МЕДИЙНОТО ОТРАЗЯВАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ НА ЗДРАВНАТА РЕФОРМА И ТЯХНОТО РАЗРЕШАВАНЕ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПАРЦЕЛИРА И ПРИВАТИЗИРА [1].

Доцент Николай Колев, началник на Медицинско управление на Генералния щаб на Българската армия от 1993 до 1998 г.

Следващият текст се роди в отговор на статията на проф. Божимир Давидов „Наука, повече наука в здравната система”, публикувана на 02 юли 2012 в електронното издание на вестник „Дневник”. С мотива, че моят отговор е твърде професионален, той не беше публикуван, а препратен на професора. Давидов любезно ми отговори и се закани да ме покани на кафе (доколкото знам и двамата живеем ЖК „Младост”). Вече осем месеца чакам да изпълни поканата си. Този и други факти ме убеждават, че отразяването на проблемите на здравната реформа и пътищата за тяхното решаване отдавна е парцелирано и приватизирано. За миропомазани.

В България има твърде много „парадигми” в областта на здравето и здравната система. Те изразяват способността ни да възприемаме фактите от живота на базата на представи, формирани от миналия и настоящия ни опит. Или от минали и настоящи манипулации. В областта на здравето и здравните системи съществуват много натрупвания и стари и нови. От време на социализма са парадигмите за „безплатното здравеопазването” и за “изключителната отговорност на държавата”. Носталгията към това време продължава и днес. Новите парадигми, ще цитирам само една – „заделянето на повече пари за здравеопазване означава повече пари за болниците” са не по-малко устойчиви. Те обаче са резултат от парцелирането и приватизирането на правото за споделяне на виждания и идеи в електронните и печатни медии. В следващите редове ще се опитам да докажа тази теза.

Обикновените читатели и зрители не са длъжни да знаят, че преди повече от 60 години в Устава на Световната здравна организация (СЗО) е записано, че „здравето е състояние на пълно физическо, душевно и социално благополучие и не се състои само в отсъствие на болест или недъгавост”. Не са длъжни да са чели глобални, регионални или национални програми за осигуряване на здраве, според които то  разглежда като:

1.Основно човешко право, независимо от расовата, религиозна, и политическа принадлежност и икономическото и социално положение на индивида;

2.Проблем на просветеност на обществото и на уредени комплексни обществени отношения;

3.Функция излизаща извън рамките на медицинската помощ и лечение;

4.Споделена отговорност на правителството, синдикатите, училището, търговията, селското стопанство, икономиката, академичните организации, църквата и т.н.

Няма как да знаят, че според СЗО основните изисквания за осигуряване на индивидуалното и обществено здраве, включват: живот без войни; удовлетворяване на основните жизнени потребности от храна, чрез достъп на всяко човешко същество до жизнено важни хранителни продукти; гарантирана работа и полезна роля в обществото; образование, подпомагащо избора на живот; осигуряване на вода; прилични жизнени условия и хигиенизирани населени пунктове; здравословна работна и околна среда и разбира се равни възможности и равен достъп до медицински услуги. И че в резултат на сложилите се събития в Европа след края на Втората световна война и независимо от установената обществено-политическа система в България, тези изисквания у нас са постигнати напълно или частично. В резултат на което средната продължителност на живота към 1967 г. достига около 70 години, при около 55 години през 1947 г.

Обикновените читатели и зрители не са длъжни да са чели научни публикации, според които условията и начина на живот и труд, в т.ч. и  здравословното поведение на индивида представляват 50% от факторите, формиращи здравето и у нас и на запад от Калотина. И че те са следвани от екологичните – 20% и  генетични фактори – 20%. След което идва ред на равнището на медицинската помощ – едва 10%.

На българските граждани едва ли е известно, че в ориентираната към 2000 г. програма „Здраве за всички“ на регионалното бюро на СЗО в Европа (Targets for Health for all, Copenhagen, WHO, Regional Office for Europe, 1985) само 5 (13,15%) от общо 38 задачи за подобряване на здравето на населението са свързани с медицинската помощ.

Никой не обяснява на българския народ, че на здравната система трябва да се гледа като на система от развито междусекторно сътрудничество в обществения живот, а не само и единствено на медицинска дейност, сполучливо характеризирана с понятията „болнична политика” и „болнична индустрия”. Между другото болничната политика беше присъща и за социалистическата здравна система. По този повод в далечната 1986 г. един известен български професор (Евгени Апостолов, „Здравеопазване, темпове и пропорции” – бел.моя) писа, че е необходимо към 2000 г. да увеличим болничните легла в България до 100 000. За да се задоволят нарасналите потребности на социалистическите граждани. Които май са били повече болни, отколкото здрави. От подобна, безсмислена политика развитата част на Европа се отказа отдавна.

Къде са вчерашните апологети на новия начин на финансиране на медицинските дейности, които твърдяха, че той ще увеличи финансовите средства за здравна помощ и здравна профилактика, ще осигури високо заплащане на лекари и дентални лекари, според количеството и качеството на вложения труд и т.н.

Мога да продължа разсъжденията си в областта на развенчаване на някои от новите парадигми. Например, че в България детската смъртност се е повишила в последните 23 години Не е вярно. Тя е спаднала спрямо 1981 г. с около 10 пункта. Или, че броя на лекарите в страната застрашително се топи. Което също не е вярно. И така нататък. До тук за непосредствените резултати от парцелирането и приватизирането на правото за споделяне на виждания и идеи в областта на здравето и здравните системи в електронните и печатни медии.

Освен развенчаване на новите парадигми, не са ми чужди и някои идеи в областта на „болничната политика”. Те са свързани с преглед на част от здравното законодателство и отмяна на законите за съсловните организации, които ги превърнаха в казионни; нов начин за определяне на вноските на работодателите в НЗОК, които в съчетание с определени облекчени задължения към фиска да ги насърчат към разкриване на нови работни места; намаляване на броя на правоимащите, чието здравно осигуряване е изцяло за сметка на бюджета; създаване на независими от централната и местна власт прозрачни фондове за заплащане на здравните вноски на безработни, инвалиди и пенсионери; частично и прозрачно от гледна точка на обществения контрол, пренасочване на данъците, митата и акцизите от вредни за здравето стоки за финансиране на медицинската и дентална помощ; осигуряване на независимост на НЗОК от правителството при ясно дефиниран правен мандат в рамките на съгласувана между политическите партии политическа рамка за управление; лимитиране на стойностите на здравните услуги и т.н.

Да споделиш обаче публично идеи по проблемите на здравето и здравната система в страната е невъзможно. Поради монополизирането на този медиен сегмент от едни и същи експерти. Те го парцелираха и приватизираха от 23 години насам. Остава ми утешението, че все още мога да го правя пред моите студенти [2].

Бележки:

[1] – текстът се публикува без корекции с изключение карикатурата, посветена на медицинската „седянка” в НДК и пояснението (в скоби) за професор Евгени Апостолов;

[2] – по причина на ЕГН и тази възможност отдавна ми липсва. Заменил съм я с безполезно мърморене във Facebook….