истаблишмънт (става дума за Палестина) и ционистките лидери.

На 28 април 1940 г., началникът на отдел прибалтийски страни в НКВнР, Лисяк сигнализира, че литовският дипломат в Москва Радушис „поиска да ходатайства пред НКВнР“ по два въпроса, свързани с транзита на еврейски бежанци: „1) По-бързо от обикновено издаване на визи за гореспоменатите транзитни пътници и 2) Тъй като ще има големи партиди транзитници, да бъде обсъдена възможността корабите да бъде не акустират в Пирея (Гърция), а директно в Палестина.“ Радушис „добави вече казаното по-рано, че към транзитниците е възможно да се прикрепят придружаващи“.

Започва разработката на гръцкото, и в същото време и на турското направления. Нещо повече, турците работят през два коридора: морски (през Истанбул) и суша (през Кавказ) – в противен случай потокът е труден за „усвояване“. За това колко голям е потока, свидетелства бележката (от 26 май 1940 г.) на Деканозов към наркома на транспорта Лазар Каганович за обръщението на литовското правителство към НКВнР с искане да се разреши транзита на на около пет хиляди евреи от Вилно към Палестина.

По време на оперативната обработка на контингента, е открита прехвърлилата се от района на Гродно към Вилно. най-голямата в света йешива (еврейска религиозна академия) от град Мир, с целия студентски и преподавателски състав. Какво да правят с тях? Британските власти ходатайстват за тях, а главният равин на Палестина (и бившият главен равин на Ирландия) Ицхак Халеви Херцог провежда лични преговори с Иван Майски.

Към Москва по строго секретната ВЧ връзка лети депешата на Деканозов и пълномощникът на Николай Поздняков, адресирана до самия връх,:

„Телефонограма (по ВЧ)

Каунас, 25.VII.1940 г., 21:00 часа

В момента в Литва, особено в град Вилно, са се натрупали много бежанци евреи от бивша Полша. Някои от тези бежанци имат полски паспорти, а повечето от тях са с свидетелства за сигурност „О“, издадени от литовското правителство. Общият брой на такива бежанци е около 800 души. По социални категории това са духовенството, учениците от религиозни училища, учители, търговци, адвокати и други лица със свободни професии.

Тези бежанци имат роднини в Палестина и Америка, където желаят да заминат. Всички те са снабдени със съответните визи и пари.

Оставането на тези бежанци в Литва е нежелателно; смятаме за целесъобразно спешно да разрешите транзитното им преминаване през СССР, организирайки ги в групи 50–100 души.

Молим за указавия.

25 юли. Деканозов, Поздняков“ (РГАСПИ. Ф. 17. Оп. 166. Д. 627. Л. 92).

Защо Деканозов е решил, че за еврейското „духовенство“ (равините) и за „учениците от религиозни училища“ (йешиботници) трябва да се докладва на първите лица? Може би, защото добре знаеше какви „блюда“ се приготвяха в кремълската кухня през 1940 година. След голяма чистка Сталин изведнъж стана съпричастен към основните световни религии (с изключение на римо-полския католицизъм). Съвсем наскоро, в навечерието на последните майски празници, Политбюро по доклад на Берия № 1605/б от 27/ IV-40 прие предложението на НКВД за свикване в края на 1940 г. в Ечмиадзин събор на арменско-григорианската църква, която да избере католикосите. А поглеждайки назад, ще разберете, че това е генерална репетиция за избора на патриарх на Руската православна църква, която началото на Втората световна война ще отложи само с две години. С една дума в Кремъл имаше „религиозен ренесанс“, в който спасението на най-ценните йешиви с деца и домакинства им се вписваше идеално. Оказва се, че възпитаникът на богословското училище в Гори и семинариста от Тифлиската православна богословска академия Йосиф Джугашвили се превръща в спасител на най-стария център на талмудисткия юдаизъм.

И точно това се случва: след транзит през Трансибирската железница, прехвърляне в Кобе и продължителния престой в Шанхай по време на войната, светската йешива в крайна сметка процъфтява в САЩ (Бруклин, Ню Йорк) и в столицата на бъдещата държава Израел – Йерусалим, която ще стане най-големият център на талмудизма в света. Вярно, това предстои да се случи.

А през лятото на 1940 г. шифрограмана на Деканозов и Поздняков за равините веднага е разпратена на членовете на Политбюро: Сталин, Молотов, Ворошилов, Микоян, Каганович, Берия, както и на заместник-народния комисар Лозовски и генералния секретар на НКВнР, Соболев. Първо, Молотов гласува „за“, а след него Сталин и останалите по списъка гласуват „за“ ( за протокола, всичко се решава по телефона). За всеки случай решението на Политбюро се поставя в „Специалната папка“ като държавна тайна от особена важност.

По хълмовете на Манджурия

Шанхай — един из транзитните пунктове по маршрута, по който Германия е напусната от повече от 30 000 евреи. Шанхай е предпочитан, тъй като в британския Хонконг евреите са подлагани на различни ограничения.

До лятото на 1940 г. играта с „маршрутната мрежа“ приключва: трасето с параход до Истанбул през Одеса, което никога не достига предвидения обем, е затворено, гръцката алтернатива (през пристанището на Пирея) има същата съдба. Така че японско-манджурския транзитен маршрут отново се превръща в основен: с Транссибирската железница до Владивосток и по-нататък с параходи до пристанището на Цуруга, масовият поток от еврейски бежанци от Вилно отново плавно се насочва към Япония.

Малко се знае за ежедневието на този епос. Тези, които успяха да избягат от концлагерите чрез „транзитния експрес“, след това ще се опитат да не си спомнят, че сталинистка Русия ги е спасила, ще предпочетат да забравят. Това може да се разбере –  по време на студената война, последвала горещата война, такива спомени биха могли завинаги да съсипят живота ти. Така че не се изненадвайте, че в оскъдните мемоари на религиозните талмудисти и в монографиите на западните и японските историци се говори за „спасение от ада на Сталин“ (?), За „бягство от царството на НКВД“ и т.н.

Изплуват само незначителни подробности и свидетелства, забавни понякога сами по себе си. Например, известно е, че „специалните бежанци“ раздават по религиозни предмети на своите единоверци – това се потвърждава (макар и косвено) от документи. Съветските власти пресичат тази практика, като прилагат законодателството за борба с контрабандата – както при прехвърлянето на незаконни стоки. Известна е заповед № 7/707 на Управителния съвет на ВAO за чуждестранния туризъм в СССР „Интурист“ от 6 декември 1940 г., която гласи:

 „От доклада на придружаващи специалния влак от Прибалтика до Далечния Изток (отпътувал от Рига на 27 октомври 40 г., пристигнал във Владивосток на 6 ноември 40 г.), другарите Левицки, Манайчев, Николаев и Милюков става ясно, че придружаващите този влак другари. не могли да обясня някои неща от поведението на чужденците по пътуването. Например има такъв случай – пътник, пътуващ през СССР, раздава предмети на съветски гражданин в Новосибирск. Те не можеха да разберат факта, че транзитните пътници, превозващи транзитни предмети се занимават с контрабанда, че нямат това право без разрешението на митническите органи (плащане на мита и т.н.“(ДAРФ, фонд 9612, опис 2, дело 98, лист 3).

Имаше пробиви и при идеологическата обработка на транзитните пътници: „Има сигнали и за някои недостатъци при обясняването на чужденците на някои икономически явления у нас“. С цел проферактика съпровождащите проведоха серия от лекции с инструкции, за да се информират допълнително равините и студентите: „1. Митническите правила на Съветския съюз, правилата за внос и износ на чуждестранна валута. 2. Визови въпроси. 3. Третият петгодишен план на Сталин. “

Известни са и някои комични моменти. Например, че сред еврейските бежанци по пътя за Япония са открити ... не евреи. В един момент японците осъзнават това, когато намират в списъците двама испански републиканци (Хосе Риба Роко и Хосе Гилбърт Абуе). Направили справки за тях и се оказало, че след поражението на Републиканска Испания, те учат в СССР в училище за пилоти в Кировоград. А след това са насочени към Южна Америка през САЩ. Възниква скандал, в резултат на който обработката на документите се забява (идентифицирането на „пътуващите“ изисква време), а контролът върху състава на транзитни групи е затегнат. А въпросът колко съветски бойци на невидимия фронт бяха прехвърлени в чужбина под прикритието на еврейския транзит увисна във въздуха.

Финал на проекта

Други подробности на този уникален сюжет за Холивуд, конкретиката на числата (дебит-кредит, брой на „транзитници“, техните имена и адреси), механизмите на взаимодействие между дипломатическите агенции и специалните служби на участващите в проекта държави, тайните на работата на съветските органи за държавна сигурност при неговото изпълнение – всичко това е неизвестно за широката публика.

Зад кадър останаха и ключови изпълнители. Единствено японският консул във Вилно Сугихара Семпо, който по своите служебни задължения и по заповед от Токио издава визи на хиляди еврейски бежанци, беше обявен от благодарните потомци за „японския Валенберг” (вариант –  Шиндлер). Той беше удостоен с аудиенция и други почести от израелския премиер Ицхак Шамир. Никой от руските организатори на транзитните превози не получи подобно нещо.

На самият проект беше поставена точка през лятото на 1941 година. След „присъединяването“ на прибалтийските държави към СССР, темата за еврейския транзит от Германия и бивша Полша изчезна, и дори Южна Америка отказа да приеме бежанци по тази „квота“. Освен това трансибирската магистрала и агентурата трябваше да бъдат освободени  за решаване на по-спешни мобилизационни и други геополитически задачи – нямаше съмнение, че войната е на път да избухне..

Вярно, съветската мисия в столицата на Райха продължи да работи. Станалият по това това време съветски посланик в хитлерова Германия Владимир Деканозов, пращаше доклади и резюмета в Москва. Последният ще пристигне от Берлин на 18 юни 1941 г. под номер 458. Деканозов ще напише до Поскребишев: „Изпращам обещаната на другаря Сталин информация за надбавки за храна в немската армия“. А на 22 юни 1941 г. Гестапо ще започне арести и един от първите в Берлин ще бъде на представителя на „Интурист“ Шаханов и неговите колеги. От доклада на Народния комисариат на външните работи: „Арестувани и хвърлени в затвора [те] бяха подложени на множество изтезания, побои и тормози. Бяха разпитани. Под заплахата от всякакъв вид мъчения те бяха принудени да дават различни показания и когато това не успя, те брутално се разправиха с тях ... "

Шаханов знаеше твърде много.  Подобно на Раул Валенберг, само че на друго място и по друго време. Но това е съвсем друга история ...