РЕЖИСЬОРИТЕ, ДАЙТЕ РЕЖИСЬОРИТЕ

Българските режисьори на политическите партии съвестно са изучавали Джин Шарп. [1] Макар че няма да срещнете името и теориите му в коментарните телевизионни и радиопредавания или на страниците на вестниците. В опитите да бъдат обяснени протестите в България. Като мантра се размахва тезата за събудилото се гражданско общество в страната. А причините са икономически (февруари 2013) или морални (няколко дни след съставянето на правителство на Орешарски, че и до днес). Дали това е така?

Следвайки логиката на Шарп, анатомията на протестите  се крепи на наличието на:

•      обществен проблем;

•      режисьори;

•      политически демагози, които обещават веднага да решат проблема;

•      лица, готови да протестират и

•      „приятелски” средства за масова информация.

Проблемите биват истински или мними. Истинските се коренят в присъщите за всяко общество икономическо и социално неравенство, престъпност, корупция, лошо управление като резултат от чиновническа глупост и т.н. Ако няма проблем той трябва да бъде измислен. Например назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Когато проблемът бъде активиран, той се превръща във фундамент и източник на енергия за протестите. Това обаче не е достатъчно. Ако беше така българите щяха да излязат на улицата, когато правителството на Димитър Попов освободи цените на стоките, а премиерът ни призова – „За Бога братя, не купувайте!” Или срещу правителството на Любен Беров, в което част от министрите си бяха откровени некадърници (например на здравеопазването), а назначенията им – откровени задкулисни договорки между БСП, ДПС и отцепниците от СДС. Да, ама не! Както казва Петко Бочаров.

За протестите са необходими режисьори. От предкулисието, както в първите години след 1989 г. Или от задкулисието – както тези през 2013 г. Те трябва да хиперболизират проблема до такава степен, че той да бъде възприет като „непосредствена опасност” за индивида и социума. Някои биха ми опонирали, че проблемът може да е с опасен генезис изначално. И биха ми цитирали Виденовата зима на 1997 г. Ще си позволя да не се съглася с опонентите си. По време на тази криза също имаше режисьори. Които не позволиха бързо съставяне на ново правителство от БСП след оставката на Жан. В края на 1996, когато и президента Желев беше съгласен. И които предизвикаха банковата криза. В последния случай беше задействан законът за „самосбъдващото се пророчество” на Мъртън. Ама това е друга работа. Не твърдя, че режисьорите в двата случая са едни и същи. Пък и не ми е дадено да ги зная поименно. Само че действията им бяха синергични.

Протестите не са възможни и без наличието на политически демагози, които да ги яхнат. Като обещаят, че ще решат бързо и всеобхватно проблемите, които са ги предизвикали . Не е задължително да си изпълнят обещанията, когато постигнат мисията на режисьорите. Демагозите трябва да бъдат харизматични, амбициозни, безпринципни и  продажни. Тук ще се въздържа от коментари  и имена, за да не бъда съден. Всеки съвременник на събитията от последните 24 години вероятно може да спомене поне няколко.

Няма протести без протестиращи граждани. Техният социален състав зависи от действителния или мнимия проблем. В някои случаи това могат да бъдат обществените маргинали – бедни пенсионери,  бездомници, скитници, клошари, анархисти или мизантропи по рождение, неудачници или хора, озлобени на целия свят. В други случаи са хора от средната класа или т.нар. „креакласи” (от английски Creative -  творчески, градивен, съзидателен и  Class – социална група, класа). [2] Сред представителите на креативната класа са хора на изкуството, студенти, специалисти по маркетинг, учени и инженери, специалисти по връзки с обществеността. Те са люде на знанието, мислят творчески, а част от тях са способни да вземат нестандартни решения. "Креаклесерите" притежават силно развито чувството за индивидуалност и лична свобода. Групата им най-често е материално осигурена, а средната възраст на членовете е от 20 до 45 години. Имат самочувствието, че са единствените, които могат да задават дневния ред на обществото - политически, икономически или морален. И че могат да формират общественото мнение и да бъдат пример за подражание. Съставът на протестиращите може да бъде комбинация от горните две групи. В съотношение според случая. В настоящите протести в България преобладава втората. Както я нарече г-н Президента – на „красивите, образованите и можещите”. Или нещо подобно.

За медиите също ще бъда лаконичен. Те трябва да бъдат с национално покритие. А ако не е възможно, е желателно да достигат до възможно най-голяма зрителска, слушателска и читателска аудитория. И поне по няколко пъти дневно. В този смисъл, в главата ми се е набила една песен, излъчвана от националната телевизия през 90-те години на миналото столетие като символ на протеста . Май бе беше „Стената” на Пинк Флойд. Като че ли скоро я слушахме на стадион „Васил Левски” в спектакъла на Роджър  Уотърс. Гарнирана с надписа „Оставка”. Сигурно е било случайно.

Толкова за анатомията на протестите. Няколко думи и за физиологията им. Приема се, че преминава през шест етапа. [2]

1. „Иницииране на протеста”  - проблемът, по който ще се протестира трябва да  бъде или да изглежда скандален и да предизвиква справедливо обществено възмущение.

2. „Подпалване на протеста” – първите протестиращи са на улицата. Могат да бъдат студенти, футболни агитки и др. Понякога и маргинали срещу заплащане. Брандът на протеста е един. Могат да бъдат и няколко. Например „Оставка”, „БСП в Сибир”, „Мафия”  и т.н. Ако са няколко, единият трябва да доминира. Средствата за масова информация подгряват аудиторията. Цялата или тази, до която имат достъп. Как? Няма да обяснявам. Гледайте телевизия.

 3. „Окупация на улици/ площади или и на двете”. Не е важен броя на протестиращите. Важно е да нарушават обществения ред. И да предизвикат правителството и органите на реда. Ако може към насилствени действия. Средствата за масова информация масово „дезинформират”. За размерите на протеста и за исканията на протестиращите.

4. „Падане на сакралната жертва”. Властта не издържа на предизвикателствата. Протестът се окървавява, което не означава, че трябва да има жертви в прекия смисъл на думата. Достатъчно са няколко посинени физиономии или пукнати глави. На протестиращи и на полицаи.

5. „Оставка на правителството”. Управляващите се разкайват за използваната сили и подават оставка.

6. „Избори”.

Понеже този театър сме го гледали в България (за последен път през февруари 2013 г.) за пети и шести етап съм лаконичен. Всеки може да ги дописва според вкуса си.

Завършвам коментара си по протестите с един призив:

„Актьорите са ясни! Режисьорите, дайте режисьорите!”

В заключение ще призная, че не съм изучавал академично Джийн Шарп. Познанията ми са от български и руски Интернет източници. Когато трябваше да уча английски писах дисертация. А е добре известно, че две дини под една мишница не могат да се носят. Или поне аз не можах.

В този смисъл имате пълното право да ме отричате, критикувате или допълвате.

Като се замисля обаче, в описаните анатомия и физиология на протестите има нещо страшно. Според някои военни теоретици това е първата фаза на войните от ново поколение. При тях след етап четири следва фаза две - граждански размирици, които прерастват в гражданска война. И дават повод за фаза три - намеса на външна сили. За укротяване (умиротворяване) на опърничавите. И за смяна на режима!

Боже опази България от подобен сценарий.

[1] Джийн Шарп е световен експерт по ненасилствени революции и често е наричан „Макиавели на ненасилието” (докторска дисертация през 1964 г. на тема „Ненасилствени методи за свалянето на режими”. Като учен и преподавател Шарп успява да покаже, че ненасилствените действия и силата на хората могат да бъдат двигател на политически промени. Публикациите на Шарп за ненасилствената борба служат за основа на много социални движения по света – от джунглите на Бурма до улиците на Сърбия и Египетския площад Тахир по време на Арабската пролет.  Цитира се по „Джийн Шарп – за ненасилствената гражданска съпротива” (превод от английски език -  Рослава Стоянова), http://openom.eu/bg, последно посещение на 17.09.2013

[2]Виктор Каменев, Оранжевая революция. Инструкция по аннигиляции, цитира се по http://topwar.ru, последно посещение на 15.09.2013