Типология на насилието в човешката история Как се е появило понятието „геноцид” и с какво той се отличава от другите видове престъпления. Кои са причините за убийствата. (Дискусия)

Участници: Михаил Немцев  - философ и литератор, бивш наумен ръководител на Интернет списанието „Гефтер”, Дмитрий Холявченко – политик и публицист, и Александър Баянов – генерален директор на издателската компания Tayga Research.

Холявченко: Редовно повдигате теми, свързани с историческата памет, с проблемите на човечеството. Можете ли да отговорите на простия въпрос: защо не трябва да убиваме хората? Преди година, например, изнесохте лекция за много важна фигура - Армин Вегнер [1], който уведоми света, за  арменския геноцид в Османската империя.

Немцев: Хората не трябва да бъдат убивани, защото, както казва Толстой, това противоречи на човешката природа, защото има божествени табута, защото тази професия предизвиква отвращение. Струва ми се, че нежеланието за убиване на хора е очевидно, то не изисква доказателство.

Баянов: Това е очевидно за вас.

Немцев: Това е очевидно, по принцип, за по-голямата част от хората, освен за лудите. Друго нещо е, че за обикновените хора се намират причини да го направят, т.е. преодоляване, така да се каже, на собствените морални чувства, когато хората започват да убиват други. Защото е необходимо, защото изисква историческа необходимост, или защото те са виновни, или по някаква друга причина. При хората имат обичайни причини да убиват.

Холявченко: А ако причината отсъства! Проблемът за баналността на злото, формулиран от Хана Арендт [2], вземайки за пример Адолф Айхман [3].

Немцев: Примерът с Адолф Айхман е парадоксален, защото той не се е занимавал с убийства. Може да се обсъди как Айхман от книгата на Хана Арендт отговаря на Айхман, който беше съден в Ерусалим. „Героят” на Хана Арендт е човек, който е вършил своята работа и е бил ангажиран с организацията на логистични операции. Ако му бяха възложили да транспортира патрони от точка „А” до точка „Б”, той щеше да го направи също толкова лесно, колкото и да масово транспортира евреи от различни градове на Европа до концентрационни лагери. В неговите представи той, изпълнявайки заповеди е следвал само своя граждански дълг, а фактът, че тези заповеди са довели до убийство, до смърт, за него са неприятно обстоятелство, с което трябва да се справи, и той е намерил начин на съвместно съществуване с това неприятно обстоятелство. Точно защото е лоялен гражданин на своята страна. Арендт, всъщност, се опитва да покаже, че без да осъзнаеш какво вършиш, можеш да станеш съучастник на изключително отвратителни неща и да бъдеш екзекутиран за това.

Баянов: Човек съзнателно заменя моралния съд на историята, т.е. преминава към определено решение. Не е хубаво да се избиват хора, човек разбира това.

Немцев: Всеки разбира това. Има описания на социолози, как в армията учат как се убиват хора, защото е изключително трудно физически и има специални упражнения за промиване на мозъци, които позволяват на човек в даден момент да отключи способностите си и да убие друг човек. Но в армията това е оправдано от факта, че ако не убиеш опонента си, ще бъдеш убит не само ти, но и твоите приятели и приятели на твоите приятели и така нататък, така че това е необходимо. Това е класическото разделение на справедливите войни. В една справедлива война убийството на противник е нравствен закон. Войната и полицията са особени случаи. Съвременното общество позволява на хората да извършват убийства в специални случаи. Например когато участват в защита на правовия ред или защитава националните граници.

Холявченко: Когато подобни форми на отношения, абстрактни в много отношения, внезапно се прехвърлят на друго ниво, врагът се обезчовечава, и дори и не толкова врагът, който е съществувал до тогава. Формира се концепцията за врага на народа, за „петата колона“ – това е вътрешният враг, това е по-различно. Това не е армия, а не извънредна ситуация.

Немцев: Да, това е начин за превръщане на ежедневието ви в извънредна ситуация. В различни идеологии можете да откриете възможността да мобилизирате хората да извършват различни действия. Масовата идеология е ресурс за мобилизация. Понякога трябва да мобилизирате хората да унищожават други хора, но не непременно физически. Врагът на народа не трябва задължително да бъде унищожен физически: той може да бъде подложен на морална смърт, на духовно и психологическо стъпкване, без да се унищожава телесната му основа. И това също е убийство. И за да правим подобни неща, идеологията ни дава различни езикови средства, описания на тези хора, така че спрем да ги възприемаме като живи хора, но ми се струва, че това е напълно разбираемо за всеки възрастен, който живее в XXI век, и има зад гърба си XX-я.

Холявченко: Въпреки това, все пак и в XXI век се случват такива събития, когато това става възможно. Убиването на хора - физически или чрез унижение. Това изглежда не е очевидно за достатъчно широк кръг от хора? Дали това е социологически или психологически въпрос?

Немцев: Вероятно в историята на човечеството не съществува период, когато хората не са се унищожавали един друг. Веднага след като хората открият нови технологии, те веднага започват да ги използват, за да създават оръжия и да подобряват начините за унищожаване на други хора. Друго нещо е, че човечеството се умножава по-бързо, отколкото се саморазрушава, така че населението непрекъснато нараства, въпреки клането, което непрекъснато се възпроизвежда. Да, живеем в ситуация, когато от време на време някой започва да убива някого. По идеологически причини, заради икономически ползи. Както казва Брехт [4]: „Какво е банков обир едновременно със създаване на банката." Човекът, който основава банка, може да я разори и да постави хиляди хора на ръба на оцеляването и обществото насърчава това. Само в сферата на финансовия капитал ви позволят да се доближите до живота и смъртта на другите. Вие можете да експериментирате с живота на цели страни. Хората умират, да, но не умират от куршуми и стрели, умират поради някои икономически закони. За целите на обогатяването им тези закони се използват от хора, които обикновено могат да бъдат назовани по име, имат биографии, фотографиите им се отпечатват във вестници, но ние не говорим за тях като за убийци. Човек, който излиза навън с пистолет и започва да стреля по минувачи, е убиец, а човек, който фалира фабриката и децата на служителите на тази фабрика, започват да боледуват и умират – уважаван гражданин, надеждата за нова Русия

Холявченко: Ако в Русия изобщо се отварят и затварят фабрики, които имат толкова силно влияние върху големи групи от населението. Това е по-скоро изключение, това е абстракция.

Немцев: Защо абстракция? Можете да видите така наречените фирмени градове, какво се случва с хората, които живеят там. Това е само един пример.

Баянов: Да все пак  да се върнем към темата за геноцида, започвайки с описаният от Вегнер първи геноцид на ХХ-ти век. От историческа гледна точка – гледната точка на свидетеля, защото определям този човек като свидетел. Това е много важна диспозиция в идеологическата структура, в която той попада. И чрез собственото си достойнство, личната си позиция, той "изважда" от тази идеологическа структура проблема за унищожаването на един народ от друг.

Немцев: Вероятно си струва да кажем за какво става дума. Армин Вегнер е войник-санитар. Като човек с радикални пацифистки възгледи, той е станал свидетел на унищожаването на арменците от османските турци през 1915 г., събирал е доказателства, рискувайки живота си, правил е снимки и привличал вниманието на Европа към това събитие. Геноцидът е бил организиран от най-висшата държавна власт, била е  създадена специална организация. Целта на геноцида е унищожаването на арменското малцинство, стерилизиране на националния проект – превръщането на Османската империя в национална държава. Най-известното събитие, разбира се, е геноцидът над арменците, но не са само те. Просто арменците са най-много, а унищожаването на други малцинства просто е останало незабелязано.

Вегнер, разбира се, не е единственият европеец, който обръща внимание на това – той е войник от съюзна армия, намира се на територията на съюзна страна по време на Първата световна война, и няма лична причина да създава някакъв заговор за дискредитиране на Османската империя. Той просто е шокиран от видяното: лагери за хора, захвърлени в пустинята, тела на изнасилените жени с разпрани кореми и т.н. След това той ще говори за това през целия си живот и ще загуби няколко години, връщайки се в следвоенна Германия, за да привлече вниманието на германците и Европа към тези събития. През 1921 г. в Берлин започва процесът срещу Согомон Тейлирян, застрелял Талаат паша, един от организаторите на геноцида. В Турция пашата е признат за военен престъпник, успява да избяга и живее в Германия нелегално. Убит е за отмъщение за организирания от него арменски геноцид. Армин Вегнер говори пред съда като експерт. Процесът е отразен във всички вестниците и проблемът става обществен. В края на краищата обаче това е следвоенна Европа и хората нямат време за това. След това той публикува много материали, пише мемоари, писма до различни обществени личности. Тоест, както вие казвате, той изпълнява мисията си на свидетел на геноцида.

Вегнер не използва думата „геноцид", той говори за „убийството на народа", ако се превежда от немски. Но сега е известно, че Рафаел Лемкин [6] - човекът, който е въвел думата геноцид в световното право, е бил запознат с материалите на немеца. Престъплението, което Вегнер е видял, не е имало описание в съществуващите правни системи. Лемкин, описва холокоста – това, което сега се нарича холокост, но тогава не се е наричал така, - създава концепцията за геноцида като едно от престъпленията срещу човечеството. В разбирането на това престъпление той разчита на идеите на Вегнер. Тоест Вегнер, който не е теоретик, повлиява на формирането на тази концепция. Геноцидът се различава от другите видове престъпления с това, че е организирано унищожение от един народ и държава на друг народ, унищожаването на хората според техните генетични характеристики, без да се отчитат обстоятелствата на живота на всеки, изтриването им от лицето на Земята. Германците, нацистите, наричали унищожаването на евреите санитарни операции, буквално изчистваха земята на онези, които не заслужават да съществуват, онези, които не трябва да ги има. Сега се описват и други форми на геноцид, например геноцидът на преселените – както в нашия Сибир. Изглежда, че няма организирани геноцид, но някои сибирски народи просто изчезват някъде.

Холявченко: Да, в Новосибирска област трудно се открива коренното население.

Немцев: То сякаш се е разтворило. Изглежда, като че ли никой не е предприемал наказателни операции, а просто ей така изчезна. Къде са тези хора? Техните езици са изчезнали, тяхната религия не е интересна никому, техните потомци вече не си спомнят за съществуването на тези народи, остават само топоними (имена на географски обекти – бел.моя) , описания в „История на Сибир” на Милер, направени през 18 век. Това се случва по цялата планета. Но това не е убийство по обичайния начин…, но фактът е факт – имало е народ, сега просто го няма.

 Баянов: Приложима ли е думана геноцид спрямо сталинските репресии? Те геноцид ли са спрямо собствения народ?

Немцев: Мисля, че не. Сталинските репресии са организирани по различен начин. Знаем, че при Сталин в редки случаи става дума за унищожаването на хора. Например депортирането не си е поставяло за цел непосредствено унищожаване.

Холявченко: Но си поставя за цел унищожаването на националната култура, което по същество също е убийство на народа.

Немцев: Но не физическо убийство, а някаква дезинтеграция на общността. Например, корейците са ги депортирали в Казахстан.

Баянов: Между другото, първата в историята депортация.

Немцев: От Поволжието ги изселваха в Сибир, и те някак си се разтварят там сред местните, някои дори ставаха Герои на труда и така нататък. Друго въпрос е, че тези депортации са били организирани по такъв начин, че те се наричат геноцидни депортации - хората са загивали в резултат на самия процес на преселване, но това не е политическа цел. Някой, разбира се, ще каже каква е разликата, ако ...

Холявченко: …резултатът е един и същ.

Немцев: Например, представител на някои от народите на Кавказ, когото са намушкали с щик е умирал на място или са го натоварвали на вагони, за го закарат не знаме къде, където е умирал от глад и жажда ... Но в концептуален смисъл, думата "геноцид" е неуместна, някои хора говорят за социоцид, т.е. унищожаване на някои социални класи. Но префиксът „цид” е най-добре да се избягва: разполагаме с друг език, с други думи, които са достатъчни, за да опишат това, което се е случило. Да се ​​говори за сталинските репресии като за геноцид е някаква щампа. Разбира се, че те бяха смъртоносни, да, но това беше просто друг социален и политически процес.

Холявченко: Относно Армин Вегнер имам интересен въпрос. Обикновено е прието да наричаме фашистки всички ултрадесни режими между двете войни …. Оказва се, че Армин Вегнер е бил принуден да напусне нацистка Германия, защото за него е имало реална заплаха.

Немцев: Да, той е бил в концлагер. Там са го изтезавали..

Холявченко: И след това той бяга във фашистка Италия и по принцип повече или по-малко спокойно живее там до края на фашисткия режим. Апропо, прекарва остатъка от живота си в Италия. Това са две различни страни с различни режими, с различни подходи, и въпреки това ние ги поставяме в една рубрика, наричана „фашизъм" и поради това имаме много сериозна изкривена картина на света.

Немцев: Разбираемо е, че това е свързано с темата за убийствата, но тук има две обяснения, които ми изглеждат очевидни. Първо, думата „фашизъм" се използва като своего рода проклятие. В Русия обсъждането на идеологията много бързо се превръща в спор за това кои са по-лоши: либералите, фашистите или комунистите. Ако говорим за фашизма като вид политически режим, политическа идеология, то в Европа през 1920–1930-те години има борба между три вида „изми” - това е либералният национализъм, сталинският комунизъм и фашизмът. Германският нацизъм е по-скоро аберация. Нещо, което е узряло в специфичните условия на Ваймарската република. Като цяло си спомняме, че нацистите се отнасят с фашистите много строго, веднага щом идват на власт.

Има няколко вида фашизъм – испански фашизъм (франкизъм), религиозен фашизъм в Румъния, фашистки движения във Франция и Англия (монархофашизъм в България, според вчерашни и днешни комунистически историографи – бел.моя). И в този смисъл, без да се разбере какво е фашизъм, събитията от 20-30-те години просто нямат смисъл. Но веднага възниква въпросът, а какъв беше коминтерновския сталинизъм? На какъв огън се печаха онези европейски интелектуалци, които разглеждаха фашизма, нацизма, английския или американския либерализъм и съветския комунизъм, като различни начини за санкциониране на масови убийства.

Това е описано от Ремарк [8]. Човек, който отказа да приеме идеология, която санкционира масовото убийство на врагове, на хората с друга кръв, от друг класа, от друга националност, се озова в лабиринт със стесняващи се стени. Вегнер, изглежда, е бил такъв човек. Той пише писмо до Хитлер с протест срещу преследването на евреите, още през 1933 година, и това е твърде рано. Защото това е период, когато други интелектуалци пишат, че нацистите никога няма да предприемат преследване на евреите, защото когато дойдат на власт, ще трябва да се съобразяват с реалността, и че това е просто пропаганда. Нека бъдем предпазливи и да не се кокорим. Между другото, истинското равнище на симпатии към фашизма сред руската миграция в Европа, макар и революционна, е интересна и неизследвана тема.

<…>

Политическата история на ХХ век е много жестока. И равнището на жестокост, което през 20-те, 30-те, 40-те години се възприемаше като средно, сега ние приемаме като много високо. И репресиите, които тогава са се случвали, е трудно да си представим. Говорят за 1937 г., но у нас, в Русия далеч не е само 1937 година. Не казвам, че няма да има аналози в бъдеще, защото не зная, но поне засега ми изглежда така. И това е добре. Човечеството постепенно се учи да се отървава от екстремистки форми на конкуренция, водещи до убийства на хора.

Баянов: Нещо повече, както пишат богословите, в момента ние се намираме в етап на екзистенциална криза на съвременния човек

Немцев: И в какво се изразява тя?

Баянов: В известен смисъл в чувството на самота и желание, може би, да разберем смисъла на живота в ситуацията, в която живее съвременният човек-потребител. Все пак, теорията за консумацията заглушава някои човешки потребности – за щастие, истина, справедливост. „Премахва" екзистенциалната тревога. Но, все пак, ние разбираме, че е невъзможно да се премахне и този едноизмерен човек в даден момент трябва да стане многоизмерен, защото е невъзможно да бъдеш в това състояние дълго време. Какво мислите?

Немцев: Разбирам това, за което говорите, но ми се струва, че това е разпространено схващане за настоящето като времето на „последните хора“, както пише Ницше: „Измислихме щастието, казва последният човек на плоската земя и намигва“. Но всъщност този анализ е просто погрешен, защото, първо, самотата, чувството за отсъствие на смисъла на живота е нормално човешко състояние. Това не е криза. Това може да приеме форма на криза. Но това е нормално,  животът се състои от това.

Второ, този анимационен филм – съвременното общество, потребителското общество, светът на супермаркетите – игнорира реалната сложност и криза на обикновеното ежедневие на обикновените хора. Сега хората могат да се хранят по-добре, отколкото преди сто години. И накрая, развитието на контрацепцията им позволява да правят любов без риск от бременност и дори и още по-лоши неща. Но в същото време основните проблеми на живота и смъртта остават, тези въпроси все още възникват, и  хората ще продължат да търсят отговор. В този смисъл и животът продължава.

Бележки:

[1] – Армин Теофил  (1886-1978), немски писател и защитник на човешките права, фотограф, свидетел, разобличител и изследовател на арменския геноцид в Турция (по време на ПСвВ служи като санитар в подразделение на германската армия, охраняващо Багдадската железопътна линия). Посещава Съветска Русия и описва зверствата на болшевиките. Застъпник на евреите, преследвани в Третия Райх. За заслугите в защита на подложените на хората подложени на е удостоен с почетното звание „Праведник на света”.

 

[2] – Хана (1906-1975), немско-американски философ от еврейски произход, политически теоретик и историк, полага основите на теорията за тоталитаризма.

[3] – Ото Адолф (1906-1962), немски офицер, оберщурмбанфюрер от СС, началник на отдел IV B 4 в Гестапо, отговарящ за „окончателното уреждане на еврейския въпрос” (унищожаване – бел.моя), След войната бяга в Южна Америка, открит от израелското разузнаване „Мосад”  и отвлечен в Израел, осъден на смърт.

 [4] – Бертолд (1898-1956) немски поет, драматург, режисьор, и теоретик на изкуството

 [5] – Мехмед, род. 1874 г. в Кърджали, в семейството на военен. Като юноша се присъединява към движението на младотурците. През 1908 г. е избран за депутат, а през 1909 г. става министър на вътрешните работи. Заедно с Енвер паша и Джемал паша, образуват група, известна като групата на тримата паши. Този триумвират управлява османското правителство до края на Първата световна война. След войната бяга в Германия, където е разстрелян през 1931 г. Идеолог на арменския геноцид. 

[6] – Рафаел (1900-1959), полски евреин, юрист, автор на термина „геноцид” и проект на Конвенция ООН за предотвратяване и наказание на престъпленията на геноцида. Според него основните признаци на геноцида са разрушаване на културните ценности и историческото наследство посредством предаване децата от една етническа група на друга етническа група, принудително и систематично отнемане на цивилизационно-културни елементи, забрана на майчиния език, унищожаване на книгите на майчин език, разрушаване на обекти от културно-историческото наследство (паметници, религиозни учреждения, музеи и др.) , както и жестока агресия по отношение на отделни физически лица, насилствено навлизане в личния живот на конкретни обществени групи, целенасочено унищожаване на историческата, културната и икономическа основа на тези групи.

[7] – Герхард Фридрих (1705-1783), руски историограф от немски произход, действителен член (академик – бел. моя) на Императорската Академия на науката и изкуствата в Санкт-Петербург.

[8] – Ерих Мария (1898-1970), германски писател, един от най-известните автори на антивоенни романи.