ПРОЗОРЕЦЪТ НА ОВЪРТЪН

„Всички знаят: главата ни е дадена, за да мислим. Но, за съжаление, огромен брой хора я употребяват неправилно, без се замислят за това, което се случва. Думата, която се използва много често днес е толерантност – тя не само не ми харесва, аз я мразя! Именно с помощта на тази дума се играят мръсни игри с общественото съзнание и се променят реалността. Има такава теория, „Прозорецът на Овъртън“: това е концепция, с която дори на силно морално общество може да внуши всякаква идея за много кратко време, напълно променяйки социалното съзнание. Не съм демагог, дълги години изнасям лекции пред политици, бизнесмени, студенти и обикновени хора, преподавам им уроци по речева психология. Словото е високоефективно оръжие. За мен думата "толерантност" е най-страшния инструмент на манипулация. Под тази дума може да се подведе всичко. Толерантността днес е синоним на лъжи, замазване на остри социални и културни проблеми. Например национализмът често се заменя с понятието патриотизъм, но това, както се казва, са „две различни неща“. Случва се нещо ужасно: деструктивно се променят понятията за добро и зло, сменят местата им, и това   води до загуба на универсални човешки ценности и ориентири. Живеем в общество, в което е много удобно да говориш лъжи. Оказва се, че много често политиците действат като хамелеони, това е световна практика и тогава законът е като теглич – накъдето го обърнеш, натам действа. Затова се появи тази „красива“ дума толерантност, която замества всичко. Когато ни е неудобно да казваме истината, казваме – „Ние сме толерантни.“ Но всъщност тази дума ни прави безмълвен добитък. Започваме да се страхуваме от всичко. Мит е, че нищо не бива да се цензурира. Животът на всяко човешко общество се регулира от закона. Това е човешки закон ….“ Яна Поплавская [1]

„Прозорецът Овъртън“ (наричан и „Прозорецът на дискурса [2]“) е концепция,  предложена в средата на 90-те години на миналия век като модел за оценка на разсъжденията (идеите, политиката) по степента на тяхната приемливост в публичните политически дискусии от гледна точка на обществения морал. Тя е наименувана в чест на нейния автор – американския юрист и общественик Джоузеф Овъртън [3].

 

В началото, теорията се използва активно в семинарите на Центъра, в който Овъртън работи. За първи път е формулирана пред широката публика едва през 2006 г., три години след смъртта на автора й. Моделът е вертикален по оста от „най-свободните“ в горната част на спектъра до „най-малко свободните“ разсъждения (идеи, политика) на дъното.  Приемливите разсъждения (идеи, политика) се оформят в прозорец, който може да се движи в рамките на тази ос, разширяване или намаляване.

През 2006 г. Джошуа Тревиньо [4], неоконсервативен публицист и политик, развива идеята на  Овъртън и предлага шестстепенна скала за класифициране на идеите според степента им на приемливост при обществени дискусии и разработва скала за границите на „прозореца”.

Според разработена от него скала, оценката на приемливост на идеите може да бъде:

• Немислима

• Радикална

• Приемлива

• Разумна

• Стандартна

• Текуща норма.

Тревиньо предлага в пределите на прозореца на неутралния политически дискурс да попадат идеи, които са от категорията на приемливи. Изявленията, които се намират в прозореца на дискурса, могат да се считат за политически безопасни, нерискови за политика, който иска да поддържа имидж на предсказуемост и надеждност, за да продължи политическата си кариера. 

Самият Овъртън смята подкрепата на идеи извън прозореца за рискована и потенциално вредна за политическата кариера. Сравнението на действителните твърдения на политиците с декларираните политически позиции позволява на Овъртън да заключи, че поведението на повечето демократично избрани политици се определя главно от общественото мнение, намира се в границите на прозорец на дискурса и слабо зависи от техните лични убеждения. Появата и консолидирането на нови идеи в политиката, според модела, се случва, когато се премести прозореца на дискурса, което да позволи безопасно обсъждане на идеи и решения, които по-рано са смятани за твърде радикални. 

Последвалото развитие на концепцията след смъртта на Овъртън се отнася главно до изучаването на еволюцията на прозоречните рамки под влияние на текущите политически събития и дискусиите в медиите. Джоузеф Леман [4] смята, че най-устойчивите промени в прозореца на политическия дискурс са резултат от дълбоки социални промени.

Като пример за слабо обоснована политическа промяна Леман посочва политиката на „Сухия режим” в САЩ – от една страна има наличие на социално търсене (на алкохол), а от друга - недостатъчна социална база за дългосрочната устойчивост на тази политика. Леман отбелязва също, че съзнателната подкрепа на идеите извън прозореца на Овъртън обикновено е присъща или на силни лидери, чиито действия и изявления променят обхвата на дискурса, или на политически аутсайдери, за които в условията на представителна демокрация такава подкрепа би означавала забележима загуба на политически капитал.

Простотата и яснотата на идеята прави концепцията изключително популярена. Използва се от политолози, политически анализатори, историци, културолози и др. в целия свят. Въпреки широкото използване на термина, често неправилно тълкуван, самото понятие остава спекулативна конструкция, тъй като не са известни проучвания или експерименти, които биха позволили той да бъде свързан с реалността. Някои автори смятат, че е възможно съзнателно манипулиране на рамките на прозореца на дискурса.  И Овъртън и последователите на идеите му са допускали възможността за манипулиране на рамката на дискурса.

В последно време концепцията е използвана за обяснение на неочаквани явления в социалния и политическия живот – например победата на Доналд Тръмп, резултата от вота за Brexit, рязкото увеличаване на популярността на левите политици Джеръми Корбин и Бърни Сандерс.

Терминът е използван и за обозначаване на технологии за съзнателно манипулиране на общественото мнение с постигане на користни цели.

„Прозорецът на Овъртън“ е критикуван от специалисти по обществени науки за примитивизиране на теорията на социалните рамки, както и за това, че всъщност свежда идеята до теорията на конспирацията. Те смятат, че поради многообразието на социалните слоеве в съвременното общество, идеята за единен „прозорец на дискурса“ за всички е неприложима.

Концепцията е била обект и на литературата. През 2007 г. в антиутопията „Денят на Бумеранга” (Boomsday) на Кристофър Бъкли, героите поставят на обществено обсъждане идеята за „доброволно напускане на живота“ от хора на възраст 70 години, за да се облекчи системата за социална защита в Съединените щати, а през 2010 г. е публикуван политическият трилър на Глен Бек „Прозорецът на Овъртън“. В него се разказва за масовите манипулации на американското обществено мнение за да бъде оправдана окупацията на Съединените щати, което е авторското тълкуване на концепцията. Смята се, че трилърът е популяризирал концепцията САЩ.

И накрая. Пример за етапите, през които преминава реализирането на „Прозорецът …..“ Всички смятаме, че е невъзможно обществото да приеме идея табу – например канибализма. Само че теорията на Овъртън твърди обратното. Вижте как става това?

Първи етап: От немислимото до радикалното

В първия етап канибализмът е под най-ниското ниво на приемане на прозореца на Овъртън. Обществото счита, че това е подходяща практика на неморални или социопати. Идеята се смята за отвратителна и чужда на всеки морал. В този момент прозорецът е затворен и не се движи. За да започне промяната на мнение, идеята се прехвърля в научната област, тъй като за учените не трябва да има табу субекти. Така интелектуалната общност ще анализира традициите и ритуалите на някои племена, като създава радикална група от канибали, които са предупредени от медиите..

Втори етап: От радикалното до приемливото

Идеята преминава от немислимото към обсъждане. Със заключенията на учените, тези, които отказват да придобият знания за предмета, могат да бъдат описани като непреклонни. Хората, които се съпротивляват, ще започнат да се възприемат като фанатици, които се противопоставят на науката. Нетолерантността се осъжда публично, тъй като идеята губи негативните си конотации чрез използване на думата  „антропофагия“ вместо „канибализъм“. Малко по малко, СМИ могат да направят така, че яденето на човешка плът да се счита за нещо приемливо и уважавано.

Трети етап: Приемливото става разумно

Чрез превръщането на консумацията на човешка плът в общо право, човек може да премине от неприемлива идея към разумна. Междувременно, тези, които продължават да се противопоставят на идеята, ще продължат да бъдат критикувани и ще бъдат наричани „радикали, които са против едно основно право“. От друга страна, научната общност и СМИ ще настояват, че човешката история е пълна с канибализъм, без това да е странно за тези древни общества.

Четвърти етап: от разумния към популярния

Канибализмът се превръща в любима тема. Идеята започва да се показва във филмите, в телевизионните сериали и във всяка друга област на забавление като нещо положително. В същото време историческите личности, свързани с тези практики, се хвалят. Явлението е все повече пренаселено и продължава да укрепва позитивния си образ.

Пети етап: От популярното към политическото

Накрая, прозорецът на Овъртън, затворен в началото, ще бъде отворен широко. В последния етап започва да се подготвя законодателната машина, която ще легализира явлението. Поддръжниците на канибализма са консолидирани в политиката и започват да търсят повече власт и представителство. Така, идеята, която по принцип е немислима и неморална във всичките му аспекти, се е установила в колективното съзнание като право чрез теория, която може да промени общественото възприятие за всяка идея, колкото и да е луда.

Бележки:

[1] – Яна Евгениевна (род.1967 г.), руска театрална  и филмова актриса, радио- и телевизионна водеща, става известна през 1977 г. с ролята си на Червената шапчица във филма „За Червената шапчица“, цитатът е от Facebook страницата на младежкия съюз „НУР“ (Светлина) при арменската апостолическа църква.  

[2] – „дискурс“: на български думата има различни значения: слово, разказ; говорене, реч (книж.); процес на създаване на текст; словесен израз на мисълта (език.); способност за разбиране, противоположно на интуиция (фил.). Употребява се и за означаване на „писмена или говорима комуникация или дебати“ или „формална дискусия или дебати“.

[3] – Джоузеф П. (1960-2003), бакалавър от Michigan Technological University и доктор от Thomas M. Cooley Law School, вицепрезидент на Mackinac Center for Public Policy (независим, нестопански изследователски и образователен институт в Мичиган, един от най-големите 65 независими мозъчни тръстове в цялата страна, които са фокусирани предимно върху политиката на държавата, която засягат свободата и качеството на живот на хората.– бел.моя), загива на 43 години от наранявания, след претърпяна катастрофа, докато пилотира ултра лек самолет.

[4] – Джошуа С. директор иновации в Texas Public Policy Foundation, чийто девиз е „Чрез научни изследвания и пропагандиране ние насърчаваме свобода, възможност и свободно предприемачество в Тексас и извън него“, живее в района на Остин, Тексас, със съпругата си и двама сина.

[5] – Джоузеф Г., започва да работи в Mackinac Center for Public Policy през 1995 г. По-късно става вицепрезидент по комуникациите в Cato Institute във Вашингтон, D.C., преди да се върне в Центъра като негов изпълнителен вицепрезидент, а от 2008 г. – президент.