Тест за унижение

Заплашителното ръмжене не може да скрие факта, че гръбначният стълб на държавността е строшен.

От блога на Лилия Шевцова , 10.10.2019

политолог, доктор на историческите науки

Загубата от Русия на ориентира за вътрешно развитие е очевидна. Тъжната съдба на „националните проекти“, висящи във въздуха, само засилва впечатлението за парализа.

А сега националната ни идентичност трябва да се подготви за нов удар – Русия не разбира, как може да се съхрани като член на глобалния „концерт“. Заплашителното ръмжене не може да скрие факта, че гръбначният стълб на държавността е строшен. Кремъл трудно имитира факта, отива в историята.

Разсипват се „концепциите“, които би трябвало да оправдаят глобалните претенции на Русия и да помогнат на заблудилата се във времето и пространството свърхдържава да запази достойнството си. Освен това прокремълските „стратези“ не се смущават от това, че тяхната реторика противоречи на здравия разум.

Русия от години наред хленчи, че не е „уважавана“ и я „унижават“. Не е ясно обаче как претенцията за величие може да се комбинира с погребални стонове.

Нашата политическа класа все още не може да се успокои от разширяването на НАТО, забравяйки, че наличието на ядрено оръжие в Русия прави ненужно създаването на буферни „зони на влияние“ около нея.

Днес руското правителство и неговите филистери, обичащи с вид на знаещи да разсъждават върху глобалните проблеми [1], се понесоха в другата крайност От погребални стонове те преминаха към еуфория заявявайки, че либералният ред се е провалил и неговият опорен стълб - Америка - напуска сцената. Всъщност: британците и американците, двете големи нации, които допринесоха главно за създаването на либерална демокрация и световен ред, решиха да се заключат в къщите си. Умориха се, пренапрегнаха се.

Великобритания напуска ЕС, обезкървявайки единна Европа.  Америка не само че се отказва от ролята на световен модератор и надзирател, но и подкопава принципите, които някога сама е налагала.

Доколко е обоснована руската радост. Дали във възникващия дарвинистки свят [2] на Русия ще и бъде комфортно?

Нашeнските „стратези“ ни успокояват: многополюсният свят е това, от което се нуждаем. Но многополюсността означава образуването на „полюси“, около които трябва да се групират зависими държави. Къде е нашата галактика, дори ако белоруският лидер Лукашенко се присъедини към нас. „Стратезите" ни уверяват: „Все още Централна Азия е наша!" Е, да, разбира се, ако Китай си тръгне оттам.

Стана ясно, че разбирайки, че мечтите за многополюсен свят могат да не  се сбъднат, кремълската армия започна песента за „Голяма Евразия“. Нещото, което трябва да обхваща и Европа. Интересното е, бяха ли попитани европейците дали искат да се присъединят?

Голяма Евразия се схваща като общност без лидери. Нещо като „облаци в панталони“ [3], където всичко ще се решава заедно. Но тогава кого ще ръководим?

Ето още една „карикатура", родена от проправителствените умове: Русия трябва да се превърне в мост между Европа и Азия. Но как така Русия, която отсега се смята за специална цивилизация, ще работи като „мост"? Ще може ли Русия да продължи да претендира, че е и Европа, и в Азия? Има заплаха от объркване на националното съзнание –  ние няма да знаем кои сме! Апропо, знаем ли кои сме сега?

И как да скрием факта, че Китай ще бъде лидер на Евразия?

„Стратезите“ ни уверяват – Голямата Евразия „ще уравновесява силата на Пекин". А кой се рискува да „уравновесява“ Китай?!

Москва ще настоява за „равен статут“, а Пекин ще се съгласи с това, твърдят оптимистите. Така ли? Какъв е този „равен статус“ с такава унизителна асиметрия: БВП на Китай е 14,2 трилиона долара, а БВП на Русия е US$ 1,6 трилиона; китайския бюджет за отбрана – 230 милиарда, а руския – US$ 60 милиарда.

Междувременно Китай изгражда своята Евразия, като планира да инвестира само в Европа US$ 1 трилион. Китайската Евразия е част от мегапроекта „Един пояс - един път“, в който 125 страни и 29 международни организации се съгласиха да участват. В рамките на този проект Китай формира транспортна и икономическа инфраструктура, която обхваща не само Азия, Европа, но и Африка.

С една дума, Китай направи заявка за ролята на глобална суперсила, предлагайки на света своята философия на живота и организация на обществото. Вярно е, че самите китайци снизходително позволяват формирането на нов „биполярен свят“. Но вторият полюс, който виждат, не е Русия, а САЩ.

Мястото на Русия на световната сцена обаче става все по видимо. Тя се превърна в китайска бензиноколонка. И – колкото и да е странно – е доволна от това. Наскоро Путин гордо обяви, че Русия е готова да стане китайски ландскнехт [4], помагайки на Пекин да изгради система за ранно предупреждение за ракетни атаки. Съгласихме се да вземем страната на Китай в конфронтацията му със западния свят, а китайската сигурност се превръща в руски национален интерес.

Може би това е основното постижение на ерата на Путин. Може би архитектите й разбират какво са направили. Което увеличава историческата им отговорност за избора на посока за развитие на Русия.

Ще припомним и либералния ред, който Америка гарантираше. Ще припомним и как кроткият Запад умилостиви Русия в опит да я интегрира. Как Западът се опита да ни задържи, като ни прегърна.

Това време свърши. Идва нов живот. Ще трябва да мислим не за равнопоставено партньорство с други суперсили, а за ролята на техния „младши партньор“. Кой знае какво ще инвестира Китай в тази концепция.

Да се надяваме, че китайците ще си спомнят за своята идея за хармония. Ще разчитаме на тяхната човечност. Но да не забравяме, че Китай може да се съгласи да бъде „хуманна власт“ само в замяна на нашата готовност да приемем лидерството му. Междувременно нека помислим: какво имат предвид китайците, когато си поставят задачата да изградят в света „общност с единна съдба“? Как може да се впише Русия в тази общност?

А ако изведнъж Русия реши да се озъби? Тогава новият хегемон може да затегне примката. И може би ще дойде моментът, когато ще си спомним за света, управляван от чичо Сам.

Бележки:

[1] – в оригинала е употребен израза „пикейных жилетов“.

[2] – (прен.) свят на естествения подбор.

[3] – по името на поема на Владимир Маяковски, (прен.) илюзорно, фантастично.

[4] – от нем., наемем войник.